Бри Диспейн
Изгубеният светец (12)

Единайсета глава.
Непознатият

Час по-късно

Луната се издигна над кулата на енорията, докато тичах по Кресънт Стрийт. Беше неделя, на другия ден бях на училище и повечето хора в Роуз Крест си бяха легнали. Подминах няколко коли, а паркингът пред училището и пред енорията бяха празни. Обзе ме опиянение, че съм стигнала толкова далече, че съм направила толкова много, докато по-голямата част от хората се бяха затворили по домовете си. Все още не можех да повярвам, че бях пробягала бързо, без почивка такова разстояние, като бях използвала всичките си сили, при това, без да им позволя да ми се изплъзнат. Част от мен искаше да се върна при Даниъл — да му съобщя добрата новина — да видя гордостта, изписана на лицето му. След това си припомних защо бях хукнала така и сърцето ми се сви от мъка. Забавих темпото. Оставаха ми няколко пресечки до дома и исках да се поохладя. Тогава обаче, докато минавах покрай енорията, забелязах нещо странно — светеше.

Беше късно, а татко не беше в града. Знаех, че някой може да е оставил лампите да светят, но някакво чувство — взе се незнайно откъде — ми подсказа, че някой или нещо е вътре в сградата. Кой можеше да е влязъл вътре по това време?

Веднага се замислих за случилото се в магазина, за опита за взлом в училище и предположението на Даниъл, че Джуд се връща на местата, където са били последните му престъпления. Първо домът на Мериан, прозорецът на Джеймс, „Дейс Маркет“, след това училището. Логично беше следващото място да е енорията — последното място, на което да отиде. Тук се беше преобразил във върколак, тук ме беше нападнал, тук ме беше заразил, тук се беше опитал да убие Даниъл.

Не можех да повярвам, че брат ми се опитва нарочно да предизвика разруха и да посее ужас. Само че ако това беше последното място от обиколката по местата, на които беше извършил престъпления, значи тук беше единственият ми шанс да го открия — особено след като другата ми следа беше изстинала.

Забавих крачка, когато приближих енорията, и се опитах да наложа на сърцето си да престане да бие толкова шумно. Вслушвах се внимателно в непослушното си сърце, опитвах се да доловя всички шумове — кола бръмчеше по празните улици, бегач си подсвиркваше на съседна пряка, светофарът за пешеходци пропискваше тихо. Последвах друг звук, наподобяващ шумолене като от преместени кашони или други предмети някъде на алеята между енорията и училището. Отначало си помислих, че шумът идва от кабинета на татко. Поколебах се за момент пред вратата, но след това разбрах, че звукът долита отнякъде по-навътре. Промъкнах се отстрани на сградата към друга врата отзад — която използваха погребалните агенти, за да влязат в помещението, което беше празно след смъртта на Дон Муни. Татко не даде под наем стаята и тя си остана както в деня, когато научихме, че Дон е мъртъв. Долових някакво потракване зад вратата. Изглежда, някой се опитваше да отвори чекмедже. И ето че забравих за спасението на Джуд. Мислех единствено за унищожения „Дейс Маркет“. Гневът, който ме изпълваше днес, се върна отново. „Някой може би се опитва да съсипе, и енорията на баща ти — обади се гласът в главата ми. — Вмъкнал се е в дома на стария ти приятел.“ Нямаше да позволя на никого да му се размине, дори да беше собственият ми брат.

Гневът ме тласна напред. Заби нокти в сърцето ми. Преди да успея да се спра, се втурнах напред и нахлух в стаята.

Висок мъж, застанал пред бюрото на Дон, се завъртя към мен. Нещо сребърно проблесна в ръката му. Краката и ръцете ми имаха своя воля, когато се понесох към него. На лицето му се изписа изненада, когато избих ножа от ръката му и го ударих в гърдите с основата на дланта. Той политна назад, удари се в стената, а след това се строполи върху бюрото. Скочих върху него и го стиснах за гърлото.

— Как смееш — изсъсках аз. — Как смееш да крадеш вещите на приятеля ми? — Вдигнах юмрук над лицето на мъжа, готова да смажа носа му само ако посмееше да трепне.

Мъжът обаче не се съпротивляваше. Просто ме наблюдаваше, без дори да мигне. Бях се задъхала, ръката ми трепереше от ярост, но юмрукът ми висеше над главата му. Вгледах се в стоманеносините му очи — очи, които имах чувството, че съм виждала и преди. Мъжът ми се стори млад, някъде към двайсет и пет-шест може би, но нещо в тези очи издаваше старост, сякаш бе видял достатъчно от света, че да запълни поне десет живота. Пръстите ми потръпнаха. Усетих пулса му в ръката си, спокоен и равномерен. Нещо чуждо, наситено с омраза, загнездило се в главата ми, нашепваше да стискам. „Накажи го, задето е нахлул тук.“

Исках ли да го направя?

Непознатият се усмихна. И усмивката ми се стори древна, също както очите му.

— Здравей, Грейс — рече той приглушено.

Когато чух името си, чуждото присъствие притиснало сърцето ми, се отпусна. Ахнах, когато осъзнах, че пръстите ми стискат гърлото му. Само че не можех да го пусна. Не можех да отстъпя, преди да разбера какво търси тук.

— Откъде ме познаваш? — попитах.

Погледнах го внимателно за пръв път. Или поне огледах малкото, което се виждаше, след като бях притиснала ръцете му с колене. Беше със сравнително дълга кестенява коса и късо подстригана брада. Беше висок почти колкото Дон Муни — на мен все ми се струваше огромен като мечка гризли — но слаб. Целият беше в черно и затова отначало ми се стори зловещ. След това забелязах бялата му якичка и ме осени стряскаща мисъл — пасторска яка, същата като на баща ми, когато работеше.

— О, не! — Пуснах го и отскочих от него възможно най-бързо. Стиснах лунния камък на врата си. Усетих топлата му, завладяваща сила да потича през мен. — Много се извинявам, пасторе. Много се извинявам. — Страните ми пламнаха. — Просто не знам какво ме прихвана, пасторе… Аз просто… просто… — Не довърших изречението си. Как да обясня онова, което току-що щях да сторя на човека?

Та аз току-що нападнах пастор, при това в скапаната църква! Гневът ми беше заменен от смущение, което бързо се превърна в срам.

— Много се извинявам — смотолевих отново. Можех ли да му се извиня достатъчно? — Видях ви вътре, държахте нож… — Посочих сребърната кама, забила се в пода. Малко парче плат беше паднало на пода близо до ножа, когато го избих от ръката на човека. Това беше прословутият нож на Дон — същият, който забих в гърдите на Даниъл. Същият, който използвах, за да сложа край на проклятието. Открих го в енорията няколко седмици по-късно и го върнах тук, в стаята на Дон, за да го оставя при другите му вещи, където му беше мястото.

— Помислих, че сте крадец и сте дошли, за да откраднете ножа. — Ножът беше старинен, от чисто сребро и аз все си казвах, че някой ценител ще даде добри пари за него. Само че пасторите не се вмъкват тайно в църкви и не крадат. Трябваше да има някакво друго обяснение.

Мъжът се усмихна отново, наведе се бързо, вдигна парченцето плат, уви с него ефеса на сребърния нож и го измъкна от пода. Огледа камата като ценител, също като колекционер на антики.

— Как бих могъл да открадна нещо, което вече ми принадлежи?

— Какво? — Погледнах го отново — имаше тяло на млад мъж, а очи на древен пророк. Забелязах, че държи ножа много внимателно. Имаше една-единствена причина, поради който той можеше да се страхува да докосва сребро.

Мускулите ми се напрегнаха в мига, в който разбрах. Този човек не беше пастор. Той дори не беше човек. След това ме прониза нова мисъл и цялото ми тяло се разтрепери от страх. „Идват за теб. Той иска да те накара да му се довериш, но да знаеш, че не можеш“ — ехтеше гласът на Джуд в главата ми.

— Извинявайте — рекох и отстъпих към вратата. — Трябва да вървя. — Блъснах се в един стол и се опитах да запазя равновесие, без да проличи колко бързам да се измъкна. Къде ми беше умът, та да вляза в тази стая? Не можех да се меря с този тип. Снощи може и да натръшках двамата смотаняци в клуба, а днес да тичам до изнемога, но това бе нищо. Осъзнах го чак сега. Каквито и сили да призова, те щяха да си останат смешни в сравнение с онова, което той можеше да ми причини. Този мъж беше опасен. Той беше истински върколак.

Това беше…

— Гейбриъл!

— Какво! — обърнах се аз към него от отворената врата.

Даниъл беше застанал на прага с отворена уста. Пусна ключовете от мотора на пода и се хвърли към мъжа с ножа. Само че не го нападна. Мъжът стисна ръката на Даниъл и двамата се прегърнаха.

— Даниъл, момчето ми! — Мъжът го потупа по гърба. — Изглеждаш много по-добре отколкото около Коледа. Радвам се да те видя без превръзките.

— Нямаш представа колко е важно да поговоря с теб. Извърнах поглед.

— Стига да мога да помогна.

Запристъпвах от крак на крак и прочистих гърлото си.

Двамата се обърнаха към мен.

— Грейс — рече Даниъл, — това е Гейбриъл.

— Гейбриъл ангелът ли? — Винаги го наричах така заради статуята в градината на ангелите.

— Ангел ли? Май Даниъл си е измислял разни работи за мен. — Усмихна се той.

— Извинете ме, ако съм груба, но какво търсите тук? — не се сдържах да попитам. — И как ме е проследил Даниъл?

— Аз го доведох — призна татко, когато влезе през тясната врата. — Гейбриъл дойде, за да ни помогне.

— Ти се върна! — Скочих към татко също както Даниъл се беше хвърлил към Гейбриъл и го прегърнах. Макар да му бях безкрайно ядосана, задето замина, изпитах облекчение, че е тук. — Мислех, че не знаеш кога ще се върнеш.

— Наистина не знаех — рече той. — Нямах представа колко време ще ми отнеме да открия Гейбриъл и да го убедя да дойде в Роуз Крест.

— Защо не ми каза накъде си тръгнал?

— Защото не исках нито ти, нито Даниъл да тръгнете след мен.

— Но защо?

— Защото да проследиш глутница върколаци и да влезеш в леговището им без покана е опасно и глупаво начинание. Особено за човек — обясни Гейбриъл. — Баща ти има късмет, че умее да говори. Сърхан, водачът на глутницата, беше заинтригуван от разказите му.

Пуснах татко и се обърнах към Гейбриъл.

— Освен това баща ти извади късмет, защото имах намерение да дойда тук — продължи той. — Исках да се запозная с теб, Грейс.

— С мен ли?

— Славата ти се носи в глутницата ми. Наричат те „Божествената“.

— Какво?

— Да, името е глупаво. Само че ти се възхищават. За четири хиляди години, откакто първият урбат се е отървал от проклятието, никой не е успял да излекува друг по начина, по който ти излекува Даниъл.

Гейбриъл отново потупа Даниъл по гърба, но този път Даниъл сведе поглед към пода. Изчерви се. Не знам защо се притесни от това, че е бил спасен. Понякога се питах дали продължава да мисли, че не е достоен. А може би просто не искаше да ме погледне в очите. Все още бяхме скарани.

— Мислят, че си специална, Грейс. — Гейбриъл скъси разстоянието между нас и стисна ръката ми. Задържа я за момент, след това наведе глава. Сякаш се пренесохме във времето преди цял век.

Сега бе мой ред да се изчервя. Погледнах Даниъл, за да разбера какво мисли за „Божествената“, но той продължаваше да гледа в краката си. Вдигнах очи към Гейбриъл.

— Ами ти? И ти ли мислиш, че съм специална?

Гейбриъл пусна ръката ми.

— Тъкмо затова съм дошъл, за да разбера. В този момент се сетих. След като Гейбриъл беше тук, най-сетне имах шанс да достигна пълния си потенциал. Най-сетне имах до себе си човек със способности като моите, който можеше да ме научи как да ги използвам. Не исках да обидя Даниъл, но на него му беше трудно да ми покаже как да използвам силите, които той вече не притежаваше. Знам, че съм лоша, но вече можех да го надбягам дори когато караше мотор. Затова пък Гейбриъл беше използвал суперсилите си повече от осемстотин години. Той беше човекът, който мислеше, че е възможно урбат да бъдат благословени отново — да използват силите си, за да помагат на света. Поне така беше писал на сестра си Катрин.

Тази вечер, докато използвах силите си, за да тичам, беше страхотно. Сега обаче, след като Гейбриъл беше тук, за да ни помогне, възможността да стана герой ми се струваше реална.

Татко прочисти гърлото си. Бях забравила, че и той е тук.

— Да отидем в кабинета ми, за да обсъдим какво ще правим с Джуд. Време е да помислим как ще го намерим.

 

 

Няколко минути по-късно в кабинета на татко в енорията

Гейбриъл седна на един от меките столове срещу бюрото на татко. Струваше ми се странно, че изглежда толкова млад и същевременно толкова стар. Още по-странно ми се струваше, че макар да го слушах да говори за пръв път, имах чувството, че се познаваме отдавна. Докато бях чела книгата с писмата, които беше написал на сестра си преди векове, имах чувството, че съм надникнала в душата му. Нямах търпение да му призная, че искам да ме обучава.

— Грейс? — повика ме татко. Тонът му ми даде да разбера, че е повторил името ми няколко пъти, преди да успее да привлече вниманието ми.

— Какво? — Отместих поглед от Гейбриъл и го насочих към него.

Той изви вежди над очилата.

— Просто те помолих да ми кажеш за обаждането на Джуд.

— А, да. — Разказах им как Джуд ме беше предупредил, че някой идвал за нас. — Освен това настоя да не вярвам на никого.

— Като че ли Джуд все още е бесен на Даниъл — обади се татко. — Сигурно все още мисли, че не може да ти има доверие — погледна той Даниъл, седнал в един ъгъл, където чоплеше бялата превръзка на ръката си.

— Нищо ново — измърмори Даниъл. Това бяха първите му думи, откакто излязохме от старата стая на Дон Муни.

— Според мен най-важната част от разговора са думите на Джуд, че някой идвал за вас — обясни Гейбриъл. — Имате ли представа какво означава това?

— Нямам представа — свих рамене. — Даниъл мисли, че той ни подвежда, но според мен едва ли се е върнал, за да си прави подобни шегички.

— Зависи докъде е потънал брат ти. Вълкът може да те накара да вършиш какви ли не извратени неща. — Гейбриъл свали свещеническата якичка от врата си. Запитах се дали не мисли за Катрин — сестра му, убита, след като той се беше превърнал във върколак. — Според мен можем да предположим, че сте в опасност, ако Джуд е наблизо.

— Това означава, че трябва да го открием в най-скоро време. — Татко се наведе напред. — Ще ни трябва и добър план за нападение. Логично е да допуснем, че Джуд се е свързал и с други хора от миналото си. Искам да намериш начин да повдигнеш въпроса пред Ейприл. Разбери дали не се е свързвал с нея.

— Вече я попитах — признах.

— И?

Разказах им как отидох у Ейприл, как тя ми разказа за блога, как проследила айпи адреса на Джуд.

— Беше за един клуб в града. Там имат компютри и сигурно той е използвал един от тях. И най-странното, Даниъл, казва се „Депото“. — Обърнах се към него, но той отказа да ме погледне. Очевидно беше забравил радостта си от срещата с Гейбриъл. Прочистих гърлото си и се обърнах към татко: — Открих карта за същия клуб сред погрома в „Дейс Маркет“.

Татко се поизправи. Сигурно беше познал следата, също като мен — за разлика от Даниъл, който първоначално подмина идеята.

— Хм — обади се Даниъл. Погледнах към него. Беше свил вежди, докато се опитваше да свали превръзката. — Поразпитах за клуба. Носи му се лоша слава.

— Кого попита? — погледнах го аз многозначително, но той не забеляза. — Затова ли те нямаше снощи? — Ако беше проверявал, защо просто не ми кажеше? Даниъл се направи, че не е чул въпроса ми, и погледна татко. — Двамата можем да отидем довечера и да поразпитаме. Не искам Грейс да идва с нас.

— Ами… — поколебах се аз. — Може да се каже, че аз вече ходих.

— Грейс! — извикаха едновременно Даниъл и татко.

— Ти имаш ли представа що за хора — да не споменавам онези, които не са човеци — ходят там? — попита Даниъл и ме погледна за пръв път. Очите му пламтяха.

— Сега вече знам.

Устните му трепнаха, но той бързо прикри усмивката си.

— Нали те помолих да не ходиш да търсиш Джуд сама.

— Знам. Но ти беше болен или поне така твърдеше, затова не исках да те притеснявам. — Само че той изобщо не ми приличаше на болен. Дори у тях не забелязах и следа от неразположение. — Освен това Ейприл каза, че знаела къде се намира, аз пък имах карта ключ, така че отидохме заедно.

— Какво? Завела си Ейприл? Грейс, ти имаш ли представа как…

— Я да ми спестиш конското, ако обичаш. Беше глупаво. Трябваше да помисля, преди да тръгна. Можеха да ни убият…

— Какво? Добре ли си? — попита Даниъл с поомекнал глас. За пръв път тази вечер заговори като приятел. — Наранил ли те е някой?

— Не. — Извърнах очи и се опитах да прикрия руменината по шията. Точно сега нямах желание да обяснявам какво се беше случило с гадните момчета и Нейтън Талбът. — Въпросът е, че отидох, поразпитах и не открих нищо. Сигурно е бил там преди доста седмици.

— И сигурно вече няма шанс да го открием през клуба? — попита Гейбриъл.

— Не ми напомняйте — изпъшках аз.

— Независимо от това искам да отида и да проверя дали няма да разбера нещо — настоя татко.

— Не можеш да влезеш без карта — усмихнах му се глупаво. — А аз изгубих моята, докато бях вътре. — Наистина не я открих, след като Талбът ни изкара оттам.

Татко въздъхна недоволно.

— Аз имам познати — обади се Даниъл. — Ще поразпитам за нова карта.

— Сещаш ли се за друг, с когото Джуд може да се свърже? — попита татко. Поклатих глава.

— Хм. — Баща ми потри слепоочията си, сякаш искаше да прогони главоболието. — Трябва да помисля по този въпрос и да съставя план Б. Междувременно трябва да решим какво ще правим с теб, Грейс.

— Какво ще правите с мен?

— Не искам пак да хукнеш нанякъде като побесняла. Ако не мога да разчитам на помощта ти, тогава трябва да те накажа. Повече никакво ходене в града без специално позволение. Повече никакви тренировки, заемай се с ученето и поне известно време залягай над книгите.

— Какво! Не! — Когато татко ме подкрепи, че трябвало да тренирам, останах изненадана. Знаех, че се чувства виновен, задето не беше предупредил Джуд какво се случва с него, така че когато най-сетне признах пред татко, че съм заразена, той заяви, че знанието е сила, и ми даде всичките си книги за върколаци. Дори ми донесе книги за карате и самозащита. Според мен се надяваше да развия уменията си, без да изгубя контрол като Джуд. Не че човек може да се научи как да се бие от книга, но това беше начинът на действие на татко — според него всичко важно можеше да бъде открито в книгите.

Но защо ми отнемаше възможността точно сега? Още повече, че Гейбриъл беше дошъл и можеше да ме обучава.

— Татко, не го прави. Не точно сега. Тъкмо започвам да усещам и да овладявам силите си. Тази вечер тичах цял час и половина. А снощи…

— Каква е тази работа? — попита Гейбриъл. — Защо си тренирала?

Гейбриъл точно така, той можеше да ми помогне да убедя татко.

— Двамата с Даниъл се опитвахме да развием суперсилите ми. Мислим, че мога да се превърна в небесна хрътка, както ти си писал за урбат. Нали тези сили помагат на хората, нали могат да бъдат благословия, а не проклятие. Даниъл се опитваше да ме научи как да използвам уменията си и аз тъкмо започвам да ги овладявам, но след като ти си вече тук, можеш да ме научиш на всичко, което знаеш. Можеш да ми помогнеш най-сетне да разбера силите си. Ако ме обучаваш, тогава мога да използвам благословията на урбат, точно както си писал на сестра си.

Гейбриъл се изправи. Подръпна свещеническата якичка и се прокашля.

— Не, Грейс. Идеята е ужасна. Тренировките са последното, с което някой като теб би трябвало да се занимава.

Отстъпих назад. Не бях очаквала подобен отговор.

— Но преди малко ти ме видя как се бия. Ставам все по-силна и бърза. Видя, че съм способна на…

— Да, Грейс. Видях на какво си способна. Тъкмо затова няма да те тренирам. Даниъл изобщо не е трябвало да започва. Одеве и дума не можеше да става за контрол. Ти се беше разбесняла и искаше да ме нараниш. Забелязах го в очите ти.

— Да… — Не знаех какво да кажа от разочарование. Гейбриъл си вадеше заключение за характера ми от един-единствен инцидент. Той изобщо не ме познаваше. — Това не се беше случвало досега. Няма да се случи повече. Просто се изпуснах… Мога да…

— Едно изпускане е достатъчно, Грейс. Ти имаш ли представа колко близо беше до опасността да се предадеш на вълка? Трябваше само да стиснеш.

Татко скочи от стола си. Не знам какво искаше да направи, но се поколеба и погледна Гейбриъл, а после и мен, очевидно разбрал, че е пропуснал нещо, преди да влезе в стаята на Дон. Даниъл седеше неподвижен като статуя и гледаше в пода.

— Даниъл, кажи им. Идеята беше твоя. Ти ме убеди, че мога да стана герой. Знаеш, че мога. — Той ми дължеше поне това и се опитах да му го внуша. След гадостите на алеята пред тях и независимо какви тайни пазеше, това беше шансът му да се извини, задето се държа като глупак. — Кажи им.

Даниъл си пое дълбоко дъх. Дори не ме погледна.

— Съжалявам, Грейс — рече сериозно, — но те са прави.

— Какво?

Устните ми трепереха. Трябваше да се ядосам, но се почувствах обидена. Сълзи опариха очите ми, но аз ги прогоних. Ако избухнех в сълзи точно сега, нямаше да успея да убедя никого, че умея да се контролирам. Повече не можех да гледам Даниъл.

— Нали каза, че съм специална — обърнах се отново към Гейбриъл, като се опитах за пореден път да го убедя. — Нали затова си дошъл? Не е ли това, което искаш? Нали така си казал на Катрин? Искал си да намериш начин да помогнеш на урбат да използват силите си за добро, да се бият в името на доброто.

— Грейс, писал съм тези писма преди осемстотин години. Тогава мислех, че силите могат да се използват за добро, но вече не вярвам в битките. Не използвам силите си, ако мога да го избегна. — Пристъпи към мен. — Ти наистина си специална, Грейс. Личи само от желанието ти да спасиш брат си. Затова не можем да те изгубим заради проклятието. — Той отново посегна към ръката ми.

Отдръпнах я. Човекът пред мен изобщо не беше онзи Гейбриъл, когото очаквах — онзи Гейбриъл, с когото се надявах да се запозная някой ден. Това не беше човекът, когото опознах от писмата.

Този човек не го познавах.

— Можеш да помагаш на хората, Грейс — продължи той. — Но не по начина, по който си мислиш. Има и други начини да станеш герой. На това мога да те науча, стига да искаш.

Изпуснах дълго сдържания дъх през зъбите.

— Добре — отвърнах, макар да не се чувствах никак добре. Просто нямах желание за повече разговори. Как бе възможно и тримата, които можеха да ми помогнат, да ми обърнат гръб?

Татко почука с кокалчета по бюрото и се върна на стола си.

— Трябва да свърша малко работа тук. Тримата можете да се прибирате, за да си починете. Всички сте на училище.

— Всички ли? — попита Даниъл. Гейбриъл подръпна якичката си.

— Запознайте се с отец Сейнт Мун, младши пастор и новият ви преподавател по религия — отвърна татко.

— Гейбриъл ще води часовете по религия на господин Шамуей и ще поема задълженията ми в енорията, когато ми се наложи да замина отново.

— Той ли ще бъде новият ни учител по религия? — Не можех да преглътна факта, че осемстотингодишен католически монах, превърнал се във върколак, ще води часовете по религия в протестантско частно училище за тийнейджъри. Само че онова, което ме притесняваше най-много, беше тайното ми решение да не проговоря повече на Гейбриъл. Това не можеше да стане, след като той щеше да се натрапи в живота ми в училище и да води часовете ми.

— Ще стане интересно — заявих твърде саркастично.

— Съгласен съм — намръщи се Гейбриъл. — Само че аз съм този, на когото се налага да носи тъпата якичка. Чувствам се като куче на каишка.

— Свиквай — подхвърлих.

— Грейс — сряза ме грубо татко, — време е да тръгваш. Даниъл, ще изпратиш ли Грейс?

Погледнах Даниъл и скръстих ръце пред гърдите си. Изобщо не бях в настроение да ходя, където и да било с него, но вече бях научила, че в подобни моменти няма смисъл да негодувам.

— Всъщност, господине — изправи се Даниъл, — трябва на всяка цена да поговоря с Гейбриъл насаме. Не мога да отлагам повече.

Татко погледна от мен към Даниъл, сякаш едва сега забелязваше напрежението между нас.

— Добре — примири се той, взе една книга и я пъхна в чантата си. — Ще довърша тук колкото мога по-бързо и ще се приберем заедно. Даниъл кимна. Взе войнишката торба и даде знак на Гейбриъл да излезе с него навън. Дори не ме погледна.

Гейбриъл сложи ръка на рамото ми.

— Много скоро ще станем приятели, Грейс. — Усмихна ми се. Мъдрите очи бяха заобиколени от ситни бръчици на иначе младежкото лице. — Да знаеш само колко много приличаш на Катрин. Поне малкото, което помня. — Той докосна челото си с пръст и след това пусна рамото ми. Последва Даниъл.

— Още няколко минути — обади се татко от бюрото.

Кимнах и се облегнах на вратата, след като Гейбриъл я затвори. Притаих дъх и се съсредоточих, за да чуя какво се говори зад металната врата. Ушите ми лекичко пареха — ставаше все по-лесно да призова силите си — и тогава чух гласа на Гейбриъл.

— Какво има, момчето ми? — попита той Даниъл. Сякаш бяха на шест метра от вратата.

— Не знам — отвърна той. Гласът му звучеше отдалеч. Изглежда се отдалечаваха към задната част на енорията. Вероятно се връщаха в стаята на Дон. Предположих, че Гейбриъл щеше да се настани там. — Не съм сигурен какво…

— Грейси — повика ме татко от бюрото.

Подскочих. Имах чувството, че изкрещя в свръхчувствителното ми ухо. Тръснах глава и свръх слухът изчезна.

— Върви да позвъниш на майка си и й кажи, че си с мен. Сигурно те чака вкъщи.

— А, да. — Поколебах се и се опитах отново да подслушам разговора между Даниъл и Гейбриъл, но тих глас нахлу в главата ми: „Вече използваш силите си за лошо, а? Шпионираш човека, когото обичаш? Браво на теб.“

Тръснах глава и се отдръпнах от вратата. Как да се оставя на подобни ужасни мисли?