Робърт Хауърд
Крал Кулл (8)

Глава шеста
Походът

Кулл остави пехотата и леката конница в столицата под командването на своите генерали, а начело на Червените Унищожители (без частта, която трябваше да пази Двореца) и отредите на наемниците се отправи на Север. Древните слова бяха повторени от цялата петнадесетхилядна армия. Никой не промени облика си, изглежда, хората-Змии не бяха проникнали между военните. Пътуваха бързо, всички бяха на коне. А Кулл залагаше много на внезапността на атаката. Унищожиха над сто храма на Змията, повечето изоставени и необитаеми. По местата, където все още се срещаха богомолци и светилищата работеха, се стигна до яростни схватки. Оказа се, че поклонниците на култа са много повече, отколкото Кулл се беше надявал. Дори при споменаването на свещената дума, когато жреците възприемаха ужасния образ, техните последователи продължаваха да се сражават със същото ожесточение и омраза. Разбира се, повечето от тях бяха обикновени хора, несвикнали с военно изкуство, и биваха помитани от Червените Унищожители.

— Не мога да разбера тези хора? — каза мрачно Кулл. — Нощта беше настъпила и студеният вятър вееше краищата на кралската шатра. — Виждат кого са обожествявали и не се отдръпват от него, както биха направили всички нормални хора, продължават да се бият, въпреки че знаят — обречени са.

— Всички са омагьосани — промълви генерал Сет, командир на Червените Унищожители. — Тези ужасни твари са ги лишили от разсъдък.

— Генералът е прав — намеси се и Брюле (Пиктът не напускаше мястото си до трона на Кулл). — Изглежда, Змията разполага с някакви тайни, може би мистични, или с някаква тайна наука, дошла от времето, когато Земята е била млада. Тези хора са направо обладани. За тях не съществува нищо — приятелство, чест, любов, семейство, — освен преклонението и обожествяването на Змията. В битката вчера един ми изкрещя в лицето, че дори и да бъде убит, ще живее вечно.

— Не вярвам в подобни глупости! — каза Кулл, гъстите му черни вежди бяха сключени, кичур черна коса падаше върху лицето му. — Безсмъртни са само боговете, а дори и някой от хората да заслужи безсмъртие, според мен, такава чест се спечелва с меч в ръка. Тези хора просто са опиянени, Змията е навлязла в мозъците им, и те вече не са човешки същества. Стига с тези приказки, да спим!

На следващия ден Армията продължи на Север, по пътя си не срещнаха повече храмове. Многобройните разузнавачи донесоха, че до Студеното море, изпълнено с огромни, плаващи, ледени блокове, няма нищо.

Кулл обърна Армията си на Юг и тръгна към Фарсун. Бяха стигнали почти до границите му, когато към тях се присъединиха посланиците на Седемте Империи.

Наал да Ардест, посланик на Фарсун, най-възрастният от тях, предаде на Кулл новини от Кристалния Град — столицата на Валузия.

— Ка-ну и генералите ти, о, Кулл, свършиха чудесна работа — каза той. — Храмът на Змията в Града на Чудесата беше атакуван веднага след твоето заминаване и след страшно клане на поклонниците на тази нечестива сила бе запален. Ка-ну не пощади никого — жени, мъже, деца, всички бяха избити. В храма се бяха окопали стотина жреци, които паднаха под мечовете на Пиктите и пехотата. Открити бяха множество тунели под града, а някои от тях и зад стените му. Всички бяха залети със смола и запалени. После започна проверката на целия град. Отначало хората, ужасени от убийствата, се бяха изпокрили в къщите си. Ка-ну нареди телата на убитите хора-Змии да бъдат поставени пред изгорелия храм и накара целия град да премине пред тях. След това самите граждани помагаха на войниците при претърсването. Всеки гражданин бе принуден да каже древните слова и да целуне амулета на Летящия Дракон. Оказа се, че и между тях има хора-Змии, особено сред по-заможните, с по-високо положение в обществото. Броят им беше малък — около сто-двеста души. Естествено, всички намериха смъртта си.

— Сърцето ми се изпълни с радост от думите ти, благородни Наал да Ардест! — извика Кулл. Очите му блестяха, ръката му несъзнателно опипваше дръжката на меча. — Проследи ли ги и извън града?

— О, да, Кралю! — отвърна посланикът. — Всички храмове на Змията в радиус от двеста мили бяха унищожени. Ка-ну ги преследва и на Изток, към Зарфуана, но храмовете бяха вече пусти. Най-вероятно тези създания на ужаса са побегнали зад границите на Грондар, а може би и по-далече.

— Благодаря ти за добрите вести, мъдри Наал — повтори Кулл. — А сега, напред към Фарсун! Предполагам, че вече си предупредил краля си, Наал.

— Да, Негово Величество Крал Хайд чака на границата до Големия път на Юг.

Армията потегли веднага и след часове премина границата.

Кралят на Фарсун бе стар съюзник на Валузия. Беше застанал на страната на Кулл след метежа в Двореца и убийството на тогавашния владетел Брона, наричан от поданиците си Кървавият, заради патологичната му жестокост. Прозорлив и умен, Хайд, както и Ка-ну, искаше силна Валузия, която да пази гърба му от набезите на Лемурийците и Атлантите. Кралят посрещна много сърдечно Кулл и двамата владетели се усамотиха в специално построена шатра заедно с Брюле и Наал. След разговора Кралят на Фарсун, който въпреки възрастта си не беше загубил гъвкавата си походка, излезе от шатрата с пребледняло лице и стиснати устни.

Той събра благородниците си и поговори с тях. Брюле присъстваше.

— Във Фарсун има не повече от десет-петнадесет храма, посветени на Змията. Този култ е нов за нас, появи се едва преди пет-десет години — каза Хайд. — Някои от храмовете още са в строеж. Ще направим каквото трябва. Воините ми ще изтрият тази нечистотия от земите ни.

— Благодаря ти! — поклони се Кулл. — Позволи ми само да ти помогна с някои от моите воини. Не се съмнявам в храбростта на воините ти, но вие все още не сте срещали подобно нещо, не знаете нищо за фанатичните последователи на този култ, докато ние вече месеци наред воюваме с тях. Хайд, нека отрядът мои войски бъде воден от Брюле Копиеубиеца.

Кралят погледна Кулл в очите и кимна с глава.

От границата до столицата на Фарсун откриха около десет храма. Воините на Крал Хайд наистина не бяха подготвени за гледката, която се разкри пред тях, след като Брюле произнесе тайните думи пред първия храм. Фарсунската пехота беше прочута със смелост и ловкост, но видът на хората-Змии, безумният поглед и фанатичната ярост, с която се биеха поклонниците им, ги разколебаха и ги накараха да се отдръпнат назад.

Брюле използва момента и се впусна начело на Червените Унищожители напред. Страшната конница разпиля защитниците на храма. Десетина от хората-Змии се опитаха да се скрият, но бяха повалени и насечени от воините на Кулл. Брюле нареди храмът да бъде подпален от четирите му страни, а сам той начело на отряд Пикти нахлу в него. Чуха се стонове, победни възгласи и проклятия. Скоро черен задушлив пушек започна да излиза от входната врата на храма. Брюле и хората му изскочиха навън, търкайки насълзените си очи.

— Не гледайте така виновно — извика Пиктът на омърлушените пехотинци. — Трябваше да видите лицето на Крал Кулл и моето, когато за първи път се срещнахме с тези чудовища. Първият път наистина е страшно!

Тези думи повдигнаха малко духа на воините от Фарсун. И наистина, пред следващия храм на Змията те по нищо не отстъпваха на Валузийците.

Крал Хайд се оказа прав. Хората-Змии бяха проникнали във Фарсун отскоро. Броят им беше малък. Малко бяха и поклонниците на новия култ. За не повече от месец войската на Кулл премина през царството и стигна до границата с Верулия.

— Благодаря ти за помощта, Кралю! — каза Кулл и се поклони пред стария Хайд. — Нека Валк те закриля и дните ти да са изпълнени с щастие.

— Аз съм този, който трябва да благодари, Могъщи Кулл! — отвърна Кралят на Фарсун. — Ти ми помогна да отърва страната си от Върховното зло. Много от воините ми искат да те последват, моля те, приеми поне три хиляди от тях. Ще ги води първородният ми син Родер — един от най-изкусните бойци в кралството.

— Благодаря ти — отвърна тихо Кулл и стисна десницата му. — Докато аз съм Крал, между Валузия и Фарсун ще има не само мир, но и сърдечно приятелство.

Прекосиха границата на Верулия и попаднаха в зелени тучни ливади, по които пасяха големи стада едри красиви коне. Верулийците боготворяха Коня и имаха най-добрата лека кавалерия в света. Бяха весели, вечно усмихнати хора, с дълги руси или червеникави коси, които връзваха на плитка. Обличаха се в кожени дрехи и стреляха великолепно с късите си лъкове. Младият крал Абласир посрещна Кулл и Армията му в столицата си Далина — древен град, строен преди хилядолетия, доста по-малък от величествената столица на Валузия.

Верулийците не обичаха да живеят в големи каменни къщи, чувстваха се по-добре на открито из гористите плата на страната си — в малки, направени от дърво и камък градчета.

Императорът на Верулия, малко по-млад от Кулл, току-що се бе оженил и сватбените тържества все още не бяха свършили.

Крал Абласир покани Кулл, военачалниците, благородниците и всички посланици на тържествена вечеря.

— Това е последната, седма вечер от сватбените празници — обясни той на Кулл. — И аз, и Кралицата сме доста изморени, но такива са обичаите на страната ни. Виждам, че и вие сте изморени — седнете, изпийте с нас по чаша вино и си починете. Знам, че мисията ти, Могъщи Кулл, е бърза и важна за всички ни, но една нощ почивка ще бъде добре дошла и за твоите воини.

Кулл хареса младия владетел на Верулия. Беше добре сложен, висок младеж, с големи виолетови очи и гъсти руси коси, падащи свободно по раменете му. Лицето му беше честно и прямо, както на повечето верулийци.

Кулл се поклони и отвърна с учудващо мек глас, като че ли говореше на дете.

— Ще останем, Кралю на Верулия. На никаква цена не бих искал да наруша традициите на твоя дом. Би ли ме представил на младата Кралица?

Абласир се усмихна широко и го поведе към празничната трапеза в центъра на стаята. Кулл едва сподави учудването си. Кралица Даренна имаше същия цвят на очите като съпруга си, но косата й бе червеникаворуса и се спускаше на меки вълни до кръста. На Кулл за момент му се стори, че пред него стои приказно същество от легендите. Кралицата бе още почти дете, макар високата й стройна фигура да издаваше жената в нея. Не беше хубава, беше прекрасна! Кулл не можа да намери точната дума да изрази това, което почувства.

— Кралю! — обърна се той към Абласир. — Виждал съм щастливи хора, сполучили да спечелят власт, пари, обществено положение, но мисля, че ти си най-щастливият човек, когото познавам!

Лицето на Абласир поруменя, в очите му се четеше гордост и любов, когато се обърна към Кралицата.

— Скъпа, да ти представя Краля на Кралете, Императора на Валузия, Кулл!

В очите на младото момиче отначало се изписа уплаха при вида на мрачното лице на Краля, но страхът бързо премина и бе заместен с доброжелателство и загриженост.

— Добре дошъл във Верулия, Кралю — гласът й беше напевен и красив. — Слушала съм много за теб и за благородната ти мисия. За кралството ни е голяма чест да те приветстваме в столицата. Дано пребиваването ти тук бъде приятно и приятелството между теб и любящия ми съпруг стане още по-силно.

Кулл се поклони. Думите на Кралицата издаваха дълбочина на ума и сериозност, която той не бе очаквал от толкова младо момиче.

— За мен ще е част да ме наричате ваш приятел — отвърна той.

Внезапно усети, че стоящият плътно до него Брюле потръпна. Кулл вдигна очите и погледна масата. До Кралицата седеше здрав рус мъж със сурови черти, които сега изглеждаха омекнали, до него — дама на средна възраст, все още изключително красива, чието лице издаваше кръвното й родство с Кралицата.

— Това са нашият Маршал Керл и съпругата му — разнесе се отново гласът на Абласир. — Както можеш и сам да видиш, те са родителите на Кралицата. Родът им е толкова древен, че следите му се губят в Зората на Времето. А това е нашият съветник, Благородният Изас — философ и учен. До майката на Кралицата седеше среден на ръст мъж, тъмнокестеняв, с черни очи. Косите му бяха сплетени на плитка според верулийската мода.

Кулл впи погледа си в непознатия. Досега не беше виждал Верулиец с черни очи. Тук-там се срещаха хора с по-тъмнокафяви очи, но като цяло жителите на кралството бяха светлооки. Той погледна изправения до него Брюле и бе поразен от промяната в изражението му. Очите му блестяха с тревожен пламък, ноздрите му се бяха разширили като на хищно животно, готово за скок. Кулл се огледа наоколо.

— Голяма чест за всички събрани тук е да могат да поздравят Кулл — Краля на Кралете, Императора на Валузия! — проговори Изас, гласът му беше тих и напевен. — Добре дошли във Верулия!

— И за мен е удоволствие да бъда тук — отвърна кратко Кулл. — Познавах добре Крал Дрек, бащата на младия Крал, и бях много натъжен от смъртта му преди две години. Нелепа случка по време на лов, нали, Кралю?

— Да — отвърна Абласир и в очите му се появи мъка. — По грешка един от участниците в лова стреля по него вместо по дивия глиган. Така и не разбрахме кой, но беше нещастен случай. Баща ми нямаше врагове във Верулия, а на лова присъстваха само най-близките му приятели.

— А Вие — обърна Кулл погледа си към Изас, — присъствахте ли на лова?

— О, не — отвърна с пренебрежение съветникът, — кървавите спортове не ми доставят удоволствие. Предпочитам библиотеката и инструментите си, Велики Кулл. Но от все сърце бих желал да съм бил там, може би щях да помогна с нещо…

— Вие сте експерт по древните езици и култури — промърмори Брюле. — Изследовател на знанията, дошли до нас от Зората на Времето, нали?

— О, не толкова! — скромно се усмихна Изас. — Не съм толкова голям експерт, просто зная доста за тези далечни времена. Когато предложих услугите си на Крал Дрек преди няколко години, той ми позволи да се грижа за библиотеката на замъка и колекциите му от старинни предмети.

— Е, тогава — гласът на Брюле беше тих, но твърд, като стомана. — Бихте ли могли да ми обясните какво значи това!

Пиктът внезапно протегна ръката си напред. Лъчите на залязващото слънце, проникващи през големите прозорци, блеснаха върху гривната на китката му. Очите на изобразения върху нея Дракон просветнаха за миг и угаснаха. Изас отскочи настрана, в черните му очи лумна див блясък, а линиите на лицето му започнаха да променят очертанията си и да се превръщат в нещо ужасно и чуждо.

Всички гледаха като вцепенени страшната метаморфоза. Изас направи крачка встрани, нямаше ги вече загадъчните черни очи и тъмнокестенявите къдрици — на тяхно място се виждаше главата на огромна змия, впила студените си очи в Крал Абласир. Той понечи да извади меча си, но Брюле по-бързо и от мигване на окото заби късото си копие в гърдите на Изас. Той се олюля и се строполи на масата, опръсквайки околните с черна кръв. В същото време Брюле, преди още някой да осъзнае какво е станало, скочи върху масата и извика древните думи, дали сила хилядолетия преди този ден на хората да се справят с Древните Раси, властвали над тях:

— Ка-нама-каа-Лажерама!

В залата избухнаха викове на страх и ярост. Разярени верулийски благородници се стекоха край масата, където лежеше ужасното същество. Жените, пребледнели от уплаха, се струпаха в другия край на залата.

С крайчеца на окото си Кулл видя как лицата на стоящите съвсем близо до Краля на Верулия петима стражи се промениха.

— Брюле! Кралят! — изкрещя Кулл.

Още докато се хвърляше напред, огромният меч бе вече в ръцете му. Острието изсвистя и се стовари върху хората-Змии. Ударът бе толкова силен, че главата на единия отлетя като топка, а вторият падна разсечен през лицето. Кулл нададе боен вик, подобен на вой на диво животно, и се впусна върху трети неприятел. Един от стражите, който беше най-близо до Краля на Верулия, се опита да го прободе с копието си, но Абласир отскочи и заби меча си до дръжката в корема на влечугото. Останалият единствен жив човек-Змия се огледа и се втурна към вратата на залата. Малко преди да излезе, копието на Брюле го застигна. Ненапразно го наричаха Копиеубиеца. Острието прободе тялото с такава сила, че го закова за вратата — в настъпилата тишина се чуваха само вибрациите на забитото копие.

Внезапно всички в залата започнаха да говорят едновременно. Чуха се викове на ужас, възгласи на ярост и благодарност. Верулийските благородници, водени от Маршал Керл, се струпаха около Краля си. Лицето на Абласир бе бледо, но спокойно. В едната си ръка все още стискаше окървавения меч, с другата бе прегърнал младата Кралица.

Кулл огледа залата. Освен убитите от него и Брюле хора-Змии, на няколко места върху пода лежаха и други сгърчени чудовища, избити от благородниците на Верулия. За жалост между хората-Змии той различи и два човешки трупа.

С леопардов скок Кулл се намери върху масата и вдигна ръката си. Кралят на Валузия беше величав с разветите си дълги черни коси и окървавен меч в ръка. Разговорите постепенно стихнаха. Всички впериха очи в него.

Кулл изгледа хората около себе си, по лицата на някои от тях прочете ужас от току-що видяното, желание за мъст и възхищение. Очите му придобиха сивкавия си блясък, подобен на разбиващи се ледове в студените морета на Север.

— Чуйте ме! — каза бавно той. — Чуйте и вижте това около себе си. Срещу този ужас съм тръгнал на свещена война, о, воини на Верулия. Някога те са ни владели, било е хилядолетия преди градовете ни да са били построени, те и други като тях — Древните Раси, хората-вълци, жените с крила и змийски опашки и какви ли още не. А ние сме били роби, жива сила, която са използвали, и жертви за олтарите на мрачните светове, на които са се кланяли. Били са по-умни и по-напреднали в знанията си от нас. Но човекът все пак е успял да се справи с повечето още в Началото на Времето. Единствено хората-Змии и малка част от хората-вълци са успели да се скрият и да избегнат унищожението. Всичко това научих от самия Ка-ну Древния — посланик на Пиктия във Валузия, един от най-първите хора в Седемте Империи. Научих още, че преди хиляди години хората-Змии са направили отново опит да завладеят земите ни и да властват над човешкия род. Тогава са били измислени древните забравени думи, които Брюле току-що изрече. Никоя жива твар не може да ги произнесе, освен човекът, такива са особеностите на гласа му. Въоръжени с тях и с амулетите на Летящия Дракон — смъртен враг на хората-Змии, човеците отново ги унищожили. А оцелелите са били изтикани в далечните Северни пустини, откъдето не са се завърнали хилядолетия. Но ето че те отново са сред нас. Самият аз щях да стана жертва на пъкления им план, ако Брюле не ми беше разкрил тайната им. Сега те искат нещо много по-лесно — да убият кралете на Империята в някоя тъмна нощ и някои от тях, предполагам от висшите жреци, да заемат техните места. Хората няма да разберат, защото Децата на Змията могат да променят облика си и пак ще бъдат управлявани от тях. Срещу този враг, кълна се, съм тръгнал аз, воини на Верулия. Унищожих всички, които се намираха в Империята ми, след това бях във Фарсун, където с помощта на крал Хайд победих и тамошните. Сега съм при вас. Във войската ми има хора от Валузия, пехотинци, водени лично от престолонаследника на Фарсун. Ще помогнете ли на Армията ми да свършим веднъж завинаги с тези адски създания? Ние можем да се бием помежду си — това е в природата на човека, но сега сме изправени пред чужда, Древна Раса, която иска да господства над цялото човечество. Мисля, че ако изпълним мисията си, скоро никой няма да поиска война. Има и още нещо. Много са хората, обожествили Култа към Змията. Знайте, те нямат нищо общо с човешкия род, мислите и изражението им се командват от хората-Змии. Те са дори по-яростни бойци от господарите си, за тях не трябва да има милост — мъже, жени, деца, всички трябва да бъдат унищожени, до крак.

Думите на Кулл бяха посрещнати с мълчание.

След това залата избухна. Стотици мечове се размахаха във въздуха.

— Води ни Кулл, Крал на Кралете, води ни! — мощният вик се чуваше отвсякъде.

Кулл отново вдигна ръка.

— Вие имате владетел, който ще реши това. Но нека първо се справим с хората-Змии тук, да завършим започнатото. От колко време Изас е съветник тук, Ваше Величество? — попита той Абласир.

— От около четири години — отвърна младият Крал, той все още притискаше Кралицата към себе си.

— А има ли храмове на Змията във Верулия?

— Само един. Всъщност Изас беше този, който посъветва баща ми преди около три години да позволи проникването на други религии по нашите земи. Храмът е все още в строеж, а богомолците са много малко и главно чужденци. Верулийците боготворят Коня, който за тях е нещо повече от приятел, и бих се учудил, ако сред тях има последователи на ужасния култ.

— Тогава да отидем и да го изгорим! — прогърмя гласът на Кулл. — Ваше Величество, позволете на Брюле и моите Червени Унищожители да свършат това.

Кралят се замисли за момент, а после бавно кимна с глава.

Храмът на Змията бе празен. Наоколо личаха следи от паническо бягство.

— Е, поне във Верулия нашата работа е свършена — каза Кулл. Кралят се бе оттеглил в голямата си шатра и полуизлегнат, отпи от чашата си вино. — Изглежда, новините се разнасят бързо, мисля, че ще срещаме все повече празни храмове по време на похода.

— Ще вземеш ли младия Крал на Верулия със себе си, Кулл? — попита лениво Брюле.

Кралят на Валузия се надигна и го погледна в очите.

— И ти ли мислиш като мен? — попита с учудване той. — Не съм предполагал, че в душата ти има място за такива неща.

— Аз съм само човек, Кралю — отвърна Брюле. — Не ми е чуждо нищо, но останах впечатлен от младите Крал и Кралица на Верулия. Та те са още деца!

— Размекваш се, Брюле! — отвърна Кулл, но дълго не можа да заспи тази нощ.

На сутринта Кулл свика военен съвет в голямата зала на Двореца в Далина — столицата на Верулия.

Освен Кулл присъстваха военачалниците на армиите на трите кралства. Родер — престолонаследник на Фарсун, Маршалът и младите Крал и Кралица на Верулия.

— Кралю! — обърна се Абласир към Кулл. — Решихме да изпратим десет хиляди воини с войската ти, ако, разбира се, ги приемеш. Ще ги водя аз, а хората ще се съберат до два дни. Армията ми е съставена главно от лека кавалерия, което позволява да бъде свикана бързо.

— Много съм ти благодарен, Кралю на Верулия, за помощта — отвърна сериозно Кулл. — Но тази нощ размислихме с военачалниците и съветниците ни. Бихме били щастливи, ако останеш тук. Почакай, не казвай нищо, преди да чуеш останалото. Половината Армия на Валузия е с мен, а другата половина заедно с Пиктите под командването на Ка-ну вече е навлязла в Зарфуана на Запад. Мисля бързо да се свържем с войската на владетеля на Турания Крал Кош и заедно да преминем на Север. През това време ще унищожим всички храмове на Змията по пътя си и ще се срещнем с Ка-ну, идващ от Запад, пред столицата на Зарфуана — Камула. След това през Големия проход ще навлезем в Грондар, а там вече ще се разбере какво има да става. Сам виждаш, гърбът ни остава оголен, както за пирати от Атлантис и Лемурия, така и за набези от по-малките кралства, разположени на Юг. С бързата си кавалерия ти би могъл успешно да защитаваш границите си, а при нужда ще използваш и пехотинците на Крал Хайд.

— Бих могъл да оставя Маршала и Армията си! — протестира разпалено Абласир.

— Нима мислиш, че Кралят на Фарсун ще се подчини на заповедите на Маршал?

— Не, но… — Кралят на Верулия се огледа безпомощно. В очите му проблеснаха искри от гняв. — Вие просто не ме смятате за достоен! Не вярвате, че мога да водя армия в сражение! Че съм още дете!

Кулл почувства съжаление към младия Крал.

— Не, Ваше Величество, никой не те смята за дете и неспособен да водиш армията си — гласът му беше сериозен и бавен. — Сам аз видях как предния ден със собствените си ръце ти уби един от хората-Змии. Малцина биха реагирали толкова светкавично и точно. Не, Кралю, ти не си дете.

— Но това беше просто инстинктивно… — започна младият Крал, видимо поласкан от похвалата. — Аз…

— Не, това не е инстинкт — прекъсна го Кулл. — Инстинкт би било да застанеш неподвижен и втрещен пред ужаса. Повярвай ми, виждал съм много мъже, калени в битки и походи, които побягваха пред хората-Змии. Ти не помръдна, не се вцепени, не закрещя от страх, а избегна удара му и го уби. Това е смелост. И ако някой я оспори, ще има работа лично с мен, Кулл, Императора на Валузия.

Накрая все пак успяха да убедят Абласир да остане и да пази гърба на Армията.

— Понякога можеш да се справяш не по-зле от Ка-ну Мъдрия — каза Брюле на Кулл, когато излязоха от Двореца. — Но си прав, момчето е смело.

На входа младата Кралица застигна Кулл и стисна ръката му.

Очите й блестяха развълнувано.

— Виждам, че не сте само велик воин — каза тя и в гласа й имаше благодарност и облекчение.

— Не, Мадам — отвърна Кулл, — просто Вие бяхте толкова красива и невинна, когато Ви видях за първи път. Но това, което казах за съпруга Ви, е вярно — той наистина е много смел мъж.

— Знам — отвърна тя. — Но Ви благодаря, че ми го оставихте.

Тя се повдигна на пръсти и целуна брадясалата му буза. Кулл се спря, втрещен, а Кралицата се скри в Двореца. Все още онемял, Кулл се загледа след нея, опипа бузата си и тръгна замислено към лагера на Армията си.

 

 

Пътя до границите с Турания войските на Кулл прекосиха за около двадесет дни. Можеха да се движат и по-бързо, но Кралят на Валузия не искаше да изморява конете, а още повече — пехотата.

Попадаха на храмове на Змията, но всички бяха набързо изоставени и празни. Кулл поведе войските си на Север над границата със Зарфуана, но и тук откритите няколко храма бяха пусти.

— Изглежда, всички са разбирали за идването ни — обърна се Кулл към яздещия до него Брюле. — Какво мислиш?

— Прав си, Кралю. — Очите на Пикта непрекъснато оглеждаха околността.

Току-що бяха извили на Юг и яздеха през равна тревиста местност. Границата с Турания беше на не повече от двадесет мили.

Кош, Кралят на Турания, ги очакваше от седмица в голямата долина, разположена в Зарфуана, на около два-три километра. Беше среден на ръст, черноок мъж, с къдрава черна коса, започнала да побелява на слепоочията. Имаше дълъг нос, плътни устни, загоряло от слънцето и вятъра в безкрайните равнини на Турания лице. Лека ризница и широки кожени панталони, пристегнати над глезените, високи ботуши, покриващи панталона, бе облеклото му. В пояса му беше затъкнат кинжал с дръжка от слонова кост във формата на скачаща антилопа.

— Чакаме ви от седмица — каза той на Кулл, когато двете армии се приближиха, а той с малка свита ги посрещна. — Разпънете шатрите си тук. Благородни Владетели, има място за всички.

Кулл впери поглед в лицето му.

Очите на Кош бяха леко раздалечени едно от друго, в тях се четеше ум и някаква непонятна жестокост.

— Привет, Кралю на Турания! — отвърна Кулл. — Пътувахме по-бавно. Мислех да дам почивка на хората си преди тежките дни, които идват. Вярвам, че вече знаеш защо сме тук.

По лицето на Кош се изписа вълнение — за миг той заприлича на Брюле в нощта, когато откриха предателството в столицата на младия Абласир — ноздрите на туранеца се разшириха като на див звяр, готов да се нахвърли върху плячката, очите му станаха свирепи.

— Дали знам? — въпреки очевидното вълнение гласът му бе равен и мрачен. — Да, и съм в очакване отдавна! Знай, че не само ти, Кулл, си бил нападнат от Децата на Змията. Предполагам, че преди година-две и ти, както повечето хора, не си предполагал за съществуването им. А ние, в Турания, ги познаваме от хилядолетие. Не всички, но Кралете са знаели, винаги. Виж това!

Той повдигна ръкава на дрехата си. На китката му блесна, отразил светлината на следобедното слънце, тежък амулет — Летящ Дракон с диамантени очи. Амулетът беше същият, какъвто Брюле носеше на лявата си ръка.

Кулл скочи от коня си и прегърна Кош.

— Значи и ти знаеш? Виждал ли си ги, Кралю? Има ли ужасни чудовища по твоите земи?

— Да, Кулл, имало е, докато е царувал прадядо ми. Той е научил за тях от някакъв магьосник от Южните кралства, който му дал и амулета. По онова време всички пъклени същества били избити в Турания, освен неколцина, избягали към Грондар. Оттогава този талисман се предава от баща на син в Туранската кралска династия. Била е създадена и една-единствена религия — Обожаването на Небесната Дъга. На жреците, живеещи в империята ни, е било позволено да тачат Култа към Валк, но нашите хора се кланяли на Небесната Дъга. Така е било векове, докато аз не седнах на престола. По време на една от кампаниите на армията ми на Юг срещу Обединените сили на Южните Кралства отсъствах повече от две години от Римут — столицата на Турания. Войната се затегна и едва на третата година успях да се върна.

Първото, което видях, бе голям Храм на Змията, строящ се в близост до Двореца. Бях оставил управлението на брат си, който не беше посветен в тайната. Веднага отведох воините си до храма, обградихме го, аз произнесох странните слова и вдигнах високо Летящия Дракон. Можеш да си представиш какво последва: в суматохата на битката загина и брат ми, беше само на осемнадесет години. Както виждаш, Кулл, аз имам да плащам за кръв и, кълна се, ще получа пълната цена. Сам срещу Змията не можех да направя нищо, но сега ти си тук и може би заедно ще успеем да победим. Това няма да е просто отмъщение за мъртвия ми брат или за бащата на младия Крал на Верулия, не, това е отмъщение за всички хора, изгубили близък или приятел. Трябва да ги победим, а ако не можем, поне ще умрем като воини, защото, ако се провалим, по Земята няма да има свободни хора!

Кулл го прегърна.

— Само сме чували един за друг, Кралю на Турания, но не знаех, че толкова си приличаме. Да победим или да умрем, това е и моят девиз и мисля, че много скоро хората на Змията, ще изпитат върху себе си мощта на нашия съюз!

 

 

След ден двете армии потеглиха към Камула, столицата на Зарфуана. Унищожаваха всеки храм на хората-Змии по пътя си, а те не бяха много и почти всички бяха напуснати от обитателите си.

На петнадесетия ден от похода се срещнаха с воините на Ка-ну, идващи от Запад.

Старият посланик на Пиктите се бе променил много. Лицето му, обикновено весело и добродушно, бе станало сурово, дълбоки бръчки го прорязваха. Бялата му дълга коса бе вързана на опашка, както бе обичаят на Пиктите, когато са на военен поход. Сините очи на Ка-ну бяха изпълнени с блясък, какъвто Кулл не бе виждал преди.

— Привет, Кулл, Императоре на Валузия! — поклони се посланикът. — Виждам, че си свършил много работа през четирите месеца, в които бяхме разделени. Велики Валк, за пръв път от векове човек може да види събрани заедно двама Императори, един Престолонаследник и Главен маршал. Изглежда, боговете са благосклонни към теб, Могъщи Кулл, и дано благоволението им е винаги с нас.

— Ти също си се справил добре, Мъдрецо — отвърна засмяно Кулл. — Разправи ми, какво става във Валузия?

— Всичко е както го остави, Кралю. Изглежда, твоят съветник, този дребосък Ту има наистина големи способности. Държавните дела вървят отлично, хазната се пълни непрекъснато, тази година реколтата беше повече от добра. Все пак, преди да заминем, прошепнах в ухото на амбициозния Ту, че той е бил първият, чийто образ са използвали жреците на Змията, за да те убият. Трябваше да видиш лицето на горкия човечец.

И Ка-ну повдигна глава и се заля във весел смях. Кулл също се усмихна при мисълта какво ли е изпитал страхливият му първи съветник. Когато смехът утихна, Кралят се обърна към стария водач на Пиктите:

— Срещнахте ли много храмове на хората-Змии по пътя си насам?

— Да, Господарю! — веселостта изчезна от лицето на Ка-ну, чертите му се вкамениха, а очите му станаха стоманени. — Срещнахме и ги унищожихме. На територията на Валузия бяха по-малко, но откакто влязохме в Зарфуана, те ставаха все повече. Разперих войската като ветрило, за да обхванем цялата територия, и унищожихме всичко по пътя си. За жалост много от храмовете бяха вече напуснати от обитателите си. Убихме не повече от двеста от жреците на Змията и няколко хиляди техни поклонници. Изглежда, вестта за случилото се в Двореца ти върви пред нас, навсякъде хората знаят тайните думи и носят гривни с Летящ Дракон върху тях. Нещо повече — при влизането ни в Зарфуана установихме, че голямата част от храмовете са унищожени от местните жители или от войниците на Кралица Арим. Историята се повтаря, о, Кулл, човешкият род отново се обединява за решителна битка срещу ужасите на Старите раси. Дано Боговете ни дарят с победа!

— И ние унищожихме всички скривалища на Юг — отвърна Кулл — във Фарсун, Верулия, Турания и южните части на Зарфуана няма повече хора-Змии или техни последователи.

— Да тръгваме тогава! — намеси се Крал Кош. — Очите му бяха тъмни и жестоки: — Да продължаваме за Грондар, те са там!

— Не, Кралю — отвърна му Ка-ну, — не са. Може би в Грондар имат повече храмове и повече шпиони в двореца, но предполагам, че вече бягат и оттам. Ще се прехвърлят през реката Стегус в безводните пустини на Север. Там някъде е тяхното главно светилище Каа-ал-Дал — огромен храм, изграден в скалистата пустиня преди векове. Не зная къде точно е мястото. Рядко е ходил някой там и се връщал, за да разкаже видяното. Предполагам, че древните чудовища и обезумелите им обожатели ще се съберат там, за да ни дадат последен отпор.

— Може да си прав, Ка-ну — отвърна замислено Кош, Кралят на Турания. — Но където и да са, ние трябва да ги открием и да се бием с тях. Сега въпросът е само един — те или ние. Ще живеем ли като свободни хора, или след хилядолетия ще стенем отново роби.

— Това са думи, достойни за Крал и истински мъж! — извика Кулл. — Ти все повече ми харесваш, Благородни Кош. Прав си! Ще ги намерим, дори да са на края на света, ще претърсим безводните пустини зад границите с Грондар и ще се срещнем с тях. Ще пречупим веднъж завинаги гръбнака на Змията и ще унищожим всичките й следовници. А сега — напред!

Морето от воини, заобиколило Кулл, избухна в бойни възгласи. Отвсякъде се чуваше: „Кулл! Крал Кулл! Води ни Кулл! Ще унищожим Змията!“

Армията потегли и на следващия ден беше пред вратите на Камула, столицата на Зарфуана. Кралица Арим ги посрещна радушно. Беше красива, едра жена, около четиридесетте, облечена в изумрудена рокля, обшита с диаманти. Черните й коси се спускаха по раменете, а огнените й черни очи не се откъсваха от Кулл.

— Кралю на Валузия — заговори му тя с мек, напевен глас, — нашият посланик в Империята ти ни уведоми за всичко станало в Двореца. При нас, в Зарфуана, Култът към Змията беше разпространен, защото ние сме толерантни към всички религии. Сега вече зная какво се крие зад този ужасен култ. Армията ми унищожи много от храмовете им, научихме свещените думи от наши търговци, дошли от Валузия, и сега претърсваме и най-закътаното селце в кралството. Всички са длъжни да повтарят думите и да целуват Летящия Дракон. Интересно, но в Двореца открихме едва десетина от тях, за жалост единият бе приел чертите на Маршала на армията ми. Сега всичко е свършено. Бъдете мои гости, докато се подготвите за похода.

И тя хвърли изкусителен поглед към Кулл през премрежените си очи.

Застаналият зад Краля Ка-ну се засмя високо.

— Останала си си същата, Арим, откакто те видях преди двадесет години в Града на Чудесата във Валузия — каза той. — Тогава беше малко девойче, дошло с майка си на посещение при Краля на Валузия, но Бога ми, помня тези премрежени очи и изкусителния пламък в тях. Толкова приличаш на майка си!

Старият посланик на Пиктия поклати глава, потънал в мисли за миналото.

— И ти не си се променил, Ка-ну. Още тогава те наричаха Старият Мъдрец, макар че едва бе прехвърлил петдесетте — отвърна му усмихнато Кралицата. — Помня, че никоя жена не можеше да ти устои, не зная как го правеше, с омайни думи или мъжественост, но майка ми веднага попадна под обаянието ти. Помня и други неща, но да не говорим за миналото.

— Изглежда, нашият мъдър приятел е имал бурен живот на младини? — засмя се Крал Кош.

— О, Кралю, той и сега е такъв — отвърна му Ка-ну. Очите му блестяха като на сатир. — Но възможностите, естествено, са по-малки.

Кулл, когото разговорът забавляваше, се намеси:

— Благодарим ти, о, Кралице, но трябва да вървим. Войската е разположена северно от града, ще преспим там, а утре рано потегляме към Грондар!

— Жалко — промълви Кралицата. — Но щом такова е желанието ви, вървете. Позволи ми все пак, Кулл, Императоре на Валузия, и аз да участвам в похода срещу враговете на човешкия род. Утре ще се присъединим към вас със седем хиляди от воините си.

Кулл поиска да каже нещо, но спря и се поклони.

— За нас ще бъде чест, Кралице.

На другата сутрин, подсилена от войските на Ка-ну и на Кралица Арим, Армията потегли към Грондар.