Глен Купър
Книга на душите (22)

21

1527 г.

Париж

Едгар Кантуел се събуди малко преди четири сутринта в окаяно състояние. Сякаш не беше достатъчно, че непрекъснато дрънчащите звънци на колежа го вдигаха от неспокойния сън. Никога не бе изпитвал такъв студ през живота си. Прозорецът му беше покрит с лед от вътрешната страна и можеше да види собствения си дъх, когато се измъкна от тънките си завивки, за да запали свещ. Беше си легнал с всичките си дрехи, дори с наметалото и меките си кожени обувки, но въпреки това бе замръзнал като шушулка. Изпаднал в самосъжаление, огледа мъничката си стая, гола като монашеска килия, и се запита какво ли биха си помислили приятелите му в „Мертън“, ако можеха да видят тази мизерия.

„Монтежу“ си беше спечелил славата на ад на земята. Едгар си помисли, че сигурно и в затвор би се чувствал по-добре. Поне нямаше да му се налага да чете Аристотел на латински и да понася ударите на камшика, ако не успее да изрецитира без грешка някой пасаж.

Животът тук беше окаян, а бе започнал едва преди две седмици. Семестърът щеше да продължи до юли, а дотогава оставаше цяла вечност.

Мисията на колежа „Монтежу“ бе да подготви младежите за свещеници или ръкоположени юристи. Под абсолютната власт на ректора Темпет, консервативен парижки богослов от най-отровния сой, „Монтежу“ строго контролираше моралния живот на учениците си. Те бяха принудени да ровят в съвестта си на редовните всеобщи изповеди на греховете и да порицават поведението на другарите си. За да ги държи постоянно в разкаяние, Темпет им бе наложил непрекъснат пост с малки дажби груба храна, а през зимата ги караше да търпят студа без никакво отопление или завивки. Не биваше да се забравят и безмилостните побои от ръцете на учителите, а понякога и на самия Темпет, комуто това несъмнено доставяше удоволствие.

Едгар трябваше да става в четири сутринта и да присъства на сутрешната служба в параклиса, преди да се запрепъва за първата лекция в почти тъмната класна стая. Лекциите бяха на френски. Едгар бе учил езика в Оксфорд, но сега мъчително го принуждаваха да го използва като основен. Литургията бе в шест, следвана от обща закуска, чиято краткотрайност се гарантираше от факта, че им поднасяха тънка филийка хляб с капка масло. След това идваше ред на grande classe по темата на деня — философия, аритметика, писанията — предавана по начин, който ужасяваше Едгар.

Така нареченото quaesatio беше дебат с един ученик, който продължаваше през целия ден. Учителите с пръчки в ръце задаваха въпроси върху прочетен пасаж. Ученикът трябваше да отговори и отговорът предизвикваше друг въпрос. Това продължаваше, докато текстът не се разгледа подробно от всяка страна. За проницателния студент процесът означаваше постоянно стимулиране на творческо мислене, а за Едгар — бой по раменете и гърба, докато не излязат мехури, обиди и унижения.

Следваше обяд, по време на който се четяха откъси от Библията или от житие на някой светец. Едгар имаше преимуществото пред някои от съучениците си да е един от богатите pensionnaires, които се хранеха на обща маса и им се поднасяше минимална дневна порция. Les pauvers трябваше да се грижат сами за себе си в стаите си и някои от тях буквално гладуваха. Дажбата на Едгар едва го поддържаше — хляб, малък варен плод, херинга, яйце и парче сирене, всичко това с кана от най-евтиното вино — една трета от пинтата, допълнено с вода.

В дванадесет часа се провеждаше събрание, на което учениците се изпитваха по наученото сутринта. После имаше време за почивка или за четене, в зависимост от деня. От три до пет часа всички отново бяха в класната стая, след което отиваха в параклиса за вечерня, следвана от обсъждане на следобедните часове. Вечерята се състоеше от още малко хляб, яйце или парче сирене, или пък парче плод, изяждани под монотонния съпровод на четящия Библията. Учителите имаха още една възможност да изпитат подопечните си преди последното посещение в параклиса, а в осем часа всички трябваше да са в леглата си.

Два дни седмично имаха време за почивка или разходка. „Монтежу“ се намираше на такова място, че въпреки изкушението да избягат, макар и за кратко, студентите се придържаха предимно в Pre-aux-clerc, мястото за отмора на колежа. От другата страна бе улицата „Сен Симфориен“, вонящо гнездо на крадци и негодници, които с радост биха прерязали гърлото на студент заради брошка за наметало или чифт ръкавици. А за да станат нещата още по-безрадостни, отходните канали на „Монтежу“ се изливаха директно на улицата, което я правеше доста неприятно и нездравословно място.

Все още гладен след закуската, Едгар тръгна за основните часове с все по-нарастващ ужас. Днешната дискусия беше посветена на индулгенциите и беседата „Exurge Domine“ на папа Лъв X, заклеймяваща грешките на Мартин Лутер. Темата беше от най-спорните и съответно — готова за обсъждане. Едгар се опасяваше, че наставникът Бедие щеше да избере него, тъй като миналата седмица му се беше разминало. Студентите, общо двадесет на брой, заеха местата си на двата реда ниски пейки, като се притискаха един в друг, за да се стоплят. Утрото настъпваше и бледата светлина се просмукваше през високите тесни прозорци на прашната аудитория. Тлъстият и помпозен Бедие крачеше напред-назад с пръчката си като котарак, готов да скочи върху плъх. Страховете на Едгар се сбъднаха — първите думи, отронили се от дебелите устни, бяха:

— Мосю Кантуел, станете.

Той се изправи и преглътна с мъка.

— Какви са трите начина, по който можем да се покаем?

Едгар изпита облекчение, тъй като знаеше отговора.

— Изповед, църковно опрощение и изкупление, учителю.

— А как може да се постигне изкуплението?

— Чрез добри дела, учителю, като поклонение пред мощи, пътуване до свети места, молитви и купуване на индулгенции.

— Обяснете значението на per modum suffrage.

Очите на Едгар се разшириха. Нямаше представа.

Беше безсмислено да налучква, тъй като това само щеше да влоши положението.

— Не зная, учителю.

Тлъстият учител му заповяда да излезе напред и да коленичи. Едгар пристъпи като воден към бесилото смъртник и коленичи пред клирика, който го удари четири пъти по гърба с цялата си сила.

— Сега застанете до мен, мосю, тъй като подозирам, че тази пчела ще трябва да ви жили отново. Кой знае отговора?

Блед младеж стана от мястото си на първия ред. Жан Ковен беше висок и кльощав като скелет, осемнадесетгодишно момче с хлътнали бузи, орлов нос и рехави зачатъци на брада. Той бе най-добрият студент в „Монтежу“, отличник по всички предмети без изключение, а интелектът му често караше учителите да изглеждат нищожества. Когато навършил четиринадесет, баща му го изпратил от Ноайон в Париж, за да учи в колежа „Марше“ и да се подготви за университета и за кариерата на богослов. След като се отличил в граматиката, логиката, риториката, астрономията и математиката, той бил прехвърлен в „Монтежу“ за религиозно обучение. Едгар рядко бе имал вземане-даване с него. Момчето изглеждаше студено и надменно като учителите.

Бедие го забеляза.

— Да, Ковен.

— Ако учителят няма нищо против — надуто рече младежът, — предпочетох да приема латинската форма на името си, Калвин.

Бедие завъртя очи към тавана.

— Добре тогава, Калвин.

— Това е акт на застъпничество, учителю. Тъй като Църквата няма юрисдикция над мъртвите в чистилището, съществува мнение, че те могат да получат опрощение единствено чрез застъпничество.

Бедие се зачуди за начина, по който се изразява младежът — „съществува мнение“ е различно от „смятам“, — но го подмина, тъй като вниманието му бе насочено предимно към английското момче. Каза на Жан да си седне на мястото.

— Кажете ми, Кантуел, какво казва папа Лъв Десети в „Exurge Domine“ относно душите в чистилището?

Едгар не можеше да се сети. Непрекъснато задрямваше, докато четеше трактата, и сега не му оставаше друго, освен отчаяно да се приготви за нов побой.

— Не зная, учителю.

Този път Бедие го заудря на голо, по врата и бузата, докато не му потече кръв.

— Какво са те учили в Оксфорд, момче? Или англичаните нямате страх от Бога? Днес оставаш без вечеря, а вместо нея ще препрочетеш и научиш наизуст „Exurge Domine“. Кой ще ми отговори?

Жан отново стана и започна да отговаря, докато Едгар трепереше и усещаше вкуса на кръвта, стичаща се от бузата върху устните му.

— Папа Лъв пише, че спасението на душите в чистилището е несигурно, и освен това твърди, че нищо в Писанието не доказва, че не могат да се възползват от индулгенциите.

В тона на Жан имаше нещо — нотка на скептицизъм, която обезпокои клирика.

— Нима вие самият не вярвате в това, Ковен… искам да кажа, Калвин?

Жан вирна брадичка и отвърна предизвикателно:

— Смятам, че папата е единственият, който печели, когато дава опрощение на душите в чистилището заради застъпничеството в тяхно име. Защото вярвам, както вярват и други, че не съществува божествен авторитет в твърдението, че душата излиза от чистилището в мига, в който парите за индулгенцията звъннат в ковчежето!

— Ела тук! — извика вбесеният Бедие. — Няма да търпя лутеранска ерес в моята класна стая!

— Смятате да ме биете ли? — предизвикателно попита Жан. Никой от състудентите му не помнеше някога да е опитвал камшика и момчетата се спогледаха развълнувано.

— Смятам, мосю!

— Е, тогава ще ви улесня. — Жан излезе напред, свали наметалото и ризата си и коленичи до Едгар. — Можете да започвате, учителю Бедие.

Докато пръчката се спускаше върху гърба му, Едгар видя Жан да гледа към него и можеше да се закълне, че момчето му намига.

 

 

Макар Мартин Лутер никога да не бе стъпвал в Париж, влиянието му определено се чувстваше в града, както и по целия континент. Монахът от Витенберг се появил с гръм и трясък на религиозната сцена през 1517 г., когато заковал своите „Тезиси“ на вратата на Витенбергската катедрала и започнал да ругае покварената папската власт и корумпираната търговия с индулгенции.

В модерната ера на печатната преса удостоверенията за индулгенции бяха станали доходно занимание за Църквата. Продавачите на индулгенции идваха в града, излагаха стоките си в местната църква и внасяха смут в редовните молитви и служби. Удостове-ренията им бяха масова продукция, с празни места за имена, дати и цени; всички добри християни бяха длъжни в името на мъртвите си приятели и роднини, както и за собствените си души, да си купят тази застраховка за отвъдното и да ускорят излизането на грешника от чистилището и влизането му в рая. Лутер намерил тази практика за отвратителна и пълна с богословски грешки, и се страхувал за съдбата на хората, които вярвали, че спасението може да се купи. Свещениците във Витенберг имали поговорка, от която му призлявало — „Щом монетата звънне в ковчежето, една душа се издига от чистилището.“

Та нали, твърдял Лутер, Павел пише на римляните, че не друг, а Бог ще ни спаси: „Защото в благовестието се открива правдата Божия от вяра във вяра, както е писано: «праведният чрез вяра ще бъде жив.»“^[1] Лутер посочил, че хората не се нуждаят от папата, свещениците и всички украшения и разкош на Църквата, за да се спасят. Било им нужно едно-единствено нещо — лично общуване с Бог.

Витенбергските тезиси на Лутер бързо бяха преведени от латински на немски и получиха широко разпространение. Искрено вярващите вече мърморели тихо срещу упадъка на Църквата и злоупотребите на папската власт. Тезисите на Лутер били като горяща клечка, хвърлена в сухите подпалки на недоволството. Лумналият огън, Реформацията, забушува из Европа и дори в консервативни бастиони като „Монтежу“ се долавяше димът му. Студентите с отворени и будни умове като Жан започваха да усещат и жегата му.

 

 

Едгар беше в стаята си и се мъчеше да наизусти трактата на папа Лъв X на светлината на малка свещичка. Държеше брошурата в едната си ръка, а с другата разтриваше подутината на бузата си. Беше премръзнал, уморен, гладен и тъжен. Ако страданието беше задължително за избавлението, той със сигурност щеше да бъде спасен. Това бе единствената положителна мисъл, която му идваше в главата. Почукване-то на вратата го стресна.

Отвори и пред него се озова спокойното лице на Жан.

— Добра вечер, Едгар. Помислих си да намина и да видя как си.

Едгар заекна от изненада, след което го покани да влезе. Предложи му стола си.

— Благодаря за посещението — рече той.

— Стаята ми е малко по-нататък по коридора.

— Зная, но въпреки това е неочаквано. За първи път се случва.

Жан се усмихна.

— Днес имаме повече общо помежду си, отколкото вчера. И двамата бяхме бити от Бедие.

— Може би — мрачно се съгласи Едгар. — Но ти отнесе боя заради ума си, а аз — заради своята глупост.

— Езикът те спъва. Ако трябваше да говоря на английски, нямаше да се представя особено добре.

— Много мило от твоя страна, че го казваш.

Жан стана.

— Е, дъртият Темпет скоро ще започне да обикаля двора и да дебне за запалени свещи. По-добре да си лягаме. — Подаде му парче хляб, увито в носна кърпа.

Едгар усети как очите му се пълнят със сълзи и обсипа Жан с благодарности.

— Моля те, остани още малко — замоли се той. — Бих искал да те питам нещо.

Жан се съгласи и търпеливо зачака, отпуснал доброжелателно ръце в скута си, докато Едгар излапа хляба и преглътна.

— Сблъсквам се с огромни трудности — каза Едгар. — Не съм по ученето. Обучението в „Монтежу“ ми е трудно и всеки ден изпитвам ужас. Но не мога да се махна, защото баща ми ще ме накаже по-лошо и от учителите.

— Съжалявам за теб, Едгар. Душата ти е подложена на изпитание. С какво мога да ти помогна?

— С ученето. Стани мой наставник.

Жан поклати глава.

— Не мога.

— Защо?

— Защото не разполагам с време. Не мога да го направя през деня, защото съм решил да изчета всичко, което намеря, за великите въпроси на нашето време.

— Реформацията — изсумтя Едгар.

— Ние сме щастливи, че живеем в такава вълнуваща ера.

— Семейството ми е богато — изтърси Едгар. — Ще намеря начин да ти платя.

— Нямам нужда от пари. Жадувам единствено за знание. А сега трябва да тръгвам.

— Не! — възкликна Едгар толкова енергично, че сам се изненада от себе си.

Трябваше да убеди Жан да му помогне; вече беше напълно объркан и не знаеше какво да прави. Мислите му запрепускаха — може би имаше някакъв начин. Щеше да наруши клетвата, която си беше дал, но какъв избор имаше?

— Ако ми помогнеш — изломоти той, — ще ти покажа нещо, което със сигурност ще те завладее и силно ще стимулира ума ти.

Жан повдигна вежди.

— Събуди интереса ми, Едгар. С какво разполагаш?

— С книга. Имам книга.

— Каква книга?

Беше пресякъл съдбовната граница. Клекна, отвори сандъка си и извади изпод дрехите голямата книга на баща си.

— Тази.

— Дай да я видя!

Едгар остави книгата на писалището и загледа как сериозният младеж прелиства страниците с растящо изумление.

— Лето Господне хиляда петстотин двадесет и седмо. Но въпреки това повечето от тези дати са в бъдещето, от месеците, които предстоят. Как е възможно това?

— Мисля си по този въпрос, откакто се научих да чета — отвърна Едгар. — Тази книга се пази в семейството ми от поколения, предава се от баща на син. Онова, което е било бъдеще, сега е настояще.

Жан попадна на един от хвърчащите листа, пъхнати между страниците.

— А това? Това писмо?

— Още не съм го чел! Набързо ги взех от сбирката на баща ми миналия месец, когато заминавах от Англия. Отдавна са ми казали, че писмото разяснява въпроса. Надявах се да имам възможност да го прочета в Париж, но не ми остава нито време, нито сили да го направя. Още повече, че е на латински. Направо ми се завива свят!

Жан го изгледа укорително.

— Баща ти не знае ли, че си взел тези неща?

— Не съм крадец! Само заех книгата и писмото, но смятам да ги върна. Изповядах се за този малък грях.

Жан вече четеше първата страница от писмото на абата. Справяше се с такава лекота, сякаш латинският му бе матерен език. Погълна първата страница и продължи с втората, без да каже нито дума. Едгар го остави на мира, взираше се в лицето му за реакция и едва се сдържаше да не го запита за какво става дума.

Докато четеше страниците, изражението на Жан бе неразгадаемо, макар Едгар да имаше чувството, че гледа не състудент, а някакъв по-възрастен и по-мъдър мъж. Жан чете мълчаливо цели петнадесет минути. Когато приключи и с последната страница, върху която бе изписана датата 9 февруари 2027 г., каза само:

— Невероятно.

— Кажи ми, моля те.

— Наистина ли не си го чел?

— Наистина. Умолявам те — кажи!

— Боя се, че това е история за лудост или порочна фантазия, Едгар. Твоето съкровище несъмнено е дело на адския огън.

— Грешите, сър, сигурен съм. Баща ми твърди, че книгата е истинско пророчество.

— Добре, аз ще ти разкажа за глупостите, изписани от този абат Феликс, а после ти сам ще прецениш. Ще бъда кратък, защото ако Темпет ни хване толкова късно, със сигурност ще зърнем портите на ада.