Нелсън Демил
Пантерата (48)

47.

Кейт искаше да слезе при басейна и като добър съпруг казах, че ще й правя компания.

Клеър също беше при басейна, но това нямаше нищо общо с решението ми.

Стаите ни се смятаха за сигурни, така че можехме да оставим карабините, но заключихме документите си в сейфа, съгласно правилника. Трябваше обаче да вземем сателитните телефони, радиостанциите и пистолетите — напъхахме ги в джобовете на халатите си. Взехме асансьора до фоайето и отидохме при басейна.

Бък и Бренър също бяха там, както и Хауард. Излязоха от басейна заедно с Клеър.

Тук трябва да спомена, че на това място дрескодът за господата включва дълги бански или шорти и тениска, а за дамите — дълги шорти и дълга широка тениска. И че явяването им тук е горе-долу толкова рисковано, колкото във всеки хотел и на всеки плаж в Йемен. Затова ако очаквах с нетърпение да видя Клеър по бикини (а защо ми е да очаквам това?), щях да остана разочарован.

Клеър обаче изглеждаше добре и в мокра тениска. Всъщност…

— Джон.

— Да, скъпа?

— Да седнем на масата.

— О, да.

Всички седнахме на една маса под чадър и си поръчахме кана чай с лед. Тук нямаше бриз от залива и беше горещо.

Неколцина западни туристи плуваха в басейна или се излежаваха в шезлонги, но нямаше гости от Близкия изток, а и никога нямаше да има. Не че умирах от желание да видя Абдул или Афия по шорти и тениски, но малко слънце можеше да им се отрази добре на кожата (витамин D все пак), а и щяха да се научат да плуват. Или забравям за съобразяването с културните особености?

Както и да е, побъбрихме и пихме чай с лед — едно от най-лошите питиета, изобретявани някога.

Бък отново беше влязъл в ролята на домакин.

— Една местна легенда твърди, че гробовете на Каин и Авел се намират в Аден, в квартал Маала — каза той.

Познавах един стар сержант от отдел „Убийства“, който твърдеше, че е работил по този случай.

— Йеменците също така вярват, че оттук е отплавал ковчегът на Ной — информира ни Бък.

Животът на планетата е изкарал голям късмет, че атентатори самоубийци не са пробили дупка в корпуса му.

— Йеменците обичат да присвояват истории от Стария и Новия завет и да ги местят на своя територия — заключи Бък. — Американските мормони също са на мнение, че част от историята им започва тук.

Така ли? Защо тук! Може би защото великата истина за Йемен е, че това е страна на лъжи и полуистини. Както бях започнал да откривам.

— Никога не съм си помислял, че ще го кажа — призна Бък, — но това място беше по-добро по време на комунистите. Те бяха светски ориентирани и държаха мюсюлманите фундаменталисти изкъсо, с руска помощ. А сега, когато е подчинен на Севера, Южен Йемен отново се връща към фундаментализма.

По-важното бе, че Клеър си беше облякла халата. Което няма нищо общо с каквото и да било. Защо изобщо го споменах?

— Бях тук през януари осемдесет и шеста, когато трийсетдневната гражданска война опустоши Аден — каза Бък. — Хиляди бяха убити и аз насмалко да стана един от тях.

Погледът му стана отнесен и той продължи:

— Войната от деветдесет и четвърта беше особено унищожителна. Градът бе под обсада цели два месеца, водните помпи бяха унищожени и хората умираха от жажда.

— Ти в града ли беше? — попита го Кейт.

— Да, изпращах доклади по радиото до Държавния департамент… Имах си запас бира „Сеера“ за няколко месеца. Пивоварната е била построена от британците и осигуряваше бира за цялата страна. Но после северняците превзеха града и я взривиха. Мръсници.

Изкискахме се. Думите му обаче бяха и намек за онова, което се бе случило тук не чак толкова отдавна. Както и за това какво е изживял Бък Харис на това място през годините. Не се съмнявах, че е всеотдаен професионалист. Онова, което ме безпокоеше, беше професията му. Надушвам хората от разузнаването, независимо за коя трибуквена агенция работят. Искам да кажа, те вършат необходима работа и аз уважавам труда им, но ако не си един от тях, можеш да се окажеш в списъка им на заменими хора, както самият Бък бе признал, демонстрирайки верността на древната поговорка in vino veritas^[1].

Като стана дума за това, все още чаках появата на нашия човек от ЦРУ и инстинктът ми подсказваше, че това ще стане скоро.

Всички умирахме от жега, така че свалихме халатите и се метнахме в басейна. Водата беше топла като във вана.

Предполагах, че всички имат пистолети и резервни пълнители в джобовете на халатите; персоналът знаеше това и стоеше настрана от масата ни. Освен това, както и при предишното ми посещение, на покрива имаше снайперист, който държеше под око басейна и плажа. Всеки курортен хотел трябва да има снайперист на покрива. Така човек се отпуска по-лесно.

Както и да е, след около половин час лудуване в басейна предложих да поиграем плажен волейбол.

— Бях станал много добър при предишното ми идване — похвалих се.

Закачихме халатите на стълба за мрежата и се разделихме на отбори — Бък, Клеър и аз срещу Бренър, Кейт и Хауард.

Разбрахме се да играем до пет гейма и аз като че ли бях единственият, който знаеше как се играе. Отборът ми спечели първите три, като аз, естествено, отбелязах най-много точки. Хей, играл съм тая тъпа игра цели четирийсет дни. Нали затова я предложих.

Забелязах, че Бренър е доста нахъсан играч и не много добър губещ. Мен също не ме бива по загубите, поради което и играя игри, които мога да спечеля.

Бък предложи да се разходим по плажа, така че помолихме един морски пехотинец да ни пази и да държи под око халатите с пистолетите и слязохме при водата. Както казах, гол на плажа в Йемен означава, че нямаш пищов.

— Искам да поплувам — каза Хауард. — Кой идва с мен?

Не се сдържах и подметнах:

— Знаеш ли защо акулите не ядат адвокати? От колегиалност.

Добре де, лафът е стар, но все пак предизвика смях, може би заради непосредствената близост между адвоката и акулите.

Естествено, Бренър прие предизвикателството, аз също, но Кейт каза:

— Джон, не искам нито ти, нито никой от вас да влиза в морето.

— Много е опасно — уведоми ни Бък.

Е, това реши въпроса. С Хауард и Бренър се втурнахме към водата и се гмурнахме. Заливът беше спокоен, солената вода ни държеше на повърхността, беше отлив и се плуваше лесно дори с тежестта на шортите и тениските.

Бяхме навлезли на стотина метра навътре, когато видях две сиви гръбни перки на пет-шест метра от нас. Мамка му.

— Може да са делфини — с надежда се обади Хауард.

— Кажи им лафа с адвоката и когато се разсмеят, ще ги познаем по зъбите — предложих.

Както и да е, обърнахме към брега и стигнахме до плиткото. Бък, Кейт и Клеър стояха нагазили до кръста във водата и гледаха как поставяме нови рекорди по плуване.

— Акули ли? — попита Бък.

— Не ги попитах — отвърнах.

Всички излязохме на брега.

— Не сме дошли чак тук през засади и какво ли не само за да те изяде акула — сопна ми се Кейт.

— Да, скъпа.

Бренър май премисляше увлечението си по Кейт Мейфийлд. Моето правило е просто — ако смяташ да забиеш омъжена жена, първо я виж как се отнася със съпруга си.

Както и да е, всички се съгласихме, че в басейна е по-безопасно, но преди да тръгнем натам, видях Бък да гледа към някакъв тип, който стоеше на десетина метра от нас до самата вода, пушеше и се взираше в морето.

Останах с впечатлението, че Бък го познава и е знаел, че ще се появи.

— Вървете — каза той на Клеър и Хауард. — Ние ще се забавим малко.

Значи най-сетне щяхме да се срещнем с последния от екипа.