Бри Диспейн
Изгубеният светец (1)

Последствия

— Прави каквото ти нареди и може да оцелееш — изсъска груб глас в ухото на момчето, преди да усети болезнения удар. Падна на асфалта, ръцете му бяха протегнати пред него.

— Този ли се опита да се измъкне? — попита друг глас от сенките. Беше по-дълбок, с по-гърлено звучене. Сякаш ръмжеше. — Това да не ти е фитнесът, момче. Не можеш просто така да се откажеш и да си отидеш вкъщи.

Момчето се закашля. От устата му се проточи кървава слюнка.

— Не бях… не исках… — Опита се да се надигне на колене, но ритник отзад го просна отново на земята. Мислите му препускаха, върнаха го към онова, което стори, за да се озове на това място.

Това място.

Увериха го, че може да нарече това място свой дом. Увериха го, че са му приятели.

Нарекоха го свой брат.

Това бе напълно достатъчно. Не му трябваше друго.

Само че това място не беше никакъв дом…

— Принадлежиш ми — заяви мъжът, когато излезе от тъмата на беседката. — Затова ще ми кажеш всичко, което искам да знам.

Това беше истински затвор. Тези хора не бяха неговото семейство.

Мъжът, когото останалите наричаха Бащице, се надвеси над момчето, присвил блестящите си, кръвожадни жълти очи.

— Говори — изрева мъжът и стовари ботуша си върху пръстена на протегнатата ръка на момчето, а след това натисна с тока. Момчето изпищя — но не от раздиращата болка, когато пръстенът се впи в плътта му и сухожилията се откъснаха от счупените кости на пръстите. Изпищя, защото знаеше, че заради онова, което беше сторило, всички, които някога беше обичало, всичко, което бе загърбило, всички, които бяха истински в живота му, щяха да умрат.