Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (29)

28.

Експонатите от Древния Египет са сред най-омагьосващите в Лувъра. Скритото осветление хвърля неземни сенки, сякаш отминали векове оживяват пред посетителите. И все пак те постоянно ни напомнят, че сме смъртни. Тези хора са живели, дишали, обичали, раждали са деца и щедрият Нил ги е хранил, после са умирали — и господари, и роби, а след тях е останало великолепие и мрак.

Сред този декор двамата агенти на „Дьозием“ чакаха да се появят Луи, граф Страсбург, и Жанин Кортлънд. Носеха миниатюрен видеомагнетофон, способен да долови тих разговор от двайсет фута разстояние, и касетофони в предните джобове — за близки срещи. Агентът с видеомагнетофона и слушалка в ухото се бе разположил между два огромни саркофага, приведен над апарата, за да го скрие — приличаше на учен, който дешифрира древен надпис. Колегата му обикаляше сред редките посетители — беше лято, Париж, обяд. Поддържаха връзка помежду си чрез малки микрофони на реверите.

Първа пристигна Жанин Кортлънд. Огледа се нервно из залата, присвивайки очи срещу слабо осветените места. Не забеляза никого и се заразхожда безцелно между експонатите. За момент застана до приведения над саркофага „учен“, след това се разходи пред остъклена витрина със златни накити. Накрая Андре-Луи, граф Страсбург, влезе през главния вход. Беше облечен по последна мода, със синьо кашмирено шалче около врата. Забеляза жената на посланика, бавно и предпазливо огледа залата и я доближи. Първият агент на „Дьозием“ нагласи камерата, включи високоговорителя и безшумния механизъм за запис. Загледа се в лупата и се вслуша. Прикриваше апарата с лявата си ръка.

— Напълно грешите, мосю Андре — тихо заговори Жанин Клунс-Кортлънд. — Говорих с началника на охраната в посолството. Учуди се, когато предположих, че ме е проследил.

— Какво каза? — хладно попита Страсбург.

— Лъгала съм твърде дълго и твърде често — всъщност, цял живот — и лесно познавам лъжците. Казах му, че съм се отбила в някакъв магазин и един от продавачите е дошъл и ми е казал, че моите придружители ме чакат на тротоара, редно било да ги поканя вътре, за да не ги пече слънцето.

— Добре измислено, мадам, признавам — каза Андре с по-дружелюбен глас.

— Вие го признавате? И аз си го признавам, благодаря. Целият ми живот е бил подчинен на усъвършенстване в името на една-едничка цел.

— Възхитително — заключи Страсбург. — Шефът на охраната предположи ли нещо за „придружителите“?

— Естествено, накарах го да заподозре нещо — и това влиза в обучението ни. Попитах го възможно ли е да са ме проследили французите. Отговори изобретателно и вероятно вярно. Отвърна ми, че ако парижките власти забележат привлекателната, известна съпруга на най-влиятелния посланик във Франция да пазарува сама, лесно ще поръчат незабележима охрана.

— Изглежда логично, освен ако шефът на охраната не е също толкова добре обучен, колкото и вие.

— Глупости! Сега ме изслушайте. Съпругът ми пристига след няколко часа. Ще прекараме ден-два семейно, но аз все още настоявам да замина за Германия и да се срещна с нашите водачи. Имам план. Според официалните документи, аз имам почти деветдесетгодишна леля в Щутгарт. Бих искала да я посетя, преди да стане твърде късно…

— Съвършен сценарий — прекъсна я Страсбург и я покани с жест да го последва в най-тъмния ъгъл на залата. — Посланикът едва ли ще възрази, а Бон със сигурност ще го одобри.

Служителят от „Дьозием“, надничащ през лупата, насочи камерата към двойката в ъгъла. Изведнъж замръзна от ужас — забеляза как графът бръкна в джоба на якето си и бавно измъкна спринцовка с подкожна игла.

— Господин графе! — извика другият служител и се запромъква през тълпата. И Страсбург, и жената на посланика се озадачиха. — Да вярвам ли на очите си? Това сте вие, господине! Аз съм момченцето, което преди години си играеше във вашата семейна овощна градина. Колко се радвам да ви видя пак! Сега съм адвокат тук, в Париж.

— Да, да, разбира се — Страсбург явно се натъжи и ядоса. Пусна спринцовката в тъмния ъгъл и я стъпка. — Адвокат, колко хубаво… Съжалявам, но нямам време. Ще ви потърся — и с тези думи се втурна навън през немноголюдната тълпа.

— Съжалявам, че се намесих, мадам! — извини се служителят. Видът му намекваше, че е останал с впечатлението за нелепо провалена любовна среща.

— Няма значение — заекна Жанин Кортлънд, обърна се и бързо се отдалечи.

* * *

Току-що мина пет часа, когато Латъм и Карин де Врийс за втори път се върнаха от бюро „Дьозием“, където Моро ги бе повикал, за да прегледат готовите записи от Лувъра. Придружителите им — мосю Фрик и мосю Фрак — ги следваха в отделен асансьор, за да се уверят, че във фоайето няма любопитни непознати, които да проявят неуместен интерес към американеца и колежката му.

— Какво става с вас? — попита Дру, когато тръгнаха по коридора към апартамента си.

— За какво говориш?

— За теб и Моро. Цяла сутрин си бъбрихте като стари приятели, а през останалото време едва си проговорихте.

— Не съм забелязала. Ако е изглеждало така, сигурна съм, че е било по моя вина. Всичко ми беше много интересно. Операцията в Лувъра е блестяща, нали?

— Беше умно замислена и гладко изпълнена, особено срещата със Страсбург, но „Дьозием“ са специалисти в тези неща.

— И двамата агенти реагираха страхотно — сигурна съм, че ще се съгласиш.

Латъм доближи вратата на апартамента, направи знак на двамата агенти да спрат и извади от джоба си кутийка кибрит.

— Мислех, че си намалил цигарите. Не можеш дори да изчакаш да влезем, за да запалиш!

— Намалил съм ги, а това няма нищо общо с цигарите.

Дру размаха запалената клечка пред ключалката. Изведнъж за миг блесна светлинка.

— Всичко е наред — каза Латъм и мушна ключа в ключалката. — Няма неканени гости.

— Какво?

— Това беше твоята коса — истинската, не перука.

— Какво?

— Намерих косъм в леглото.

— Имаш ли нещо против…

— Много просто, а е много сигурно — Латъм отвори вратата и пусна Карин пред себе си. — Научих го от Хари. Косъмът, особено тъмният, е винаги незабележим за просто око. Пъхаш го в ключалката, той стърчи навън и ако някой влезе — пада. Твоят беше там, където го оставих. Значи никой не е влизал вътре, откакто сме излезли.

— Впечатлена съм.

— От Хари? И аз бях впечатлен — Дру бързо свали сакото си, хвърли го на един стол и се обърна към нея. — Добре, госпожа, какво има?

— Наистина не те разбирам.

— Нещо е станало между теб и Клод, бих искал да знам какво. Единственото време, в което бяхте сами, беше, когато той дойде тук сутринта, а аз отидох да се облека.

— О, това ли било — непринудено каза Карин, но погледът й далеч не беше непринуден. — Мисля, че прекалих — по-точно предизвиках авторитета му.

— Предизвикала си…

— Да, казах му, че няма право да налага подобни ограничения на служител от Консулски Операции. Каза, че извън посолството имал пълното право да прави всичко, което смята за добро, и аз го попитах как би му се сторило, ако заявят на хора от „Дьозием“ или на Сервис д’Етранже, че не могат да се движат свободно из Вашингтон, и тогава той каза…

— Добре, добре. Разбрах.

— Боже мой, Дру, аз те защитавах!

— Добре, приемам. Видях колко беше ядосан. Французите се вкисват, когато могъществото им се постави под въпрос.

— Подозирам, че повечето хора, носещи отговорност, било то французи, англичани, немци или американци, се дразнят от подобни неща.

— А белгийците — или фламандците? Никак не ги различавам.

— Не, ние сме много възпитани, вслушваме се в разума си — усмихна се Де Врийс. И двамата тихо се разсмяха. Скандалът приключи.

— Ще се извиня на Клод сутринта и ще му обясня, че просто съм била изнервена… Кажи ми, Дру, наистина ли мислиш, че Страсбург смяташе да убие Жанин с онази игла?

— Със сигурност. Разкрита е — първият разкрит зоненкинд — и неонацистите нямат избор. А това със сигурност усложнява работата на Моро. Сега не само трябва да я наблюдава, но и да я охранява от внезапни нападения. Какво те тревожи? Преди час беше съгласна с нас.

— Не знам. Толкова странно изглежда: Лувърът, тълпите от туристи. Извинявай, просто съм уморена.

Те се прегърнаха и целунаха — дълго и страстно. Телефонът иззвъня.

— Наистина си мисля — каза Карин, — че телефонът е естественият ни враг.

— Ще го изключа.

— Не, ще го вдигнеш.

Латъм стана и вдигна слушалката.

— Да?

— Аз съм — каза Моро. — Говори ли с Уесли?

— Не, трябваше ли?

— Ще ти се обади, но в момента е много разтревожен, а нашият приятел Витковски е готов веднага да отлети за Вашингтон и лично да унищожи всички в Лангли.

— Добре, какво се е случило?

— Блицкригерите, които полковникът изпрати във Вашингтон под прикритие, са били намерени мъртви в затвора — застреляни в главите.

— Не може да бъде! В затвора?

— Преглеждат снимките на всеки поотделно от всяка секция на ЦРУ — целият персонал на затвора ги преглежда.

— Доникъде няма да стигнат. Аз имам временно руса коса и очила, които свеждат този подход до пълна нула. Кажи им да търсят сред низшите и средните нива — някой актьор от колежански театър. Някой, който е имал достъп до секретни данни.

— Кажи го на Уесли. Аз сега имам други грижи. Посланикът Кортлънд пристига след половин час, а ние трябва да запазим жена му жива.

— Толкова ли е трудно? Сега тя се движи с бронирана кола от посолството.

— И ти се движеше с такава, но без малко да те убият. Довиждане.

Гласът замлъкна.

— Какво има? — попита Карин.

— Двамата неонацисти, които Стенли изпрати във Вашингтон, са били застреляни в затвора — в затвора, за Бога!

— Те са навсякъде, а ние не можем да ги видим — ти го каза снощи… — тихо напомни Де Врийс. — Кое кара хората да вършат такива неща? Убийства, предателства — това е лудост! Защо?

— Специалистите казват, че причините са три. Първата е пари — много пари: към тази група спадат любителите на хазартни игри, скъпите любовници и всякакви вманиачени самохвалковци. Следват фанатиците, които се идентифицират с някаква кауза и сляпо вярват в нея, което ги кара да се чувстват над другите, тъй като каузата е абсолютна и всички са по-низши от нея. Третият вид се счита за най-опасен — това са недоволните, които са убедени, че системата ги е потъпкала, а заслугите им не са възнаградени.

— Защо те са най-опасни?

— Защото това убеждение се превръща в идея фикс. Години наред тези хора седят зад бюрата си и вършат работа, колкото да не ги уволнят.

— Защо тогава са толкова опасни?

— Защото анализират системата, стигат до всички нейни тайни и знаят как да й сложат прът в колелата. Никой не им обръща внимание; те просто си седят, четат някакви бюрократични доклади или преглеждат материали. Психолозите казват, че те, общо взето, са мързеливи.

— Започваш да говориш като Хари.

На вратата се почука.

— Кой може да бъде, по дяволите?

Латъм прекоси стаята.

— Какво има?

— Аз съм, от „Дьозием“ — чу се гласът на мосю Фрак.

— Да, ясно.

Дру отвори вратата и изведнъж видя срещу себе си пистолет. Той рязко замахна с ръка и едновременно ритна агента в слабините. Мъжът падна в коридора. Дру го ритна още веднъж и изтръгна оръжието от ръката му. От коридора с викове дотича мосю Фрик.

— Спрете, мосю! Моля ви, спрете! Беше само тренировка.

— Какво? — изкрещя Латъм, готов да удари с пистолета своя нападател, който лежеше и се гърчеше.

— Моля ви, мосю, изслушайте ме — промърмори той. — Никога не отваряйте вратата, без да сте сигурен, че е някой от нас!

— Казахте, че сте от „Дьозием“! — възкликна Дру и се изправи. — Колко души от „Дьозием“ има тук?

— Тъкмо за това ставаше дума, мосю — каза Фрик и състрадателно погледна своя превиващ се от болка колега. — Господин директорът ви е дал списък с кодове, които се променят на всеки два часа. Трябва да попитате за кода на съответния час.

— Кодове? Какви кодове?

— Изобщо не си ги погледнал, скъпи — обади се Карин и се приближи към вратата. В ръката си държеше лист. — Каза ми, че ще го прочетеш по-късно.

— О, така ли…

— Никога не бива да приемате на доверие, че е някой от нас, преди да сме се идентифицирали! — каза агентът, който лежеше на пода, смутен от появата на Де Врийс.

— Влезте, за Бога — предложи Карин. — Мосю Латъм, предложете на нашите приятели нещо за пиене.

— Разбира се — съгласи се Дру и помогна на агента да стане от пода.

От една стая излязоха двама гости на хотела. Щом ги видя, Латъм каза — достатъчно силно, за да го чуят:

— Горкичкият! Сигурно е прекалил с питиетата.

Вътре в стаята агентът падна на кушетката.

— Много сте бърз, мосю Латъм — каза той. — И много силен.

— Искате ли лед в уискито си? — попита Карин от бара.

— Да, благодаря. Но повече уиски, отколкото лед, ако обичате.

— Разбира се.

* * *

Посланикът Даниъл Кортлънд бе придружен до лимузината на американското посолство от отряд морски пехотинци. Той вътрешно се подготвяше за предстоящите минути — знаеше, че ще бъдат най-трудните в живота му. Трябваше да прегърне своя враг — враг, обучаван от ранно детство да заблуждава хора като него. Беше по-страшно дори от това да изгубиш жената, която си обичал.

Вратата на лимузината се отвори и той се озова в прегръдките на този враг.

— Толкова ми липсваше през тези три дни! — възкликна Жанин Клунс-Кортлънд.

— И ти ми липсваше, скъпа. Но сега ще го компенсираме.

— Трябва.

— Но ти, Жанин, трябва да свикнеш с това, че ме викат във Вашингтон. Трябва винаги да бъда на разположение там, където имат нужда от мен.

Те се целунаха; вкусът на целувката й му се стори отровен.

— Толкова те обичам!

— Скъпа, нека не караме морските пехотинци отпред да се чувстват неудобно.

— Искам да ти разкъсам панталоните; ще те накарам да се чувстваш чудесно!

— По-късно, скъпа, по-късно…

Лимузината се стрелна по авеню „Габриел“ към главния вход на посолството. Когато колата спря, двама морски пехотинци излязоха да посрещнат посланика и съпругата му.

Изведнъж, сякаш изпод земята, изникнаха три коли без номера и обкръжиха лимузината. Вратите се отвориха и оттам изскочиха мъже с черни чорапи на главите. Автоматите им започнаха да бълват смъртоносни куршуми. Хората на „Габриел“ се втурнаха да прикриват колата. Четирима от маскираните терористи паднаха, един морски пехотинец се държеше за корема. Посланикът Кортлънд лежеше на тротоара. С едната ръка притискаше десния си крак, с другата се държеше за рамото. Жанин Клунс беше мъртва — черепът й беше пръснат, от гърдите й бликаше кръв. Останалите маскирани убийци бяха избягали — вероятно се бяха слели с минувачите на „Габриел“.

— Merde, merde, merde!^[1] — изрева Клод Моро, който изскочи иззад една от колите на „Дьозием“, изпълнявала ролята на охрана. — Направихме всичко възможно — и не успяхме! Внесете в сградата всички трупове и не съобщавайте на никого! Опозорен съм!… Погрижете се за посланика! Бързо!

Сред американците, които излязоха от посолството да помогнат, беше Стенли Витковски. Той тичешком се приближи към Моро, сграбчи го за раменете и изкрещя:

— Хей, французино! Ще правиш само това, което аз ти кажа, иначе ще обявя война и на теб, и на ЦРУ! Ясно ли е?

— Стенли — отчаяно промълви шефът на „Дьозием“, — провалих се. Прави каквото искаш.

— Не, не си се провалил, защото не можеш да се справиш с това! Четирима от тези проклети убийци умряха. Никой не може да се справи с фанатици като тях. И ти не можеш, и ние не можем — никой не би могъл, защото те пет пари не дават за собствения си живот! Можем да ги унищожим, но не можем да ги надхитрим, и ти знаеш това по-добре от всеки друг.

— Какво говориш, полковник?

— Ела с мен и прави това, което ще ти кажа, иначе не знам какво ще направя с теб.

— Мога ли да попитам поне за какво става въпрос?

— Естествено. Ще излъжеш правителството и пресата.

— Значи искаш да затъна още повече?

— Не. Това е единственият начин да се измъкнеш.