Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Божествени и прокълнати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dark Divine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет (2014)
Корекция
aisle (2015)

Издание:

Бри Диспейн. Божествени и прокълнати

Американска. Първо издание

Редактор Лилия Анастасова

ИК „Ера“, София, 2010

ISBN: 978–954–389–101–6

История

  1. — Добавяне

Двайсет и шеста глава
Герой

В уличката

 

— Пусни ме! — заблъсках аз Пийт. Трябваше да открия Даниъл преди Джуд.

Значи от това се беше страхувал!

— Моля те, Пийт. Трябва да ме пуснеш.

— За да предупредиш Калби ли? — Той не смееше да ме погледне в очите. — Не можеш ли да го оставиш на мира?

— Трябва да спра Джуд. Трябва да предотвратя онова, което ще се случи. Щях да направя същото, ако беше погнал теб.

Пийт ме погледна, но не ме пусна.

— Спокойно, Грейс. Говорим за Джуд. Той просто иска да разбере какво става.

— Това вече не е Джуд — отвърнах аз. — Не разбираш ли?

Той поклати объркано глава.

— Ти май нямаш никаква представа какво става, а? — попитах аз. — В опасност си. Всички сме в опасност. Трябва да ме пуснеш.

Пийт поотпусна пръсти. Отдръпнах се от него и стиснах вратата. Той посегна към мен, но успя да хване единствено сатенения шал. Той се развя след мен като червено знаме, докато изскачах от колата, за да хукна по алеята. Пийт се стрелна след мен.

Бях нестабилна на високите токчета и едва не паднах в една дупка. Пийт ме стисна за рамото и ме завъртя към себе си.

— Опитвам се да те спася! — Той ме блъсна в стената на енорията. — Джуд ми каза да те пазя от Калби. Само че ти ми пречиш. Стой настрани от него.

— Престани, моля те. — Опитах се да го отблъсна, но той беше тежък и не помръдна.

— Би трябвало аз да съм твоят герой — продължи. — Аз трябваше да те спася на Маркъм Стрийт.

— Какво? — Едва тогава се сетих. — Ти си бил до колата. — Затова значи настоя да остана. — Опита се да ме уплашиш, за да си поиграеш на герой.

— Джуд каза, че трябва да те държим далече от Даниъл. Каза, че било достатъчно да те уплашим. Колата се повреди и аз се възползвах от възможността. — Стисна рамото ми. — Щях да бъда твоят герой, ако…

Шум. Не, беше вой. Бил е Даниъл.

— Ако нещо не те беше уплашило и ти не побягна.

— Тичах с всички сили — отвърна Пийт. — А Калби се е появил, преди да се върна. — Впи пръсти в рамото ми. — Трябваше да искаш мен, не него! — Притисна тялото си в моето и голият ми гръб се ожули в тухлената стена. Горещият му дъх беше гадна смес от ментови бонбони и алкохол.

— Пиян си, Пийт. Не искаш да го направиш.

— Дължиш ми го — отвърна той. — Искам го толкова отдавна. Само че ти ми каза да проявя търпение, затова и чаках. След това хукна след него и го направи с него.

— Какво…

— Не отричай. Всички знаят. Лин те е видяла, когато си излизала от тях. Той те е последвал полугол. — Пийт стисна зъби. — След като си била навита на онзи боклук, защо да не го направиш и с мен? Може би не съм достатъчно съмнителен, а? Или не съм достатъчно лош за теб? — Притисна ме към стената. — Веднага ще стана, щом това искаш.

Пийт смаза устните ми със своите. Презрамката на роклята ми се скъса. Забих юмрук в гърба му. Той сграбчи ръцете ми и ги притисна към стената. Издрах крака му с токчето. Той вдигна глава.

— Знаех, че си падаш по грубия секс.

Поех си дълбоко въздух и извиках за помощ. Пийт се изсмя и отново притисна устата ми със своята. Бях смазана от тежестта му.

Неочаквано тялото на Пийт се отдели от мен и той ме пусна. Изохка и притисна ръка отстрани. Ахна, когато забеляза, че пръстите му са изцапани с кръв. Отстъпи назад.

— Чудовище… — изхлипа той и падна на земята.

— Господи… — вгледах се в мрака и го видях — огромен притаил се звяр, нещо като мечка — приклекнал в сенките край задния вход на училището. Лунната светлина се отразяваше в кървавия нож в огромната ръка.

Изпищях. Нямах представа, че писъкът излиза от моето гърло. Не можех да спра.

Огромната сянка ми се нахвърли. Понечих да избягам, но се спънах в нещо на улицата.

Човекът мечка ме прихвана през кръста и ме вдигна от тялото на поваления Пийт. Звярът ме притискаше към гърдите си, чувах накъсаното му дишане. Започнах да ритам дебелите като дънери на дърво крака. Изпищях още по-силно, макар да знаех, че никой в училището няма да ме чуе заради музиката. Огромна ръка покри устата и носа ми и аз млъкнах.

— Не пищи. — Гласът трепереше, сякаш щеше да заплаче. Той се страхуваше. — Моля те, госпожице Грейси, не пищи. — Това не беше никакво чудовище.

— Дон? — опитах се да изрека аз, но ръката му ми пречеше да проговоря.

— Не исках да ти сторя нищо. Той обаче те нараняваше. Реших, че той е чудовището. Трябваше да го спра. Трябва да се проявявам като герой, както ме научи дядо. — Ножът му ме одраска. Беше лепкав от кръвта на Пийт. — Само че той не е чудовище, нали? — Гласът му стана по-остър. — Той е… просто момче.

— Ръката му продължаваше да притиска лицето ми. — Не исках.

Не можех да дишам. Опитах се да му кажа да ме пусне, но нямах глас. Издрасках ръката му.

— Не можеш да изпищиш, госпожице Грейс. Не можеш да кажеш на никого. Пасторът ще побеснее. Ще ме отпрати както искаше след пожара. Не исках.

Опитвах се да помогна.

От ножа капеше кръв и се стичаше по ръката ми.

— Не можеш да кажеш на никого! — изрева Дон. Гореща сълза капна на рамото ми.

Престани! Нараняваш ме! Не мога да дишам!

— Не исках. Честно, не исках — повтаряше непрекъснато той. Ръката му ме притискаше все по-силно, докато хлипаше, сякаш бе забравил, че съм там.

Примигнах и се опитах да отблъсна мрака, който заплашваше да ме погълне. Тялото ми се отпусна и аз усетих, че повече не мога да се съпротивлявам на мрака.

 

 

Три години по-рано

 

Взирах се в мрака от прозореца на хола. Наблюдавах. Чаках.

Мама крачеше зад мен.

— Нямам представа къде се е дянал — рече тя. — Семейство Нагамацу казаха, че е тръгнал от скаутите преди два часа.

Татко се сбогува с човека, с когото разговаряше, и излезе от кабинета.

— Кой беше? — Скочи към него мама. — Какво казаха?

— Дон — отвърна татко. — Има проблем в енорията.

Мама си пое въздух.

— Джуд ли?

— Не. Нещо във връзка с ремонта.

— По това време?

Ключовете издрънчаха, когато татко ги свали от кукичката.

— Ще се върна след малко.

— Ами Джуд?

Баща ми въздъхна.

— Той е добро дете. Ако го няма, когато се върна, тогава вече ще започна да се притеснявам.

Мама изсумтя, за да покаже, че не одобрява плана.

Аз не откъсвах поглед от нощната тъма. Буреносните облаци се разтвориха и ми се стори, че виждам нещо да се движи близо до ореха. Наведох се напред.

— Джуд — възкликнах. — Виждам го.

— Слава богу — отвърна мама, но гласът й прозвуча така, сякаш се канеше да изнася лекция.

— Можете да му купите мобилен… — започнах любимата си тема, след това забелязах, че Джуд не върви към къщата, ами се клатушка.

Защо ли лицето му беше изцапано с шоколадов сироп?

Той стисна парапета на верандата. Краката му се подгъваха и се срина на стълбите.

— Джуд! — Хукнах към верандата, но татко ме изпревари.

— Недей, Грейс — извика след мен мама.

Не виждах нищо над телата, които закриваха вратата.

— Какво се е случило? — Опитах се да се промъкна между тях.

— Та… — чух как заекна Джуд. Закашля се, сякаш се задушаваше. — Дан…

Татко ме блъсна назад.

— Дръпни се, Грейси.

— Но…

— Качи се в стаята си!

Неочаквано някой ме изтласка нагоре. Виждах единствено мама и ръцете й.

— В стаята, веднага. Остани горе.

Затичах в стаята и вдигнах щорите. Не виждах нито верандата, нито какво става с Джуд. Нещо друго обаче привлече погледа ми. Беше белезникава сянка на лунната светлина, приклекнала под ореха, която наблюдаваше онова, което ставаше на верандата, скритото от погледа ми. Присвих очи, за да разбера кой е, но сянката се отдръпна и изчезна.

 

 

— Извинявай — прошепна сянката и прекъсна спомена. Беше глас фантом от много отдавна. Идваше отдалече и аз се опитах да се пресегна към него, но нещо ме държеше и не успявах да си спомня какво.

— Съжалявам, Дон — рече фантомът.

Гласът беше последван от удар, от метално издрънчаване и ахване. Въжетата, които ме държаха, паднаха и аз усетих полъх на вятъра, след това нещо твърдо ме прихвана и по устните ми се разля топлина.

Сладък въздух изпълни дробовете ми. Тъмнината започна да се отдръпва. Клепачите ми тежаха, но аз се насилих да ги отворя.

Даниъл ме наблюдаваше, очите му бяха потъмнели от гняв.

— Не си останала у вас — изръмжа той.

Закашлях се и се опитах да стана от нещото, което ми приличаше на маса. Само че главата ми тежеше, затова се обърнах на една страна, вместо да го погледна. Той ми се стори по-скоро уплашен, отколкото гневен.

— Не си ми казал, че си ухапал брат ми — отвърнах аз.

 

 

Няколко минути по-късно

 

— Добре ли е? — потрих натъртената си челюст, докато лежах на масата в кабинета по изкуство. Пулсиращата музика от спортния салон се смеси с тътена в главата ми.

Даниъл крачеше зад бюрото на Барлоу. Не ме погледна, докато не попитах за брат си.

— Просто го ударих. Скоро ще се оправи.

— Само го бил ударил — отвърнах аз. — Ами Пийт? Той мъртъв ли беше?

— Пийт ли? — Даниъл ме погледна. — Пийт не беше там.

— А, добре. — Изглежда, Пийт беше избягал и ме беше оставил да се оправям, но въпреки това бях доволна, че не е мъртъв. Опипах рамото си. По кожата ми избиваха синини. — Пийт ме нападна… Той ги остави.

Даниъл сви юмруци.

— Стори ми се, че усещам миризмата му по теб. — Очите му станаха още по-тъмни. — Добре че го нямаше, защото…

— Дон те изпревари. Намушка го със сребърния си нож. Решил, че Пийт е чудовището, и превъртя, когато разбра какво е сторил.

Даниъл кимна, сякаш най-сетне му се изясняваше какво е станало.

— Усетих у него повече мъка, отколкото злоба.

Изправих се. Пред очите ми изскочиха светлинки.

— Защо не ми каза, че си превърнал брат ми в чудовище?

Даниъл се обърна към прозореца.

— Защото и аз не бях сигурен. Не помня да съм го хапал. Отказвах да повярвам, че съм сторил подобно нещо до деня, в който Джеймс изчезна. На верандата беше покапала кръвта на Джуд, но не миришеше както трябва, имаше нещо сбъркано.

— Защото е върколак ли?

Даниъл погледна през прозореца към кръглата луна над съседната енория. Докосна лунния камък.

— Той не е върколак. Все още не се е превърнал във върколак.

— Да, но е наранил тези хора. Той е бил, нали? Това няма ли да го превърне в истински върколак — деянието, типично за хищен звяр.

— Не и ако са били мъртви, когато ги е открил. Мериан е умряла от измръзване. Джесика е умряла от нещо друго — най-вероятно от свръхдоза. Той е обезобразил телата им, сякаш са били нападнати от вълк. Нападенията срещу животни не се броят. Мъртвата котка е била просто показно представление. А той не е имал никакво намерение да убива Джеймс. Просто е искал да уплаши хората.

— Как е възможно да извърши всичко това? Как е отвлякъл бебето? Не е ли предположил, че Джеймс ще се нарани, че може да му се случи нещо по-лошо? Джеймс можеше да умре, ако не беше ти.

— Бил е вълкът, Грейс. Вълкът все още не го е обладал напълно, но влиянието му е достатъчно, за да насочи действията му. Той се храни с чувствата му. Колкото са по-силни, толкова по-здрав е захватът на вълка. Всеки път, когато правеше нещо, беше, след като двамата с теб се срещахме.

— Той знае, че ти оправи колата ми на Маркъм Стрийт — обясних аз. — Незнайно как е разбрал, че съм била на партито у вас. Знае, че и Джес е била там. Мислиш ли, че ме е проследил, че е вървял по миризмата? — Потрих очи, защото все още не виждах ясно. — Джес беше яко надрусана — продължих аз. — Може да е попаднал на нея. Може вълкът да го е накарал да направи нещо с тялото й, а след това го е оставил някъде, но никой не е успял да го открие. — Стомахът ми се разбунтува, когато си представих брат си над обезобразения труп. — Днес е бил в магазина. Сигурно ни е видял заедно, а и покрай слуховете, които Лин разпространява… Пийт каза, че на Джуд му трябвали три часа, за да вземе букета. — Догади ми се. — Мислиш ли, че е ходил до града, за да вземе тялото и да го остави там, където работиш?

Даниъл кимна.

— Има нещо много шантаво, Грейс. Той сигурно не помни какво е извършил. Сигурно му се струва, че му се губят минути, дори часове от живота. Само че не знае какво е направил. Той е убеден, че аз съм чудовището.

— И мисли, че трябва да те спре.

Даниъл се напрегна. Погледна през прозореца. След малко и той чу полицейските сирени, които наближаваха училището.

— Джуд иска да те убие — предупредих аз.

Даниъл се отдръпна от прозореца.

— В такъв случай полицията е последната ни грижа.

— Трябва да намерим Джуд. — Спуснах крака от масата. — Той е наоколо, търси те. Трябва да го открием първи. — Почувствах се по-силна и бях сигурна, че ще мога да се изправя.

Той ме бутна да легна.

Ние няма да ходим никъде. Ти оставаш тук, докато аз търся Джуд.

— Как ли пък не. — Изправих се отново. — Престани да ми нареждаш какво да правя.

— Грейс, това не е игра. Остани тук.

— Ами ако той ме открие пръв? — опитах аз нова тактика. — Ами ако се прибере вкъщи? Чарити гледа Джеймс. Те нямат никаква представа какво се случва с Джуд. Ами ако той се опита да ги нарани?

Даниъл прокара ръка по лицето си.

— И какво предлагаш да правим?

— Вземи ме с теб. Трябва да открием Джуд. Трябва да го отдалечим от всички тези хора. Ако ни види заедно, ще го отдалечим. — За съжаление нямах никаква представа какво щеше да стане след това. — Може да успея да го успокоя. Де да имахме още един лунен камък. — Погледнах висулката. Може ли…

— Не, Грейс. Не и тази вечер. Не и по време на пълнолуние. Не знам дали ще успея да се овладея, след като ти си близо до мен. — Той стисна медальона. — В състояние съм да унищожа всички.

— Значи трябва да има някакъв друг начин.

Патрулките с пуснати сирени влязоха на паркинга. Не бяха само шерифът и заместникът му. От градската полиция изглежда също идваха.

— Трябва ни план — рече Даниъл.

Под прозорците се хлопнаха вратите на автомобили.

— Нямаме време. — Стиснах ръката му и двамата излязохме тичешком от стаята.

Ехото от стъпките ни бе заглушено от музиката, когато приближихме салона. Балът бе най-логичното място, на което да потърсим Джуд. Нямах представа кой бе повикал полицията — Пийт? Дон? — или кого точно търсеха. Знаех само, че ако влязат в залата, няма да можем да изведем Джуд далече оттук.

Даниъл отвори вратата на салона. Червени и зелени ленти се спускаха спираловидно от тавана. Подскачаха балони. Диско топка хвърляше цветни отблясъци по танцуващите, които нямаха никаква представа какво се случва. Стори ми се невъзможно да открием един човек сред този хаос.

Влязохме, аз прегърнах Даниъл през врата, все едно че танцуваме.

Той ме погледна и изви вежда.

— Дрехите ми са в ужасен вид.

С дънките и бялата риза Даниъл изпъкваше сред облечените в костюми и със сигурност нямаше да успеем да открием брат ми незабелязани, ако някой мернеше синините ми или кръвта на Пийт по бялата ми рокля.

Даниъл ме прегърна през кръста. За миг се почувствах на сигурно място в силната му прегръдка и ме обзе чувството, че всичко ще се оправи.

Той отпусна брадичка на рамото ми. Чух го как пое дълбоко въздух и го задържа. Тук ухаеше на парфюм. Носеше се мирис на пот и аз се усъмних, че ще успее да различи миризмата на отделен човек. Вдигна ме от пода и ме завъртя. Движеше се леко и грациозно сред другите, без да ги притеснява. За секунда забравих да дишам — забравих защо сме тук.

— Там — прошепна.

Проследих погледа му. Видях рошава глава зад стената от танцуващи, която ни последва с Даниъл към вратата за шкафчетата.

— Да го оставим да ни следва — предложи Даниъл. — Нека го изведем, преди…

Музиката спря и светлините блеснаха. Всички застинаха по местата си.

— Моля за вашето внимание — заговори директор Конуей по микрофона на диджея. — Останете по местата си. Запазете спокойствие. Близо до училището е извършено престъпление. Полицаите ще ни заключат, докато овладеят положението. Никой да не напуска…

Уплашени викове прозвучаха, когато униформени полицаи застанаха на вратите. Някакво момиче извика, препъна се, сякаш го бяха блъснали. Писъкът му беше последван от щракването на една от металните врати, която се отвори и затвори. Трима полицаи затичаха натам с викове. Тъмната глава, която ни следваше одеве, вече не се виждаше сред тълпата.

Даниъл изруга.

— Това беше изход.

Погледна към вратата за мъжката съблекалня. Пазачът се беше разсеял от настъпилия смут. Даниъл ме прихвана в силните си ръце. Озова се пред вратата и повали човека, преди той да усети, че до него има някого. Отвори вратата и се хвърли в съблекалнята.

— Спри! — изрева някой зад нас. — Стой на място!

Даниъл скочи на една от пейките. Стисна една от отворените врати на шкафчетата и я използва за опора, за да се метнем върху редицата шкафчета, плъзна се напред и се озовахме на пейка от другата страна. Прескочи друга пейка и се втурна по дългия коридор. Тичаше притиснал ме до гърдите си. Коридорът зад нас се изпълни с викове, след това се разнесоха и пред нас. Чух пропукването на полицейска радиостанция. Даниъл се плъзна към стълбите. Качвахме се нагоре, към покрива. Той ритна вратата, ключалката се разкриви и се озовахме на въздух.

Даниъл си пое дълбоко дъх. Беше станало студено. Облаци скриваха луната. Щеше да има буря.

Надолу по стълбите отекнаха гласове. Даниъл ме пое на ръце.

— Какво ще правим?

— Дръж се! — Притисна ме до себе си и затича към ръба на покрива с всички сили. Преди да успея да извикам, той скочи от ръба над алеята, където Дон наръга Пийт, и тупна върху покрива на енорията. Притисна ме до себе си, докато се търкаляхме по наклонения покрив. Скочи на крака и ме изправи, след това приклекна до камбанарията.

Понечих да кажа нещо. Даниъл вдигна ръка. Зачака, ослушваше се.

— Мислят, че сме поели в обратната посока — прошепна.

— Ти чуваш ли ги?

Той ме погледна възмутено. Заслуша се отново.

— Изпуснали са и Джуд. Някой го е забелязал да тича към „Дейс Маркет“. Изпращат патрулка в същата посока.

— Да не би да се е отправил към къщи? — Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах да не се пръсне. — Трябва ни телефон. Трябва да им позвъня. Татко успя да успокои Джуд преди… може би… Дори не знам дали татко се е прибрал. Цял ден не съм го виждала.

— Не е вкъщи. — Даниъл се сниши и ме привлече към себе си. Секунда по-късно един полицай мина по алеята под нас. — Сигурно е над Уайоминг — прошепна.

Зяпнах Даниъл.

— Баща ти е в самолет. — Изправи се, когато полицаят се скри от погледа му. — Беше права. Трябва ни още един лунен камък. Баща ти се опитва да намери.

— Откъде?

— От Гейбриъл. Пасторът се опита да се свърже с него след Деня на благодарността, но в колонията не обичат натрапници от външния свят. Там няма нито мобилни телефони, нито обикновени.

— Звучи ми познато — измърморих.

— Баща ти написа няколко писма, но отговор така и не дойде. Когато научи какви са резултатите от изследването на кръвта, се качи на първия полет.

— Значи татко знае за Джуд? — Защо не ми е казал? Защо не е казал на Джуд?

— Искаше да изчака, докато намерим втори лунен камък. Мислеше, че ако Джуд разбере какво се случва, ще се преобрази по-бързо. Пасторът дойде при мен малко преди края на смяната ми в магазина. Помоли ме да следя какво става, докато го няма. — Даниъл наведе глава. — Допуснахме огромна грешка. Трябваше аз да замина.

Стиснах ръката му. Мястото му беше точно тук.

— Джуд може да си е тръгнал към къщи. Чарити и Джеймс са в беда, а след като татко го няма, просто не знам…

— Можем да изтичаме.

— Не. Ако греша, ще го отведем право при тях.

— Отпуснах примирено рамене. — Не знам какво да правя. Не знам накъде да поема.

— Миризмата му се усеща. Много е объркан, повече от преди. Не мога да определя къде точно се намира. Не знам дали е наблизо, или е тръгнал нанякъде. — Той стисна ръката ми. — В канцеларията на баща ти има телефон. Да звъннем на Чарити. Кажи й да отиде у съседите. Можем да позвъним и на летището. Ще оставим съобщение за баща ти и ще му го предадат веднага щом кацне.

Облаците се поразсеяха и луната блесна над нас. Даниъл огледа драскотините по кокалчетата ми. Цялата бях издраскана от падането. Очите му заблестяха, докато целуваше изранените ми ръце.

Потръпна, отдръпна се и се облегна на камбанарията. Притисна лунния камък към врата си.

— Дай ми минутка — помоли тихо той и затвори лъскавите си очи. — Всичко ще бъде наред.

— Само така си мислиш — изръмжа глас зад мен.