Иржи Прохазка
Лов на лисица (6) (1948 г.)

6

И отново настъпи нощ.

Мразовита и тъжна нощ, под чийто тъмен воал нейде високо трептяха ярките точки на звездите. Само че сега нямаше карнавална музика, която да нарушава спокойния сън на спящите…

Вече трета нощ, откакто тук пристигна новият началник на управлението, старши лейтенант Блаха. Като че ли не се нуждаеше от сън този странен човек, който сякаш бе паднал тук от небето. Някои бяха очаровани от него, други наплашени, трети изпитваха уважение, а у Земан се появиха бръчки по младото му лице. Странен човек! Неуморим, неспокоен, не оставяше нищо да убегне от погледа му, напръскването със студена вода пропъждаше умората от лицето му, а вечната, бабаитски прилепнала към устните му, цигара, сякаш му възвръщаше енергията. Негодуваше, ругаеше, но в мислите си беше съвсем другаде, нейде във висшите сфери, където шепата провинциалисти, оказали се под неговото командуване, не смееха дори да надзърнат.

Прозорците на кабинета на околийското управление на НМ самотно светеха в безлюдната улица. Старши лейтенант Блаха се намираше в необикновено добро настроение. По навик крачеше напред-назад в кабинета, кръстосал отзад ръце, с изправена стойка и повдигната нагоре брадичка, и развеселено слушаше развълнувания рапорт на двамата луди романтици — Земан и Бартик — относно тайнствения предавател. Когато свършиха, думите на Блаха ги обляха като леден душ:

— Струва ми се, че прекалявате с четенето на криминални романи, момчета — рече той презрително. — По-добре ми доведете арестувания, Земан. Нека довършим работата си с него.

Изглежда, че Блаха беше специалист по нощните разпити.

— Слушам — изпъна се Земан и излезе.

Блаха спря пред Бартик, който стоеше в безупречна стойка мирно и напрегнато очакваше да чуе мнението му:

— Значи твърдите, че сте уловили нелегален предавател, Бартик? А сигурен ли сте в това? Та вие сте само един обикновен любител, човече! Кой знае какво сте чули!

Обиденият Бартик искаше да възрази, да защити своята чест на професионален радист, но Блаха не го остави да говори:

— Знаете ли какъв срам ще берем, ако вдигнем фалшива тревога и накараме да пристигне тук цялата радиотехника на милицията напразно?

Бартик упорито мълчеше, убеден в правотата си, а в очите му се четеше явно неодобрение.

— Е, добре, напишете протокол, а аз ще се заема със случая — отстъпи Блаха.

В този момент на вратата се появи пребледнелият и разтревожен Земан:

— За бога, господин старши лейтенант… Онзи Йегер се е… обесил в килията си!

— Какво? С какво се е обесил, човече?

— С кърпата, която му дадохте!

Блаха изкрещя:

— По дяволите, момчета, не можахте ли да внимавате повече? Такъв дяволски необикновен случай! Знаете ли какви неприятности ще си имаме заради това горе?

Той извади от джоба си своя парашутистки нож и се втурна към килията за предварителен арест.

Ръцете на Земан трепереха:

— Ей, че работа! Пак ще си имаме неприятности!

— Е, какво пък — защитаваше се Бартик, — нали той му даде кърпата!

Блаха отново се появи на вратата и измери с поглед двамата нещастници, които виновно стояха пред него. После натисна пружината и сгъна своя фински нож, който все още държеше в ръката си.

— Отрязах кърпата и поставих обесения на пода. Вече беше късно. Извикайте лекар да напише смъртен акт и съставете протокол.

И отново, сякаш лавината от гняв пак се надигна в него, се разкрещя:

— Занимавате се с глупости, Бартик, а службата си гледате така, че заслужавате да ви пъхна в затвора!

Грабна от закачалката коженото си палто и шапката, излетя от кабинета и затръшна вратата след себе си.

Дълго време след неговото излизане никой в помещението не посмя да помръдне, не се чу дори и мишка да изписка.

 

 

Отдавна беше настъпило утрото и червеникавото кълбо на зимното слънце с мъка си пробиваше път през валмата от бяла мъгла.

В общата спалня на околийското управление на НМ всички бяха облечени в униформи, с оръжие под ръка и уморени лица. Цяла нощ се бяха редували двама по двама на караул, чувствуваха се съвсем изтощени, но никой не можеше да заспи. Бартик упорито седеше до своя приемател със слушалки на главата и измъчваше скалата.

— Престани вече — помоли го Земан. — Няма смисъл, Лойза. След малко пак отиваме на пост. По-добре хвани Прага, за да разберем какво става там. Имам чувството, че днес нещо ще се случи в столицата. Ненапразно ни вдигнаха в бойна готовност тази нощ!

— Каза ми, че съм само един любител — твърдоглаво държеше на своето Бартик. — Но аз го чух. Със собствените си уши чух онзи непознат, който предаваше оттук…

И продължи да се занимава със скалата с такава упоритост, която никой не очакваше от това очилато момче. Внезапно развълнувано извика:

— Пак го хванах! Ела тук, Хонза! Ела бързо!

Земан доста неохотно се надигна от кушетката.

Бартик му подаде едната слушалка.

— Чуваш ли? Предава с шифър. И някъде оттук наблизо, Доста силно се чува…

Той почна да върти своята примитивна антена.

— Момчета, жалко, че нямам радар… Или че не сме двама, за да го засечем… Навярно е в онази посока… Към летището… Или зад него в гората… Близо до вилата на Чадек…

Земан остави слушалката и се втурна към автомата си.

— Хайде, тръгваме — изведнъж се реши той, кимна на Бартик и забърза навън.

За секунда изненаданият Бартик се загледа след него, после зарадван взе оръжието си и излетя след него.

 

 

Крачка по крачка те си пробиваха път през гъсталаците покрай високата гора с готови за стрелба оръжия. Стремяха се, доколкото е възможно да се движат безшумно, но въпреки това тук-таме се случваше някое сухо клонче да изпука под краката им или пък подплашена птица да издаде присъствието им с разтревожения си крясък.

Те оглеждаха всички тъмни ъгълчета, повдигаха надвисналите клони на смърчовете, надничаха в деретата. Вървяха в определената посока по малко необичайно трасе, извън горските пътечки, докато накрая на полянката пред тях се появи ловджийската вила на Чадек.

Земан и Бартик поспряха, скрити зад едни ниски борове, и внимателно се огледаха и ослушаха. Никъде нищо. После бързо прекосиха пространството, което ги отделяше от вилата, и отново застанаха неподвижно, прилепени до стената на постройката.

Земан бавно започна да обикаля вилата. Пробваше вратите и капаците на прозорците. Спря се пред един от тях.

— Лойза, ела тук — шепнешком повика той Бартик. — Виждаш ли тази драскотина?

— Да. Направена е с нож. И е съвсем прясна.

— Точно така. Някой съвсем наскоро го е отварял.

Земан бавно прекара ръка по капака. Леко се издаваше напред.

Развълнувани, те притиснаха носове в прозореца, зад който може би се криеше загадката на тайнствения радиопредавател. Неочаквано обаче зад тях се разнесе строг глас:

— Какво правите тук?

Земан и Бартик рязко се обърнаха. Старши лейтенант Блаха!

Незабелязано бе излязъл от гората и, изглежда, от доста време насам ги следеше.

Земан се изпъна и рапортува за това, което бяха открили:

— Някой е идвал тук, господин старши лейтенант. И може би все още е вътре!

— А на вас кой ви възложи да издирвате, Земан? Що за партизанщина е това? — изръмжа Блаха. — Играете си на Шерлок Холмс? Искате да ви арестувам ли?

Бартик изплашено отстъпи крачка назад. Обаче Земан не се предаваше:

— Изпълняваме дълга си, другарю старши лейтенант. Обявена е бойна готовност.

Обаче Блаха още по-натъртено ги смъмри:

— Отнася се само за града! Изчезвайте!

Земан обидено се обърна и последва Бартик, който вече бързо се оттегляше към гората.

Блаха изгледа гърбовете им с презрителна усмивка.

— Глупаци — облекчено ги изруга той.

После протегна ръка към гъсталака зад себе си и вече по-меко каза:

— Ела!

Помогна на госпожа Инка да се измъкне от храсталаците и бързо отвори вилата с нейния ключ.

Двамата нетърпеливо се вмъкнаха вътре, той затвори след себе си вратата, завъртя ключа в бравата и този горски дом със затворени капаци отново потъна в мълчание, за да не издаде тайната, която криеше в своя интериор.

И изплашеният фазан замлъкна, за да продължи в тишината своите зимни размисли.

 

 

От военната кариера на щабния капитан Кристек му остана само горчивина в душата. Бе завършил кадетското училище в Храници твърде късно, за да може по време на Първата република да изживее нещо повече от доста блестящия и пищен, но иначе мизерен живот на поручик. Но въпреки това и до днес се просълзяваше сантиментално, когато си припомняше младите години като строен и елегантен поручик с червени бричове от кавалерийския полк, по когото някога с копнеж се заглеждаха всички девойки на корзото в Клатови.

Но преди да успее да изяви своите способности на талантлив и храбър офицер и да се издигне поне до чин старши поручик, избухна войната. Демобилизираха го и го направиха подчинен на кметството чиновник, който да се грижи за разпределянето на купоните за хранителни стоки. Заради това той страстно намрази немците и техните чешки слуги. През цялото време на окупацията той се държеше тъй, сякаш тази деградация не бе го засегнала — макар и цивилен, удряше по военному пети, винаги се представяше като поручик Кристек, командуваше като войници двамата си подчинени чиновници и с радост очакваше да настъпи времето, когато щеше да си отмъсти. Когато по-късно, през месец май, избухна въстанието, той беше измежду първите, които грабнаха оръжието, стреляха срещу немците — а на другия ден посрещаха американците.

Беше много щастлив, че най-после настъпи краят на онези пет унизителни военни години, които веднага заличи от паметта си като епизод, който изобщо не бе съществувал в живота му — и че отново е войник. Надяваше се, че най-после отново ще започне истински да живее, съвзел се от унизителната чиновническа летаргия, от задушния въздух в канцеларията, миришещ на туткално лепило, печати и мастило, и смело ще полети нагоре към сияйните простори на своята голяма военна кариера. Но въпреки че го прие в своите редици, новата армия нямаше намерение да осъществи мечтите му. За командните постове тя си имаше своите нови офицери, примитивни и необразовани хора, както ги наричаше той, но иначе проверени и закалени в сраженията на фронта мъже. Така че отново се озова в плесенясалата атмосфера на канцелариите в това затънтено околийско управление край границата — с горчива обида и черна омраза в сърцето, — а своята войнишка мечта, своя непризнат офицерски талант можеше да реализира единствено по време на тренировките на младежите от „Сокол“^[1] и на бившите демобилизирани офицери от Първата република, членуващи в Бранническата организация, и в носталгичната, галантна любов към единствено достойната за неговия ранг жена — към красивата госпожа Инка.

Затова сега подобно на всяка съботна сутрин стоеше пред входа на вилата на Чадек, бързо наместваше безупречния възел на вратовръзката си, изтупваше въображаемия прах от своята изрядно изгладена униформа, с нервни пръсти оправяше тънката бяла хартия на букета парникови карамфили и проверяваше своята елегантна, светски иронична усмивка в отражението на стъклената врата. После енергично натисна звънеца и зачака.

Накрая отвътре се дочуха стъпки, някой енергично завъртя ключа, натисна бравата и на вратата се появи инженер Чадек.

Точно него не очакваше да види днес Кристек и това го накара да излезе донякъде от релсите.

— Че вие не заминахте ли днес за. Пилзен?

— Заминах, но вече се върнах — отвърна Чадек, без да забележи смущението му. — Не знаете ли какво става сега, човече? Вече се започна. Влезте, при мен е председателят на ОНС Брунцлик.

Съвсем обърканият Кристек, без да разбира нещо, се затътри след него към салона.

Изплашеният Брунцлик седеше до радиоапарата, от който гърмеше енергичният глас на Готвалд:

„Граждани и гражданки, скъпи приятели! Апелирам към всички вас, бъдете бдителни и в пълна бойна готовност! Апелирам към вас, всички честни чехи и словаци, към вас — работници, селяни, занаятчии и интелектуалци — да бъдете единни и сплотени! Образувайте в селищата, околиите и окръзите акционни комитети на Националния фронт, в които да участвуват демократичните и прогресивни представители на всички партии и общонародни организации! Унищожавайте още в зародиш каквито и да са провокации на реакционните елементи! Бъдете единни и решителни в борбата — и вашата правда ще победи!

Да живее правителството на Националния фронт, избавено от подривните елементи и реакционерите!

Да живее народнодемократичната Чехословашка република!

Да живее вярното съюзничество между Чехословакия и Съветския съюз, гаранция за нашата национална свобода и държавна независимост!“

Той привърши речта си и от радиото се разнесе един мощен, гръмогласен и възторжен рев, сякаш огромна океанска вълна се разбиваше, като увличаше и поглъщаше всичко край себе си — чак тръпки ги побиваха, като слушаха, как там нейде, на Староместския площад в Прага, стотици хиляди хора възторжено изразяват одобрението си.

Първи се опомни Чадек:

— За бога, намалете радиото, че ще се побъркаме! Всичко това е безсмислица!

Брунцлик послушно завъртя копчето, но долепи ухо съвсем близо до радиоапарата, в който сега говореше някакъв развълнуван женски глас.

— Сега говори от името на нашата социалдемократическа партия някаква народна представителка на име Коушова-Петранкова.

— Хубави копелета си имате във вашата партия — раздразнено коментира Чадек.

— Чухте какво става, господин щабен капитан — обърна се той към Кристек, който гледаше двамата със своите избледнели, малко затъпели от вечното пиянство очи.

— Затънахме, Кристек, чак до ушите! Сега трябва всичко да рискуваме!

— Ужас! — завайка се Брунцлик. — Как мирно и спокойно си живеехме тук. Сякаш бяхме едно семейство. А сега това… Какво ще правим?

Щабният капитан Кристек внезапно се опомни, осъзна възможността, която му се предоставяше, и си припомни своя активен военен живот в миналото. Нали беше преди всичко воин — макар и само на служба в едно незначително околийско управление — и това го издигаше малко повече над двамата случайни безпомощни цивилни.

— Какво ще правим ли? Ще ги ударим под лъжичката. Внезапно и окончателно ще ги сразим, както направиха в Гърция и във Франция! Преди да са успели да се организират!

Брунцлик се сепна уплашено:

— Надявам се, че не говорите сериозно, нали? Нима искате да разпалите гражданска война? Би било ужасно да се пролее кръв заради политиката!

— По-добре кръв, отколкото това! Сега всеки трябва да реши на коя страна ще стреля!

Щабният капитан отдавна бе захвърлил букета си, който нямаше на кого да поднесе тук, след като всичко се бе така объркало. Той гледаше надменно Брунцлик и Чадек, сякаш бяха негови подчинени, енергично, по наполеоновски се разхождаше из стаята и рязко отсичаше думите си, като че ли даваше команди на военно поделение.

Пръстите на Брунцлик трепереха, когато извади от джоба носната си кърпа, за да изтрие капчиците пот, избили по високото му плешиво чело и дебелия врат.

— Извинете ме, господа. Сега трябва да отида в Околийския народен съвет. Разберете, че в такъв важен момент… Може би съм необходим там… Навярно вече ме търсят… Кой знае какво става там…

— Ако изобщо ви пуснат да влезете — насмешливо му подхвърли Чадек. — Нали чухте! Акционни комитети!

Но Брунцлик, без да се бави повече, бързо изчезна зад вратата.

Кристек се изплю.

— Добре, че се махна, страхливец!

— Не се заяждайте с него! Може да ни потрябва. Ако не в битките, то поне в изборите. Обади ми се моят брат от Министерството на правосъдието. Настъпил е решителният момент, Кристек. Сега трябва да застанем срещу тях в единен, сплотен фронт — националсоциалисти, народняци, словашки демократи и всички порядъчни социалдемократи начело с президента. Само така ще ги победим и ще ги накараме да паднат на колене пред нас. Ако сме единни, западните съюзници ще ни помогнат. Тук, близо зад границата, са разположени две американски дивизии.

Кристек рязко го прекъсна с енергичната деловитост на командир:

— Колко от вашите комбинирани пушки имате в склада си?

— Триста.

— А патрони?

— Също — изненадано отвърна Чадек. Гледаше Кристек с неприкрито напрежение. Какво всъщност е намислил този човек? Изплашено си даде сметка. Но отговаряше послушно като ученик и за малко да прибави към отговорите си учтивото „моля“.

— За тази околия това е доста прилично въоръжение.

— Какво смятате да правите? — промълви Чадек.

— Ще мобилизирам моята Бранническа организация. Ще свикам запасните офицери и членовете на „Сокол“. Ще обиколя всички, за които знаем, че ги мразят. Тоест мисля да организирам нещо повече от обикновено гласуване!

Неочаквано той се приближи до Чадек и го погледна твърдо в очите:

— Ще ми дадете ли пушките си, Чадек?

Чадек се поколеба за момент, но после бързо отвърна:

— Ще ви ги дам!

— Щом като трябва да се защитава свободата — продължи той с патос, — и за демокрацията никоя жертва не е достатъчно голяма. Съберете хората си и елате с камион. Утре, вдругиден, когато и да е. Ще ви отворя складовете си.

Кристек се усмихна.

— Не се тревожете, лесно ще се справим. Кой ще ни се противопостави тук като организирана бойна сила? Неколцина милиционерчета с револвери и няколко автомата. Ще напълнят гащите, когато видят, че ние, старите войници, излизаме на улицата.

Чадек вече бе привлечен за неговата кауза, бе повярвал в способностите му на командир, затова се развесели и направи насмешлива гримаса:

— Любопитен съм какво ли прави сега техният началник, господин старши лейтенантът Блаха?

— Той… — презрително махна с ръка Кристек. Но внезапно се сепна: — А къде е госпожа Инка? — огледа се да види къде е оставил букета си.

— Инка ли? Не знам — разсеяно отвърна Чадек. — Не се интересувам сега от нея, имам си съвсем други грижи. Седнете, моля ви — подкани той Кристек, посочвайки мекото кресло. — Трябва добре да обмислим всичко.

И побърза да донесе бутилка коняк.

В такъв момент това беше най-доброто подсилващо средство за нервите.

А сега те не биваше да им изневеряват.