Тад Уилямс
Престолът от драконова кост (8)

5. Прозорецът на кулата

Новандер изтичаше с ветрове и рехав снежец; декандер търпеливо чакаше реда си на опашката на годината.

След като повика синовете си в Хейхолт, крал Джон Презвитер отново се разболя и се върна в сумрачната си стая, заобиколен от знахари, учени доктори и свадливи, досадни прислужници. Епископ Домитис се довлече от „Свети Сутрин“, голямата църква в Ерчестър, и се настани до леглото на Джон, за да го буди, разтърсвайки го, по всяко време на денонощието и да следи за състоянието на кралската душа. Старецът, който продължаваше да губи сили, понасяше болките и свещеника с мъжествен стоицизъм.

В малката стая в съседство на кралската, която Таусър обитаваше вече над четиридесет години, грижливо смазан и положен в увита във фино платно ножница на дъното на дъбовия сандък на шута лежеше мечът Блестящ гвоздей.

 

Новината се разнесе надлъж и нашир по обширните земи на Остен Ард: Престър Джон умира. От разположения на запад Хернистир и от северния Римърсгард веднага изпратиха делегации до Еркиланд. Старият херцог Исгримнур, съратникът на Джон, който винаги стоеше от лявата му страна на Голямата маса, доведе петдесет римъри от Елвритшала и Наарвед. Всички бяха увити от глава до пети в кожи, тъй като трябваше да прекосят Фростмарч посред зима. Само двайсет хернистирци съпровождаха Гуитин, сина на крал Лут, но бляскавото злато и сребро, с които се бяха окичили, привличаха погледите, засенчвайки грубото платно, от което бяха ушити одеждите им.

Замъкът се оживи от музиката на отдавна нечувани езици: римърсгакски, пердруински и харча. Из двора се носеше езикът на хълмистия остров Наракси, а в обора отекваше напевната реч на тритингите — обитателите на пасищата, които както винаги се чувстваха най-добре около конете. Над всички тези и останалите езици се носеше провлаченият говор на Набан — живият език на Майката Църква и на нейните ейдонитски свещеници, които полагаха неизменни грижи за пристигането и отпътуването на хората и техните души.

В извисяващия се Хейхолт и долу в Ерчестър тези миниатюрни армии от чужденци се смесваха и разделяха почти без произшествия. Макар много от тези хора да бяха отколешни врагове, близо петдесетгодишното царуване на Великия крал бе излекувало много рани. Изпитите кани бира бяха повече от разменените остри думи.

Имаше едно-единствено обезпокоително изключение сред тази хармония, което трудно можеше да не се забележи или да се изтълкува погрешно. Където и да се срещнеха — под широките врати на Хейхолт или в тесните улички на Ерчестър, — облечените в зелени намотала войници на принц Елиас и сиворизите привърженици на принц Джосуа се блъскаха и си разменяха остри думи, демонстрирайки по този начин публично неразбирателството между кралските синове. На няколко пъти гвардията на Престър Джон беше повикана, за да предотврати опасни сбивания. Накрая някакъв привърженик на Джосуа беше намушкан от един млад благородник от Меремунд, приближен на престолонаследника. За щастие човекът на Джосуа избегна фаталния изход — ударът беше пиянски и лошо прицелен и противниците най-после се принудиха да се вслушат в укорите на по-старите придворни. Отрядите на принцовете се върнаха към тактиката на студените погледи и презрителните усмивки и кръвопролитията бяха предотвратени.

Това бяха странни дни в Еркинланд и целия Остен Ард, белязани едновременно от тъга и въодушевление. Кралят не беше още мъртъв, но явно скоро щеше да умре. Целият свят предстоеше да се промени. Нима беше възможно всичко да си остане постарому, след като Престър Джон престанеше да седи на Престола от драконова кост?

 

— … Удунсдей: сън… дросдей: по-добре… фрейдей: най-добре… сатринсдей: пазарен ден… съндей — почивка!

Саймън си тананикаше старото стихче и тичаше нагоре по скърцащото стълбище, като прескачаше по две стъпала наведнъж. При вратата на Боровата градина едва не събори Софрона, отговорничката за спалното бельо, която бе повела отряд натоварени с одеяла камериерки. Тя писна лекичко и се подпря на рамката на вратата, когато Саймън се стрелна край нея, размаха мършав пръст след него и изкрещя:

— Ще кажа на Рейчъл!

Придружителките й сподавиха смеха си.

На кой му пукаше за Софрона? Днес беше сатринсдей — пазарен ден — и готвачката Джудит му даде две пенита, за да й купи нещо, и половин пени да го изхарчи за себе си. Благословен сатринсдей! Монетите подканващо прозвънваха в кожената му кесия, докато обикаляше из безкрайните дворове на замъка, за да излезе през вратата на Вътрешния двор в Средния двор, сега почти празен, тъй като обитателите му — войници и занаятчии — бяха или на пост, или на пазар.

Във външния двор пасяха животни, бутаха се на студа под погледите на овчарите, които едва ли бяха в по-добро настроение. Саймън изтича покрай редиците схлупени къщурки, складове и навеси за животни, много от които бяха толкова овехтели и обрасли с изсъхнал бръшлян, че приличаха на брадавици по вътрешните стени на Великата крепост.

Слънцето проблясваше през облаците и осветяваше гравюрите, които изпълваха импозантната халцедонова фасада на вратата Нарулах. Саймън тъкмо беше спрял да тича, крачеше забързано между локвите вода, зазяпан в плетениците от изображения, представящи победата на крал Джон над Ардривис — битката, при която Набан окончателно беше паднал под владичеството на краля, — когато до слуха му достигна тропот на препускащи копита и пронизително скърцане на колела на каруца. Той вдигна ужасен поглед и видя пред себе си опулените, мътни очи на кон, който профуча през вратата Нарулах, като пръскаше кал изпод копитата си. Саймън се метна встрани от пътя и усети в лицето си вятъра от профучалия покрай него кон, помъкнал зад себе си тресящата се талига. Зърна за миг каруцаря, облечен в тъмно наметало с качулка с червена подплата. Докато каруцата профучаваше край него, мъжът го стрелна с очи — черни и блестящи като на кръвожадна акула; момчето изпита мимолетното усещане, че погледът му го изгаря. Залитна назад, улови се за каменната колона на вратата и проследи с поглед изчезващата по пътя кола. Пилците се разкудкудякаха и се разхвърчаха, с изключение на онези, които останаха да лежат премазани и окървавени в коловозите на талигата. По земята се посипаха кални пера.

— Ей, момче, нали не си ранен? — Един от стражите откопчи треперещата ръка на Саймън от гравюрите и го изправи. — Хайде, върви си по пътя тогава.

Снегът танцуваше из въздуха и полепваше по лицето му, после се стичаше разтопен. Саймън се спускаше по дългия склон към Ерчестър. Монетите подрънкваха в джоба му кротко и някак неуверено.

— Този свещеник напълно е откачил — подхвърли пазачът на другаря си. — Не е ли от хората на принц Елиас?

Саймън мина покрай три дечурлига и майка им, която се мъкнеше едва-едва по мократа пътека; децата се закискаха при вида на бледото му лице и почнаха да го сочат с пръсти.

 

Цялата Главна улица беше покрита с опнати между постройките съшити парчета кожа. На всяка пресечка бяха струпани огромни каменни огнища, чиито пушеци — макар не изцяло — се просмукваха през дупките в навесите. Навяваният пак през тях сняг се разтапяше, съскайки от нагорещения въздух. Докато се грееха край пламъците или се разхождаха и разговаряха, като тайничко оглеждаха изложените от двете страни на улицата стоки, жителите на Ерчестър и Хейхолт се бяха смесили с дошлите от други владения — всички обикаляха по широката централна улица, опнала се цели десет километра от вратата Нарулах чак до Площада на битките в другия край на града. Приклещен като в менгеме, Саймън усети, че доброто му настроение се завръща. Какво го интересуваше някакъв си пиян свещеник? Все пак беше пазарен ден!

Обичайната тълпа пазаруващи и кресливи търговци, опулени провинциалисти, комарджии, джебчии и музиканти днес беше набъбнала от армията на многобройните делегации, пристигнали по повод предстоящата кончина на краля. Наперените в бляскавите си одежди римъри, хернистирци и пердруинци предизвикваха у Саймън истински възторг. Той тръгна след една група набански легионери, облечени в синьо и златно, възхитен от напетата им стойка и достолепната им надменност. Приближи ги с надеждата да разгледа отблизо късите мечове в запасаните високо на кръста им ножници. И в този момент един от тях — светлоок войник с тънички черни мустачки — се обърна и го видя.

— Ей, братлета! — ухили се той и грабна за ръката един от другарите си. — Я вижте! Бас ловя, че това е един малък подъл крадец, който е хвърлил око на кесията ти, Тюрис!

Двамата заоглеждаха Саймън. Набитият брадясал Тюрис се ухили мрачно на Саймън и изръмжа:

— Само да я пипне, ще го убия!

Явно изобщо нямаше чувство за хумор. Към двамата се присъединиха още трима млади легионери, стесниха кръга около Саймън и той се почувства като хваната в капан лисица.

— Какво става тук, Гелеез? — попита един от новодошлите другаря на Тюрис. — Ху фог? Да не е краднал нещо?

— Не, не… — изкиска се Гелеез. — Само се помайтапих с Тюрис. Кльощавият не е направил нищо.

— Имам си моя кесия! — възмути се Саймън. Отвърза я от колана си и я размаха пред самодоволно ухилените физиономии на войниците. — Не съм крадец! Аз живея в двореца на краля! Вашият крал!

Войниците се изкискаха.

— Хей, я го чуйте! — викна Гелеез. — Нашият крал, казва. Какъв смелчага, а?

Саймън разбра, че младият легионер е пиян. Възхищението му се смеси с известна доза отвращение.

— Хей, момчета — зашава вежди Гелеез, — Мулвайс ней кенит дренисенд, както казват — да внимаваме с това хлапе и да го оставим да поспи.

Последва нов взрив от смях. С пламнало лице Саймън привърза кесията си и се обърна да си тръгне.

— Довиждане, придворна мишко! — викна подигравателно един от войниците.

Саймън нито се обърна, нито отвърна нещо, а само ускори крачка.

Тъкмо подмина едно от каменните огнища, оставил зад себе си навеса на Главната улица, когато усети някой да го хваща за рамото. Извърна се, предполагайки, че набанците са го настигнали, за да продължат с подигравките си, но пред него стоеше пълничък мъж с грубовато розово лице. Непознатият беше облечен в сива роба и имаше характерната за просещите монаси тонзура.

— Прощавай, млади момко — рече той с гърленото произношение на хернистирец. — Исках само да разбера дали си в безопасност и да не би тези гойрах приятелчета да са ти сторили нещо.

Странникът посегна с ръка и опипа Саймън, сякаш проверяваше дали не е ранен. В покритите му с тежки клепачи очи, заобиколени със ситни бръчици, свидетелство за чести усмивки, се спотайваше дълбока сянка — обезпокоителна, но не и заплашителна. Саймън усети, че неволно се е втренчил в странника, и боязливо се дръпна.

— Не, благодаря, отче — отвърна той, като скри притеснението си зад официалния тон. — Само се шегуваха. Нищо ми няма.

— Добре, това е много добре… О, прощавай, не се представих. Аз съм брат Кадрах ек-Кранхир от Вилдериванския орден. — Лицето му се разтегли в извинителна усмивка. Дъхът му издаваше, че е пил вино. — Пристигнах с принц Гуитин и хората му. А ти кой си?

— Саймън. Живея в Хейхолт.

Той посочи неопределено с ръка към замъка.

Монахът отново се усмихна, без да отвърне, и се обърна да погледне някакъв облечен в ярки, неподхождащи си цветове хирка, който водеше на верига мечка с намордник. Когато мечката отмина, Кадрах отново насочи проницателните си очички към Саймън.

— Чувал ли си да разправят, че хирките говорят с животните си? Особено с конете. И отлично се разбират с тях.

Монахът сви насмешливо рамене, сякаш за да покаже, че един Божи човек не би могъл да повярва на подобни глупости.

Саймън не отговори. Разбира се, че беше чувал тези истории за дивите хирки. Шем конярят се кълнеше, че било самата истина. На пазара често виждаше хирки да продават красиви коне на безбожни цени и да смайват селяните с номера и трикове. Докато си мислеше за тях — и за не съвсем почтената им репутация, — Саймън опипа с ръка кожената си кесия, за да се увери, че монетите са си на мястото.

— Благодаря ви за помощта, отче — каза накрая той, макар да не си спомняше човекът да му е помогнал с нещо. — Трябва да вървя да купя подправки.

Кадрах го изгледа продължително, сякаш се опитваше да си припомни нещо, ключът за чието обяснение се криеше в израза на Саймън. Накрая каза:

— Бих искал да те помоля за една услуга, млади момко.

— Каква? — попита подозрително Саймън.

— Както вече споменах, аз съм чужденец във вашия Ерчестър. Може би ще бъдеш така добър да ме поразведеш наоколо, просто да ми помогнеш. После ще продължиш по пътя си, след като си свършил едно добро дело.

— О!

Саймън изпита известно облекчение. Отначало му идеше да откаже — толкова рядко му се случваше да се пошляе сам из пазара. Но пък на човек често ли му изпада възможност да разговаря с ейдонитски свещеник от езическия Хернистир? Освен това брат Кадрах явно не беше от тези, дето постоянно опяват за греха и вечните мъки. Погледна го още веднъж, но лицето на монаха си остана непроницаемо.

— Е, щом е така — добре… Да вървим… Искате ли да видите танцьорите от Наскаду на Площада на битките?

 

Кадрах се оказа интересен събеседник. Макар да не спираше да говори — разказваше на Саймън за пътуването в студа от Хернисадарк до Ерчестър с принц Гуитин и често подхвърляше шегички по адрес на някой минувач и причудливите му одежди, — все пак изглеждаше някак сдържан и постоянно нащрек, дори когато се заливаше от смях на собствените си шеги. Двамата обикаляха пазара през по-голямата част от следобеда, разглеждаха масите със сладкиши и сушени зеленчуци, наредени покрай стените на магазините по Главната улица, и вдишваха топлите ухания, които се разнасяха от хлебопекарните и магазинчетата за кестени. Монахът забеляза изпълнения с копнеж поглед на Саймън и настоя да спрат и да купят кошничка печени кестени, която плати на продавача със съсухрено лице с половин пени, което чевръсто измъкна от някакъв джоб на расото си. След като изгориха пръстите и езиците си и решиха да изчакат кестените да изстинат, се забавляваха с някакъв комичен спор между един продавач на вино и някакъв мошеник, препречил вратата на винарната.

После спряха да погледат някаква усирийска пиеса сред тумба пищящи деца и опулени възрастни. Куклите подскачаха и се кланяха, а император Крексис, с кози рога и брадичка, размахваше дълга пика и преследваше облечения в бяла мантия Усирис. Накрая заловиха Усирис и го окачиха на Дървото на Екзекуцията, а Крексис подскачаше около Дървото и мушкаше и измъчваше прикования към него Спасител, надавайки пронизителни писъци. Възбудените до полуда деца крещяха и ругаеха подрипващия император.

Кадрах смушка с лакът Саймън.

— Виждаш ли? — каза той и посочи с дебелия си пръст авансцената.

Увисналата до земята завеса се издуваше като под напора на силен вятър. Кадрах отново смушка Саймън.

— Не смяташ ли, че това е чудесно изображение на нашия Бог? — попита той, без да сваля очи от плющящото платно. На сцената Крексис танцуваше, а Усирис страдаше. — Докато човек разиграва своя спектакъл, Кукловодът остава невидим; ние не Го съзираме, а Го познаваме по действията на Неговите кукли. От време на време завесата, която Го скрива от вярващата в Него публика, помръдва. О, и ние сме признателни дори за това едва забележимо помръдване зад завесата — безкрайно признателни!

Саймън го гледаше вторачено: накрая Кадрах отмести очи от представлението и го погледна. Странна тъжна усмивка сви ъгълчетата на устните на монаха; за пръв път тя съответстваше на израза на очите му.

— Ех, момче — въздъхна той, — какво ли би могъл да проумяваш от религиозните работи все пак?

 

Разхождаха се още известно време и най-накрая брат Кадрах се сбогува с безкрайни благодарности за отзивчивостта на младия момък. Саймън продължи да се шляе без посока, дълго след като монахът си тръгна. Късчетата небе през тентата на навеса вече бяха потъмнели от ранния здрач, когато се сети за онова, което му бяха поръчали.

Пред щанда на един търговец на подправки откри, че кесията му е изчезнала.

Сърцето му три пъти се преобърна, докато се опитваше паникьосан да си спомни всичко. Сигурен беше, че когато спряха с Кадрах да купят кестени, я усещаше на пояса си, но не можеше да си спомни дали кесията беше с него и след това. Така или иначе, вече я нямаше заедно с неговото половин пени и двете пенита, които му бе поверила Джудит!

Напразно претърсва целия пазар, докато небето в пролуките не почерня като стар чайник. Снегът, който доскоро почти не усещаше, му се струваше ужасно студен и мокър, докато крачеше с празни ръце към замъка.

 

По-лош от всеки пердах, установи Саймън, като се прибра без подправки и пари, беше разочарованият поглед на добрата пълничка и побеляла от брашно Джудит. Рейчъл също прибягна до гадния номер да го удостои единствено с мъчителния за него израз на презрение заради детинската му глуповатост и обещанието, че ще му се наложи „да се съдере от работа“, докато възстанови парите. Дори Моргенес, при когото отиде с надеждата да срещне поне капка разбиране, му се стори донякъде изненадан от безотговорността му. С една дума, макар боят да му се размина, никога не се бе чувствал толкова угнетен и разочарован от самия себе си.

 

Съндей дойде и си отиде, мрачен, кишав ден, през който по-голямата част от персонала на Хейхолт, изглежда, прекара времето си в параклиса, молейки се за крал Джон или напъждайки Саймън. Той пък беше в онова заядливо, раздразнително и пакостливо настроение, от което обикновено излизаше след посещение при Моргенес или когато се измъкваше навън, за да се посвети на проучванията си. Докторът обаче се беше заключил с Инч и работеше върху нещо, както сам каза, голямо, опасно и леснозапалимо, поради което не се нуждаеше от Саймън, а времето беше толкова студено и мрачно, че дори лошото му настроение не успя да го принуди да скитосва навън. Вместо това прекара безкрайния следобед с Джеръмайъс, дебелия чирак на свещаря, в мятане на камъни от една куличка на стената във Вътрешния двор и в безсмислени спорове дали рибата от крепостния ров замръзва през зимата и ако не, къде се дява до настъпването на пролетта.

Когато в мундей сутринта се надигна отпаднал и с още по-лошо настроение, студът все още върлуваше както навън, така и в помещенията на прислугата. Моргенес също беше някак потиснат и необщителен и щом приключи с домакинската работа в дома на доктора, Саймън задигна малко хляб и сирене от килера и се измъкна, за да се усамоти.

Известно време се помота безцелно из Архивната зала в Средния двор, заслушан в досадното като жужене на насекомо скрибуцане на монасите-писари, но след около час започна да изпитва усещането, че писците стържат по собствената му кожа…

Реши да си вземе вечерята и да се качи на Кулата на Зеления ангел, което не беше правил, откакто времето започна да се променя. Като знаеше, че клисарят Барнабас с огромно удоволствие ще го изхвърли оттам, предпочете да не минава по прекия път към кулата, а да заобиколи по тайния си маршрут към горните етажи. Завърза внимателно храната в носната си кърпа и тръгна.

 

Докато крачеше из безкрайните лабиринти на Канцеларията, прекосявайки ту покрити коридори, ту открити дворове, за да се окаже отново на закрито — тази част на замъка беше осеяна от малки вътрешни дворове, — суеверно избягваше да поглежда към кулата. Величествено източена, тя се извисяваше в югозападния ъгъл на Хейхолт като бреза сред каменна градина, толкова невероятно висока и стройна, че гледана от земята, сякаш бе кацнала на далечен хълм на много мили отвъд стените на замъка. Застанал отдолу, той я чуваше да потрепва на вятъра като изопната от небесен ключ струна на лютня.

Първите четири етажа на Кулата на Зеления ангел не се различаваха от стотиците други постройки в замъка. Предишните господари на Хейхолт бяха облицовали тънката й основа с назъбени гранитни стенички — дали от разбираемото желание да я направят по-устойчива, или защото откъснатостта на кулата внушаваше безпокойство, никой не смееше да каже със сигурност. Укрепленията стигаха до нивото на външната стена и кулата се изопваше незащитена нагоре — прекрасно белолико създание, измъкнало се от мръсния си пашкул. Абстрактните балкони и прозорци бяха изсечени направо в гладката каменна повърхност като гравюри върху моржовите зъби, които Саймън често виждаше на пазара. На върха на кулата хладно проблясваше в меднозлатно и зелено самият Ангел с една протегната като за сбогуване ръка, а с другата засенчил обърнатите си на изток очи.

Огромната шумна канцелария днес беше по-претъпкана от обикновено. Облечените в раса питомци на отец Хелфсин се щураха от стая в стая или се тълпяха на открито по дворовете, отдадени на трескави спорове в мразовития, изпълнен с прелитащи снежинки въздух. Някои, понесли свитъци, се опитаха да изпратят Саймън с поръчки до Архивната зала, но той им отказваше под предлог, че доктор Моргенес му е възложил някаква работа.

Спря в преддверието на Тронната зала и се престори, че се възхищава на огромните мозайки, докато чакаше последните свещеници да се изнижат към параклиса. След това открехна вратата и се промъкна в залата.

Огромните панти изскърцаха и утихнаха. Стъпките на Саймън отекнаха многократно, постепенно заглъхвайки в спотаената, сякаш задъхана тишина. Независимо колко пъти се бе промъквал в тази зала — доколкото му беше известно, през последните години той беше единственият обитател на замъка, посмял да припари тук, — неизменно изпитваше страхопочитание.

Едва миналия месец, след като крал Джон неочаквано се изправи на крака, Рейчъл и компания най-после получиха разрешение да прекрачат забранения праг; впуснаха се в двуседмична атака срещу трупания с години прахоляк и мръсотия, счупени стъкла и птичи курешки и гнезда, паяжини на преселили се от памтивека при своите осмокраки прадеди паяци. Но макар Тронната зала да бе идеално почистена, с излъскани плочници, измити стени и знамена — макар не всички до едно, — изтупани от плътния слой прах, в нея властваше атмосфера на старост и мъртвило. Сякаш единствено отмереният ритъм на древността определяше хода на времето тук.

 

Подиумът се намираше в отсрещния край на огромната зала, сред облак светлина, която се изливаше от един украсен с фигури прозорец в сводестия таван. Върху него — празен, ограден от статуите на шестимата Върховни крале на Хейхолт — като странен олтар сред танцуващите блестящи прашинки, се възправяше Престолът от драконова кост.

Костите бяха огромни и толкова излъскани, че излъчваха матовото сияние на полиран камък. С малки изключения бяха оформени и нагласени така, че независимо от размерите им да е трудно да се определи към коя част от огромното туловище на могъщото огнедишащо влечуго са принадлежали някога. Беше очевидно от какво е направена единствено облегалката зад кадифените кралски възглавнички — огромно ветрило от извити жълти ребра с дължина седем лакътя. Ясно се открояваше и друго — на върха на облегалката се мъдреше черепът със страховитите челюсти на дракона Шуракай. Орбитите зееха като разбити черни прозорци, а закривените остри зъби достигаха големината на човешка длан. Черепът на дракона с цвят на стар пергамент беше осеян със ситни пукнатини, но изглеждаше някак си като жив — страховит и възхитително жив.

Всъщност в залата витаеше някаква удивителна и свещена атмосфера, което Саймън изобщо не можеше да проумее. Тронът от тежки жълтеникави кости, масивните черни фигури, застанали на стража около него във величествената безлюдна зала — всичко това внушаваше страховито могъщество. Всичките й осем обитатели в момента — прислужникът, статуите и огромният череп без очи — сякаш бяха затаили дъх.

Саймън се намираше в някакъв тих, изпълнен със страхопочитание екстаз. Може би малахитовите крале само чакаха с мрачно, вкаменено търпение момчето да протегне богохулно ръката си на простосмъртен към седалището от драконова кост, чакаха… чакаха… за да оживеят с ужасяващо скрибуцане! Той потръпна, изпитал мъчително задоволство от собственото си въображение, и пристъпи бавно напред, за да огледа мрачните им лица. От малък знаеше имената им от някакво безсмислено детско стихче, на което Рейчъл — Рейчъл? Нима е възможно? — го беше научила, когато все още беше ухилена три-четиригодишна маймунка. Дали можеше да си го спомни?

Щом на самия него споменът за детските години му се струваше така далечен, какъв ли бе за Престър Джон, запита се неочаквано той. За краля, помъкнал товара на толкова много десетилетия? Безмилостно ясен като спомена за минали унижения, които беше преживял Саймън, или мъгляв и нереален като разказите за славното минало? Дали когато човек остарее, спомените не изместват от съзнанието останалите му мисли? Или изчезват — детството, ненавистните врагове, приятелите?

Как беше онази стара песен? Шестима крале…

Шестима крале царуваха на Хейхолт в просторните зали.

Шестима господари сред стените велики от камък.

В шест надгробни могили на хълма над залива Кинслах

шестима крале ще почиват до Страшния съд.

Точно така!

Фингил Първи, Кървавия крал,

на алените криле на войната от север долетял.

 

Хйелдин — синът му, страшният Луд крал,

към смъртта от призрачната кула полетял.

 

После Икфердиг, Изгорелия крал,

сред огнени талази е нощ черна изгорял.

 

Трима северни крале — мъртъвци студени —

и Северът веч не царува в Хейхолт извисени.

Това бяха тримата крале на Римърсгард вляво от трона. Не беше ли Фингил онзи, за когото разказваше Моргенес — предводителят на страшната армия? Който избил ситите? Значи вдясно от пожълтелите кости са…

Крал Сулис Чаплата, Отстъпника наречен,

избягал от Набан, дошъл и бил посечен.

 

И кралят най-свещен на Хернистир, крал Титейн Стари,

той влезе в крепостта и там смъртта го свари.

 

И начетеният Ейлстан, Рибарския крал,

той дракона събудил и в Хейхолт той умрял.

„Ха!“ Саймън се вторачи с тайно злорадство в тъжното изпито лице на крал Сулис Чаплата. „Имам по-добра памет, отколкото предполагат, по-добра, отколкото на повечето идиоти!“ И естествено сега в Хейхолт властваше седмият крал — старият Престър Джон. Дали някой ден щяха да прибавят и него в песента?

Шестата статуя, най-близо до дясната страна на трона, беше любимецът на Саймън: единственият еркинландец, седял на великия трон на Хейхолт. Момчето се приближи, за да разгледа издълбаните дълбоко очи на свети Ейлстан, наречен Ейлстан Фискерн, защото произлизаше от рибарския народ на Гленивент; наричаха го и Мъченика, тъй като беше убит от огнедишащия змей Шуракай — съществото, накрая намерило гибелта си от ръцете на Престър Джон.

За разлика от Изгорелия крал от другата страна на трона, лицето на Рибарския крал не беше сгърчено от страх и съмнения: каменното му изражение излъчваше по-скоро въплътената от склуптора увереност, а непроницаемият поглед създаваше усещането, че вижда нещата отвъд. Отдавна починалият майстор беше изобразил Ейлстан смирен и благочестив, но едновременно и храбър. В тайните си помисли Саймън често си представяше своя баща-рибар именно така.

Докато съзерцаваше статуята, усети върху ръката си внезапна студенина. Беше докоснал страничната облегалка на Престола! Прислужник да докосва трона! Дръпна светкавично ръка, изумен от смразяващия хлад, който излъчваха мъртвите кости на свирепия звяр, и залитна крачка назад.

За миг сърцето му замря, тъй като му се стори, че статуите се привеждат над него, протягайки сенки върху тапицираните стени, и той хукна назад. След като се увери, че всъщност нищо не е помръднало, се изправи с цялото си съхранено достойнство, поклони се на кралете и Престола и закрачи обратно по каменния под. Търсейки опипом с ръка — „Спокойно, спокойно — мина му през ума, — не се дръж като страхлив глупак“, — най-после намери вратата към приемната, за където всъщност се беше запътил. Огледа още веднъж внимателно все така неподвижния мизансцен зад гърба си и се мушна през вратата.

Зад тежката завеса от плътно червено кадифе с изрисувани празнични сцени една стълба в стената отвеждаше към будоар на върха на южната галерия на тронната зала. Като се упрекваше заради проявеното преди малко малодушие, Саймън се заизкачва по стълбата. Горе вече беше лесно да се провре през отвора на дългия прозорец на будоара, за да се озове върху стената под него. Сега обаче маневрата се оказа по-трудна, отколкото когато беше идвал за последен път през септандер: камъните бяха хлъзгави от снега и духаше доста силен вятър. За щастие стената беше широка. Максимално съсредоточен, той успя да преодолее и това препятствие.

Сега идваше онова, което обичаше най-много. Ъгълът на стената излизаше само на около метър и половина от широката подветрена страна на Кулата на Зеления ангел на четвъртия етаж. Затаил дъх, той почти чуваше пронизителния звук на бойните тръби и дрънченето на оръжията на биещите се рицари по палубите под него, докато се готвеше да скочи от една горяща мачта върху друга, превъзмогвайки напора на свирепия вятър…

Дали защото леко се подхлъзна при скока, или защото въображаемата морска схватка под него беше погълнала вниманието му, но Саймън скочи лошо на ръба на кулата. Удари жестоко коляно в камъка, пързулна се и едва не падна от три-четири метра върху ниската стена в основата на бойницата или направо в крепостния ров. Сърцето му затупка в бесен галоп. Все пак успя да се приплъзне между зъбците на куличката и да достигне с пълзене до пода от дълги дъски отдолу, за да се спусне върху него.

Чувстваше се ужасно глупаво, седнал под лекия снежец и стиснал пулсиращото си коляно. Чувстваше се така, сякаш бе извършил някакъв грях или предателство, или подлост; ако не осъзнаваше какъв хлапак изглежда в момента, щеше да зареве.

Накрая се изправи и закуцука към кулата. Все пак късметът не му изневери: никой не беше чул тежкото му тупване. Бръкна в джоба си — коматът и сиренето бяха доста неприятно сплескани, но все пак ставаха за ядене. Това все пак го утеши донякъде.

 

Изкачването по стълбите с натъртено коляно беше истинска мъка, но не си струваше да се докопаш до Кулата на Зеления ангел — най-високата постройка в Еркинланд, а защо не и в цял Остен Ард — и да не се изкачиш нито сантиметър над главните стени на Хейхолт.

Стълбището на кулата беше прихлупено и тясно, стъпалата бяха от гладък бял камък, какъвто нямаше никъде другаде в замъка — хлъзгав на пипане, но стабилен под краката. Обитателите на замъка твърдяха, че това е единствената част от старата крепост на ситите, останала непроменена. Веднъж доктор Моргенес му каза, че това не е вярно. Дали това означаваше, че кулата е претърпяла промени, или че има и други непипнати части от старата Асу’а, докторът — с привичния си влудяващ маниер — така и не уточни.

След като се изкачва няколко минути, Саймън видя от прозорците, че вече се намира над нивото на Кулата на Хйелдин. Мрачният купол на кулата, от която Лудия крал беше намерил смъртта си преди много време, сякаш се взираше нагоре към Зеления ангел над ширналия се покрив на тронната зала като втренчено в своя принц завистливо джудже, което никой не наблюдава.

Каменната облицовка на стълбищната шахта тук беше различна: в мека сиво-бежова гама, очертана с миниатюрни преплетени шарки в небесносиньо. Саймън откъсна очи от Кулата на Хйелдин и погледна за момент там, където светлината от един висок прозорец падаше върху стената, но когато се опита да проследи очертанията на един от изящните синкави спирални орнаменти, главата му се замая и той се отказа.

Най-накрая, когато беше започнал да мисли, че мъчителното изкачване трае вече часове, стълбището свърши пред блестящия бял под на камбанарията. И той беше от същия необикновен камък, от който беше направено и стълбището. Макар кулата да се издигаше още стотина лакътя нагоре, заостряйки се към върха, върху който сред облаците беше кацнал Зеленият ангел, стълбището свършваше тук, при огромните бронзови камбани, увиснали в редици като огромни зелени плодове от мертеците. Самата камбанария беше открита от всички страни и когато камбаните на Зеления ангел биеха, звукът се разнасяше из цялата околност през високите сводести прозорци.

Саймън се облегна на един от шестте стълба от тъмно, гладко и твърдо като скала дърво, които се издигаха до тавана. Задъвка комата и загледа панорамата на запад, където водите на Кинслах неспирно се плискаха в масивните диги на Хейхолт. Тъй като денят беше мрачен и снежинките танцуваха като полудели, Саймън се изненада от яснотата на разкрилата се под него гледка. Безчет малки лодки пореха вълните на Кинслах под напъните на приведените над веслата облечени в черни наметала гребци. Стори му се, че някъде много далеч съзира очертанията на езерото, от което извира река Гленивент в началото на дългия си път към океана, криволичещ в продължение на десетки километри през пристанищни градове и ферми. Обърнат с лице към делтата на реката, остров Уорнистен се плакнеше в обятията на морето, а на запад отвъд него нямаше нищо, освен безбройни неизследвани левги вода.

Саймън размърда удареното си коляно и реши, че не бива да сяда на пода, след като ще му се наложи да става. Нахлупи шапката върху ушите си, зачервени и подути от вятъра, и отхапа парче от ронливото сирене. Вдясно от него, много встрани от полезрението му, се простираха ливадите и стърчаха хълмовете на Ач Самрат, далечните предели на хернистирското кралство, бойно поле на жестоката битка, която беше описал Моргенес. От лявата му страна оттатък ширналия се Кинслах, докъдето стигаше погледът се простираха безкрайните ливади Тритингс. Които все пак имаха край: по-нататък лежаха Набан, заливът Фиранос с островите си, блатистата земя Вран… все места, които Саймън никога не беше виждал и вероятно никога нямаше да види.

Отегчен от еднообразието на Кинслах и от представите си за недостъпния юг, той закуцука към срещуположната страна на камбанарията. Гледана от средата на помещението, откъдето не се виждаха никакви подробности от пейзажа, издигащата се безформена тъмна маса облаци напомняше сива дупка в нищото, а кулата за момент заприлича на призрачен кораб, понесъл се без посока из мъгливо и пусто море. Вятърът фучеше и виеше край рамките на прозорците без стъкла; камбаните тихо прозвънваха, като че ли бурята беше натикала в бронзовите им кожуси малки подплашени духове.

Саймън стигна до ниския перваз и се надвеси, за да огледа безпорядъка от покриви под себе си. Вятърът моментално се нахвърли отгоре му, сякаш искаше да го вдигне и да го запокити като коте, което си играе с мъртъв есенен лист. Той сграбчи с все сила влажния камък и скоро вятърът отпусна прегръдката си. Саймън се усмихна: от тази удобна за наблюдение позиция фантастичната бъркотия от покривите на Хейхолт — всеки с различна височина и форма, всеки със своя собствена гора от комини — приличаше на пълен със странни квадратни зверчета двор. Струпани почти едно върху друго, сякаш се боричкат за местенце като прасета пред копаня с храна.

По-нисък от двете кули, куполът на параклиса на замъка се издигаше над Вътрешния двор със замрежени от лапавицата витражи. Другите здания в крепостта — жилищните постройки, трапезарията, тронната зала и канцеларията — бяха притиснати от всевъзможни пристройки, нямо свидетелство за стълпотворението от арендатори, обитаващи замъка. Другите два двора и масивната стена, която свързваше укрепленията, спускайки се в концентрични кръгове по хълма, бяха пренаселени по същия начин, Самият Хейхолт не се беше разпрострял отвъд очертанията на външната стена. Хората се блъскаха в него, като строяха все по-нависоко или разделяха вече построеното на все по-малки части.

Отвъд крепостта се простираше Ерчестър с безредно струпаните си улици с похлупени от снежна мантия ниски къщурки; сред тях се издигаше единствено катедралата, джудже в сравнение с Хейхолт и покатерилия се в небесната кула Саймън. Тук-там се носеха раздухвани от вятъра облачета дим.

Зад градските стени се виждаха покритите със сняг очертания на църковния двор — старото езическо гробище, което се ползваше с лоша слава. Тревистите хълмове отвъд него стигаха почти до гората. Високият връх Тистерборг се издигаше над тях достолепен като катедралата над ниските покриви на Ерчестър. Саймън не ги виждаше, но знаеше, че Тистерборг е увенчан от кръг полирани от вятъра каменни стълбове, наричани от местните хора Камъните на гнева.

А отвъд Ерчестър, отвъд църковния двор, хълмовете и покрития със снежна гугла Тистерборг беше Гората. Казваше се Алдхеорте — Старо сърце — и се простираше неизбродна, мрачна и тайнствена като море. Покрайнините й бяха населени и я кръстосваха няколко поддържани пътя, но малцина се осмеляваха да навлязат по-дълбоко в нея. Огромна сенчеста област в централната част на Остен Ард, от която не пристигаха никакви пратеници и в която отиваха много малко посетители. В сравнение с необятността й дори колосалната Сиркоил на запад, обраслото с гора било на Хернистир, представляваше просто храсталак. Съществуваше само една Гора.

Морето — на запад, Гората — на изток; Северът с железните му мъже и земята на рухналите империи на юг… взрян в Остен Ард, Саймън забрави за известно време за коляното си. И за един миг се почувства истински крал на целия познат нему свят.

 

Когато забуленото в мъгла зимно слънце започна да се спуска, Саймън най-после реши да си тръгва. Болката в крака се обади и той изохка; коляното му се беше схванало от дългото стоене на перваза. Явно нямаше да може да се смъкне от камбанарията по трудния, таен маршрут. Налагаше се да опита късмета си и да се моли Барнабас или отец Дреосан да не го спипат.

Безкрайното стълбище беше истинско мъчение, но гледката, на която се беше насладил от прозореца на кулата, си заслужаваше мъките и той ни най-малко не съжаляваше. Копнежът да види колкото може повече от света тлееше в него като нераздухан огън и изпълваше с топлина всяка клетка от тялото му. Щеше да помоли Моргенес да му разкаже още за Набан и Южните острови, както и за шестимата крале.

На четвъртия етаж, откъдето бе проникнал в кулата, чу шум: някой бързаше по стълбите под него. Замръзна на място и се запита дали не е разкрит — не че влизането в кулата беше строго забранено, но нямаше някаква сериозна причина да е тук; клисарят щеше да го заподозре в провинение. Странно защо, стъпките се отдалечаваха. Несъмнено Барнабас или който и да било друг не би се поколебал да дойде, да го сграбчи за многострадалния врат и да го помъкне надолу. Саймън продължи по спираловидната стълба; отначало предпазливо, но подтикван от любопитството си, все по-бързо и по-бързо, въпреки пулсиращото от болка коляно.

Най-после стълбите свършиха пред входната зала на кулата. Помещението беше осветено слабо и по стените тъмнееха сенки и избелели гоблени с неясни, вероятно религиозни сюжети. На последното стъпало той спря, скрит в сянката на стълбището. После тръгна по застлания с плочи под, като се стараеше да не вдига шум. Всяко случайно проскърцване на обувките му отекваше в дъбовия таван. Главната врата на залата беше затворена. Единствената светлина идваше от прозорците над трегера.

Как би могъл някой да отвори и да затвори масивната врата, без Саймън да усети? Дочу само леки стъпки и с безпокойство зачака изскърцването на тежките панти. Отново се заоглежда.

Ето там. Изпод украсения с ресни ръб на лекедосания сребрист тапет покрай стълбището се подаваха две малки кръгли неща — обувки. Взря се по-внимателно и различи издутина — някой се криеше там.

Застанал като чапла на един крак, той събу едната си обувка, а след това и другата. Кой можеше да е? Да не би дебелият Джеръмайъс да го бе проследил чак дотук, за да му погоди някой номер? Е, ако беше така, ей сега щеше да му даде да разбере.

Запристъпва почти безшумно по каменните плоча през залата, докато не застана точно срещу подозрителната издутина. За миг, докато протягаше ръка към ръба на тапета, си спомни странния израз на брат Кадрах за завесите, когато гледаха кукленото представление. Поколеба се, после се засрами от собствената си боязливост и дръпна тапета.

Вместо да се открехне, разкривайки шпионина, тежкият тапет се раздра и се свлече като чудовищно колосано одеяло. За един миг Саймън зърна дребно уплашено личице, после тежкият плат го затрупа и го повали на земята. Докато ругаеше и се мъчеше да се освободи от този капан, една кафява фигурка се стрелна покрай него.

До слуха му достигаха шумовете от битката на непознатия с тежката врата, докато той самият се бореше с набития с прах плат, в който се беше омотал. Най-накрая успя да се освободи, изправи се и се спусна стремглаво, за да хване непознатия, преди да се е измъкнал през открехнатата врата. Сграбчи шпионина за палтенцето от груб плат миг преди той да изскочи навън.

Беше ядосан и объркан.

— Кой си ти? — изръмжа Саймън. — Подслушвач такъв!

Пленникът му не отговори, но удвои усилията си да се освободи. Който и да беше, не беше достатъчно голям, за да се изскубне от ръцете на Саймън.

Докато се опитваше да го издърпа обратно през вратата — съвсем не лека задача, — Саймън с изненада позна сукното с пясъчен цвят, което стискаше. Сигурно беше момчето, което подслушваше до вратата на параклиса! Саймън дръпна ожесточено и успя да промъкне главата и раменете му през отвора, така че видя лицето му.

Пленникът беше дребосък с фини, малко остри черти: в носа и брадичката му имаше нещо лисиче, което обаче не отблъскваше. Косата му беше катраненочерна. Заради ниския ръст в първия момент Саймън го помисли за сит — опита се да си припомни историите на Шем, че ако хванеш пука за крака, ще спечелиш гърне със злато, — но преди да успее да се порадва на бленуваното съкровище, зърна изпотени от страх зачервени бузи и реши, че това не е никакво свръхестествено същество.

— Ей, как се казваш? — попита той.

Плененият направи нов опит да се освободи, но явно беше уморен и след миг изобщо престана да се съпротивлява.

— Как ти е името? — настоя Саймън, този път с по-мек тон.

— Малахиас.

Задъханото момче извърна лице.

— Е, Малахиас, защо ме следиш?

Саймън разтърси лекичко рамото му, за да му напомни кой кого е хванал.

Момчето го изгледа навъсено. Очите му бяха съвсем черни.

— Не съм те следил!

Отново извърна лице настрана и Саймън внезапно изпита усещането, че чертите му са му познати.

— Кой си тогава, господинчо? — попита Саймън и посегна към брадичката на момчето, за да обърне лицето му към себе си. — Да не би да работиш в обора или някъде другаде в Хейхолт?

Преди да го погледне още веднъж, Малахиас изненадващо го блъсна в гърдите — неочаквано силно. Саймън изпусна дрехата му, залитна и седна на земята. Докато успее да се надигне, Малахиас се шмугна през вратата и я затръшна, при което бронзовите панти изскърцаха оглушително.

Саймън продължаваше да седи на каменния под с натъртено коляно и натъртен задник и въпиещо за удовлетворение смъртно наранено достойнство, когато, привлечен от шума, от главната зала на Канцеларията дотърча клисарят Барнабас. Спря на вратата като закован и втренченият му поглед се премести от седналия на пода босоног Саймън към разкъсания и смачкан тапет пред стълбището и обратно към Саймън. Клисарят не отрони нито дума, но на всяко от слепоочията му се изду и запулсира вена, а веждите му надвиснаха така, че очичките му се превърнаха в цепки.

Разгромен и посрамен, Саймън седеше на пода и поклащаше глава като пияница, който се е спънал в собствената си чаша и се е стоварил върху котката на господин кмета.