Робърт Хауърд
Крал Кулл (4)

Глава втора
Тайните на Валузия

Луната все още не бе изгряла. Огромната градина на Пиктското посолство беше осветена с факли. Кулл предаде коня си на един от стражите, прекоси градината и се отправи към палата на Ка-ну, посланик на Западните острови. Срещу стария държавник бе поставен трон, Кулл се отпусна в него и впери очи в домакина.

Стар бе Ка-ну, стар и вещ в държавните дела, с които беше остарял. Нищо заплашително, нищо напомнящо за някогашните племенни вражди нямаше в очите на Ка-ну, вперени в Кулл.

Дългият му живот сред цивилизацията беше го променил изцяло. В думите и маниерите му се долавяха изтънченост и благородство — нещо непривично за Пиктите.

Кулл го наблюдаваше внимателно и отговаряше късо на въпросите му. Питаше се дали цивилизацията щеше да го превърне в нещо като този старец.

Защото Ка-ну бе мек и изнежен, години бяха минали, откакто за последен път бе държал меч в десницата си. Беше наистина стар, но Кулл беше виждал и по-стари мъже в първите редици на битката.

Млада красива жена стоеше до Ка-ну и пълнеше сребърната му чаша с вино.

На угощението имаше много хора — бойни вождове и държавници на Пиктите. Държавниците и посланиците се чувстваха като у дома си, но воините бяха формално учтиви. За много от тях Кралят бе все още ненавиждан враг — човек от Атлантис. Кулл само тръсна рамене. Знаеше, че същото би било и ако някой Пикт отидеше в Атлантис. Дългите вражди не се изтриваха лесно. Изглежда, въпреки всичко старият Ка-ну е бил прав, като е забравил, че е Пикт, и заедно с това е отхвърлил в себе си всички племенни вражди.

Кралят си помисли, че е добре по-бързо да го последва и по-скоро да стане Валузианец по душа, а не само по име.

Накрая, когато Луната бе стигнала зенита си, Ка-ну, ял и пил за трима, се облегна на удобното ложе и каза:

— Време е да се разделяме, приятели. Аз и Кралят имаме да говорим за неща, които не са за детски уши. Да, и ти, скъпа — обърна се той към застаналото до коляното му момиче. — Но първо дай да целуна тези рубинени устни. Така. А сега иди да танцуваш другаде, мое розово цвете!

Очите на Ка-ну светеха над бялата му брада, докато гледаше Кулл, седнал с изправени рамене, мрачен и неразговорлив.

— Мислиш си, Кулл — каза внезапно той, — че Ка-ну е безпомощен стар дърдорко, неспособен на нищо, освен да пие и целува момичета.

В действителност такива бяха мислите на Кулл, но той остана неподвижен и мълчалив.

Ка-ну се изкиска.

— Виното е червено, а жените са нежни, но не мисли, че старият Ка-ну ги меси с военните дела.

Старецът се разсмя отново. Кулл се размърда нервно, започваше да става досадно.

Ка-ну протегна ръка към съда с виното, напълни чашата си и погледна въпросително Кулл, който кимна отрицателно с глава.

— Да! — проговори старият посланик. — Трябва да остарееш, за да държиш на силното вино. Остарявам, Кулл, и вие, младите, не трябва да се дразните от дребните ми прищевки. Да, остарявам, като древен ръкопис, без приятели, с които да мога да споделя нещо.

Погледът и изражението на лицето му не потвърждаваха думите му. Бялата му коса и брада се развяваха от нощния вятър, но в очите му блестяха младежки пламъци. Приличаше на елф от легендите, които Кулл беше слушал като дете.

— Наздраве, Кулл! — каза посланикът. — Трябва да спечеля доверието ти, като ти говоря само истината, защото ти си умен…

— Ако мислиш, че с ласкателства…

— Кой говори за ласкателства? Остави това за Двореца. Ще говорим за важни, съдбовни неща!

В очите на Ка-ну се появи твърд, студен блясък, неотговарящ на любезната му усмивка. Той познаваше хората и знаеше, че трябва да бъде много прям и справедлив с този варварин, който, като вълк, надушил плячка, би разбрал кое е фалшиво или невярно.

— Ти имаш мощ, Кулл — каза той, като внимателно избираше думите си. — Имаш сила да станеш най-великия от всички Крале и да възвърнеш част от изгубената слава на Валузия. Така! Малко ме интересува Валузия — макар че виното и жените й са прекрасни, но една силна Валузия означава и една силна Пиктия. Нещо повече — с един човек от Атлантис на трона е възможно самият Атлантис да бъде присъединен…

Кулл го прекъсна с подигравателна усмивка.

— Атлантис прокле името ми отдавна. Сега там с него плашат децата. Атлантите са врагове на Голямата земя и Седемте Империи от векове и ти го знаеш.

Ка-ну поглади брадата си и се усмихна.

— Не, още е рано. Но аз знам какво говоря. И тогава войната ще бъде само спомен. Виждам света, живеещ в мир и благоденствие, изпълнен с хора, които се обичат и почитат боговете. Всичко това може да започне от теб — ако, разбира се, си жив!

Ръката на Кулл сграбчи дръжката на меча и той се изправи с почти животинска бързина. Ка-ну, който харесваше воините, така както други харесват чистокръвни коне, усети как старата му кръв се сгорещи. В името на Валк, какъв боец! Нерви и мускули от огън и стомана, съчетани с перфектна координация! И този инстинкт за бой го превръщаше в ужасяващ воин!

Но нищо не издаваше чувствата му, когато се обърна към Кулл.

— Седни, огледай се. Градината е празна, няма никой, освен двама ни. Предполагам, че не се страхуваш от мен!

Кулл седна и го погледна мрачно.

— Постъпваш като дивак — продължи Ка-ну. — Помисли, ако планирах предателство, щях ли да го извършва тук, където всички подозрения ще паднат върху мен? Вие, младите, има още много да учите. Младите воини, които бяха тук, те гледаха с омраза, защото си роден сред хълмовете на Атлантис, а ти сега подсъзнателно в мислите си ме мислиш за враг, само защото съм Пикт. Глупости! Аз виждам в теб Кулл, Краля на Валузия, а не мрачното момче от Атлантис, станало наемник във Великата Армия. И ти, Кралю, трябва да виждаш в мен не Пикта, а гражданин на този свят, независимо от племето, на което принадлежа. Но стига сме дрънкали! Отговори ми, ако утре бъдеш убит, кой ще стане крал?

— Канаууб, господарят на Баал.

— Така. Аз съм срещу него по много причини, но главно защото е само подставено лице.

— Но как? Той беше най-силният ми опонент, но винаги съм смятал, че се бори само за собствената си кауза.

— Нощта има уши — отвърна замислено Ка-ну. — Има думи в думите, мисли в мислите, но ти можеш да се довериш на мен и на Брюле Копиеубиеца! Погледни!

Той извади от тогата си браслет от злато. Гривната представляваше Летящ Дракон с навита три пъти опашка, с три рубинени рога на главата.

— Разгледай го внимателно. Брюле ще го носи на ръката си, когато дойде при теб утре вечер. Довери му се, както се доверяваш на себе си, и прави, каквото ти каже. А понеже искаш доказателство за доверие, виж това!

С бързината на нападащ ястреб старецът извади от тогата си голям камък, който блесна със зелена светлина, и го прибра със същата бързина.

— Откраднатият камък! — извика изненадано Кулл. — Зеленият камък от Храма на Змията! Ти! И защо ми го показваш?

— За да спася живота ти. Да ти докажа, че ти се доверявам. Ако не оправдая твоето доверие, прави с мен каквото искаш. Държиш живота ми в ръцете си. Сега не мога да бъда неискрен с теб, защото само една твоя дума ще означава смърт за мен. Знаеш сам как се наказват във Валузия богохулниците и крадците в храмове.

Въпреки всички тези думи старият хитрец се усмихваше доволно, личеше, че е много горд със себе си.

— Но защо ми даваш такава власт над себе си? — попита учудено Кулл.

— Така е, аз съм в ръцете ти. Виждаш, че съм искрен с теб и те моля. Господарю, когато утре вечер Брюле дойде, да изпълняваш всичко, което ти каже, без да се страхуваш от предателство. Довери му се! Той е железен мъж — храбър и честен. А сега, стига приказки, Кралю, ескортът те чака, за да те придружи до Двореца.

Кулл се изправи.

— Но ти не си ми казал нищо!

— Колко са нетърпеливи младите! — Ка-ну приличаше на пакостлив елф повече от всякога. — Върви и сънувай тронове, Империи, власт и битки, а аз ще сънувам вино, млади момичета и рози. Върви и щастието да язди до теб, Крал Кулл!

Напускайки градината, Кулл погледна назад и видя Ка-ну, все още лениво отпуснат на ложето си, замислен, с развети бели коси.

Въоръжен конник очакваше Краля пред градината. Той учудено позна пратеника, който му беше донесъл поканата от Ка-ну. Кралят се метна на седлото, без да каже нито дума, и двамата тръгнаха към Двореца.

По пустите улици не се движеше никой. Двамата мъже яздеха мълчаливо. Градът бе обгърнат от тайнствената нощна тишина. Древните сгради изглеждаха още по-стари под сребърната Луна. Високите колони на храмовете и дворците се издигаха към обсипаното със звезди небе. Освен звука от сребърните подкови на конете им не се чуваше никакъв шум. Възрастта на града, неговата незнайна древност почти караха Кулл да се чувства дребен и нищожен. Струваше му се, че сградите му се присмиват — безшумно, със зловеща усмивка.

„Ти си млад — говореха храмовете, дворците и светилищата — но ние сме стари. Светът беше див в младостта си, когато ние бяхме съзиждани. Ти и племето ти ще си отидете, но ние ще останем тук, недокоснати от времето. Ние бяхме тук, когато Атлантис и Лемурия се издигнаха над Океана, ще бъдем тук и когато хълмовете на Атлантис и Лемурия отново са под стотици метри вода, а островите на хората от Запада ще бъдат планини над нови континенти. Колко много крале сме виждали да минават по тези улици, когато Кулл от Атлантис беше само сън в съзнанието на Ка, птицата на Сътворението? Продължавай да яздиш, Кулл, по-велики ще яздят след теб, по-велики са яздили и преди теб. Кулл — Кралят! Кулл — Глупакът!“

Кулл се отърси. Тайнствеността на осветения от Луната град бе грабнала въображението му. Искаше му се да извика:

— Аз съм Кулл, Кралят, Господар на Валузия!

Но мислено чуваше отговора на древния град: „Виждали сме много крале!“

Кулл тръсна глава. Отново се бе оставил в плен на фантазията си. Вече бяха стигнали Двореца. Двама от телохранителите му, хора от ескадроните на Червените Унищожители, го посрещнаха и го въведоха в двора. Мълчаливият Пикт, който го бе довел дотук, махна с ръка, обърна се и препусна обратно по тихите улици.

Кулл не спа тази нощ. Прекара я в размисли за всичко, което се бе случило. Ка-ну не му каза нищо и въпреки това той се бе съгласил да следва нарежданията му. От друга страна, старият дипломат се бе поставил изцяло в ръцете на Кулл. И какво искаше да каже, че баронът на Баал е само фигурант? И кой щеше да е този Брюле, който щеше да дойде през нощта, носещ мистичния амулет на Дракона? И защо? И защо Ка-ну му бе показал зеления камък — откраднат отдавна от Храма на Змията, за който щяха да се водят войни, ако ужасяващите страстни пазители на храма разберяха къде е? Дори дивите съплеменници на Ка-ну не можеха да го предпазят от отмъщението им. Но Ка-ну знаеше, че не е в опасност, когато му показа камъка, беше достатъчно умен и хитър, за да се подложи на риск, без да има някаква изгода от това. А не беше ли това клопка? Всичко беше толкова объркано, нелепо и нереално. Кулл разтърси рамене. Утре вечер щеше да разбере.