Глен Купър
Книга на душите (40)

39

Единственото нещо, което се движеше бавно в живота на Уил, бе тихото кап-кап-кап на антибиотиците, вливани във вените му.

Лежеше тази понеделнишка вечер в леглото си в презвитерианската болница в Ню Йорк и се наслаждаваше на един от редките случаи на спокойствие. От момента, в който линейките и полицията пристигнаха в дома на Спенс в Хендерсън, около него непрекъснато сновяха доктори, медицински сестри, ченгета, агенти на ФБР и хора от Въздушната медицинска помощ, които му надуваха главата през целия път от Вегас до Ню Йорк.

Болничната му стая имаше убийствен изглед към Ийст Ривър. Ако сградата беше жилищна, апартаментите щяха да са безумно скъпи. Но за първи път на Уил му липсваше мъничкият двустаен апартамент — и не заради друго, а защото там бяха жена му и синът му.

Това бе относително затишие, преди бурята отново да връхлети. Беше изкъпан с гъба от яка дребна сестра, която работеше със скоростта на автомивка. Сега похапваше от вечерята си и гледаше спортен канал, за да се почувства отново нормално. Нанси скоро щеше да дойде с риза и пуловер, за да може да се представи в приличен вид пред телевизионните камери.

Отвън стаята му се пазеше от кордон агенти на ФБР, достъпът до етажа се контролираше. Служители от министерството на отбраната и ЦРУ се опитваха да се доберат до него, а главният прокурор се бе вкопчил в смъртна битка с гневните си колеги от Пентагона и Вътрешна сигурност. За момента стената на ФБР държеше.

Светът не беше очаквал новината, която заля улиците, пощенските кутии, праговете и интернет една сънена неделя сутрин точно преди Вси светии.

Заглавията във „Вашингтон Пост“ гръмко оповестяваха история, която на пръв поглед караше хората да си помислят, че уважаваният вестник разпространява слухове:

АМЕРИКАНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО РАЗПОЛАГА С ОГРОМНА БИБЛИОТЕКА СРЕДНОВЕКОВНИ КНИГИ, ПРЕДСКАЗВАЩИ ДАТИТЕ НА РАЖДАНЕ И СМЪРТ ДО 2027 Г.

СЕКРЕТНА БАЗА В ЗОНА 51, НЕВАДА, ПОСТРОЕНА ПО ЗАПОВЕД НА ХАРИ ТРУМАН ЗА СЪБИРАНЕ НА ДАННИ

ИЗТОЧНИК НА БИБЛИОТЕКАТА — БРИТАНСКИ МАНАСТИР

ВРЪЗКИ СЪС СЕРИЙНИЯ УБИЕЦ ОТ СЛУЧАЯ „АПОКАЛИПСИС“

Статията от 50 000 думи не беше измама. Към нея имаше приложени много документи и цитати от Уил Пайпър, бивш специален агент от ФБР, разследвал случая „Апокалипсис“, който разказваше за някой си Марк Шакълтън, компютърен магьосник, изследовател от Зона 51, замислил зловещата шега с фиктивните серийни убийства в Ню Йорк, както и за тайната правителствена акция, целяща защитата на секретната база в пустинята, пазена цели шест десетилетия. „Вашингтон Пост“ разполагал с копие на базата данни за САЩ до 2027 г. и журналистите успешно сверили предсказанията й с датите на раждането и смъртта на стотици хора от цялата страна.

Редакцията разполагала също и с няколко писма от четиринадесети и шестнадесети век, които претендирали да обяснят произхода на книгите и да ги поставят в някакъв исторически контекст. Статията споменаваше за някакъв загадъчен орден монаси ясновидци от остров Уайт, но подчертаваше липсата на потвърждаващи доказателства. Бъдещи материали в „Пост“ щели да разгледат влиянието на библиотеката върху прочути исторически личности като Жан Калвин и Нострадамус.

Накрая оставаше въпросът с 2027 г. В едно писмо от четиринадесети век се споменавало за някакво апокалиптично събитие, слагащо край на света, но единственото, което можеше да се посочи със сигурност, бе липсата на записи в книгите за времето след 9 февруари 2027 г.

Пайпър станал жертва на покушение, отнело живота на родителите на съпругата му, и бил ранен при акция от тайни правителствени агенти. Местоположението му било неизвестно, но имало сведения, че състоянието му е стабилно.

В неделя сутринта Белият дом, Пентагонът и Държавният департамент официално отказаха да коментират, но високопоставени членове на администрацията, по-точно шефът на канцеларията на Белия дом и вицепрезидентът, направо заявиха, че нямат представа за какво говори репортерът на „Пост“. На практика казваха истината, тъй като не са били посветени в ставащото в Зона 51.

В понеделник официалният тон на Вашингтон се промени от „без коментар“ през „очаквайте изявление от Белия дом“ до „президентът ще направи обръщение към нацията в 21,00 ч. източно време“.

Статията във вестника подпали пожар, който се разнесе из цялата планета със скоростта на светлината. Разкритията станаха предмет на едва ли не всеки разговор на света. Привечер почти всеки здравомислещ възрастен беше чул за библиотеката и имаше мнение. Хората бяха изпълнени с любопитство и обхванати от опасения.

Из цяла Америка избиратели започнаха да се обаждат на своите представители, а конгресмени и сенатори се обърнаха за обяснения към Белия дом.

По цялата планета вярващите се стекоха при своите свещеници, равини, имами и пастори, които объркано се мъчеха да напаснат официалните си догми с предполагаемата реалност.

Държавни глави и посланици на всички страни засипаха Държавния департамент с искания за повече информация.

Телевизионни, кабелни и ефирни компании се посветиха да отразят всяка подробност. Проблемът стана очевиден няколко часа след началото на новинарския цикъл — нямаше кого да интервюират. Никой не се беше чувал с Грег Дейвис от „Вашингтон Пост“ и вестникът отказваше да го представи на медиите.

Уил Пайпър също беше изчезнал. Издателите на „Вашингтон Пост“ пуснаха бомбата с разгласяването на историята, но не можеха да направят повече от това да повторят фактите такива, каквито са им били казани. Вестникът отказваше да публикува каквито и да било данни и прехвърли въпроса на адвоката на „Пост“ от „Скадън Арпс“, който излезе с изявление, че въпросите за собствеността и запазването на личните данни все още се проучват.

Така че за момента капацитетите можеха да се интервюират само помежду си и го правеха с ожесточение, докато медийните служители трескаво преследваха философи и теолози — хора, чиито телефони обикновено мълчаха през уикендите.

Накрая в 18,00 ч. в понеделник „Си Би Ес Нюз“ направи извънредно съобщение, че в предаването „60 минути“ ще има специално интервю на живо с Уил Пайпър, източника на цялата история. На света му оставаше да чака само още два часа.

От Белия дом бяха вбесени, че президентът е изпреварен, и началникът на канцеларията се обади на президента на телевизията да го предупреди, че става въпрос за националната сигурност, и да му напомни, че човекът, когото смятат да поставят пред камерите, не е бил разпитан от съответните власти. Освен това намекна, че срещу Пайпър вероятно ще бъдат повдигнати сериозни обвинения и че той бил потенциално недостоверен източник. Шефът на телевизията любезно посъветва Белия дом да си завре предупрежденията отзад и зачака федералния съд да издаде официална забрана.

В 19,45 Уил седеше в болничното си легло, облечен в хубав син пуловер. Беше окъпан от светлините на прожекторите. Изглеждаше привлекателен и спокоен, особено като се има предвид през какво беше минал. Нанси бе до него, държеше го за ръката и му шепнеше окуражаващо неща, които оператори и продуценти не можеха да чуят.

Главният съветник изхвърча от асансьора на етажа на Уил, размахвайки пуснатата по факса забрана. Президентът на компанията разговаряше настрани с изпълнителния продуцент и Джим Зекендорф, който присъстваше в качеството си на съветник, приятел и адвокат на Уил. Президентът тъкмо беше приключил разговора си с Уил и все още бе видимо развълнуван.

Той взе забраната, сгъна я и я прибра в джоба на сакото си, след което се обърна към адвоката си.

— Това е най-голямата новина в историята за най-голямото потулване в историята. Не ми пука дали ще изкарам остатъка от проклетия си живот в затвора. След петнайсет минути сме в ефир.

Каси Невил, водещата ветеран на „60 минути“, се носеше по коридора с ято асистенти зад нея. Макар приближаваща седемдесетте, след един час в гримьорната тя изглеждаше младежки жизнена с характерните си стоманени очи и свити устни. Тази вечер обаче беше изтощена от графици и от темата на предаването и сподели с президента главната си грижа.

— Бил, мислиш ли, че е разумно да го пускаме на живо? Ами ако онзи е някакъв клоун? С нас ще бъде свършено.

— Каси, по-добре се виж с Уил Пайпър — отвърна той. — Прекарах известно време с него и мога да те уверя, че не си измисля.

— Само искам да ви напомня — намеси се Зекендорф, — че инструктирах Уил да не отговаря на каквито и да било въпроси относно убийството на Липински и обстоятелствата около раняването му. В момента тече криминално разследване, което не бива да се компрометира.

Нанси се дръпна настрани, когато Каси влезе в стаята. Водещата отиде направо при леглото на Уил и го погледна в очите.

— Е, казаха ми, че не сте клоун.

— Наричали са ме по много начини, госпожо, но не и така.

— Мен пък не са ме наричали „госпожо“ от страшно много години. Южняк ли сте, господин Пайпър?

— От Флорида. Селската Ривиера.

— Е, приятно ми е да се запознаем при тези необичайни обстоятелства. Ще бъдем в ефир след десетина минути, така че да се подготвим. Искам да се отпуснете и да бъдете себе си. Казват ми, че това можело да се окаже най-гледаното интервю в историята. Светът иска да чуе разказа ви. Готов ли сте, господин Пайпър?

— Няма да бъда, докато не започнете да ме наричате Уил.

— Добре, Уил, да го направим.

Режисьорът отброи с пръсти до едно и посочи Каси, която вдигна очи и зачете аутокюто.

— Добър вечер, дами и господа. Аз съм Каси Невил и в днешните „60 минути“ ще ви представя изключително интервю на живо от Ню Йорк, от болничното легло на човека, за когото говорят всички. След малко ще чуем неговото становище относно нещо, за което аз искрено вярвам, че е най-необичайната новина на нашето време — откритието, че съществува загадъчна библиотека, която предсказва раждането и смъртта на всеки мъж, жена и дете на планетата. — Последва кратка импровизация: — Просто споделям, че от подобно нещо ме побиват тръпки. И освен това трябва да кажем, че американското правителство от четиридесет и седма година пази в дълбока тайна съществуването на библиотеката, скрита в Зона 51 в Невада, където тя е била използвана за секретни изследвания. Човекът, който разкри това пред мен, е Уил Пайпър, бивш агент на ФБР, който се явява тук като частно лице. Всъщност, той е бил беглец и се криел, тъй като е бил мишена на правителството в опитите му да покрие историята. Казвам бил, защото вече не е такъв. Днес той е с мен, за да ви разкаже невероятната си история. Здравей, Уил.

Нервността на Каси започна да се изпарява след няколко минути разговор. Уил беше спокоен, говореше ясно и толкова достоверно, че тя и всички присъстващи попиваха всяка дума. Сините му очи и голямото му красиво лице сякаш бяха създадени за камера. От реакциите й ясно личеше, че е очарована от него.

След като бяха установени фактите, Каси поиска да научи какво е мнението му за библиотеката, сякаш той бе лакмус за реакцията на всички хора.

— Брат ми Джон почина миналата година съвсем внезапно, от аневризма — каза тя и в окото й блесна сълза. — Нима някой е знаел или би могъл да знае за това предварително?

— Точно така го разбирам — отвърна Уил.

— Това само събужда гнева ми.

— Напълно ви оправдавам.

— Мислите ли, че семейството му е трябвало да знае? Мислите ли, че той е трябвало да знае?

— Не аз съм човекът, който може да каже това. Не съм никакъв авторитет или морален стожер, но ми се струва, че ако някой в правителството разполага с тази информация, тя би трябвало да бъде дадена на човека, ако той я поиска.

— Ами ако хората не искат да знаят?

— Не бих принудил никого да научава нещо против волята му.

— Погледнахте ли за себе си?

— Погледнах — отвърна той. — Ще живея най-малкото до двайсет и седма.

— Ами ако бяхте открили, че ще умрете през следващата седмица, месец или година?

— Уверен съм, че всеки би реагирал различно, но си мисля, че лично аз щях да го приема и да живея всеки оставащ ми ден възможно най-пълноценно. Кой знае, може би това биха били най-добрите дни в живота ми.

Каси се усмихна на отговора и кимна в знак на съгласие.

— Две хиляди двайсет и седма. Казахте, че книгите спират на тази година.

— Точно така. На девети февруари.

— Защо?

— Не съм сигурен, че някой знае.

— Споменаваше се нещо за апокалиптично събитие.

— Не съм сигурен, че трябва да очакваме такова — с равен глас рече Уил. — Данните са твърде откъслечни, затова не мисля, че хората трябва ги изопачават.

— Дано сте прав. Казвате също, че малко е известно за хората, които са създали тези книги.

Уил поклати глава.

— Ясно е, че са притежавали невероятна дарба. Но отвъд това всичко са само догадки. Несъмнено ще се намерят мъже и жени, които са много по-квалифицирани от мен, да изкажат тежките си мнения. Аз съм просто един пенсиониран федерален агент.

Невил издаде напред прочутата си брадичка.

— Религиозен ли сте?

— По рождение съм баптист, но не съм особено религиозен.

— Мога ли да ви попитам дали вярвате в Бог?

— В някои дни повече, отколкото в други, предполагам.

— Библиотеката не промени ли възгледите ви?

— Библиотеката ми показа, че има неща, които не разбираме. Предполагам, че това не е чак толкова изненадващо.

— Каква беше личната ви реакция, когато разбрахте за съществуването на библиотеката?

— Може би същата като на повечето хора. Бях потресен. И все още съм.

— Разкажете ми за Марк Шакълтън, служителят, който откраднал базата данни и бил прострелян и сериозно ранен.

— Познавах го от колежа. Присъствах, когато беше прострелян. Изглеждаше тъжен тип, бих казал жалък.

— Какво го е накарало да изфабрикува случая „Апокалипсис“?

— Мисля, че алчността. Сподели, че искал да живее по-добре.

— Алчността?

— Да. Той беше много умен човек. И можеше да постигне целта си.

— Ако не бяхте разрешили случая.

— Имах помощ — партньорът ми, специален агент Нанси Липински. — Уил я намери с очи зад една от камерите и й се усмихна. — Сега тя е моя съпруга.

— Щастлива жена — кокетно рече Каси. — Американското правителство не иска да знаем за съществуването на библиотеката.

— Мисля, че това е очевидно.

— И от правителството са били готови да убиват, за да запазят тайната.

— Умряха хора.

— Вие също сте били мишена.

— Така е.

— Затова ли излязохте пред публика и разкрихте историята пред медиите?

Уил се наведе напред, доколкото можеше.

— Вижте, аз съм патриот. Работех във ФБР. Вярвам в закона, реда и правната ни система. Правителството не може да бъде съдия, жури и изпълнител, дори когато защитава засекретени данни. Имам всички основания да смятам, че ако не действах, щяха да ми затворят устата — моята, на семейството ми и на приятелите ми. Те убиха хора, опитвайки се да се доберат до мен. Ето защо предпочитам да бъда в ръцете на съгражданите си.

— Съобщиха ми, че няма да отговаряте на въпроси за господин и госпожа Липински, както и за обстоятелствата, при които сте били ранен. Надявам се, че се възстановявате?

— Да. Предполагам, че всичко това в крайна сметка ще излезе на бял свят. И благодаря, ще се оправя напълно.

— Когато запознавахте пресата със случая „Апокалипсис“, те ви нарекоха Пайд Пайпър^[1]. Такъв ли сте?

— Не свиря на флейта и не си падам много по плъхове.

— Знаете какво имам предвид.

— Определено не съм човек, който следва други, но и никога не съм мислил за себе си като за лидер.

— Тази вечер това може да се промени. Кажете, защо предпочетохте да дадете историята на младия репортер от „Вашингтон Пост“, който пусна сензацията вчера със забележителната си статия на първата страница?

— Той е съпруг на дъщеря ми. Реших, че това може да даде добър тласък на кариерата му.

Тя се разсмя.

— Каква честност! — И отново стана сериозна. — И тъй, Уил, последни думи — какво трябва да се направи? Библиотеката ще стане ли достъпна за публиката? Трябва ли да се направи достъпна?

— Дали ще стане? Може би е по-добре да зададете този въпрос довечера на президента. Дали трябва? Мен ако питате, най-добре да се съберат всички добри и умни глави на света в някоя голяма стая и да си кажат тежката дума. Аз не мога да решавам подобни неща. Хората трябва да решат.

Когато прожекторите бяха угасени и микрофонът от ревера на Уил бе махнат, Нанси излезе от сенките и го прегърна силно.

— Пипнахме ги — прошепна тя. — Пипнахме копелетата. Вече нищо не могат да ни направят. В безопасност сме.

 

 

Президентът на Съединените щати произнесе кратка реч с много позовавания за националната сигурност, за външните врагове, пред които е изправена страната, и за изключителната важност на разузнаването и анализа. По заобиколен начин призна ролята на Зона 51 в общата схема на разузнавателната дейност и обеща да се посъветва с водещи конгресмени и световните лидери през следващите дни и седмици.

 

 

В апартамента си в Айлингтън Тоби Парфит четеше новия брой на „Гардиън“, докато чакаше кифличката му да се стопли в микровълновата. Някакъв журналист беше намерил старата интернет страница от каталога на „Пиърс & Уайт“. На първа страница имаше снимка на книгата от 1527 г. с думите „без коментар“ на Тоби, на когото репортерът бе звъннал предишната вечер, за да научи мнението му по въпроса.

Всъщност Тоби имаше доста сериозни възгледи по въпроса, макар никой от тях да не беше за публична консумация. Беше държал книгата в ръцете си! Беше изпитал емоционална връзка с нея. Тя несъмнено бе една от най-ценните книги на планетата! А сега се говореше, че във форзаца й имало сонет на Шекспир!

Двеста хиляди лири! Беше я продал за някакви си нищожни двеста хиляди лири!

Ръката му трепереше, докато поднасяше чашата чай към устните си.

 

 

След няколко дни „Вашингтон Пост“ обяви, че никой няма да получи достъп до базата данни, докато федералното дело за връщането й не измине целия си път, за да завърши — по всяка вероятност — във Върховния съд. Междувременно новата звезда на вестника Грег Дейвис започна да взема интервюта и се оказа много добър в работата си.

Медийният цирк и истерията на публиката не отслабнаха и нямаше да отслабнат още много дълго време. Животът и смъртта винаги са били горещи теми.