Роджър Зелазни, Томас Т. Томас
Маската на Локи (12)

Сура 6
До Рогата на Хатин, край брега Галилеев

Подгонен в чоугана на Съдбата като топка,

върви наляво, върви надясно и думичка не казвай!

Защото онзи, който те е захвърлил в този хаос,

Той знае, Той знае, Той знае, единствен Той!

Омар Хайям

Подобно на гигантски часовои, две назъбени канари стърчаха право нагоре над плиткото плато, което беше приютило Хатинския кладенец. Поне така изглеждаше на картата — кръг с кръстче върху него.

Картата на тамплиерите на този район бе наистина крайно оскъдна откъм полезна информация — само най-общи щрихи, пресечени линии и тук-там по някоя рисунка на оазис или кладенец, франките от близките християнски селища заявиха, че не познават добре тази страна и не знаят наблизо да има каквито и да било водоизточници. Единственото, в което бяха единодушни, бе, че на половин ден път с камила оттук е Галилейският бряг.

Жерар дьо Ридфорд държеше пергаментовата карта с две ръце, пуснал свободно юздите на коня. Голяма част от маркировките върху картата бяха със знаци, ала при припряното й прерисуване на тръгване от Йерусалим, докато кралските съгледвачи предаваха на писарите сведения за придвижването на саладиновите войски, бяха забравили да копират легендата.

— A… Q… C… I… — засрича Жерар. — Това пък какво е?

— Аквила! — обясни графът на Триполи, който се возеше в каретата заедно с краля и Великия магистър. — Означава, че там можем да видим орли.

— Или че някой римски легион на времето е забил знамето си тук — възрази невъзмутимо Рейнал дьо Шатийон. Няколко дни след като Саладин вдигна обсадата на Керак, той бе препуснал на север, начело на двеста конни рицари. Отрядът му бе застигнал армията на крал Ги на десетина мили от мястото, където се намираха сега.

— Римски легион, значи — повтори замислено кралят. — Много подходящо, наистина. — „C“ и „L“ сигурно са числа — стотният легион. Имало ли е въобще стотен легион?

— Напълно възможно е нашите духовни предшественици в тези земи също да са разполагали с грамадни сили, Ваше Величество.

— Магистър Тома не може да не знае — промърмори Жерар. — Жалко, че напусна лагера тъкмо в този момент.

— По-скоро избяга — поправи го Рейнал.

— Тома Амне не се бои от нищо, което язди на кон. Известно ли ви е, че след като го заловили на пътя за Джафа, го отвели при самия Саладин? Трябвало да го екзекутират, защото така наредил сарацинският предводител. Въпреки това оцелял, но на никого не разказва за срещата.

— А ти откъде знаеш за нея?

— Чиракът му, Лео, има дълъг език.

— Аха! — възкликна Жерар и се обърна към тамплиера, който яздеше отдясно. — Я повикайте оня младок, дето е придружавал Магистър Амне!

Рицарят кимна и се отдалечи към обоза.

— И това ли е на латински? — попита кралят.

— Кое, сир?

— Ей тези знаци върху картата.

— Ще попитаме този младок, Лео. Мисля, че понякога го използват и като писар.

Крал Ги изсумтя в отговор и армията продължи по своя път.

Не след дълго до тях се приближи мургаво момче, придружено от рицаря, който Жерар бе изпратил.

— Ето го чирака — кимна графът на Триполи.

— Ах, Лео! Я ни кажи, къде изчезна твоят господар Тома?

— Отиде в пустинята, сир.

— Какво? Самичък? — попита кралят.

— Всичко, което прави, господарят Тома прави сам, сир.

— Това е самата истина — потвърди Жерар. — Я хвърли едно око на тази карта, момче. Сигурно си виждал и други подобни рисунки…

— Да, милорд. Господарят Тома ме караше да уча изкуство.

— На какъв език е написано това?

— На латински, сир.

— И какво означава? — Великият Магистър му посочи знаците, върху които бяха спорили.

Лео замърда с устни намръщено.

— Aqua clara, сир. Това означава, че в този кладенец има прясна вода.

— Чудесно! — подскочи възторжено кралят. — В тази жега съм готов да пия дори само вода.

Благородниците, които яздеха наблизо, закимаха усмихнато. Слънцето печеше насред небосвода и устните на всички примираха от жажда.

— А тази линия, какво би могла да значи тя? — Жерар пъхна картата под носа на Лео.

— Отвесна скала или насип, милорд. Не особено висок, макар че не бих се заклел, като се има предвид, че картата е стара. Старите карти понякога са пълни с противоречия. По тази тук не може да се определи дали склонът е стръмен или полегат. Може да е различен във всеки от краищата.

— Я повтори пак! — нареди кралят.

— Иска да каже — намеси се Жерар, — че характерът на местността остава неизяснен, сир.

— Глупости — обяви крал Ги. — Това плато е плоско като дланта ми.

— Да, но…

— Но, но, но! Имаме вода и равно място, на което да опънем шатрите и да нахраним и напоим конете. Какво повече искате?

— Бих искал да зная къде точно са мюсюлманите, преди да легна да почивам — промърмори тамплиерът, който бе довел момчето. Никой не чу тази забележка, освен Жерар, който с поглед даде знак на мъжа да мълчи.

— Моята шатра ще бъде досами кладенеца — обяви кралят. — Жерар, погрижи се да напоят първо моите коне.

— Да, сир. — Великият Магистър се обърна към чирака и попита тихо: — Я кажи, какво могат да обозначават тези кръстчета от трите страни?

— Може би долина, милорд? А това да е пасище. Повечето от тези карти са рисувани преди близо двеста години. Оттогава пустинята може да е настъпила.

Жерар се загледа в измамното парче пергамент. Изведнъж си даде сметка, че една погрешна карта е дори по-опасна от липсата на каквато и да било карта.

— И ти не знаеш нищо за своя господар Тома?

— Нареди ми да следвам армията, милорд. Изглеждаше така, както когато го е споходило „видение“.

— И тогава ли се отдели от пас?

— Да, милорд.

 

Кладенецът при Хатинския рог беше разрушен. Той се захранваше от един естествен извор, който понякога образуваше цяло малко езеро. Някога местните жители бяха изградили зид от груби, недялани камъни, за да затворят водата вътре и да я запазят от вятъра, слънцето и пясъка. Сега, в тези сушави времена, други хора бяха разрушили зида и бяха разпръснали камъните наоколо. Тънката струйка вода, която се прецеждаше между камъните, спираше в полуизгнилия труп на мъртва овца.

Жерар дьо Ридфорд разглеждаше овцата, преценявайки степента на разложението и времето, което е било необходимо. Два или три дни, предвид жегата. Но следите от стъпки в калта бяха по-пресни, на не повече от ден. Значи някой бе довлачил трупа тук от друго място.

Докато тамплиерът обмисляше всичко това, се върнаха съгледвачите от изток, запад и север. Препуснаха право в кръга от конници, заобиколили кладенеца и заели ниската част на платото.

— Господарю!

— Чуйте ни!

— Те са от всички страни!

— Очакват ни!

— Дебнат ни!

Крал Ги вдигна глава като ловен сокол, зърнал плячката. Жерар се извърна в седлото, забравил за мъртвата овца.

— Кой ни чака? — извика Ги.

— Сарацините — отвърна вместо другите Жерар.

Като чу това, виконтът на Триполи скочи на земята, падна на колене и започна да се моли:

— О, Всевишни господарю, ние сме обречени! Тази война свърши! Ги! Царуването ти в Утремер е към своя край!

Жерар дьо Ридфорд изтича при виконта и едва се сдържа да не го срита. Вместо това положи прашния си ботуш на гърба му и го притисна надолу. Виконтът се просна по лице.

— Мълчи, предател! — кресна му Великият Магистър. След това се обърна към Ги.

— Вашите заповеди, господарю?

— Заповеди? — кралят се огледа объркано. — Да, заповеди. Ами… Нека ми разпънат шатрата. От надветрената страна на овцата, ако обичате.

 

Оръжието, което Амне откри в изоставения лагер на тамплиерите, се оказа неговото собствено. Липсваха щитът и шлемът, вероятно някой от рицарите ги бе взел за себе си. Мечът, ръкавиците, наколенниците и ризницата лежаха до седлото. В дисагите имаше чиста риза и няколко кочана царевица. В сянката под тях бе оставен мях с вода. Всичко това от Лео.

Но нямаше кон.

Амне се облече, метна седлото на едното си рамо, мяха с вода — на другото, скри главата си под качулката и тръгна. Чакаше го доста дълъг път.

Дори слепец можеше да различи дирята от армията на крал Ги. А Тома Амне отдавна си беше върнал зрението.

В късния следобед на третия ден от този дълъг и изнурителен поход зад ариергарда на християнските войски той срещна бедуина.

Тъкмо бе изкатерил един невисок хълм, когато до ушите му достигна слаб тътен като от далечен прибой. Беше твърде далеч, за да зърне морето, но все пак достатъчно близо, за да подуши соления му дъх във въздуха и да усети пулса на вълните. Всъщност, това, което чуваше, беше шумът на десет пъти по десет хиляди войници, вдигнали своя лагер от другата страна на хълма.

И без да притежава пророческа дарба, Амне можеше да познае на коя армия се е натъкнал. Той пусна багажа, хвърли се на земята и преодоля пълзешком последните няколко метра до билото на хълма. След това надигна предпазливо глава и надникна.

По-многобройни от колония морски птици, саладиновите войници щъкаха и клечаха между димящите огньове на безбрежния си бивак. Шлемовете и нагръдниците им блещукаха като перли в короната на някоя кралица, отразявайки във всички посоки лъчите на залязващото слънце. По-шумни от свраки край разпръснато жито, сарацинските копиеносци препускаха из лагера върху своите врани арабски коне, прескачайки огньовете и изпровождани с гневни проклятия от оръженосците.

Амне вдигна ръка, опъна нагоре палец, закривайки една десета от видимата картина, и преброи хората, които попадаха под него. Понеже получи огромна цифра, той изброи хората около всеки огън, а сетне преброи самите огньове.

Приблизително двайсет хиляди войници се намираха в долината пред него — без да се броят препускащите конници. Бивакът се простираше далеч отвъд погледа му в двете посоки и Амне не беше в състояние да определи докъде стигаше. Едно обаче беше сигурно — проклетата орда бе застанала на пътя между него и армията на крал Ги.

Но ако армията на Саладин по някакъв начин се бе озовала зад тази на краля, какво бе станало с християнските сили? Дали бяха потеглили в друга посока? Или бързаха с ускорено темпо да настигнат омразния враг? А може би Саладин бе свърнал неочаквано от предполагаемия си маршрут?

Амне все още си блъскаше главата над тези въпроси, когато усети леко подръпване на наметалото. Той завъртя глава.

Бедуинът бе приклекнал в краката му, така че да не могат да го забележат от другата страна на хълма. Той отпусна леко ъгълчето на своята куфия^[1], която пазеше устата му от слънцето и вятъра. Тесните, извити черни мустаци, които наподобяваха изящни щрихи с калиграфска четка, нанесени върху икона от подпийнал монах, приковаха вниманието на Тома Амне. Беше виждал тези извити мустаци, широкото лице, втренчените очи — всеки път, когато бе надзъртал в парите, заобикалящи Камъка.

Мустаците се повдигнаха, разкривайки два реда бели зъби.

— Мога ли да ти покажа едно чудо, о, християнски господарю? — Гласът бе напевен, подигравателен.

— И какво е то? — попита предпазливо Амне.

— Една реликва, господарю, отрязана от ризата на Йосиф. Била е намерена в Египет, но макар оттогава да са се изтърколили много столетия, цветовете й са все тъй ярки.

Бедуинът извади изпод своята джелаба^[2] парче коприна, която блестеше на слънцето.

Амне се претърколи, поставяйки незабелязано ръка върху дръжката на кинжала, и разгледа отблизо парчето плат в ръцете на непознатия. Беше нащрек, макар да знаеше, че се намира в по-изгодната позиция. Реши ли да го нападне, бедуинът трябваше да се хвърли нагоре. Още преди да изпълни замисъла си, от гърдите му щеше да стърчи дръжката на Амнеовия кинжал.

Но имаше нещо в тази сцена, което караше Тома да не прибързва с удара. Човекът срещу него не беше обикновен простосмъртен — Камъкът, който сега лежеше в кесията на колана му, отдавна го бе предупредил за това. Енергията, която кипеше под бронзовата кожа на непознатия, бе в състояние да отбие всяко насочено към него оръжие. Коприненото парче сочеше недвусмислено, че бедуинът е душепияч, хашишиюн. А Камъкът допълваше, че е нещо повече от обикновен член на организацията.

Тома Амне бе дошъл тук, готов да се бие с цяла една армия. Но виденията на Камъка го бяха отвели при още по-голямо предизвикателство.

— Не тук, Убиецо — прошепна той.

Усмивката на бедуина, фалшива и злобна, сега внезапно замръзна. Устните му се опънаха в тясна, заповедническа линия. Очите му станаха черни точици.

— Прав си — съгласи се накрая. — Тук сме само на хвърлей от лагера на Саладин.

— Подготвил ли си място?

— Зная едно, което е подходящо.

— Тогава води ме там.

Мъжът се изправи с едно бързо и гъвкаво движение, извърна се рязко и забърза надолу по хълма, сякаш се плъзгаше по пясъка. Сега гърбът му бе съвсем открит за меча на Амне. И двамата обаче знаеха, че тамплиерът няма да нанесе този удар — жестът щеше да е повече от безсмислен.

Амне заряза на склона дисагите, мяха с вода и меча, след което последва Убиеца.

 

Рано следобед на втория ден дори най-гордите тамплиери вече бяха готови да коленичат пред локвата, в която бяха намерили разложената овца, и да сърбат жадно от калната вода. Течността беше твърде ценна, за да позволят и капка от нея да остане по чаши или в мехове.

На конете вода не се полагаше. Жерар дьо Ридфорд си даваше сметка, че това е грешка — конете бяха тяхната сила. За един френски рицар да се бие означаваше да размахва меч от седлото, да атакува с копие в ръка, да гази с копита враговете. Освен това в пустинята пеша не можеш да стигнеш далече. Да изоставят конете на горещината и тяхната жажда би означавало да признаят поражението си.

Но сред армията на крал Ги имаше достатъчно воини, които вече бяха готови и на това.

През първата нощ от пребиваването им около разрушения кладенец сънят им беше смущаван от гръмогласните молитви на мюсюлманите, които ги заобикаляха. Отдалеч монотонните напеви приличаха на равномерен шум, издаван от гигантска, неумолима и несъкрушима машина, предопределена да стъпче бронираните рицари със силата на стотици хиляди обути в сандали крака.

По здрач неколцина от по-слабохарактерните християнски войници се метнаха на конете си и препуснаха надолу, към лагера на сарацините, за да просят вода. Смятаха, че ще ги оставят да се напият и ще им позволят да се върнат обратно.

Но никой от тях не се появи отново.

Жерар предположи, че са били пленени и обезглавели на място. Такива бяха заповедите на Саладин — поне що се отнася до съдбата на тамплиерите.

Малко по-късно мюсюлманите подпалиха изсъхналата трева и трънаците, които покриваха склоновете. Гъст, задушлив пушек се спусна над християнския лагер, предизвиквайки мъчителна кашлица. Очите на нещастниците смъдяха, но нямаше достатъчно вода, за да ги заплакнат.

Рано призори Саладин разпореди първата атака. Зловещото припяваме на войниците му така и не секна през нощта, а сега към него се прибави нищенето на зурните и тупкането на барабаните. Дори не беше необходимо сарацините да се прокрадват безшумно, след като превъзхождаха християните с десет към едно. Предните им редици се свиваха около лагера като затягаща се около шията примка.

Французите нямаха достатъчно място да маневрират с конете си и да се разгънат. Нито дистанция, от която да се засилят. Не им оставаше друго, освен да заемат позиция, рамо до рамо и да насочат право напред бойните си копия. Леките им кавалерийски щитове, удобни за бой в движение от седло, сега бяха твърде малки, за да ги защитават от стрелите. Някогашните римски легиони можеха да допрат широките си правоъгълни щитове и да издържат на дваж по-многоброен противник. Ала елегантните доспехи на нормандците не бяха подходящи за пеши бой.

А и сарацинските пехотинци не бяха онези диваци, с които трябваше да се справя някога Цезар. Те не се хвърляха напред в единоборство. Вместо това настъпваха в зловещо мълчание — ако се изключат молитвите и противната им музика. Когато приближиха остриета на копията, те размахаха ятагани и взеха да ги секат, без да се излагат на опасност. По двама-трима едновременно сграбчваха копията, запъваха се с крака и ги дръпваха рязко напред, а сетне посичаха рицарите, които ги държаха. Понякога само изтръгваха оръжията, но и това бе достатъчно.

Като подвижна конна сила армията на крал Ги бе лишена от стрелци. Рейнал също не бе взел арбалетчици от Керака. Французите нямаха с какво да обстрелват настъпващата мюсюлманска армия и можеха да се надяват, че ще я задържат единствено с върховете на копията си.

Сражението през онази първа сутрин продължи по този начин около час, съдейки по слънцето. В началото християнската армия успя да задържи своите позиции. Мюсюлманската пехота губеше кръв и постепенно се топеше. Но все още твърде много напираха отзад.

В края на този първи час един рог засвири друга мелодия и останалите я подхванаха. Сарацините отпуснаха саби и бавно отстъпиха назад. Рицарите на Ги бяха твърде изтощени, за да ги преследват. Вместо това те забиха щитовете си в пясъка и се подпряха на тях, дишайки тежко.

Саладин ги остави да почиват до края на деня, за да може слънцето да свърши онова, което не бяха успели войниците му.

През втората нощ молитвите на мюсюлманите отново не позволиха на изтощените рицари да поспят.

Малко преди зазоряване на втория ден само шепа французи бяха в състояние да окажат активна съпротива. Графът на Триполи бе събрал около себе си най-силните си рицари и неголяма група тамплиери, които още не бяха изгубили присъствие на духа. По тъмно делегация на последните бе отишла при Великия Магистър, молейки разрешение да се присъедини към пробива на графа.

Жерар отказа.

Тогава тамплиерите поискаха да ги освободи от дадената клетва за вярност.

Жерар отново отказа.

Въпреки това тамплиерите заявиха, че не се смятат вече за част от Ордена и че ще последват графа, независимо дали Жерар им дава благословията си.

Жерар само поклати глава в знак да го оставят на мира.

Междувременно графът бе наредил на рицарите да се подготвят. Измежду конете избраха онези, които все още имаха сила да препускат, макар и за кратко. Дори заплатиха щедро със злато и сребро на предишните им собственици.

Графът даде сигнал за начало на атаката веднага том слънцето изпълзя над хоризонта. Тръбачът засвири пронизително, надвивайки воя на мюсюлманските зурни. Бяха решили да се хвърлят на запад и да изскочат между двете щръкнали канари, срещу заслепените от слънцето пехотинци, охраняващи тази страна на хълма.

Докато ги изпращаше с поглед, Жерар почувства, че ръцете му неволно се свиват, готови да опънат юздите на коня и да вдигнат гладката дървена дръжка на копието.

Конницата на графа препускаше в бесен галон, когато се сблъска е предните редици на пехотата. Жерар напрегна слух, очаквайки да чуе шум от удара на бронирани тела на писъците на стъпкани мъже.

Нищо.

Редиците на пехотата се бяха разтворили като водите на Червено море в нозете на Мойсей. Графът и хората му нахлуха в оформената просека и продължиха надолу с пълна скорост. Когато и последната опашка изчезна в праха, мюсюлманската стена се затвори отново — както Червено море се бе затворило за фараона.

Едва сега до християнския лагер долетя хор от писъци, но никой не можеше да каже със сигурност дали принадлежат на французите или на сарацините. Жерар обаче таеше подозрения.

И отново примката на врага взе да се затваря около платото. Но този път мюсюлманите се държаха на почетно разстояние — десетина крачки изпотъпкана земя ги деляха от линията, която образуваха французите. Изправените срещу им сарацини ги гледаха безстрашно, монотонно припявайки своите молитвени песни. Вместо да дирят със злобни погледи някоя жертва в редиците на врага, за да я предизвикват, да й се заканват и да й обещават мъчения, те стояха невъзмутимо като стена и се молеха на своя невидим бог.

Слънцето продължаваше да се катери по небесния купол.

 

Амне последва Хасан ас-Сабах — както се нарече Убиецът в началото на тяхното пътешествие — в една тясна долина, из която полупресъхнал ручей си пробиваше път към бреговете на Галилейското езеро. В сивкавия здрач пред изгрев слънце Амне с мъка различи тъмнозелена падина в склона на хълма от западната му страна. Ръбът на падината пазеше тревите и ниските дръвчета в нея от сухия западен вятър. Амне откри ручея само по тихия ромон на водата сред мъхестите камъни. Заприлича му на кънтящи в далечината камбани на френски църкви. Чуруликането на птичките сякаш беше в синхрон с ромона на потока.

Името Хасан не му говореше нищо, а фактът, че принадлежеше към гилдията на Убийците и притежаваше смъртоносна сила, не беше в състояние да го разколебае — Амне беше тамплиер и също имаше необикновени сили.

— Та къде е това място? — попита той, по-скоро, за да поддържа разговора.

— Не сме чак толкова близо до Галилейското езеро, та християнският гарнизон от стената да чуе виковете ти за помощ. Нито сме близо до бойното поле, за да може Саладин да чуе моите.

— Значи местенцето е вълшебно — отбеляза невъзмутимо Тома Амне.

Убиецът се извъртя и втренчи очи в него. Първите лъчи на слънцето озариха нещо, наподобяващо съмнение, на лицето му.

— Ако има някакво вълшебство, то е на природата и се дължи на светлината, течащата вода и растенията. Нищо повече.

— Повече не е и необходимо. Първите и най-силни вълшебства са били точно тези.

— Изглежда и ти знаеш нещо за вълшебствата, сир Тома, щом това място ти дава сили.

Хасан подгъна колене и се метна назад. Тялото му прелетя над ручея и се озова върху една каменна купчина от другата страна, която се издигаше над главата на Тома.

— А ти какво знаеш за магията, щом можеш да надвиваш силите на земята?

— Ей, това знам аз!

Убиецът сви ръце на фуния и ги постави пред гърдите си, с обърнати навън лакти. Съдейки по напрежението, което се усещаше в трепкащите му мускули, той прилагаше огромна сила. Амне си спомни за момчешките си години в зимна Нормандия, когато той и приятелите му се опитваха да смачкат снега на топка. Сигурно тогава е изглеждал досущ като Хасан. Светлината на изгрева обля долината и приведената фигура на убиеца и нещо проблесна — долната част на пръстен или кристалче пясък, полепнало по кожата? — от такова разстояние не можеше да го различи. С мъчително усилие Хасан изстреля ръце напред, сякаш запращаше невидима топка по Амне.

За частица от секундата светлината в тясната долина трепна и премина цялата през Амне. Той вдигна ръка да засенчи очите си, забравил, че трябва да бъде предпазлив.

Изведнъж тревата в краката му изпращя и се подпали. Зелената морава бе обгоряла в кръг с диаметър един лакът.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — попита Амне.

Хасан се наведе, опря длани на коленете си и задиша тежко. В очите му гореше смъртоносна омраза.

— Горещината на стотици лагерни огньове бе събрана в тази точка. Защо не изгоря и ръката ти?

— Виждам, че си понаучил как да управляваш тялото си, Хасан. Впечатляващо е дори за най-добрия сред хашишиюните. Подобен контрол се овладява с години самодисциплина.

— Разполагах с тях.

— И колко бяха те? Десет? Двайсет? Започнал си като момче, а сега си мъж на средна възраст.

— Аз съм основателят на хашишиюните. Бил съм вече стар, когато ти си се родил, но запазих младостта си с помощта на една напитка, която е моя тайна… Как тъй не изгорих ръката ти?

— Ще си казваме ли вече тайните?

— Няма да издам нищо, което да ти е от полза.

— Сигурно и ти не се надяваш, че можеш да изучиш и овладееш вълшебствата ми. Добре тогава — волята ми насочва енергията към един кристал, който нося със себе си. Този кристал е вечен и притежава необичайна сила — освен това се подчинява само на мен.

Амне използва последната дума, за да отключи своя вътрешен поток от енергия, абсорбирайки черната топлина на Камъка и насочвайки я навън като вълна, като концентрично набръчкване върху водата, което се получава от хвърлен камък. Но тази вълна се движеше не във вода, а из тъканта на заобикалящия ги въздух, в земята под краката им, през корените на дърветата и тревата и през стрелкащите се огньове на човешката гръд. И когато предният й фронт премина през тялото на Хасан, Амне почувства свиването на меките, дихателни пространства в дробовете му, течните торбички на туптящото му сърце, мембраните, които заобикаляха жизненоважните органи.

Хасан изстена и преди да успее да овладее разрушителната енергия, която вилнееше из тялото му, от устата му рукна кръв, С последни усилия на волята Убиецът съумя да концентрира достатъчно енергия, за да отбие напиращата втора вълна, излъчвана от сърцевината на Камъка.

Докато Амне успее да прати и трета вълна, Хасан бе възвърнал силата си и дори разполагате с достатъчен резерв от енергия, за да заздрави разкъсаните фибри в гърдите си и да спре вътрешните кръвоизливи.

Без да признава, че е надвит, Амне мълчаливо заповяда на силите, скрити в Камъка, да уталожат наплива си. Вълните утихнаха и тъканта на пространството и времето около него възвърна нормалното си състояние.

Хасан, по-силен сега, отколкото в началото, стоеше изправен върху своята скала и вече не се превиваше, както бе направил, след като запрати своята огнена топка. Той се усмихна отвисоко на нормандския рицар.

— Твоите жалки усилия ми действат освежително.

— Само те изпитвах, Хасан. Ако трябваше да призова цялата сила на Камъка, всичко в тази долина щеше да се превърне в течен огън.

— Стига преди това да не го строша между дланите си.

— Камъкът не може да бъде строшен.

— Нито пък аз.

— Тъй ли? И какъв е този еликсир, който може да осигури на човек както дълъг живот, така и неуязвимост? Ще ми кажеш ли сега?

— Защо не? Его за какво ще се бием — твоя камък срещу моя елексир. Победителят взима всичко — както и живота на онези глупаци зад хълма.

— Съгласен.

— Но няма да ти свърши работа — допълни Хасан с хитра усмивка. — Стъкълцето, в което държа еликсира, е заровено далеч от тук. Дори да тичаш по-бързо от вятъра, да го вземеш оттам и да го допреш до устните си, пак ще ти трябва повече от столетие, за да усетиш ефекта на елексира върху тялото си. Защото този еликсир е от сълзите, които Ариман пролял, докато съзерцавал Света на светлината и накрая разбрал, че не ще може да го притежава.

Амне, който познаваше добре зороастрийската митология, произлязла от древна Персия, кимна замислено.

— А след като се възползваш от неговите телесни течности — заговори той злобно, — какво правиш — излежаваш се с праведните или изтребваш хората на лъжата?

Лицето на Хасан се опъна.

— Ние, практикуващите хашишиюна, трябва винаги да се придържаме към дейното начало. Винаги. Защото ние вземаме само онова, което ни принадлежи.

— И все пак си откраднал сълзите на Дявола.

— По-скоро открих начин да дестилирам течност, която по съдържание и въздействие отговаря на оригиналната смес. В края на краищата мъката на Ариман е толкова стара, че дори да са били сълзите му изобилни като водите на морето, влагата им отдавна е изсъхнала. Но моята дестилирана течност е достатъчно силна — една капчица от нея ми осигурява петдесет години младежка сила.

В тази пауза между действията, в този антракт между двамата смъртни врагове, посветен на хвалбата и самоизтъкването, Амне усещаше как се възстановява енергията на Камъка и успоредно с нея — силата му да го командва. Вероятно същите процеси на възстановяване протичаха в тялото на Хасан, защото не след дълго той попита:

— А този твой кристал… откъде се е взел?

— Александрийците, които първи практикували изкуството на алхимията, биха го нарекли философски камък. Но той не произхожда от Египет. Прадедите ми са го донесли от студените северни земи. Според една легенда той паднал от небето с огнена корона и пробил голяма дупка в земята. В друга история се разказва, че Локи — който в северната митология заема почти същото положение, каквото и вашият Ариман — донесъл Яйцето на света от Асгард или Небесата. Смятал да го подари на хората, за да пробуди в душите им искрицата на разума и съзидателните им способности.

— Ето че и ти дружиш с хората на лъжата — подсмихна се Хасан.

— Не — въздъхна Амне. — Това е само къс от метеор. Но той притежава грамадна сила. Иска се голям кураж, за да го използваш.

При тези думи той призова енергията на Камъка, която за миг се концентрира в една малка точка в корема му, а после се стрелна навън. Но този път Тома не вдигна предишната кротка вълна. От тялото му изригна яростно острие от сила и пресече долината, право към полупрозрачната пелена, която обгръщаше скалата на Хасан.

 

Спрели на крачка от върховете на копията, сарацините не предприемаха никакви опити за атака. Слънцето, жаждата и страхът от смъртта щяха да свършат по-добре тяхната работа. Докато лекооблечените мюсюлмани стояха неподвижно, напявайки своите песни, рицарите един по един се свличаха изтощени в пясъка. Лицата им бяха бледи като платно, устните — сухи и напукани, дъхът напускаше на пресекулки гърдите.

Всеки път, когато някой от рицарите се сгромолясваше в пясъка, неговите оръженосци се втурваха и го издърпваха назад. Доскоро празното място около стената на кладенеца сега бе покрито с нахвърляни тела.

Жерар наблюдаваше тази мълчалива и зловеща борба, докато почувства, че нервите му вече не издържат. Тогава се завъртя рязко и се изкачи до подножието на двете скали, където беше разпъната червената шатра.

Стражите сигурно щяха да го спрат, но и те бяха изпокапали от горещината. Жерар прекрачи проснатите им тела и влезе в шатрата.

Вътре беше тъмно като в катедрала по здрач, където се прецежда само бледа светила от стъклописаните прозорци. Въздухът беше влажен и застоял, миришеше на лазарет.

Крал Ги лежеше на поставения в центъра нар, проснат по гръб. Треперещите му ръце крепяха върху голите му гърди златното ковчеже с реликвата от Христовия кръст.

Но той грешеше, ако се уповаваше на този талисман, за да се спаси.

— Ги! — викна му Великият Магистър.

Рейнал дьо Шатийон изникна от сенките зад кралския нар и застана между двамата.

— Остави го на мира. Негово величество не се чувства добре.

Жерар понечи да избута принца встрани, но Рейнал се запъна.

— Никой от нас не се чувства добре — изръмжа Жерар — и скоро всички ще идем при умрелите. Само кралят може да призове хората сега, да ги събере в брониран юмрук, в единна сила…

— Която да последва конницата на графа на Триполи към небитието? — прекъсна го Рейнал. — Не говори глупости.

— Графът поведе твърде малко хора. Вече разбирам грешката му. Ако съумеем да поведем цялата армия, ако ударим в едно място, ще си пробием път.

— Лудост!

— Ти не си нито първи министър на краля, нито упълномощен съветник. Ще бъдеш ли тъй добър да се отдръпнеш? Ги!

Гласът на Жерар изтръгна краля от мъчителния делириум. Той помръдна глава и размътеният му поглед се втренчи в тамплиера.

— Кой нарушава покоя ми?

— Ги! Това съм аз. Жерар дьо Ридфорд.

— Не бива да ме безпокоят. Трябва да събера отново сили.

— Силите ти изтичат в пясъците, Ги. Ако не станеш веднага, за да поведеш хората, сарацините ще нахлуят в шатрата и ще те насекат на парчета.

Крал Ги повдигна глава на няколко пръста от възглавницата.

— Все още държим хълма.

— Но не за дълго. Хората ти окапват от изтощение дори преди да са ги ранили. Трябва да се покажеш и да ги окуражиш, ако искаш да посрещнеш жив зората.

— Султан Саладин е разумен човек. Той несъмнено е запознат с рицарските принципи. Уверен съм, че ще позволи на близките ни да ни откупят. Останалите ще трябва да се примирят с ужасното робство. От нас ще спечели цяло състояние…

— Какви са тези брътвежи? — изрева Жерар. — Моите тамплиери са сърцевината на тази армия, а сарацините не търгуват с тамплиери!

— Жалко тогава, защото вие…

Жерар не изчака кралят на довърши мисълта си, пресегна се, сграбчи го за рамото и го вдигна. Рейнал направи опит да се намеси, но тамплиерът го изтика грубо в ъгъла. Така и не разбра, нито се поинтересува какво е станало с принца на Антиохия след това, защото човекът изчезна. Навярно бе напуснал тихомълком кралската шатра.

Кралят се задърпа уплашено. Реликвата изхвърча от ръцете му и се разби на пода. Парчето от Христовия кръст отхвръкна встрани, Ги го погледна и лицето му се сгърчи в безпомощна гримаса, сякаш щеше да се разплаче.

Жерар възнамеряваше да раздруса монарха, докато събуди поне искрица сила в душата му, но в този миг откъм долината долетя протяжният зов на боен рог.

— Подхващат нова атака!

Очите на краля най-сетне се фокусираха.

— Ако е така, Жерар, иди и отведи хората си на безопасно място.

— И къде е това място, господарю? — попита той с насмешлива любезност.

— Там, където отиде графът на Триполи — отвърна също тъй усмихнато кралят. — Сигурно ще можеш да го последваш.

Жерар нададе гневен вик и бутна краля обратно на нара. След това изхвърча от червената шатра, като опипваше пояса си за дръжката на меча.

 

Заел удобна позиция на съседния хълм, султан Саладин наблюдаваше атаката на войниците си срещу тясното място между двата каменни стълба. Съвсем скоро крехката линия от бронирани рицари се пречупи и сякаш беше погълната от полуголите мюсюлмански пълчища.

— Разбихме християните! — закрещя екзалтирано Ал-Афдал, най-младият от синовете му, който от възторг едва се държеше на седлото на своето пони. Животното се размърда уплашено и момчето се вкопчи в гривата му, за да не падне.

— Мълчи! — сгълча го Саладин. — И научи нещо от мен. Виждаш ли червената шатра на върха на хълма? — Той посочи над върховете на каменните стълбове.

— Да, татко. Това е шатрата на краля, нали?

— Разбира се. Онези войници се сражават, защото го пазят. Готови са да умрат, но да го защитят с телата си.

— Разбирам, татко.

— Няма да ги сразим напълно, докато онази шатра стои.

— Но тя вече се клати, татко! Виждам, че се разтърсва!

— Виждаш само трептенето на маранята във въздуха. Онази шатра няма да падне, докато не избием всички християнски воини на хълма.

— Ще получа ли един подарък от теб, татко?

— Какъв подарък, сипе?

— Черепът на крал Ги, инкрустирай със злато?

— Ще видим.