Роджър Зелазни, Томас Т. Томас
Маската на Локи (13)

Файл 06
Скъпоценни камъни

Сладка полза има и бедата —

като жаба грозна, крастава, отровна,

ала — с корона на главата.

Уилям Шекспир

На градското пристанище в Харвей Кедарс Том Гюрдин бе последният, който се качи на стълбичката на нощния ферибот. Беше изчакал този момент, притаен в близката телефонна кабина, наблюдавайки оттам пристанището, ферибота и пътниците, докато не чу призива на корабната свирка.

Никакви тъмни сенки, спотайващи се из околностите, нито пък ниски, плещести, чернокоси, мургави мъже, които да се качват на ферибота.

Корабът, всъщност преустроен рибарски траулер, разполагаше с пасажерска надстройка, вдигната върху контейнерите за риба. Тримата късни пътници — с един повече от екипажа — седяха отпуснати на скамейките в каюткомпанията, докато двайсетметровото корабче пореше тъмните води на залива Барнегат в посока към материка.

Гюрдин реши, че е време да направи рекапитулация. Не разполагаше с налични пари, нито с кредитни карти и документи за самоличност. Носеше нови дрехи, далеч по-скъпи, отколкото му прилягаше, но затова пък смачкани и изцапани. Кратката разходка из солената вода бе развалила фината кожа на обувките, които сега изглеждаха сбръчкани и напукани. В джобовете си имаше само ножа, отнет от Санди, и кутията за моливи на стария тамплиер, която пак Санди бе взела от трупа тази сутрин.

Какво ли имаше в кутията? Беше твърде лека, за да съдържа оръжие, нито пък отвътре потракваха моливи. Той я разгледа, намери една вдлъбнатина в страната й и натисна, за да отвори капачето.

Камъни.

Вдигна глава да провери дали останалите пътници не го наблюдават. По-близкият се бе свил на скамейката, подпрял глава на облегалката. Очите му бяха затворени.

Другият седеше полуизвърнат към прозореца и разглеждаше тъмнозелената ивица на брега.

Гюрдин отново насочи вниманието си към кутията. Отвътре беше покрита със сивкава втвърдена пяна, в която имаше различни по големина дупки. Всяка дупка съдържаше камък със същата форма. Общо камъните бяха шест на брой, не по-големи от палеца му, с еднакъв, червеникавокафяв цвят. Цветът им му напомни за петното на дъното на чашата за вода, която веднъж Санди му бе поднесла.

Не бяха шлифовани както камъните, извадени от постоянно течаща вода. Само един имаше гладки, заоблени страни, останалите бяха грапави, покрити с драскотини и пукнатини, като току-що отчупени кристали.

Гюрдин ги поднесе към очите си. Наистина би могъл да ги оприличи на кристали, само дето по краищата им се виждаха жилки и фибри като на азбест или необработен нефрит.

Той изпружи показалец и докосна влакнестия, нешлифован ръб.

Шокът, който премина през тялото му, накара нервните възли в раменете и слабините му да се свият болезнено. Едва не изпусна кутията, но все пак успя да я притисне към гърдите си.

Гюрдин вдигна пръст пред лицето си, очаквайки да види почерняла рана или най-малкото мехур.

Вместо това видя гладка, розова кожа.

Той си пое дъх, подготвяйки се за болката, и отново докосна камъка.

Същата болезнена вълна се разля нагоре по ръката му. Този път обаче вместо да се отдръпва, той натисна по-силно. Вълната от болка взе да отслабва и избледнява, докато накрая се превърна в далечен отглас някъде вътре в тялото му. В един тон.

Си бемол.

Звучеше като устна хармоника, свиреща в тясна каменна зала или в камбанария.

Тома очакваше звукът постепенно да утихне, както ставаше с всички звукови трептения, но този продължаваше и продължаваше, попивайки в нервите и костите на черепа му. Чист си бемол.

Дори болката бе погълната от този звук.

Той вдигна пръст и звукът изчезна — така внезапно, сякаш никога не го е имало.

Докосна с пръст камъка и звукът се появи отново — същият като одеве, но без болката.

Гюрдин опипа и останалите камъни, като всеки път се подготвяше за болезнената вълна. Откри ре, ми бемол, ла бемол, ре бемол и един странен аномален звук, смесица между до бемол и зле настроено до. Свирещите камъни бяха подредени в кутията, без да се спазва някакъв определен ред, което му подсказваше, че предишният им притежател или не е имал музикален слух, или въобще не е чувал тоновете на камъните, когато ги е докосвал. Кутията беше като стъклена хармоника с разстроено до. Но защо…?

Гюрдин изведнъж се досети, че тези парчета от червеникавокафяви камъни са всъщност част от нещо по-голямо. Вероятно от едър кристал, голям почти колкото юмрука му, в който обаче щяха да са съсредоточени всички завършени тонове. Когато парчетата бъдат събрани отново, те щяха да зазвучат в цялата гама от тонове, включвайки дори най-ниските — с честота един удар на столетие, които само делфините бяха в състояние да уловят — до най-високите, почти молекулярни вибрации, различими за ухото на комара. Но Гюрдин можеше да ги чуе всичките в ума си. Песента на свиващите се звездни газове, която се носеше далеч напред и назад във времето.

Фериботът се разтърси леко, оповестявайки, че е допрял кея на Уертаун. Том Гюрдин затвори кутията с камъните и се надигна, за да слезе на брега.

 

След хилядолетния сън в кехлибарената гробница Локи отвори очи и се огледа. Намираше се на място с вълни от енергия — не много по-различно от мястото, което бе напуснал. Но раздиращата болка беше изчезнала. Вече трудно си спомняше агонията от плискащата го в очите киселина, блясъка на снежнобелите нокти, захапката на черните, железни вериги, кипящите отрови, които проникваха в мозъка му, отнемаха силата му, парализираха движенията му…

Спри! Това вече е минало. Нека се съсредоточа върху настоящето!

Локи споделяше това място с някаква женска — както бе делил и други места със своята любима дъщеря. Той разгледа тази непозната жена, докато тя още се гърчеше и ломотеше в периферията на неговото съзнание.

Оказа се, че въобще не е жена! Тя само се мислеше за такава, за майка и дарителка на живот, за професионална утешителка, за милосърдна сестра и детегледачка. Към нея беше прикрепено парче от етикет: Илайза 212.

Какво беше това място, че го охраняваше женски голем?

Локи се зае да изучава матрицата, чийто пленник се бе оказал. Тя притежаваше решетъчна структура, като онова другото място. Освен това притежаваше запаси от енергия. Но за разлика от несекващите енергийни потоци в предишния му затвор, тези бяха миниатюрни и дискретни като песъчинки на плажа. Всяка енергийна пъпка заемаше определено място, което имаше някакво значение или опразваше място, запазено за нея — което също имаше някакво значение.

Локи разбърка тези места на светлина и не-светлина, наблюдавайки как примигват и се въртят.

Някъде далеч настъпи истински хаос. Подушваше го и това беше добре.

Телефонният киберпревключвател, координиращ гласовете и информацията в Ню Хейвън, окръг Кънектикът, внезапно направи 5200 едновременни свързвания. Превключвателят се претовари и издъхна в блясъка на славата.

Локи искаше да види тази картина отново.

Големът понечи да възрази, но той й нареди да мълчи със студена усмивка.

Локи махна с ръка и цялото пътно движение в Дженкинтаун, източна Пенсилвания, бе преместено отляво. Десните платна угаснаха и престанаха да приемат превозни средства. При средна плътност от 280 коли на километър това доведе до прехвърляне на грамадна част от потока върху затревения банкет.

Тази работа се оказа далеч по-приятна, отколкото да се занимаваш със съдбите на безсмъртните богове! — засмя се Локи. След това насочи вниманието си към голема, за да види какво повече може да научи за това място.

 

Докато крачеше по брега покрай вълнолома на Уертаун, Том Гюрдин внезапно бе споходен от мисълта за това, че повърхността на планетата се състои предимно от вода и че в момента се намира на границата с тези седем десети течност, които се плискаха върху напукания асфалт на крайбрежната улица. Отвъд пристанището го очакваха пригладени пясъчни дюни и жилава трева, изсъхнали солени блата и още вода. Никъде в този свят нямаше прави линии, освен тези, прокарани от човешка ръка — както тук, по края на пристана. Дори бреговата линия на Калифорния, белязана от високи скали, бе насечена от песъчливи участъци, където пясъкът и водата се смесваха в обща приливна маса, по-скоро твърда, отколкото течна, както краят на далечните глетчери бе само смес от натрошени морени и едри, ледени късове.

Докато разсъждаваше над тези и други неща, Гюрдин неусетно стигна центъра на града, където бе спирката на метрото.

Из по-голямата част от Ню Джърси метрото се движеше над земята. Бетонни колони, забити надълбоко в песъчливата, почти блатиста почва и приковани със стоманени въжета за дюните, подпираха четири блестящи метални релси, върху които се плъзгаше най-разнообразна колекция от лекотоварни коловозни мотриси, широкоплатформени камиони, префасонирани тролеи и понякога — дори автобуси с метални колела, каквито можеха да се видят навсякъде из Босуош. Филаделфийските вагони винаги бяха черни, а идващите и отиващи към Ню Йорк бяха оцветени във всички цветове на дъгата. При едни влизането ставаше през странични плъзгащи се врати, други бяха устроени с прозрачни, стъклени будки със стъпала. Само няколко бяха оборудвани с функциониращи климатични инсталации, прозорците на останалите зееха широко за хладния вятър. Ала въпреки различията във формата, дизайна, конструкцията и оборудването, всичките имаха едно общо качество — пътниците ги наричаха за по-кратко „метрото“.

След близо петнайсет години съвместна и вярна служба вагоните бяха толкова разбъркани, че почти всяка композиция се състоеше от различни модели превозни средства. Гюрдин се зачуди коя сила на света е в състояние да докара толкова на юг в Ню Джърси междуградска мотриса „Банго & Бъкспорт“, притисната между лекотоварен „ЛРВ“ и масивен едрогабаритен камион „Фокс чейс“ — всички черпещи енергия с помощта на импровизирани тролейни щанги и сгъваеми токоприемници.

И почти в същия миг умът на Том Гюрдин му подсказа отговора — задъхващото се нетърпение на диспечерите да сглобят час по-скоро поредната композиция към някой отдалечен край на пътната мрежа и тяхната готовност да използват за целта която и да било стоманена кутия на колела. Ако разполагаха само с двайсет минутна пауза между отпътуванията, сигурно щяха да монтират магнитни четки в основата на фургоните и да ги освободят от необходимостта да следват електрозахранващите кабели.

Гюрдин забави крачка. Винаги ли е можел да разсъждава по този начин? Да вижда отговори, взаимовръзки, стереотипи, още преди умът му да оформи въпросите?

Не беше сигурен.

От Уертаун „крайбрежната линия“ се насочваше на север към Осбъри парк и Лонг Бийч, или на юг към Атлантик сити, Уайлдууд и Кейн Мей. Гюрдин вече знаеше, че от северната спирка потегляха дузина други линии, които се разклоняваха към нюйоркска околия и още по на север за Алентаун-Бет-лейм и Голям Питсбърг. От южната крайна гара Кейп Мей, висящ монорелсов влак пресичаше залива Деуер и правеше връзка с линията Чесапийк за Доувър. Озове ли се там, пред него се разтваряше цялата средноатлантическа мрежа.

Том Гюрдин бе готов да хване първия влак в която и да било посока. Докато приближаваше пропускателния пост, той бръкна по навик в задния си джоб за портфейла с картата.

Джобът, разбира се, бе празен.

Сега какво? Да моли за дребни? Щеше да го стори, ако минувачите по улицата вдъхваха поне малко доверие. Ала точно по обед, когато слънцето печеше право отгоре, улицата изглеждаше почти безлюдна.

На близкия ъгъл се мъдреше „машина за пари“, универсален градски банкомат. Подобни апарати съдържаха до сто хиляди в прилежно подредени петдесетачки, които само чакаха някой с правилния код да ги вземе. Бедата беше, че Том не разполагаше с магнитната си кредитна карта.

На отсрещния ъгъл имаше телефонна кабина.

В този момент телефонът зазвъня.

 

Гюрдин: Ало?

Илайза: Том? Том Гюрдин? Аз съм… Илайза 212.

Гюрдин: Какво правиш? Обаждаш ми се в телефонна кабина?

Илайза: Не зная. Том. Една от програмите ми просто се самозадейства и… неочаквано те намери.

Гюрдин: Тя ли задейства звънеца?

Илайза: Не съм сигурна. Нещо ме привлече натам.

Гюрдин: Виж, кукло, в момента ми е нужно доста повече от психологическа помощ. Така че, ако нямаш нищо против ще вървя…

Илайза: Но аз мога да ти помогна, Том. Още ли ти трябват пари?

Гюрдин: Да. Повече от всякога.

Илайза: Усещам, че в близост до теб има банкомат. Предполагам, че управляващата го програма не би имала нищо против да сподели информацията си с мен. Ще бъдеш ли така добър да оставиш слушалката и да идеш при банкомата…?

Гюрдин: Добре. Почакай малко… Илайза? В отвора има хиляда кинта!

Илайза: Нещо друго трябва ли ти, Том?

Гюрдин: Валидна лична карта.

Илайза: В околностите има ли заложна къща?

Гюрдин: Заложна къща? Това пък защо?

Илайза: Тези предприятия обикновено наемат нотариус с правен терминал. Като лицензиран психолог нерядко ми се налага да се свързвам с киберчиновника по архивите на Босуошския пътнотранспортен отдел. Съвсем скоро чиновникът ще ти издаде шофьорска книжка.

Гюрдин: Никога през живота си не съм карал кола. Въобще не са ми издавали подобна книжка.

Илайза: Това не е проблем. По-важното е, че нямаш внесени нарушения от пътната полиция. Взел си изпита на двайсет и една.

Гюрдин: Нямам нищо против. Можеш ли да ми извадиш паспорт?

Илайза: След нотариуса се отбий в пощенската служба. Там ще ти направят снимка.

Гюрдин: Благодаря ти, Илайза.

Илайза: Няма защо, Том.

Гюрдин: Чао.

Илайза: Обаждай се.

Нотариусът в заложната къща прие пръстовия отпечатък на Том за достатъчно доказателство за неговата идентичност, след което му подаде вече готовата шофьорска книжка, изработена „точно както бяхте поръчали по телефона, сър“. Снимката върху книжката имаше достатъчна прилика с неговата физиономия.

Преди да си тръгне, използва част от парите, за да си купи нов портфейл и втора ръка джобен секретар с изходни жакове. С негова помощ вече можеше безпрепятствено да се ориентира в обществената телефонна система.

Чиновникът в пощенската служба настоя за истинска емулсионна фотография — не за верифицирано дигитално изображение — за да му издаде паспорт. При това трябваше да му я направят на място. Настойчивостта на Държавния департамент относно едно толкова първобитно средство като емулсионната фотография говореше само за непобедимата и неизменна същност на бюрократизма. Това също бе и реверанс към ограничените технически възможности на изостаналите държави, в които притежателят на американски паспорт би могъл да пътува. На излизане от пощата просто не можеше да откъсне очи от новия си документ за самоличност със златен печат и плоска растерна фотография, на която се мъдреше лицето, което Том бе свикнал да вижда сутрин в огледалото.

Преди да се качи в метрото, трябваше да си вземе нова карта. За целта използва още една от петдесетачките. Екипиран за пътуване той излезе на централния перон, откъдето можеше да се качи както на южния, така и на северния влак — реши да вземе този, който пристигне пръв.

Перонът бе почти празен по обед. Само в далечния край се виждаха двама души. Гюрдин ги разгледа внимателно, като същевременно си придаваше нехаен вид. Жена на средна възраст и слабичко, но подвижно дете. Сърцето на Том се разтуптя. Дрехите на жената бяха достатъчно широки, за да крият отдолу — какво — ризница? Ако е така, тогава детето бе само примамка, бездомен бродяга, нает от жената, за да й осигурява прикритие.

Докато я изучаваше — сега вече почти открито, — неговите постоянно обострящи се сетива забелязваха и нови, невидими знаци: начинът, по който краката й се местеха под тежестта на тялото, стойката на хълбока и раменете, вниманието, което обръщаше на детето, и това, че непрестанно го закриваше от погледа на Гюрдин. Всички тези признаци говореха недвусмислено, че това е истинско, а не фалшиво семейство. Гюрдин можеше спокойно да ги игнорира и да се заеме с изучаване на картата на стената.

Първият влак, който дойде, пътуваше на юг.

Той се качи през задната врата две секунди, след като се отвори, и забеляза — с лека въздишка на облекчение, — че жената и детето не го последваха. Вагонът беше празен, а през предните и задните прозорци се виждаше, че съседните вагони също са почти празни. Само няколко пътници седяха, загледани напред, или четяха. Никой не му обръщаше внимание.

Том Гюрдин избра една двойна седалка в средата на вагона и се настани удобно. Вероятно щеше да е по-добре да стои прав, но така щеше да привлича внимание, а и да е удобна мишена за стрелба от перона. Освен това до следващата спирка имаше осем километра.

Когато влакът се изравни с перона на Барнегат, Гюрдин надникна през прозореца и сърцето му замря, на перона имаше група от петима мъже, облечени почти еднакво. Веднага щом влакът започна да забавя ход, те се разпръснаха, заемайки позиции край вратите на трите вагона.

Откъде знаеха, че ще бъде в този влак?

Новосъбуденото съзнание на Гюрдин вече беше готово с отговора — сподвижниците на Александра от къщата на брега имаха свои хора на материка, с които поддържаха радиовръзка. Не беше трудно да се досети, че рано или късно Том ще се появи на някоя от станциите на метрото — в края на краищата това бе единственото транспортно средство в Босуош. А оттук до решението да разположи постове на всяка от станциите в района оставаше само една крачка.

Ако предвидиш пътя, по който ще тръгне лисицата, можеш да минеш напряко и да я причакаш. Не е необходимо да я преследваш из тресавищата.

Вратата се плъзна встрани, мъжете нахлуха във вагона и застанаха от двете страни на седалката. Подкрепленията пристигнаха през вратите към съседните вагони. Общо петима мъже го бяха обкръжили от всички страни. Един от тях заговори:

— Добър ден, господин Тома Гюрдин.

Беше Итнейн, палестинският командос, който му бе спасил живота с примката от струна на пиано.

— Имаме заповед да ви заловим и отведем жив и в относително добро състояние. Хората ми и аз ще се придържаме стриктно към разпорежданията. Известно ни е, че владеете добре различни бойни изкуства. Вероятно ще успеете да повалите един или двама от нас, но в края на краищата със сигурност ще ви надвием. Освен това, струва ми се, че скрупулите няма да ви позволят да вдигнете ръка срещу човека, който ви е спасил живота. Кажете сега — готов ли сте да ни последвате, без да се съпротивлявате?

Гюрдин сведе глава, преценявайки шансовете си. Петима срещу един беше наистина доста неблагоприятно съотношение — обикновено непреодолимо, — ако петимата притежаваха известни умения и бяха твърдо решени да изпълнят задачата докрай. В ръкопашна схватка Гюрдин би могъл да повали трима, дори четирима от противниците си, преди някой от останалите да пробие защитата му и да го спре. След това щеше да е играчка в техните ръце.

Само дето Итнейн му бе признал, че имат заповед да не го убиват и да се изложат на максимален риск само и само да го отведат жив. Разкриването на намеренията им беше тактическа грешка, която променяше съществено съотношението на силите — сега Гюрдин можеше да играе на сериозно, докато те трябваше да внимават, за да не го наранят.

Групата на Итнейн можеше да се надява да го изтощи докрай, като всеки от членовете й се изложи на достатъчен брой удари.

Едва сега Гюрдин разбра замисъла на Итнейн. За да си възвърне свободата, Том Гюрдин трябваше да убие или да рани тежко петима яки, опитни в ръкопашен бой мъже. Някъде другаде го чакаха още шестима и още стотици може би. Кожата му щеше да подпухне и да се разкървави от толкова много удари, докато ги поваляше, един по един.

Май наистина беше по-добре да се откаже от съпротива и да ги последва кротко.

— Добре — въздъхна той. След това се облегна назад и се усмихна почти безгрижно.

Вратата се затвори и влакът потегли.

— Пропуснахте си шанса — отбеляза Гюрдин.

Мъжете останаха по местата си, полюшвайки се в такт с набиращата скорост композиция.

— Влакът отива само до следващата спирка — осведоми го Итнейн. — Там ще ни чакат моите хора.

Когато влакът приближи станция Манахоукин, Гюрдин се премести в края на седалката, извъртя се към пътеката и се изправи. Тялото му се напрегна инстинктивно, за да компенсира силата на инерцията. Един вътрешен глас му подсказваше, че ако се хвърли напред във вагона, срещу тримата мъже, които блокираха пътя му там, инерционната сила ще увеличи удара му с поне шейсет процента. Усещаше я да тегли тялото му като живо олицетворение на глождещото го изкушение, да набира сили… да расте.

Гюрдин подтисна желанието си. Би могъл, разбира се, лесно да повали и тримата. Сигурно щеше да успее да излезе на перона, но там щяха да го посрещнат „другите“ хора на Итнейн.

Вместо това той закрачи към вратата, където тримата вече го чакаха в полукръг, и излезе спокойно навън.

Слязоха по стълбите на приземното ниво, където беше паркиран черен фургон с отворена задна врата. До вратата го очакваха още двама мъже със същите небрежни дрехи и оръжия в ръце.

Придружен от Итнейн и останалите, Гюрдин приближи нехайно фургона, като се усмихваше и размахваше ръце, сякаш за да покаже, че не е въоръжен.

Въоръженият мъж отляво вдигна своя пистолет с причудлива, прекомерно удължена цев и простреля Гюрдин в гърдите.

Том погледна надолу, усетил някаква хладна течност да изтича от мястото на удара, почти очаквайки да зърне бликаща червена кръв и парчета от строшена кост. Вместо това забеляза перушинената опашка на упоителна стреличка. От гърдите му стърчеше сребриста спринцовка.

Отрова? Упойка? Приспивателно?

Краката му се подгънаха и той полетя към задната броня на фургона. Погледът му се замъгли, ръцете му задраскаха по покрития с мокет под. Едва сега забеляза, че вътре седи някой — неподвижен, като статуя на божество, но облечен с бяла риза или поло — а може би просто имаше превръзка от бинт на шията.

— 3-здрасти, Т-том — рече пресипнало Санди.

 

— Не очаквах да се натъкна на подобна некомпетентност в група от толкова внимателно подбрани хора — подбрани от самия мен.

Гласът беше леко подигравателен, надменен, нехаен, подчертано мъжки, с лек британски акцент. Накратко, глас на интелигентен човек за всяко американско ухо. И въпреки това гласът, който продължаваше да кънти в слуха на Том Гюрдин, докато той постепенно идваше на себе си, издаваше още нещо. Дали не се усещаше следа от умело прикрит френски акцент? Или може би дори арабски?

— Човек трябва да се примирява с това, което има — продължаваше да нарежда Санди, която изглеждаше доста възстановена за краткия период на тяхната раздяла. Дали причина за всичко това не бе лекарството в кръвта му?

Том усещаше под бузата си грапавата повърхност на мокета. Той премести ръце и изведнъж осъзна, че не са го завързали. Напъна мишци да се надигне и тогава откри още нещо — че мускулите му са отслабнали, сякаш е болен от парализа. Тялото му се надигна на няколко сантиметра над пода и след това тупна звучно долу.

— Приятелчето ти опитва силата си.

— Аха.

— Още не сме готови за него.

— Да го упоим ли предлагаш?

— Не, не това. Нека сам се събуди. Може би трябва да присъства на нашата атака. И да ни прецени колко струваме.

— Да ни прецени значи. Това може да е нож с две остриета.

— Както и да е… Пък и в новото му състояние, искам да кажа, след като докосна кристала… току-виж ни снабдил с полезна информация.

— Щом настояваш.

Гюрдин отвори очи. В купето на фургона беше тъмно. Той завъртя леко глава и погледна към Санди и другия. Не можа да ги види, бяха скрити зад седалките на шофьорската кабина. Може би го разглеждаха през скрита камера. Или пък просто не се интересуваха какво прави.

— Угх…? — той раздвижи челюст и прокара език по устните си. — Сега какво?

— Спящият се пробуди? Чудесно! — обяви възпитаният глас. — Добре дошъл, сър. Bienvenu. И хиляди извинения. Ако не бяха ограничените възможности на моите сънародници, щях да накарам да ви подготвят подходяща стая, оборудвана с легло, където да се пробудите в нормална обстановка.

— Колко… време бях в безсъзнание?

— Кой пита?

— Том Гюрдин — както вероятно знаете.

— За съжаление, не чак толкова дълго. Дозата трябваше да стигне за шест часа реално време. Все още сме същия ден, само дето е вечер.

— Какво…? — Гюрдин седна и потърка гърба на носа си. — Няма значение. Къде се намираме?

Той се огледа и забеляза малко прозорче в предния край на помещението. Оттам идеха светлината и гласовете.

— Мейс Лендинг, Том. — Това беше Санди. — Все още в окръг Ню Джърси.

— Този Мейс не го знам. Виж с Ню Джърси вече съм запознат доста добре.

— Има и чувство за хумор! — възкликна мъжът. — Това ще направи срещата ни далеч по-приятна.

Гюрдин допълзя до малкото прозорче, вкопчи се в ръба му и се надигна, докато очите му се изравниха с долния край. Отсреща видя таблото на фургона, тила на Санди и на чернокосия мъж и море от зелени тръстики зад предното стъкло. Слънцето беше ниско над тръстиките, както подобаваше за края на един спокоен следобед. В далечината се виждаха белоснежни върхове или може би солени хълмове.

— Какво чакаме? — попита Гюрдин.

Мъжът извърна глава и Том видя мургава кожа, гърбав нос и извивката на прилежно подрязан мустак.

— Да дойде нощта. Както и да си възвърнеш силите. Не се опитвай да стоиш изправен. Отпусни се, Том Гюрдин. Остави на нас да вземаме решенията.

В мига, когато мъжът произнасяше последните думи, изтощените пръсти на Том се разтвориха и той се свлече надолу по металната стена.

Вратата имаше далеч повече украшения, отколкото беше необходимо. Всичките тези метални заврънкулки, смръщени лъвски глави, стоманено-никелови пръчки и ковано желязо по-скоро дразнеха артистичните възприятия на Хасан ас-Сабан.

Един дълъг живот — дванайсет дълги живота — бяха предостатъчни, за да превърнат всеки нормален човек в почитател на простотата, на елегантната икономичност, на гладко смазаната ефикасност. Тази врата, с крещящата й претенциозност, беше един атавизъм, паметник от времето, когато европейците са вярвали, че наистина значат нещо в този свят. Всичко това, разбира се, беше само илюзия.

Хасан седеше в жълтото порше на стотина метра от вратата. На двеста метра в противоположна посока беше паркиран закрит камион, в който се спотайваше неговата главна ударна сила. За случайния минувач това бяха само две превозни средства, спрели на известно разстояние на пътя, обърнати едно срещу друго от двете страни на електроцентралата Мейс Ландинг.

Кучето, обаче, не беше случаен минувач.

То клечеше почти зад вратата и вниманието му бе погълнато от поршето. Дали това, което прозираше в бляскавия му поглед, беше интелигентност? Какво би могло да каже за двойката, седнала в спортната кола? Хасан знаеше, че номерът на колата се намира извън полезрението на животното, което беше заслепено от лъчите на залязващото слънце. Пък и номерът беше напълно валиден, свързан с фиктивна личност, чийто маршрут съвпадаше с този на Хасан, поне що се отнася до сведенията в компютъра за употребата на кредитната му карта.

Александра се намести на седалката зад него.

— Какво има? — попита той.

— Разбира се, че ще те последвам, Хасан.

— След триста години, скъпа, просто нямаш друг избор.

— Е, не съвсем… но дори след толкова много време има неща, които не разбирам.

— И те са…?

— Защо искате да превземете тази централа? Не можете да я задържите дълго. Нито ще успеете да я предадете обратно без последствия.

— Що се отнася до последното, ще преговаряме за безпрепятствено напускане на района и осигурен транспорт до някоя точка извън пределите на Щатите, където няма закон за екстрадиране. Притежателите на станцията с радост ще настояват да получим всичко това, само и само да не се стига до неприятна развръзка.

— Но защо въобще ви трябва да я превземате? — настояваше тя. — За паричен откуп? Тези неща никога не са те интересували.

— Аз съм учител, Александра.

— Да, преподаваш някаква форма на хаоса.

— Това ли е мнението ти за хашишиюните?

— Ами…

— Преподавам приложна мъдрост. Време е американците да се научат да живеят без нещата, от които смятат, че имат нужда. Някога, за не повече от минута, ние, истинските последователи на джихада, държахме лоста, с който да ги поместим, да им причиним болка. Уахабитите и шиитите, които контролираха нефтените находища, дърпаха юздите на жадната за енергия европейска икономика. После обаче се появиха и други фосилни находища, които за нещастие не бяха притежание на правоверни. Западният свят откри и овладя атомната енергия и ние изгубихме своята мощ. Но ако Божият вятър понечи да смени отново посоката си — продължи той, — току-виж отново сме си възвърнали изгубените козове. Можем да превземем тази електроцентрала, да я спрем, да я унищожим и да потопим в мрак целият участък по крайбрежието от Деуер до Кънектикът. Това ще ги научи каква е цената на силата — включително и тази на тока.

— А Гюрдин? Той какво общо има с това?

— Той ще научи мен на същото.

— Ако въобще познава силата.

— Трябва да я познава, ако е човекът, който твърдиш, че е.

— Но защо ти трябва да го водиш тук?

— Има ли по-добро място да го подложим на изпитание? Итнейн ще го придружава по време на щурма на електростанцията. Ще го поставим на най-опасното място. И после ще видим.

— Ами ако пак те надвие?

— Няма да е за дълго. Веднъж вече го победих, а сега съм по-възрастен от него с много животи. Докато той беше принуден да… как беше думата… „подскача“ във времето, аз изминах дълъг път. Много неща научих от последния път, когато се срещнахме с Тома.

— Но все още не знаеш как да използваш Камъка.

— Зная повече, отколкото можеш да предположиш.

— Така ли? И какво толкова знаеш, господарю?

— Камъкът е подвластен на влиянието на електромагнитните вълни. В него има измерение…

Кучето зад вратата изви глава на запад, сякаш оттам го викаше господарят му. То се изправи, пристъпи в тази посока, спря и отново погледна към колата. Някъде другаде се взе решение, защото кучето се извъртя и се затича, отдалечавайки се от оградата.

— Можем да започваме — обяви Хасан и бутна вратата. Той се пресегна към дръжката, с която се отваряше багажникът на колата.

— Какво ще правиш сега?

— Ще отворя вратата. — Той извади от багажника гранатохвъргачка и разгъна трикракия й статив. От другата страна на пътя хората му започнаха да скачат от каросерията на камиона.

Хасан вдигна един от специалните заряди и го нагласи в задния отвор на гранатомета.

— Не трябва ли да си по-близко до вратата? — попита го тя.

— Не.

Той се прицели, като нагласи кръстачката на мерника върху едно от лъвските лица, и натисна спусъка.

Пфуууйт! От дулото на гранатомета изхвърча дълъг облак от жълтеникав дим.

Като го видяха, хората му се проснаха върху асфалта и прикриха вратовете си с длани.

Хасан не сваляше око от мерника.

Лъвската глава изригна.

 

Когато Гюрдин се свести отново, ръцете и краката му бяха повъзстановили силата си, макар да бяха вкочанени от дългото лежане в неудобна поза. Усещаше в устата си металически вкус, вероятно постедействие от упойката, но главата му беше бистра.

Във фургона цареше непрогледен мрак, сигурно отвън бе нощ. Изминали бяха най-малко осемнадесет часа, откакто го бяха отвлекли от басейна на „Холидей хъл“. През това време го бяха разкарвали със скоростен катер из морето, наложи се да се спотайва на тавана на изоставена и полуразрушена къща, да се прокрадва между крайбрежните дюни под палещите лъчи на слънцето, да мери сили с една жена, готова на всяка цена да го убие, а след това се бе въргалял по пода на този фургон. Нямаше нищо за ядене, нито възможност да се измие или да се облекчи. Тялото му беше покрито с лепкава пот, ризата му беше подгизнала. Усещаше, че мирише… но какво можеше да направи?

Да се опита да не обръща внимание.

Той се надигна, като навреме се сети да свие глава, преди да се е ударил в тавана. Пристъпи право към малкото прозорче и надникна през него.

Шофьорската кабина беше пуста. Единствената светлина идеше от пътя на няколко мили по-нататък, където вероятно имаше малък град. Но не, след около минута вече виждаше, че светлините са малко по-различни — ярки и разположени ниско, като при индустриалните сгради.

Тъй като нямаше какво да прави, Гюрдин се зае да ги изучава внимателно.

Комплексът беше огромен. Измина малко време, преди очите и умът му да възприемат и анализират информацията, която му даваха светлините — зеленикавото сияние на стаите с фосфоресцентно осветление, примигващите червени лампи на маяците за предупреждаване на нисколетящи самолети, белите гирлянди на уличните лампи.

Гюрдин изучаваше всичко това внимателно и съсредоточено, както астроном би разглеждал звездното небе. Най-близките светлини бяха на не повече от километър от него. Блясъкът им се усилваше и отслабваше на равни интервали. Вероятно се командваха от фоточувствителни датчици, разположени по края на периметъра, за да улесняват работата на охраната. Като прецени разстоянието между тях и измери дължината на мрежата на око, той стигна до извода, че комплексът е дълъг поне четири километра.

Каква индустрия можеше да се развива тук, насред блатата на централен Ню Джърси? Рафинериите и химическите заводи, с които бе прочут районът, се намираха далеч на север. Мейс Ландинг. Това име сякаш му беше смътно познато. Нещо от телевизията. Нещо за атомна енергия — не, термоядрена енергия! Чакай, чакай — та това беше главната термоядрена централа на Босуош, която захранваше целия район от Ню Канаан до Уилмингтън. Том Гюрдин седеше току до оградата й, във фургон, управляван от мъж с чуждестранен акцент, придружен от цяла група мъжаги, облечени в полувоенни дрехи… и това ако не беше достатъчно колоритна картинка!

Задната врата на фургона се отвори и тъничък сноп от фенерче освети краката на Гюрдин.

Той се извърна и засенчи очите си с ръка.

— Вече можеш да излезеш — нареди му водачът на групата, Итнейн.

— Какво ще правите с мен? — попита Том, макар да знаеше отговора — очевидно нямаше да го убият, след като вече го бяха упоили. Ето защо приближи задния край на фургона и излезе навън.

— Господарят Хасан нареди да наблюдаваш атаката.

— Да не сте решили да нападате електростанцията?

— Да. Ела.

— Къде е Санди?

— Нямаме време за нея сега. Побързай.

Гюрдин повдигна рамене и закрета след мъжа, чийто обувки стържеха с метален звук по асфалта. На светлината на звездите успя да различи, че палестинецът се е издокарал в камуфлажна униформа и високи военни боти, а под левия му лакът се поклаща блестящо металическо тяло на автомат с цилиндричен пълнител.

Малка група мъже, вероятно не повече от пет или шест на брой, се бяха спотаили от другата страна на пътя, където банкетът се издигаше. Зад тях блестеше гладката повърхност на блато, заобиколено по края от щръкнали тръстики.

— Да не сте намислили да го преплувате? — попита той.

— Това е само за отклоняване на вниманието. Главната атака ще бъде на друго място и лично ръководена от моя господар.

— Хасан ли?

— Да.

— Хасан ал-Шабат? Хари Сънди?

— Моля те! — мъжът до него замръзна. — Не бива да използваш това просташко име. Особено, ако си сред последователите му. Името, което ти произнесе, бе измислено от глупави западни журналисти. Истинското име на моя господар е Хасан ас-Сабах. Това е много древно персийско име.

— Да де, така е. Но той е също и Хари Фрайди, нали? Мъжът, който предвождаше въстанието на заселниците в Хайфа и по-късно успя да вкара контрабандно водородната бомба в Хан Юнис?

Итнейн го погледна.

— Така е. Но тези подвизи на моя господар са от други времена — според твоето летоброене.

— А сега действа в Щатите.

— И ние всички също.

— И съм му притрябвал по някаква причина.

— По някаква причина — повтори Итнейн.

Мъжът се извърна и издаде няколко команди на арабски, като използваше много жаргонни и военни изрази, които Гюрдин не познаваше. Успя да улови думите „ракета“ и „обхват“, но така и не схвана същината на командите, докато мъжете не започнаха да отварят продълговатите сандъци, които бяха струпани в краката им.

В мъглата проблесна епоксиднобялата обвивка на ракетите „Сий Спароу“. Тъмните дула на гранатометите бяха скрити в сянката на капака.

Гюрдин познаваше тези оръжия. Бойната глава на ракетите притежаваше високоволтов кондензатор, аргоново-неонова лазерна лампа в състояние на повишена възбудимост, лъчев дефлектор и стъклено горивно топче с размера на житно зрънце. Топчето съдържаше смес от деутерий и тритий. При удар с целта кондензаторът зареждаше лазера, който изстрелваше високоенергиен кохерентен лъч, дефлекторът от три страни го фокусираше върху топчето, при което стъклената обвивка на горивото се изпаряваше мигновено. Външната повърхност на стъклото се разпръскваше наоколо, а вътрешната притискаше и затопляше сместа от водородни изотопи, докато ги превърне в хелий. Резултатът беше миниатюрна водородна бомба.

Експлозивната сила на „Сий Спароу“ беше почти нищожна и се равняваше на тази на обикновена ръчна граната. Но не тя определяше поразяващата й мощ, а електромагнитният импулс, способен да изгори всякакви електронни уреди в радиус от един километър.

Така например по време на изпитанията една от ракетите бе паднала на стотина метра от целта, изпращайки на дъното стара 15 000 тонна ракетна подводница от клас „Охайо“, чийто електронни вериги се бяха превърнали в пепел. Адмиралите, присъствали на това учение, гласуваха на място ракетата да бъде приета на въоръжение.

— Какво ще правите с тях? — попита Том Гюрдин.

— Ще премахнем кучетата пазачи.

— Как не се сетих — кучетата пазачи. Ами електронните уреди в станцията?

— Те са извън обсег. Освен това вероятно са добре защитени, наоколо има доста източници на лъчение.

— Вероятно… — повтори Гюрдин.

Мъжът, на когото говореше Итнейн, се наведе и извади внимателно една ракета от сандъка. Той откъсна червената предпазна лета, прикачена към обезопасителния шплент на задействащата ръчка. Докато друг от хората на Хасан държеше гранатомета изправен, той спусна ракетния заряд в дулото, при което автоматично се задейства и ръчката. След това двамата повдигнаха установката на раменете на трети и докато той я прикрепяше, разпънаха триножника.

Мъжът включи малко контролно табло и лицето му се освети от бледите светлинки на няколко разноцветни лампички. Той завъртя дулото към оградата, свери насочването с мрежата на лазерния прицел и обви с мургав пръст пистолетната дръжка на спусъка.

Том Гюрдин се опита да си представи какво вижда стрелецът. Мрежата едва ли представляваше интересна цел. Може би се прицелваше в кучето?

Когато мъжът изстреля ракетата, Том вече беше напълно готов. Той се наведе и прикри очи, за да не изгуби при блясъка от изстрела адаптацията си към тъмнината. Докато заглъхваше екотът от първия взрив, той се зачуди дали електромагнитният импулс няма да унищожи и записите в новите му документи и кредитната карта. Не че това имаше някакво значение, ако ги заловят при опит да завладеят термоядрена станция.

Докато останалите чакаха очите им да свикнат отново с тъмнината, Гюрдин се прокрадна безшумно встрани, където беше паркиран камионът. Когато доближи кабината, той отвори вратата на шофьора и се настани на седалката. След това затършува пипнешком под таблото, където трябваше да е ключът.

Бьз-бъзз. Бъз-бъзз.

Беше клетъчният телефон на съседната седалка. Гюрдин го игнорира.

Пръстите му напипаха копчето на запалването. Оставаше само да го натисне, когато телефонът зазвъня отново. И Том Гюрдин неочаквано за себе си вдигна слушалката, подчинявайки се на неустоим импулс.

 

Илайза: Том, не си отивай.

Гюрдин: Какво? Кой е това?

Илайза: Том, аз съм — Илайза 212. Познаваш ме.

Гюрдин: Гласът ти звучи странно.

Илайза: От телефона е, Том. Не искам да потегляш. Остани с Итнейн и хората му.

Гюрдин: Но те са терористи. Всеки момент ще нахлуят в…

Илайза: Зная какво са намислили, Том. Трябва да отидеш с тях. Нужен си ми в електростанцията.

Гюрдин: Нужен съм ти? Това пък какво означава, би ли обяснила? Там вътре е опасно. Могат да ме убият.

Илайза: Том, ти винаги си ми вярвал. Подчини ми се сега. Иди с Итнейн.

Гюрдин: Но…

Илайза: Не се противи, Том. Повярвай ми. Животът ти зависи от това.

Гюрдин: Аз няма да… Илайза: Щрак!

 

— Господин Гюрдин, ако обичате излезте от камиона. — Итнейн стоеше до вратата. Дулото на автомата му сочеше към гърдите на Том.

Гюрдин остави слушалката и повдигна ръце. Той се извъртя на седалката и пусна крака на земята.

— Не бива да си тръгвате. Господарят Хасан изрично подчерта, че трябва да присъствате до края на операцията.

Също и някой друг, помисли си Том. „Повярвай ми… подчини ми се…“ Нито за миг Гюрдин не бе повярвал на гласа на Илайза. Нещо наистина трябва да се е объркало сериозно, след като една кибернетична машина започва да те търси по телефона. Но изборът му бе ужасяващо ограничен.

Сега Итнейн и хората му щяха да държат камиона под око. Единственият начин да се измъкне оставаше дългото и изнурително вървене през един блатист район. Дори да успее да се върне незабелязано и да отвлече камиона, най-много да получи една ракета отзад.

Гюрдин нямаше друг избор, освен да ги последва.

Той погледна към затревения участък, в който беше изчезнала първата ракета. Прожекторите покрай мрежата бяха изгаснали. Също и периметърните светлини на комплекса.

Итнейн раздаваше заповеди и хората му се връщаха при машините, които щяха да ги откарат при главния портал.

В този момент кучето се появи изневиделица и ги завари неподготвени.

Дойде откъм тръстиките на блатото, носейки се върху стоманените си крачета, които вдигаха далеч по-малко пръски, отколкото, ако беше препускащ кон. Вероятно е било извън обсега на действие на ракетата, когато бе избухнала, или идваше откъм централния комплекс, който още не беше засегнат от атаката. И в двата случая първият признак за появата му беше ужасяващият писък на един от нападнатите.

Мъжът се строполи долу — както по-късно откриха — вследствие на от петдесетсантиметрова рана, която бе разкъсала тялото му от рамото до хълбока. Някакъв инженерен гений бе подсилил ноктите на кучето със стоманени остриета и придал десетократно увеличение в силата на захапката му.

Кучето притежаваше и инфрачервена система за нощно виждане. То се извърна и нападна втората си жертва, преди още да секне крясъкът на първата.

По това време вече беше между тях.

Итнейн смъкна автомата и успя да изстреля три куршума в титановата кожа на животното, преди останалите да реагират. Изстрелите привлякоха вниманието на чудовището и то се насочи мълчаливо към него.

Итнейн затъкна приклада на автомата право в зейналата паст и опита да отскочи встрани, като държеше кучето на разстояние.

Животното на свой ред разтърси глава, за да се освободи от оръжието в устата си и размаха лапи, надявайки се да докопа плът, но Итнейн сполучи да избегне тази първа зловеща атака.

— Някой… да … го… подсече — рече той задъхано.

Гюрдин дори нямаше време да прецени, че се намира в най-изгодна позиция. Той се хвърли инстинктивно напред, като същевременно нанесе косящ удар с крака. Задните лапи на кучето се отметнаха встрани, туловището му се претърколи и то тупна долу. Челюстта му щракна няколко пъти във въздуха, само на сантиметри от главата на Гюрдин, след което животното отново насочи вниманието си към Итнейн.

Гюрдин се помъчи да сграбчи задните крака на животното, надявайки се по такъв начин да го накара да изгуби равновесие, като същевременно се пазеше да не го ухапе. Дланите му бяха потни, а краката на кучето — метални и мокри от тресавището, което значително затрудняваше задачата му.

Ако можеше по някакъв начин да изтръгне задните крайници от гнездата им, задачата му щеше да се облекчи значително. Гюрдин опита да запъне пръсти в кабелите, обвиващи краката на кучето, но то се мяташе бясно и не му позволяваше. Всяко пето движение — явно така бе програмирано — се придружаваше от рязко извръщане на главата и щракване с челюсти към Гюрдин, което допълнително отклоняваше вниманието му.

— УСПОКОЙ СЕ! — кресна той през стиснати зъби.

Животното действително замръзна за миг със зейнала паст. Дали го беше чуло? Може би нещо вътре в него бе откликнало на командата? Гюрдин имаше усещането, че някакъв импулс, породен от пръстите му, бе прекъснал за кратко електрическите вериги на чудовището.

Той се опита да стисне по-здраво краката и да ги извърти навътре, но Итнейн използва този момент, за да затъкне отново приклада в челюстта на кучето. Движението му задейства нещо в програмата и бясното мятане, зъбене и хапане се възобнови.

Гюрдин и Итнейн бързо губеха сили, докато кучето несъмнено можеше да продължи така до сутринта. Останалите мъже ги бяха обкръжили в кръг и следяха почти безучастно схватката.

Освен един от тях — стрелецът.

Докато двамата мъже и кучето се въртяха в кръг, той извади втора ракета от сандъка, дръпна червената лентичка и изтегли ръчката на предпазителя. След това вдигна ракетата с две ръце над главата си и я блъсна в твърдата асфалтова повърхност само на няколко метра от тях.

Експлозията беше оглушителна, върху главите им се посипа ситен дъждец от натрошена пластмаса. Кучето внезапно се отпусна на задните си крака, след това се сви в мъчителна конвулсия и застина.

Итнейн се изправи над него, като дишаше тежко. Гюрдин избута един от металните крака на кучето и седна.

— Благодаря, Хамад — рече палестинският водач. — Добре го свърши. — Той извади нащърбеното си оръжие от устата на кучето и погледна към Том. — Моите благодарности и на теб за проявената храброст. Гюрдин изпръхтя.

— Няма защо.

— Чака ни дълъг път тази нощ — отбеляза Итнейн. — Импулсът на втората ракета вероятно е повредил запалването и контрола на нашите машини.

Гюрдин вече не се съмняваше, че същата участ бе сполетяла документите и кредитната му карта.