Гийом дьо Лорис, Жан дьо Мьон
Роман за Розата (1)

Ст. 1-600: Гийом дьо Лорис започва разказа за своя някогашен сън. Пролетна картина. Градината с рисуваната ограда. Описания на рисунките: Омраза, Коварство, Мерзост, Алчност, Скъперничество, Завист, Тъга, Старост, Лицемерие, Бедност. Безделна въвежда поета в градината.

        Според някои чиста лъжа е^[1]

туй, което сънят ни вещае.

Но се случва човек през нощта

да сънува такива неща,

5 дето сетне в живота си сам

изживява. Аз пример ще дам

със Макробий^[2], латински поет,

който в сънища търсел съвет

и подробно съня разтълкувал,

10 който цар Сципион^[3] бил сънувал.

Има хора, които твърдят,

че е глупост, когато сънят

за предвестник се взема… Най-сетне,

даже някой за луд да ме сметне,

15 цял живот убеден ще съм аз,

че сънят би могъл и на нас

да предскаже различни неща.

Много хора, щом падне нощта,

ясно виждат, когато заспят,

20 със какво ще ги срещне денят.

Бях аз вече на двайсет години

(а тогава Амур не щади ни)

и когато в един късен час

се отпуснах пред силната власт

25 на съня и заспах непробудно,

аз сънувах видение чудно.

Всеки миг от съня ми красив

стана истина. Аз съм щастлив,

че се сбъдна в годините млади

30 всичко, дето сънят предугади.

Ще разкажа съня си със радост,

за да влея в душите ви сладост —

сам Амур го изисква от мен.

И така, още в днешния ден

35 да започна роман съм готов

и най-точният негов наслов

е „Роман за Розата“. Там

за любовно изкуство със плам

ще говоря — не ще ми е лесно,

40 но това е днес тъй интересно.

Дано тази, която обичам

и която тук роза наричам,

го хареса — за нейния чар

и достойнство ще пиша със жар.

45 Преди може би пет-шест лета

аз сънувах: дойде пролетта

с месец май. Този месец с отрада

се посреща от всяка твар млада.

Накъдето погледнех тогава —

50 към поля или гъста дъбрава, —

вред природата виждах готова

да си сложи премяната нова.

За леса беше време най-сетне

пак зеления плащ да си метне

55 и земята се радваше вече,

че пак влага към нея потече

и престана да бъде тъй бедна,

както беше през зимата ледна,

а се чувстваше горда, че тя

60 е покрита с най-пъстри цветя —

жълти, сини, оранжеви, бели,

из гори и поля нацъфтели;

като накити те я красяха

и наслада и гордост й бяха.

65 Сладкопойните птици смълчани

и горите усойни, сковани

от студа и дебелия сняг,

през април се пробудиха пак

и в сърцата им радост заблика,

70 а в небесната шир ведролика

кръшни трели извиха в захлас.

Славей пееше в ранния час,

до небето гласът му ехтеше,

чучулига нагоре летеше,

75 упоена от ясната вие.

Луди-млади от порив най-чист

се опиваха в обич гореща…

Този, който през май не усеща

на сърцето любовния пламък,

80 във гърдите си той носи камък.

Моят сън ме пренесе сред дните

чародейни, когато мечтите

са изпълнени с тръпна любов.

Във съня си съзирах, че нов

85 майски ден бе отвънка изгрял.

И лъчите му вече видял,

се измих и облякох за миг,

взех игла от красив игленик

и конец в нея вдянах. Тогава

90 се оттеглих от градската врява,

та сред синия слънчев простор

да се радвам на птичия хор.

Бродех в пролетно свежи дъбрави

и подшивайки свойте ръкави,

95 слушах пеещи птичи ята

из градините, пълни с цветя.

А наблизо шумеше реката…

Завървях по брега, край водата,

млад и хубав, ликуващ дори,

100 с мисълта, че сред тези гори

по-прекрасен кът никъде няма.

И макар че не беше голяма

като Сена, тя по бе разлата

и течеше тъй буйно по ската,

105 сякаш изворни бистри води

там оставяха бели бразди.

Като бисер блестяха вълните

и се пълнеха с радост очите,

заслепени от тази картина.

110 С шепи гребнах си аз хладовина,

освежих си с наслада лицето

и погледнах към дъното, дето

се съзираха камъни ясно.

Край брега на реката, отдясно,

115 се простираше тучна поляна —

чудно хубава, цяла обляна

от лъчи. По брега на реката

аз спокойно вървях из тревата

на зелената росна ливада

120 и изпитвах голяма наслада.

Малко време така повървях,

край овощна градина се спрях,

със зъбчата стена оградена.

А стената отвън украсена

125 бе с рисунки и надписи. Аз

се изправих, изпаднал в захлас

пред рисунките… Тук е удобно

да разкажа за всичко подробно,

както споменът днес ми диктува

130 (а той доста богат ми се струва).

        Там Омраза стоеше в средата.

Тя най-бързо в раздора, в кавгата,

в яростта и в яда се разкрива.

На портрета бе гневна, свадлива,

135 с разкривено и сгърчено тяло

и обзета от лудост изцяло.

С ниско чело и вирнат крив нос,

с мрачен поглед, препълнен със злост,

изпоцапана, цялата в кал,

140 тя с един изпокъсан стар шал

        бе загърнала своето рамо.

А отляво, на две крачки само,

виждах образ, подобен на вид,

а под него със почерк извит

145 се четеше Коварство. Отдясно

беше Мерзост — личеше си ясно:

на вид доста лукава, и тя

също тъй ми се злобна видя.

И по външност не беше различна,

150 и по нрав бе нахална, себична,

а в очите й гняв бе стаен

и ехидност, и присмех студен.

Дълго трябва човек да школува,

за да може така да рисува.

155         После Алчност видях по-натам —

тя, която без чувство за срам

подстрекава човека без пот

да натрупва пари и имот,

тя, която към ежби и свади

160 тласка много негодници млади

(колко жалко, че доста в света

често свършват с въже на врата!).

Тя човек към измами подбужда

и го тласка към кражби без нужда,

165 от добрите — мошеници прави,

със заблуда и корист борави

и лишава с лукаво кокетство

от имот, от законно наследство

и момци, и девойки неуки.

170 Тя е с пръсти, подобни на куки,

и с ръце като обръчи. Нея

всяко чуждо имане влече я.

Една мисъл я само тревожи —

как с цената на всичко да може

175 да получи изгода голяма.

Друг стремеж тя в душата си няма.

Алчност вечно ще бъде такава.

        Малко вдясно от нея остава

пък Скъперничество. То изглежда

180 изпокъсано, с мръсна одежда,

погрозняло, с изпити черти,

ще речеш, че тегло го гнети,

че от глад то едва не умира

и че хлебецът, който намира,

185 като камък е твърд, та с водица

го размеква във свойта паница.

И живее то в бедност най-явна,

ходи с дрехи, каквито отдавна

всеки, с който се срещнете тука,

190 би изхвърлил тозчас на боклука —

с толкоз кръпки закърпени бяха.

А наблизо до него висяха

на върлина сетренце мизерно

и неносена риза. Възчерно,

195 с тежка агнешка кожа обшито

бе сетрето — не с кожи, които

биха стрували много пари.

То не бе пожелало дори

да си сложи онази там риза.

200 Така както я гледах, излиза,

че от десет-петнайсет лета

тя виси и събира прахта.

Би му станало мъчно и болно,

ако някак я скъса неволно.

205 А не можеше дума да става,

че пари и за друга ще дава.

Ала всъщност бе доста богато —

то държеше кесия със злато,

завързана толкова сложно,

210 че му беше почти невъзможно

да извади от нея петак.

Беше с вид на последен голтак,

но не искаше в нея да бръкне,

та за дрехи пари да измъкне.

215         По-натам Завист беше се спряла.

Цял живот тя не се е засмяла —

би се радвала, ако узнае,

че се някой измъчва, терзае^[4].

Всичко друго посрещаше с яд

220 и светът беше чер като ад,

ако другиму зло не направи.

Щом се някой от зло не избави,

щом в живота от нещо пострада,

тя изпитваше пълна наслада.

225 И й капеше мед на сърцето,

щом попадне в семейство, което

е покрито с позор и със срам.

А когато пък някой си сам

се възмогне, за чест и за слава,

230 тежка скръб я гнетеше тогава.

И не можеше даже да мигне,

ако някой чрез ум се издигне.

Тя показваше ярост на звяр,

не признаваше близък, другар —

235 с явна злоба към целия свят,

би презряла и родния брат.

Според мен и на своя баща

завидяла би сигурно тя,

ако в нещо бе той преуспял,

240 ако беше щастливо живял.

Но за своята злоба кипяща

цял живот тя с тегло ще заплаща.

Подреди ли се някой добре,

е готова да легне да мре.

245 Тази злост и за нея самата

е от Бога и мъст, и отплата.

Не би Завист мълчала и час —

тя говори безспир срещу нас.

Ако нейде през девет морета

250 и през девет държави в десета

мъдър мъж в мир със всички живее,

и по него тя жлъч ще излее.

А когато пък той се опита

да срази тази твар дяволита

255 с храбростта си, със своята чест,

с благороден, почтителен жест,

тя ще търси петно да му сложи,

ако зло да му стори не може.

На картината даже личеше

260 как в очите и злоба гореше.

Тя към всичко, към мъртво и живо,

непрекъснато гледа накриво:

ту в околните поглед зъл вперва,

ту под вежди ги ядно измерва.

265 От омраза тя просто злобее,

ако някой човек преуспее

или срещне в приятел опора,

без да има вражда с други хора.

А до Завист на същия ред

270 аз съгледах Тъга на портрет:

със съсухрено, слабо лице

и с обидено, тъжно сърце.

Безотрадна, досущ мъченица,

сякаш имаше тя жълтеница —

275 и от Завист тя по-жалка беше.

Много мъка в очите личеше,

от страдание губеше сила,

ден и нощ — все печална, унила,

от безспирни тегла и от пости

280 беше станала кожа и кости.

Никой друг на земята ни клета

не живее в такава несрета,

сред каквато линее Тъга.

Аз не вярвам, че някой сега

285 би помислил за нещо, с което

да й стопли що-годе сърцето.

Тя самата не би пожелала

от душата й скръбна и вяла

да изтръгнат покрусата черна.

290 Тя живееше в жалост безмерна,

отчаяние страшно бе взело

връх и бе я до лудост довело.

Как можала бе тъй да издраска

свойте бузи, нестоплени с ласка!

295 Как полата си тя на парчета

бе раздрала, от ярост обзета!

Беше с плитки, когато бе млада,

а днес виждах косата да пада

в безпорядък по сухия врат,

сякаш бе я разпръснала с яд.

Безутешна, нещастна, горката

често плачеше, в сълзи облята.

Ако само я зърнете вие

как жестоко с юмруци се бие,

305 и с душа да сте твърда и властна,

ще ви парне сълза съучастна.

На печал бе отдадена цяла,

непрестанно в гнет беше живяла

и не щеше на ничии двери

310 да почука — любов да намери.

Щом човекът от зла участ страда,

той не може да найде отрада —

нито пее той, нито играе,

даже радост какво е не знае.

315 Ако мъка в душата ти има,

с радостта тя не е съвместима.

        По-натам Старост беше се свила.

Виждах аз, че се беше смалила

с цяла педя в сравнение с лапи.

320 Не желаеше тя да се храни

и ликът й, тъй страшно посърнал,

своя вид не би нивга възвърнал.

Бяха хлътнали вече страните,

побелели й бяха косите.

325 а краката й съвсем отмалели.

Ако вие я бяхте видели,

бихте рекли, че никой не би

взел за нейната смърт да скърби,

нито някой би сложил жалейка.

330 Тя бе станала просто на вейка.

Бе лицето й бяло-червено,

а е с бръчки сега набраздено

и са с косми обрасли ушите.

Бяха ситни и бели зъбите,

335 но един не е даже останал.

А и кръстът й тъй се бе схванал,

че без свойта тояжка в ръката

        не би мръднала крачка горката.

А пък времето тъй си отива

340 ден и нощ — нито миг не почива.

Тъй лети то, че сякаш замира

в една точка, а всъщност не спира

и нас тук изоставя… Обаче

открай време тече то така, че

345 невъзможно е днес да се каже

и от умни свещеници даже

как сегашното време изглежда.

За разсъдъка няма надежда

да прозре в това тайнство. Завчас

350 много време минава през нас.

Това време, което изтича

безвъзвратно и всичко повлича

като буен пенлив водопад,

то изпитва чудовищен глад,

355 ненаситно е, всичко поглъща,

даже камъка в пясък превръща,

то желязото твърдо руши,

то разяжда тела и души,

то подхранва, гради, съживява,

360 поразява, съсипва, сломява,

ни царе, ни велможи щади —

то погълна и наште деди.

То и нас би направило стари,

ако гробът не го изпревари.

365 Непреклонното време и нея

беше тъй състарило, че ей я

вече грохнала, мършава, слаба

и безкръвна съсухрена баба.

От житейския път изтощена,

370 вече беше така вдетинена,

та би казал, че шава до тебе

едно малко, безпомощно бебе.

А от всички прекрасно се знае,

че разумна и мъдра била е,

375 докато се е чувствала млада.

Но сега възрастта без пощада

е и нея от разум лишила.

Аз си спомням, че беше се свила

като буба на топло в леглото —

380 и това е нормално, защото

вечно чувствуват студ и умора

        тези стари и немощни хора.

По-натам нарисувано беше

нещо друго и то се зовеше

385 Лицемерие. Подло, придворно,

то със свойта ехидност безспорно,

без да мигне дори, би могло

да направи на всекиго зло.

Уж наглед бе с приятно лице

390 и с апостолско благо сърце.

За светец би го сметнал дори,

да не знае човек, че гори

от страстта да постъпва коварно.

На портрета представено вярно,

395 то на вид бе добро, милостиво

и с държание доста вежливо.

На отшелник приличаше то

в парцаливото вехто палто.

Беше взело псалтира в ръката

400 и с лъжливи слова на устата

то към Бога отправяше песни

да го чуят светците небесни…

Уж бе весело, уж миловидно,

а се мъчеше само привидно

405 благодетелен лик да покаже,

власеница навличаше даже.

Беше слабо, с изпъкнали жили,

сякаш пости го бяха изпили,

и линееше тъй всеки ден.

410 При такъв живот то според мен

не би нивга отишло във рая.

От Светото Писание зная,

че и други, чрез пост и молитва,

са желаели Бог да изпитва

415 към тях милост, но лесно не може

да се стигне до царството Боже^[5].

Най-подир аз и Бедност съзрях.

По вида й веднага разбрах,

че дори и въже да си сложи,

420 да си ризата даже заложи,

все тъй бедна била би горката.

Да настанеше студ на земята,

би могла начаса да загине.

Щеше цял живот тя да си мине

425 с вехт чувал, който зиме и лете

уж й пазел от студ раменете,

а не спираше нивга да зъзне.

Често пъти я виждах да мръзне,

отделена от другите хора

430 като куче бездомно на двора,

гола, сгушена в дреха мизерна.

Сиромахът е с орис най-черна,

все омраза и срам го следят.

Триж проклет нека бъде часът,

435 в който беден човек е роден

той живее от всичко лишен:

ни обут, ни облечен, ни сит,

ни обичан, ни мил, ни честит.

        Дълго в тези портрети се взирах.

440 От добрия рисунък разбирах,

че художник с лазур и позлата

е изписал изящно стената.

Четвъртита, от камък градена,

тя по принцип била отредена

445 за ограда. Доколкото знам,

овчар още не е влизал там.

Това място бе приказно чудно,

но да стигнеш до него бе трудно.

Ще съм цял живот аз задължен

450 на човека, решил някой ден

и на мен да помогне дотам

да отида. Доколкото знам,

няма нийде по белия свят

земен кът по-красив и богат

455 от градината, пълна с цветя.

Топъл прием предлагаше тя

сред огромни дървета клонати

на безбройните гости пернати.

Те по чет, в това място приятно,

460 надвишават навярно трикратно

всички птици на Франция. Ето

колко нежно ехтят над полето

тези песни, струящи отрада.

Нека всеки изпита наслада

465 да ги чуе, тъй както и аз

ги послушах, изпаднал в захлас.

Лко можех там вътре да ида,

всичко туй да го чуя и видя,

бих пожертвал сребро и елмази.

470 Нека милост Господня опази

тези весели птичи ята

да даряват навред красота

с чудни танци и песни любовни,

възхитителни, нежни, гальовни.

475 Щом дочух този хор многоброен,

се почувствах напълно разстроен,

че не можех по някакъв път

крадешком да премина отвъд.

В този дивен кът аз пожелах

480 да отида. Уви, не разбрах

откъде му е входът. Не знам

как изобщо възможно бе там

да се влезе. Отвънка стоях

сам-самин и човек не видях

485 да попитам по кой път да хвана.

И досадно, и мъчно ми стана.

Най-подир през ума ми премина,

че не може към тази градина

ни врата, нито стълба да няма.

490 И тогава се спуснах с голяма

бързина да обходя стената.

Най-накрая намерих вратата,

но под ключ. Тя бе тясна и ниска.

Аз разбрах, че щом някой поиска

495 да се вмъкне, то входът е тук.

По вратата заудрях с юмрук

и се питах какво ли там става,

кой ли в този момент приближава.

Неочаквано, както стоях,

500 една мила девойка видях

да отваря прозорчето. Тя

беше с руси коси, а плътта

й бе пухкаво нежна. Очите

тъй пламтяха под вежди извити,

505 сякаш зорко оттам те следят

две соколски зеници. Носът

бе безупречно прав и красив.

С нежен дъх, а и с вид приветлив,

за мъжа бе мечта съкровена.

510 На лице беше бяла-червена,

а устата бе малка и сластна

и под нея — трапчинка прекрасна.

Виждах как се извива полека

шия прелестна, гладка и мека.

515 Нито бръчка, ни пъпка по нея.

Чак до Божия гроб да успея

да отида, дали ще открия

друга с толкова хубава шия?

Беше бюстът й приказно бял —

520 като сняг през нощта навалял,

пресен сняг върху клончица гола.

А снагата й тънка топола;

ти не можеш я с друга сравни

ни в далечни, ни в близки страни.

525 Беше с шапка, обшита богато

със коприна и бляскаво злато.

Няма втора по пашите друми

с чар такъв, неподвластен на думи.

Върху своята шапка от свила

530 тя от рози венец беше свила,

а в ръка огледалце държеше

и косите си ситно плетеше.

Постеснила бе двата маншета

и изглеждаше тъй по-напета.

535 В ръкавици, ръцете й бели

още слънце не бяха видели.

Беше с рокля, от Гент чак добита,

със дантела и сърма обшита.

По премените явно личеше,

540 че трудът не я много влечеше.

Сутринта, щом се беше умила,

щом се беше добре натъкмила,

значи всичко бе вече наред

и денят не бе с друго зает.

545 Та във гиздене твърде приятно

си прекарваше времето златно.

Тъй любезна на мен тя се стори

и след малко вратата отвори.

Благодарност изказах й живо

550 и веднага попитах вежливо

как се казва, къде е родена.

Тя, за радост, не беше надменна

и отвърна с учтивост пределна:

„Мене тук ме наричат Безделна

555 тези, дето ме знаят отдавна.

Аз съм силна, богата, тщеславна.

На една грижа всеки свой час

посветила бих всячески аз —

как весден да се гиздя и кича.

560 Красотата ме много привлича

и във всичко търся забава.

Мой най-близък приятел остава

Удоволствие — момъкът мил,

който с толкова вкус подреди

565 тачи своя прекрасна градина.

А когато в Египет замина,

надонесе подбрани калеми,

присади ги и клонки големи

се разлистиха. Той заповяда

570 да издигнат солидна ограда

и по нейната външна стена

да изпишат една по една

тези фигури — грозни портрети

все на хора нещастни, проклети.

575 Доста често, ей тъй, за отмора,

той си взима от свитата хора

и ги води на групички тука

да разсеят събраната скука.

Той е може би още тъдява,

580 слуша в унес как сладко припява

в храсталаците кос гласовит

или славей. Блажен и честит

той се чувства сред свитата. Няма

в никой край по земята голяма

585 кът по-дивен, красив и приятен.

В многолюдния свят необятен,

на престижа си който държи,

с Удоволствие днеска дружи.“

Щом гласът и, тъй сладък и тих,

590 свърши разказа, аз се реших

и надмогнал предишния страх,

я попитах спокойно: „Разбрах,

че е момъкът тук в този час,

весели се той близо до нас;

595 тук редът ви дали позволява

точно в този момент на забава

да отида при тях? Бих желал

да се срещна с човека, създал

този кът, и с прекрасната свита,

600 предизвикваща вредом възхита.“