Лили Сейнт Джърмейн
Шестима братя (9)

Девета глава

Болеше адски много и можех да усетя всеки удар на сърцето си, докато кръвта от раната се стичаше върху леглото. Лежах неподвижно няколко минути, а всичките ми мисли се въртяха около изгарящата болка, която разкъсваше крака ми.

Оттам минаваше една от главните артерии — дали я беше прерязал? Щеше ли кръвта ми да изтече върху твърдите чаршафи и да умра сама и завързана?

Опитах да се измъкна, но беше безсмислено. Беше ме завързал здраво. Стиснах изтръпналите си ръце в юмруци, за да подсиля притока на кръв.

Колко дълго щях да остана така? Ами ако някой ме откриеше гола и кървяща? О, мамка му. Ами ако този някой беше Джейс? Беше твърде ужасно, за да го обмислям даже, тъй като имаше и друга алтернатива — ами ако не ме откриеше? Ако някой друг от братята го направеше? Веднъж вече се беше случвало, но тогава поне можех да се боря. Сега, докато лежах тук гола, безмълвна и напълно уязвима, не можех да си позволя да мисля за миналото.

Оглеждах се, опитвайки се да не обръщам внимание на ужасяващата болка в крака, когато изведнъж се досетих какво ще е решението на проблема.

Ножът.

Поех си дълбоко въздух през носа, стиснах зъби и използвайки коремните си мускули се опитах да свия крака близо до лицето ми. Слава богу, че не беше завързал и глезените ми, защото тогава наистина щях да съм без никакви възможности. Болката в крака ми се засили, тъй като го бях разместила, и ахнах беззвучно, когато видях как кръвта се стича от прободната рана, а единственото, което се виждаше от ножа, беше дръжката. Сега, когато кракът ми беше повдигнат, кръвта започна да се стича надолу по бедрото направо върху голия ми корем, карайки ме да потръпвам.

„Хайде. Ръцете са ти завързани, а в бедрото имаш нож. Лесно е.“

Не беше лесно дори за някой, който е бил гимнастик още от ученическите си години. Може и да бях подвижна, но извиването и усукването на тялото си имаше граници, особено когато си прободен и здраво завързан. Продължавах да опитвам най-различни начини, по които да изтласкам крак към лицето и ръцете си, с надеждата, че ще успея да хвана дръжката на ножа и да го издърпам. Изморих се бързо и тъй като взех да се замайвам и да ми се гади, се наложи да правя кратки почивки между опитите.

Накрая осъзнах, че може би се налага да променя начина, по който бях легнала, така че да съм успоредно на рамката, вместо по средата на леглото. Изместих тялото си бавно и непохватно, мръщейки се на голямото тъмночервено петно кръв, което бях оставила под себе си.

„Шибанякът май ще купува нов матрак“, помислих си.

Успях да извъртя ръце достатъчно, за да застана в седнало положение и веднага извадих бикините от устата си. Разтворих устни мъчително и поех дълбока глътка въздух. Шибан задник. Не мога да повярвам, че ме прониза с нож, докато ме лижеше. Искаше ми се да го открия и да му тегля шест куршума между бездушните очи и седми в сърцето за по-сигурно.

Раздвижих пръсти, за да възвърна чувствителността им, и се обърнах рязко, за да мога да хвана дръжката, която стърчеше от крака ми. Намръщих се, като се замислих за изваждането.

Щеше да шурне още повече кръв, щом го направех.

Стиснах зъби, преброих до три и издърпах ножа с всичка сила. Излезе с ужасния звук от разрязване на плът, който накара стомаха ми да се преобърне, а болката в бедрото да се засили десетократно.

Кръвта бликна от раната, а аз извъртях ножа в непохватните си пръсти и започнах да режа тънката, но изключително здрава коприна, която беше намотана около китките ми.

Стори ми се, че мина цяла вечност, преди да разрежа плата и ръцете ми да паднат немощно в скута. Моментално навих един от ъглите на чаршафа около ръката и го притиснах към раната, опитвайки се да спра кървенето.

Разбира се, за мой късмет, точно в този момент Джейс реши да почука на вратата.

— Махай се — извиках, като едва си поемах въздух.

— Добре ли си? — попита Джейс. — Чух писък, който не звучеше радостен. Оооооо!

Докато говореше, отвори вратата, надникна с глава и когато очите му попаднаха върху мен, или по-точно върху кръвта, стичаща се по чаршафа, той се сепна и се втурна в стаята.

— Какво, по дяволите…? — каза. Придърпах завивките върху голото си тяло, внезапно засрамена от начина, по който изглеждах. — Тук е като сцена от „Червената сватба“^[1] — ахна Джейс. — Какво, по дяволите, се е случило? Добре ли си?

— Да — казах мрачно, хвърляйки ножа върху леглото до мен.

Не бях добре. Кракът ме спукваше от болка, а и не исках да виждам Джейс.

Той продължаваше да ме зяпа с отворена уста.

— Би ли ми подал роклята? — попитах изтощено, посочвайки черната материя, която лежеше на пода до краката му.

— Разбира се. — Повдигна я с два пръста и предпазливо ми я подаде. Цялата щеше да се нацапа с кръв, но не ми пукаше. Единственото, което исках, е да съм прикрита поне отчасти. Джейс се обърна и аз нахлузих роклята през глава, оставяйки я да падне на дипли върху бедрата, но без да докосва раната. Не че имаше значение. Цялата бях покрита със светлочервеникава кръв, която ставаше все по-студена и лепкава с всяка изминала минута.

Джейс се приближи внимателно към мен, изучавайки безизразното ми лице.

— Какво се случи? — попита тихо.

Преглътнах с усилие.

— Изглежда напомних на баща ти за някой, който е познавал. Някой, когото е обезглавил.

Очите на Джейс се разшириха и от устата му се отрони давещ се звук. Проклех се мислено, след като си спомних колко близки бяха с Мариана. Как му е била като майка, след като са убили неговата собствена.

— Значи те прободе и те заряза? — попита Джейс, без да изглежда учуден.

Кимнах, кикотейки се неуместно.

— Първо ме завърза. — В потъмнелите му очи проблесна тревога.

— Трябваше да избягаш, когато имаше възможност — каза той.

Не отговорих. Нямах намерение да бягам. Не и сега, след като бях вкусила сълзите и мъката на Дорнан и след като бях гледала как Чад поема последната си глътка въздух. Нямаше да си тръгна, преди да съм приключила с всичко.

Повдигнах чаршафа от бедрото си и видях, че кървенето е намаляло. Джейс се взря в обезобразения ми крак с тъжно смайване.

— Ще взема аптечката — каза и се огледа наоколо. — Хайде да се махаме оттук.

Погледнах към крака си, чудейки се дали ще мога да стъпвам на него, и реших да се изправя и да проверя.

— Мамка му — промърморих под нос, когато коляното ми подаде, а в крайчетата на очите ми се заформиха сълзи.

— Ето — каза Джейс и с едно плавно движение ме повдигна в ръцете си, сякаш щеше да ме пренася през прага като булка.

— Сега наистина е като „Червената сватба“ — казах провлачено, а главата ми се килна напред и се удари в гърдите му.

Джейс просто поклати глава, а ъгълчето на устата му се повдигна в лека усмивка.

— Сякаш си чела „Игра на тронове“ — каза, като ме пренесе през отворената врата и тръгна надолу по пустия коридор.

— Гледала съм сериала — отвърнах, скривайки лицето си в гърдите му. — Това брои ли се?

Влезе през друг вход, може би десет врати по-надолу от стаята на Дорнан, и ме постави на леглото.

— Това твоята стая ли е? — попитах, оглеждайки се наоколо. Залитнах назад върху леглото, замаяна и отпаднала, сякаш бях пияна. Очите ми се притвориха за момент и Джейс ме разтресе грубо.

— Ей, Саманта? — Гласът му този път беше напълно сериозен.

Въпреки че се изискваха огромни усилия, успях да повдигна единия си клепач.

— Уморена съм — отвърнах и затворих отново око.

— Ще те заведа в болницата — каза той и когато го изрече, аз се изправих и се ококорих на секундата.

— Не. Никаква болница. Просто използвай аптечката.

Той поклати глава.

— Мамка му, Саманта, кървиш като за световно! Една лепенка няма да помогне.

Той ме повдигна нагоре и аз поставих ръка върху рамото му.

— Без болници — казах непреклонно. — Само няколко шева с иглата. — Замислих се за момент и продължих: — И бутилка Джак.

— Няма ли да е по-добре, ако промием раната с дезинфекциращите кърпички? — попита колебливо.

— Бутилката е за мен — казах през стиснати зъби.

Той изчезна и след няколко минути се завърна с малка пластмасова кутия, на която имаше червен кръст, нова, неотваряна бутилка бърбън, бутилка ко̀ла и малък комплект за шиене.

Загледах се в ко̀лата, когато избута роклята нагоре по бедрото ми, премахвайки напоеният с кръв чаршаф, който бях използвала, за да спра кръвта. Отвори аптечката, извади пакет със стерилизирани кърпички и го разкъса със зъбите си. Това вероятно не беше много стерилно, но не се оплаках.

— Коя е Мариана? — провлачих, усещайки главата си сякаш е пълна с памук, а крака си — пулсиращ от остра и незатихваща болка.

— Предполагам, че ми беше нещо като мащеха. Така и не се омъжи за баща ми, но бяха заедно дълго време.

— Господи! — проклех, когато прокара кърпичката, напоена с алкохол, по крака ми. Грабнах бутилката с бърбън, която беше хвърлил до мен, отвих капачката и отпих голяма глътка, която незабавно изгори гърлото ми и успокои опънатите ми нерви.

— Съжалявам — промърмори Джейс, приключвайки с почистването. Отдръпна се и започна да оглежда раната. — Наистина се нуждае от шевове. — Натисна я внимателно с пръст. — Колко навътре беше забил ножа?

Исках да се засмея, но се сдържах.

— До дръжката — отвърнах, прокарвайки буцата в гърлото си с бърбън.

— Нуждаеш се от лекар — настоя той.

Стиснах зъби и му подадох бутилката, след което сграбчих комплекта за шиене от мястото до мен и отворих ципа. Извадих малка игла и черен конец и се опитах да го вдяна непохватно.

— Чакай, дай на мен — каза, като взе иглата и конеца от ръцете ми и извади от джоба си запалка. Легнах по гръб върху леглото, докато той се занимаваше с принадлежностите.

— Готова ли си? — попита.

Изправих се отново, а стаята се завъртя около мен.

— Не особено.

— Ще броя до три — каза, като с едната си ръка притискаше двете страни на прореза, а с другата държеше иглата.

— Едно, две…

На „две“ проби кожата ми с иглата. Болката премина през цялото ми тяло, а всеки нерв пламна с жарка, изпепеляваща болка.

— Имаше ли изобщо „три“? — промърморих през стиснати зъби.

Не ми отговори, а изруга, показвайки ми иглата.

— Конецът се къса — каза той.

Извъртях очи.

— Корда — завалях. — Кордата ще свърши работа.

— Ей сега се връщам — каза Джейс, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Не се забави много, може би не повече от пет минути, а когато се върна, беше задъхан.

— Отиде да побягаш ли? — попитах саркастично.

Той повдигна едната си ръка, в която имаше чисто нова макара с рибарска корда, и другата, в която държеше малко пакетче с мръснобял прах.

Заинтригувана, моментално погледнах към пакетчето.

— Хероин? — попитах.

Той кимна и ми подаде пакетчето.

— Чист е — каза той. — Ще ти трябва не повече от малка щипка.

Взех малко от праха в торбичката и го поставих върху сгъвката между палеца и показалеца си. Повдигнах ръка до носа си и запушвайки едната ноздра, вдишах с нежелание. Почти веднага ме обзе чувство на блажен покой и раменете ми се отпуснаха, когато преглътнах горчивия слой хероин, който беше полепнал по гърлото ми.

— Добре ли си? — попита Джейс.

Кимнах.

— Да, давай.

Прободе плътта ми с иглата и въпреки че болката не беше изчезнала, сега поне беше по-поносима.

— Не знам как да го направя на възел — каза, а аз махнах пренебрежително с ръка.

— Няма значение.

— Ще остане белег — продължи той.

„Какво толкова — още един белег.“

— Няма значение.

Той се засмя.

— Нищо няма значение, когато си надрусан.

— Не съм надрусана — възразих, вглеждайки се в странните форми по стените, отразяващи се от вентилатора на тавана.

— Добре — отвърна той и се изправи, за да огледа ръкоделието си. Проточих врат, опитвайки се да погледна бойната си рана, без да се надигам.

— Добре ли се чувстваш? — попита Джейс.

Присвих рамене мързеливо, носеща се върху пухкав облак от маршмелоу.

— Дотолкова, доколкото мога, имайки предвид, че бях прободена с нож. — Една мисъл се прокрадна в замъгленото ми съзнание и аз се намръщих. — Всъщност, откъде знаеш как да шиеш рани? — Лицето му изскочи директно срещу моето, а повдигнатото ъгълче на устата му намекваше, че въпроса ми го беше развеселил.

— Ще ти кажа някой друг път — отвърна. — Хайде, да се махаме се оттук. Ще те заведа на моето място.

Изправих се и огледах стаята, в която нямаше никакви отличителни предмети, които да подскажат, че е обитавана от някой.

— Това не е ли твоето място?

— Саманта — каза той, като едва сдържаше усмивката си, — наистина ли мислиш, че живея в жилищна сграда за мотористи?