Иржи Прохазка
Лов на лисица (9) (1948 г.)

9

На госпожа Инка й се струваше, че сънува някакъв кошмар. Първо преживя страшна уплаха, когато на вратата на аероклуба, където с трескава бързина бяха пристигнали с лимузината на Роберт, се появи старши лейтенант Блаха. Усмихна й се, ала тя изведнъж се ужаси от този висок жилест мъж, чието мускулесто тяло преди няколко дни бе галила в прегръдките си и все не можеше да му се насити. Роберт обаче й каза: — Това е човекът, който ни чака тук. Не се страхувайте, той е сигурен, хладнокръвен и точен като машина. Само че уплахата на госпожа Инка не премина. От този момент нататък страхът я душеше като примка на шията. Времето на очакването беше безкрайно. Безпомощното бездействие я угнетяваше, изпълваше я с отчаяние, а безпокойствието й се пренасяше и върху цялата група. Започна да се вайка:

— Какво ще стане с нас? Божичко, какво ли ще стане сега?

— Спокойно! Без истерии! — сгълча я Блаха. — Няма да ни оставят. Те са добри, сигурни момчета. Аз ги познавам.

Той усърдно работеше с радиостанцията, непрекъснато предаваше серия шифровани сигнали.

Изведнъж започна да ликува:

— Спокойно! Те вече летят към нас!

След малко в далечината, нейде над облаците, се разнесе глухо бръмчене на самолетен мотор.

— Вече са тук! Ура! Слава богу! — извика инженер Чадек и горната половина на тялото му изпълни малкото прозорче, през което нетърпеливо се наведе да погледне.

Настъпи суматоха. Всички мъже грабнаха багажите си и трескаво се втурнаха към изхода.

Обаче отец Макс им препречи пътя:

— Почакайте! Да няма никакво оживление отвън на пистата! Нека спокойно се приземят и когато ви дам сигнал, ще излезете!

Над летището започна да кръжи малък частен самолет, хората в него оглеждаха терена за кацане. Свещеникът, който стоеше пред клуба за безмоторно летене, им помаха с ръка и им посочи посоката на вятъра. Самолетът уверено се приземи, но моторите му останаха да работят. Той се приближаваше, плъзгайки се като приказна птица, която носеше на крилете си надежда.

— Кацна — обърна се свещеникът към хората в помещението и изкомандува:

— Напред!

От клуба към пистата бързо тръгна смутена групичка хора, които влачеха със себе си куфари и чанти.

В този момент обаче в другия край на летището затрещяха изстрели. Хората на пистата се огледаха и кръвта замръзна в жилите им.

Срещу тях тичаха в широк кордон мъже с червени ленти на ръкава.

Милицията!

И заедно с нея Кржиж, Земан, Бартик и непознатият.

Блаха яростно изкрещя на негово преподобие:

— Всичко отиде по дяволите, Майк! Онзи глупак го е пуснал! Бягай и стреляй!

И сам се обърна тичешком и изстреля серия патрони от своя пистолет. В същия момент кордонът от милиционери залегна.

А Макс съблече черното си свещеническо расо и от цивилния костюм, който носеше под него, извади пистолет. Затича след Блаха и започна да стреля. И неговата ръка беше на опитен стрелец, а не на духовник, който раздава благословия.

Госпожа Инка захвърли багажите си, падна, но бързо стана. Знаеше, че сега е в опасност животът й. Нейните опасения се потвърдиха. Може би и не съзнаваше много добре какво става. Само виждаше в далечината бягащия пред нея Блаха.

— Не ме оставяй тук, Павел! За бога! Вземи ме със себе си!

Тя се спъна, отново падна, но вече нямаше сили да се повдигне.

Двамата мъже пред нея бяха вече почти стигнали до самолета, обаче той отново се задвижи. Пилотът се бе изплашил, бе усетил, че нещо в плановете им не бе успяло, и не искаше да рискува.

Тогава Блаха изрева на Макс:

— Там на запад… е баварската граница… Бягай! — а самият той успя да настигне самолета, който вече се вдигаше във въздуха, и да се хване за открехнатата му вратичка.

В неговата постъпка имаше такава безразсъдна смелост, каскадьорско умение, което всяваше ужас. Престрелката стихна, сега всички гледаха нагоре като хипнотизирани.

Старши лейтенант Блаха известно време вися над пропастта, която непрекъснато се увеличаваше под него, а после нечии ръце му помогнаха да се изтегли през вратичката и да изчезне във вътрешността на самолета.

Машината се издигна във въздуха и бързо се отдалечи в западна посока.

Долу отново се завърза престрелка.

Но тези, които бяха горе, вече не я чуваха. Шумът на самолетните мотори я заглушаваше.

Четиримата души, които останаха на пистата — братята Чадек, щабният капитан Кристек и госпожа Инка — бавно се изправиха с високо вдигнати над главите ръце. Те бяха като замаяни, потресени, с бучаща празнота в главите. Тяхната надежда се топеше като малка точка в далечното мрачно зимно небе. Тя беше единствената им надежда да се спасят, която вече не можеха да стигнат с ръка. Двамата мъже, на които бяха повярвали и бяха поверили съдбата си, ги бяха изоставили. Единият непонятно как се бе издигнал като птица във въздуха, а другият…

Другият все още не се предаваше. Тичаше на зигзаг като заек, стреляше наслуки през рамо и почти достигаше гората. Там щеше да се спаси! Лисицата лесно може да се оправи в гората. Напразно ще я гонят ловците из храсталаците и деретата, из хилядите криволичещи пътечки. Кръгът зад него се затваряше, но гората беше близо, та със своите гъсти клончета и храсталаци да сложи преграда между тях — между преследвания и неговите преследвачи.

Но едва навлязъл в първите храсталаци, мъжът трябваше да спре, от уплаха усети сърцето си да бие чак в гърлото. В гърба му се бе забило твърдото дуло на оръжие и един груб прегракнал глас му заповяда:

— Хайде, стига толкова гоненица! Горе ръцете!

Той изпълни заповедта, но докато пускаше пистолета на земята, рязко удари назад с ръка, за да избие оръжието на противника, и се обърна. Пред себе си видя възрастен мъж с овехтяло палто, който го заплашваше не с пушка, а с една съвсем обикновена старческа тояга. Яростно се нахвърли върху него, за да го убие заради този трик, но вече беше късно.

Мигът, в който се бе забавил, бе достатъчен, за да го настигнат и обкръжат, тъй че сега в него се бяха прицелили десетки пушки и автомати.

Старият Видра рече:

— Ето ви го, момчета! Отведете го!

Тайнственият непознат, който всъщност се оказа лейтенант Житни от Специалните служби на МВР, с благодарност му стисна ръка:

— Имахме голям късмет. Това е един много опитен и опасен убиец, капитан Максимилиан Павлик от Франкфурт, на служба в СС. Такъв лов вече си струва!

— Жалко, че Блаха ни избяга — разочаровано рече Земан, — грешката е моя. Простете ми, другари!

— Нямаш грешка — отвърна Житни, — ние все някога ще го заловим, ще видиш. Поне аз още не съм се отказал!

После светкавично постави белезници на арестувания и рече:

— И така, край на приключенията, другари! Сега ни очаква вече не толкова романтична, но затова пък още по-трудна и отговорна работа!

И изкомандува:

— Да вървим!