Бри Диспейн
Божествени и прокълнати (23)

Двайсет и втора глава

Стиснах мечешката ръка на Дон и поех по улицата. От устата ми излизаха гъсти бели валма и аз усетих, че започва да ме боли глава. Не виждах добре пред себе си. Доскоро нямаше да повярвам, че ще се зарадвам той да ме изпрати, но в момента благодарих на господ, че Дон ме изпращаше вкъщи.

Беше ясно, че иска да говори с мен, защото се задъхваше и въздишаше, сякаш се опитваше да събере кураж да каже нещо. Бяхме почти пред верандата, когато той най-сетне се престраши:

— Утре вечер ще дойдеш ли с нас да раздаваме храна?

— Не. — Избърсах лицето си и се опитах да скрия сълзите, които се стичаха по бузите ми. — Утре вечер е коледният бал. Имам среща.

— Е, жалко. — Той ритна стъпалото на верандата.

— Много се надявах да дойдеш.

— Защо?

— Исках да те видя — призна. — Купих трийсет и два бута, за да ги даря на енорията.

— Трийсет и два ли? — Защо при тези думи сълзите ми рукнаха още повече? — Сигурно си дал цяло състояние.

— Всичките си пари за Коледа и още — призна той. — Тази година исках да помогна на нуждаещите се, вместо да купувам подаръци.

— Браво. — Усмихнах се, защото знаех, че самият Дон е от „нуждаещите“ се.

— Ама за теб имам нещичко. — Той бръкна в джоба си. — Пасторът каза да чакам до Коледа, ама искам да ти го дам още сега. Дано да ти помогне да се почувстваш по-добре. — Той разтвори огромния си юмрук и ми подаде малка дървена фигурка.

— Благодаря. — Избърсах сълзите си и заразглеждах подаръка. Беше грубо издялан, сякаш направен от дете, но аз забелязах, че представлява ангел, робата му се вееше, разперил крила. — Много е красив. — Наистина беше красив.

— Ангел като теб.

Не трябваше да се мръщя. Съвсем не се чувствах като ангел след онова, което казах на Даниъл.

— Сам ли го направи? С твоя нож? — попитах аз. — Значи не си го върнал.

Дон се огледа.

— Нали няма да ме издадеш? Обещай, че няма.

— Обещавам.

— Ти си ангел. — Той ме прегърна толкова силно, че останах без дъх. — Готов съм да направя всичко за теб. — Най-сетне ме пусна.

— Ти си добър човек, Дон. — Погалих го предпазливо по ръката, защото се страхувах да не последва нова мечешка прегръдка. — Благодаря ти, че ме изпрати до нас. Не трябваше да си правиш труда.

— Не исках да си ходиш с онова момче — намръщи се Дон. — Той е гаден. Върши кофти работи и ме нарича „бавноразвиващ“, когато наоколо няма никой. — Лицето му поруменя на светлината на лампата. — Той не е достатъчно добър, за да бъде с теб. — Сниши глас и се приведе напред, сякаш се канеше да сподели голяма тайна: — Понякога имам чувството, че той може и да е чудовището.

Обвинението му ме изненада, но не и онази част за чудовището. Щеше да ми е по-лесно да отблъсна Даниъл, когато си припомнех как се подиграва на Дон и го обижда.

— Съжалявам, че се отнася с теб по този начин. Не се тревожи, вече няма да ме виждаш с Даниъл. — Пъхнах ангела в джоба на палтото.

— Не говорех за Даниъл. Той много работи и за баща ти, и за господин Дей. — Дон поклати глава и се наведе напред. — Говорех ти за другия.

По-късно същата нощ

Ровех в шкафа, за да открия ибупрофен или нещо друго за главоболието, когато чух вой откъм хола. Изтичах да видя какво става. Чарити гледаше документалния филм за вълците. Беше вече познатата ми сцена, в която вълците ръфаха повалената жертва. Сега ми се стори изключително зловеща.

— Защо продължаваш да го гледаш?

— Последната част от доклада ми е за петък — отвърна сестра ми. Тя беше още в прогимназията и коледната й ваканция започваше чак след два дни. — Исках да се настроя на вълча вълна, преди да довърша.

Вълча вълна. Тя нямаше представа какво става.

Останах да гледам нещастния гладен вълк, когото не допускаха до храната. Сърцето ми се сви, когато водачът на глутницата се хвърли към врата му и го свали в снега, а накрая изръмжа. Малкият вълк се претърколи и оголи корема и врата си — показваше, че се предава. Запитах се как е възможно някой да оцелее, след като цял живот се отнасят към него по този начин.

Замислих се за Даниъл и баща му. Спомних си как баща му крещеше и ръмжеше. Спомних си, че когато Даниъл вечеряше с нас, гледаше с нежелание храната си, докато накрая татко на шега му каза да не се страхува. Спомних си всичките му синини. Спомних си как скимтеше, когато баща му го пребиваше, задето не го беше послушал, докато боядисваха къщата.

Как бе успял да оцелее при такъв баща?

След това осъзнах, че не беше, тъй като бе позволил на чудовището да го завладее. Болката е била непоносима и той често се е предавал, за да се спаси. Бе истинско чудо, че е издържал толкова дълго.

Сега го чакаше цял живот, в който щеше да бъде същото чудовище. Дори да умреше, спасение нямаше. Щеше да бъде прокълнат като демон до края на вечността.

Запитах се дали това е съдбата, която Даниъл заслужаваше. Сега обаче всичко изглеждаше различно, сякаш гледах картина на поанти листа Сьора от съвършено нов ъгъл. Нямаше спор, че Даниъл бе сторил нещо грешно. Трябваше ли обаче да живее с тази грешка до самия край? Нямаше ли прошка? Не заслужаваше ли всеки човек прошка? Нали това проповядваше татко? Нали това бе значението на името ми. Грейс. Милосърдие, спасение, опрощение.

Възможно ли бе някои души да не могат да бъдат спасени? Не се ли отнасяше това за демоните? Нали и падналите ангели бяха обречени на вечен ад. Нима, след като Даниъл се беше поддал на непростимото, и той се превръщаше в един от падналите ангели? Може би не беше истински демон. Може би демонът беше вътре в него. Дали вълкът не беше уловил в капан душата на Даниъл и по този начин пречеше на спасението му?

Даниъл сам го каза: вълкът държеше душата му в плен.

Това не означаваше ли, че трябва да плати съответната цена? Не можеше ли да се направи нещо, което да освободи душата му и да го превърне в човек като останалите? Не можеше ли да получи опрощение вместо мрак?

Татко каза, че повече не може да помага на Даниъл. Нещата били извън неговата власт. Не спомена, че е невъзможно. Не каза, че нямало лек. Просто ми даде книгата. Остави нещата в мои ръце. Каза ми, че трябва да направя избор.

Затичах по стълбите към стаята си и отворих чекмеджето на бюрото — книгата я нямаше. Сърцето ми се качи в гърлото. Разместих всичко върху бюрото с надеждата да открия книгата сред учебниците. Разхвърлих одеялата и възглавниците на леглото. Трябваше да е някъде тук! Накрая се почувствах като пълна глупачка и дръпнах раницата. Книгата беше вътре, нали я четох в библиотеката. Извадих я и нови късчета хартия паднаха на пода.

Внимателно обърнах на последното писмо, което бях прочела. Половината липсваше — беше се разпаднало, когато изтеглих книгата от раницата. Баща ми и свещеникът, който му я беше дал, щяха да ме убият. Разгърнах на последното маркирано писмо, което все още не бях прочела. Братът на Катрин бе открил идеята за лунния камък. Открил я тъкмо навреме, за да не погне сестра си. Беше ли си осигурил достатъчно време, за да открие лек?

О, Катрин,

Изгубен съм.

Вълкът ме държи в лапите си.

Стиснах книгата. Прииска ми се да я хвърля, но се насилих да продължа да чета.

Усещам мириса на кръв и разрушение, който се носи откъм града, и той ме привлича неудържимо. Онова, което ме отблъскваше в миналото, сега разпалва апетита ми.

Вълкът се храни от обичта ми към теб. Настоява да се върна вкъщи. Прилагам в писмото сребърен нож. Ако се явя пред теб като вълк, моля Сейнт Мун да ме убие. Нямам кураж сам да свърша със себе си. Саймън обаче не бива да се колебае. Трябва да забие ножа в сърцето на вълка. Единствено по този начин ще опази теб. Сейнт Мун трябва да опази хората ни от това проклятие.

О, Катрин, знам, че не бива да те моля, но се налага. Ако имаш смелост, забий ти ножа в сърцето на вълка. От слепия пророк научих, че единственият начин да освободя душата си от демона е като бъда убит от теб. Вълкът в мен иска да убия онази, която обичам, за да опази себе си, тъй като единственият начин да освободя душата си е да бъда убит от човек, който ме обича истински, който ме обича най-много…

Ето го и отговора — написан с избеляло кафяво мастило на пожълтялата страница — защо всичко се промени, когато казах на Даниъл, че го обичам. Затова той никога не би поискал подобно нещо от мен. Затова ми каза всички онези неща, затова се опита да ме уплаши и да ме прогони.

Знаел е истината онази нощ под ореха. Изглежда, татко му е казал следобеда. Затова Даниъл беше толкова разстроен. Страхуваше се, че за него няма лек, защото мислеше, че никой не го обича. Всъщност беше се страхувал, че аз го обичам.

Аз бях неговото спасение.

А той не можеше да поиска от мен да го убия.