Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник (12)

11.

Музиката от салона постепенно заглъхваше навътре във великолепното заведение „Казино дьо Пари“. Много лесно беше човек да си представи славните първи десетилетия на нашия век, когато великолепно украсени файтони, теглени от коне, а по-късно — огромни леки коли са спирали пред разкошното стълбище и от тях в целия си блясък са слизали царски особи и богаташи от цяла Европа. Времената се бяха променили и сегашната клиентела едва ли беше толкова изискана, но като цяло разкошът се беше запазил благодарение на възстановената елегантност на отминалите епохи.

Жан-Пиер и Жизел вървяха сред редовете от маси към бляскавата стая за бакара, влизането в която изискваше начален депозит от петдесет хиляди франка. Но за знаменития актьор и съпругата му входът бе безплатен. Докато вървяха към стаята, множество глави се обръщаха след тях, чуваха се смаяни въздишки; от време на време някой посетител, разпознал Вилие, възкликваше сред всеобщия шум: „C’est lui!“^[1]. Актьорът се усмихваше и признателно, със сдържана скромност, кимаше с глава, като по този начин изразяваше желанието си да не го безпокоят. През това време антуражът от изискано облечени двойки се тълпеше около Жан-Пиер и жена му, като позволяваше на другите да ги зърнат само за миг. Теорията на Моро, че никой убиец не би се осмелил да стреля по прикрита мишена, се оправдаваше.

След като влязоха в просторната отдалечена стая с посребрени колчета около масите, на които бяха опънати червени кадифени шнурове, те си поръчаха шампанско. Антуражът се смееше шумно. Жан-Пиер и Жизел седнаха, пред всеки от тях изникна купчина скъпи чипове, касиерът дискретно плъзна сметката пред актьора, за да я подпише. На Жизел й вървеше много повече отколкото на Жан-Пиер, който се правеше на все по-отчаян. Придружаващите ги „приятели“ бавно и мълчаливо обикаляха край масата. Всеки от тях криеше едната си ръка. Това също бе работа на Моро: металните скенери, които се побираха в дланта, бяха включени — търсеха оръжие. Оръжие очевидно нямаше и играта продължи, докато накрая актьорът в добро настроение извика:

— C’est fini pour moi! Une autre table, s’il vous plaît!^[2]

Преместиха се на друга маса; отново напълниха всички чаши с шампанско, включително тези на компаньоните на Вилие от предишната маса — всичко за сметка на актьора. Започнаха нова игра. Сега вървеше на Жан-Пиер. Смехът, подхранван от охладеното „Кристал Брут“, ставаше все по-шумен. Няколко души от антуража седнаха на местата, освободени от отказали се играчи. Актьорът изтегли „дубъл ньоф“ и — в духа на обзелото го театрално въодушевление — нададе вик на одобрение.

Изведнъж от масата, която бяха напуснали, се чу продължителен писък, истеричен вик на болка. Всички глави се обърнаха натам; в стаята се възцари ужас, хората от масата на Жан-Пиер скочиха като един. Вниманието им беше насочено към мъжа, който се бе смъкнал от стола си и се гърчеше на пода. Падайки, той беше скъсал кадифения шнур.

След това се чу друг звук — много по-силен от вик. Беше тревожен рев — крещеше жена. Елегантно облечена посетителка изскочи иззад друга жена, която седеше само на инч разстояние от актьора, и се наведе през масата с шиш за лед в ръка, като се канеше да намушка Жан-Пиер в гърдите отляво, откъм неосветената страна. Върхът на шиша беше окървавен. Ако го беше намушкала, щеше да засегне сърцето на Вилие, но агентката на Моро хвана китката на убийцата и я изви обратно на часовниковата стрелка. Сграбчи я за врата, обездвижи я и я тръшна на пода.

— Добре ли сте, мосю? — извика служителката на „Дьозием“ и погледна нагоре към актьора. Продължаваше да притиска към пода неподвижната убийца.

— Само леко ме убоде, мадмоазел. Как бих могъл да ви се отблагодаря?

— Жан-Пиер…

— Успокой се, скъпа, добре съм — отвърна актьорът, като се държеше за лявата страна на гърдите. Той седна. — Но толкова сме задължени на тази смела жена. Тя ми спаси живота!

— Ранена ли сте, млада госпожице? — извика Жизел, наведе се през коленете на съпруга си и хвана за ръката агентката на Моро.

— Много съм добре, мадам Вилие. Още по-добре се почувствах, след като ме нарекохте млада госпожице. Доста съм надхвърлила тези години — усмихна се тя все още задъхана.

— Всички сме ги надхвърлили, скъпа… Ще изпратя съпруга си да извика лекар.

— Колегите ми ще се погрижат за това, мадам, бъдете сигурна.

Клод Моро, изникнал сякаш изпод земята, влезе в стаята за бакара. Лицето му изразяваше съчувствие и приглушено вълнение.

— Направихме го, мадам и мосю! Вие го направихте! Заловихме нашия блицкригер!

— Раниха съпруга ми, идиот такъв! — извика Жизел Вилие.

— Извинявам се за това, мадам, но раната му не е сериозна, а приносът му е огромен!

— Обещахте, че ще бъде в безопасност!

— В моя бизнес никога няма пълна гаранция. Но той допринесе много за разследването, свързано с родния му баща, и извърши постъпка, за която Република Франция ще му бъде вечно признателна.

— Глупави благодарствени речи!

— Не, не са глупави, мадам. Независимо дали искате, или не, проклетите нацисти започват да излизат от калта и мръсотията, която сами са създали. С всеки преобърнат камък ни става по-лесно да стъпчем змиите отдолу. Но вашето участие в това приключи. Наслаждавайте се на ваканцията си в Корсика. След като ви прегледа лекар, в Ница ви чака нашият самолет. „Ке д’Орсе“ поема всички разноски.

— Мога да мина и без парите ви, мосю — каза Жан-Пиер. — Но бих искал да върна „Кориолан“ на сцената.

— Мили боже, но защо? Вече доказахте триумфа си. Със сигурност не го правите заради заплатата, защо да се връщате към една толкова натоварена програма?

— Защото и аз като вас, Моро, съм много добър в работата си.

— Ще го обсъдим, мосю. Въпреки успешната вечер битката още не е завършила.

* * *

Посивелият шейсет и тригодишен сенатор Лорънс Руут от Колорадо затвори телефона във вашингтонския си офис. Беше разтревожен. Разтревожен, объркан и ядосан. Защо е подложен на разследване от ФБР и не знае нищо за това? За какво става дума, кой го е поискал? Защо? Значителните му авоари се намираха под тайно попечителство по негово собствено желание, за да избегне всяка възможност за компрометиране пред закона; вторият му брак беше стабилен — първата му жена бе загинала трагично в самолетна катастрофа, двамата му сина — единият банкер, другият университетски декан — бяха видни жители на градовете си — дотолкова, че понякога Руут намираше това за непоносимо. Беше служил в Корея — без инциденти, но бе награден със Сребърна звезда; пиеше по не повече от две-три мартинита за аперитив. Какво толкова имаше за разследване?

Консервативните му възгледи бяха добре познати и либералната преса често го нападаше, като постоянно вадеше думите му от контекста и го представяше за яростен привърженик на крайнодесните, какъвто той определено не беше. Сред колегите му и от двете фракции се говореше, че е толерантен и изслушва опозицията без злоба. Той просто твърдо вярваше в това, че ако правителството прави прекалено много за хората, самите те не правят почти нищо за себе си.

По-нататък: богатството му не бе дошло по наследство. Семейството му беше от бедно по-бедно. Руут се беше изкатерил по стръмната стълба към успеха, като често се подхлъзваше по стъпалата; бе работил три неща едновременно, докато учеше в малък неизвестен колеж, а после във финансовото училище „Уортън“, където неколцина от преподавателите го препоръчаха на агенти, набиращи работна ръка за своите корпорации. Той избра млада, печеливша фирма; имаше и време, и простор да се издигне по служебната стълбица. Но малката компания бе погълната от голяма корпорация, която на свой ред беше погълната от конгломерат, чийто директорски съвет забеляза таланта и работоспособността на Руут. На трийсет и петгодишна възраст на вратата на офиса му вече висеше табелка с надпис: „Главен изпълнителен директор“. Когато Руут навърши четирийсет години, там пишеше: „Президент. Главен изпълнителен директор“. Преди да навърши петдесет, печалбите и сделките с акции на неговия консорциум го бяха превърнали в мултимилионер. И тогава, уморен от преследването на все по-големи печалби и обезпокоен от пътя, по който е тръгнала държавата, Руут се обърна към политиката.

Докато седеше зад бюрото и си припомняше миналото, той се опитваше да мисли хладно и обективно, за да открие в действията си нещо, което би поставило под въпрос неговата етика и морал. Отначало, когато работеше прекалено много и много се уморяваше, имаше връзки с жени, но винаги бяха дискретни — тези жени му бяха равни в обществото и също като него настояваха да се поддържа дискретност. В бизнес преговорите Руут беше непреклонен, винаги използваше предимствата си, проучваше и изпълняваше желанията на противниците си, а лоялността му никога не бе поставяна под съмнение… Какво, по дяволите, искаше Бюрото?

Беше научил за това само преди минути, когато секретарката му се обади.

— Да?

— Някой си господин Роджър Брукс от Телурид, Колорадо, иска да говори с вас, сър — докладва секретарката.

— Кой?

— Някой си господин Брукс. Каза, че ви е съученик от гимназията в Седъридж.

— Боже мой, Брукси! От години не съм се сещал за него. Чух, че бил собственик на някакъв ски курорт.

— „Ски в Телурид“, сенаторе.

— Точно на него. Благодаря, всезнайке.

— Да ви свържа ли?

— Разбира се… Здравей, Роджър, как си?

— Добре съм, Лари. Много време мина…

— Поне трийсет години…

— Е, не чак толкова — меко го поправи Брукс. — Оглавявах кампанията ти тук преди осем години. А на последните избори вече нямаше нужда от човек като мен.

— Господи, извинявай! Разбира се, сега си спомних! Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш, Лари, ти си зает човек.

— А ти как си?

— Построих още четири писти и може да се каже, че живея доста добре. А броят на туристите в планините през лятото се увеличава по-бързо, отколкото ние успяваме да построим нови пътища. Онези от Изтока питат само защо нямаме румсървис в гората.

— Това е добре, Родж!

— Лари — каза Роджър Брукс. Тонът му беше станал по-сериозен. — Причината, поради която ти се обаждам, вероятно е тази, че бяхме съученици и че ръководих кампанията ти.

— Не разбирам.

— И аз не разбирам, но почувствах, че трябва да ти се обадя, въпреки че се заклех да не го правя. Честно казано, не ми хареса онзи кучи син. Говореше тихо, сякаш ми е най-добрият приятел и ми доверява тайните на гробницата на Тутанкамон. Непрекъснато повтаряше, че било за твое добро.

— Кой?

— Някакъв агент от ФБР. Накарах го да си покаже картата — легитимна беше. Още малко и щях да го изхвърля, да го вземат дяволите. После си помислих, че е по-добре да разбера какъв е проблемът и да ти го съобщя, ако е възможно.

— За какво ставаше дума, Роджър?

— За глупости. Нали знаеш как те клеветят разни журналисти — точно както едно време старият Бари Джи в Аризона: смахнат бил на тема ядрени опити и щял да ни гръмне като едното нищо, бил диктатор и тям подобни.

— Да, спомням си. Той го понесе с достойнство — това ще направя и аз. Какво искаше онзи от Бюрото?

— Искаше да знае дали някога съм те чувал да изказваш симпатии към… ще трябва да го преглътнеш. Към „фашистките каузи“. Може да си казвал веднъж-дваж, че нацистка Германия има известни оправдания за това, което е извършила и което е довело до войната… Казвам ти, Лари, направо кипнах, но запазих самообладание и му казах, че е сгрешил. Изтъкнах факта, че си бил награден в Корея и знаеш ли какво ми отговори това копеле?

— Не знам, Роджър. Какво ти отговори?

— Каза, и то доста лукаво: „Но тогава беше срещу комунистите, нали?“. Мамка му, Лари, опитваше се да докаже неща, които не са верни!

— Комунистите са били анатема за нацистка Германия — това ли искаше да каже?

— Да, по дяволите! А по онова време хлапето е било прекалено малко, за да знае къде е Корея, но така гладко приказваше… Исусе, много беше упорит, а пък говореше като ангел хранител — самата невинност, с едни благи думи…

— Използват най-добрите си хора — тихо каза Руут, загледан в бюрото си. — Как свърши разговорът?

— Ужасно, чакай да ти разправям. Той обясни, че поверителната му информация сигурно е погрешна, много погрешна, и че разследването приключва дотук.

— Което означава, че това е само началото.

Лорънс Руут взе един молив и го пречупи с лявата си ръка.

— Благодаря ти, Брукси, не мога да ти опиша колко съм ти благодарен.

— Какво става, Лари?

— Не знам, наистина не знам. Но щом разбера, ще ти се обадя.

* * *

Франклин Уогнър, водещ новините на Ем Би Си — най-гледаната вечерна емисия новини в страната — седеше в гримьорната си и поправяше текста, който трябваше да чете след четирийсет и пет минути пред камерите. На вратата се почука и той спокойно извика:

— Влез!

— Здравей, господин Откровен — каза Еманюил Чернов, главен продуцент на новинарската мрежа, след като влезе и затвори вратата. Отиде до един стол и седна. — Пак ли имаш проблеми с текста? Не обичам да се повтарям, но мисля, че е много късно да го променяш.

— И аз ще се повторя: нямаше да има нужда от всичко това, ако беше наел журналисти, които да пишат правилно думата „журналист“ и да знаят някои основни правила.

— Вие, буквоядци, които всъщност отдавна сте избягали от буквите и сега имате вили в Хамптънс с басейни, винаги се оплаквате.

— Веднъж съм бил в Хамптънс, Мани — каза посивелият хубавец Уогнър, като продължаваше да редактира текста. — И ще ти кажа защо не искам повече да ходя там. Искаш ли да знаеш?

— Разбира се, че искам.

— Плажовете са пълни с хора и от двата пола — много слаби и много дебели — които се разхождат по пясъка с коректури под мишница, за да покажат, че са писатели. А вечер се събират в кафенетата на свещи, за да обсъждат писанията си, които не стават за печат, и ласкаят егото си, като ругаят издателите.

— Силно казано, Франк.

— Бих казал, че е много точно, по дяволите. Израсъл съм във ферма край Ванкувър, където ветровете от Тихия океан понякога довличаха пясък и тогава посевите не никнеха.

— Как се сети за това?

— Не знам, но не понасям писатели и хора от телевизията, които позволяват пясъкът да им затрупа думите… Ето, свърших. Ако няма извънредни новини, предаването ще бъде сравнително грамотно.

— Едва ли някой би казал, че си скромен, господин Откровен.

— Нямам такива претенции. Но понеже стана дума за скромността, която толкова цениш, защо си тук, Мани? Мислех, че изпълнителният продуцент отговаря на критиките и възраженията.

— Причината е друга, Франк — каза Чернов. Погледът му бе тъжен, клепачите му тежаха. — Днес следобед имах посетител. Човек от ФБР — Бог ми е свидетел, не можех да не го приема, нали разбираш.

— Дотук — да. Какво искаше?

— Теб, мисля.

— Моля?

— Канадец си, нали?

— Да, така е, и се гордея с това.

— Когато си бил в онзи университет, Университета на… на…

— Университета на Британска Колумбия.

— Да, същият. Протестирал ли си срещу войната във Виетнам?

— Това беше акция на Организацията на Обединените нации и аз взех активно участие в нея.

— И си отказал да влезеш в казарма?

— Не беше задължително, Мани.

— Но ти не си влязъл.

— Никой не ме е викал. Но ако бяха ме повикали, нямаше да отида.

— Бил си член на Световното движение за мир, вярно ли е?

— Да, вярно е. Повечето бяхме. Но не всички, разбира се.

— Знаел ли си, че Германия е един от спонсорите му?

— Младите хора в Германия — студентски организации, но със сигурност не правителството. На Бон е забранено да се намесва във въоръжени конфликти и дори да провежда парламентарни дискусии на подобни теми. След поражението на Германия те са длъжни да пазят неутралитет. За Бога, не знаеш ли поне нещичко извън професията си?

— Знам, че много германци са членували в Световното движение за мир, че ти също си членувал в него и си бил доста активен. „Световният мир“ може да се разбира и по друг начин, например като „Мир чрез световно надмощие“ на…

— Не се ли правиш на евреин параноик, Мани? Ако е така, трябва да ти напомня, че майката на жена ми е еврейка, което е по-съществено, отколкото ако баща й беше такъв. Ако продължим тази линия, излиза, че децата ми едва ли са арийци. Освен това има неопровержимо доказателство, което ме дисквалифицира от участие във Вермахта: германското правителство няма нищо общо със Световното движение за мир.

— И все пак германското влияние е било очевидно, по дяволите!

— Чувство за вина, Мани. Причината е в дълбокото им чувство за вина. Но какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш?

— Човекът от ФБР искаше да знае дали имаш някакви връзки с новите политически движения в Германия. В края на краищата, Уогнър е германско име.

— Не ти вярвам!

* * *

Кларънс „Клар“ Оджилви, пенсиониран председател на директорския съвет на „Глобал Електроникс“, излезе с реставрирания си „Дюзенберг“ от паркинга „Мерит“ в Гринуич, Кънектикът, като мина през изхода, най-близък до дома му — „имението“, както саркастично го наричаше пресата. Дори и в най-богатите за семейството му години отпреди катастрофата през хиляда деветстотин двайсет и девета, трите акра земя с басейн среден размер без тенискорт и обор трудно биха могли да се нарекат имение. Но тъй като бе „дошъл с пари“, той се бе превърнал в обект на презрение, сякаш си беше избрал да се роди богат и поради това способностите му бяха осъдени да не получат признание, защото са продукт на скъпоструващи обществени връзки, които той очевидно можеше да си позволи.

Забравени, или ако не бъдем снизходителни — умишлено пренебрегвани — бяха годините, в които Клар работеше от дванайсет до петнайсет часа на ден, за да превърне почти непечелившата семейна компания в една от най-преуспяващите фирми за електроника в страната. В края на четирийсетте години завърши Технологичния институт в Масачузетс и когато се захвана със семейния бизнес, веднага разбра, че е изостанал от времето си с десет години. Клар прогони всички от изпълнителната йерархия и им осигури пенсии с надеждата, че може да си го позволи. Замени ги със свои съмишленици — компютърно грамотни младежи и девойки, които назначаваше заради способностите, а не заради пола.

До средата на петдесетте технологичните нововъведения, които неговите дългокоси, обути в джинси и пушещи марихуана новатори бяха разработили, привлякоха вниманието на Пентагона, където всички бяха изненадани и потресени. Търпението на костюмираните служители с изгладени ръбове на панталоните бе поставено на тежко изпитание от презрените, обрасли, брадясали господа и дами в миниполички, които често си вдигаха краката върху полираните маси или си гризяха ноктите, докато подробно обясняваха новата технология. Но продуктите им нямаха конкуренция и въоръжението на нацията значително се модернизираше. Семейният бизнес придоби глобално значение.

„Сякаш беше вчера“ — мислеше Клар Оджилви, докато караше по черните пътища към дома си. И в най-тежките си кошмари не бе сънувал, че ще дойде ден като днешния. Знаеше, че никога не е бил любимец на така наречения военно-индустриален комплекс, но това надхвърляше всичко.

Накратко, бяха му лепнали етикета „потенциален враг на родината“ — таен поддръжник на разрастващото се фашистко, нацистко движение в Германия!

Бе отишъл в Ню Йорк да се срещне със своя адвокат и близък приятел Джон Сакс, който му беше съобщил по телефона, че случаят е спешен.

— Снабдявал ли си с електронна апаратура, включително и със сателитни предаватели, германска фирма на име „Оберфелд“?

— Да, имаше нещо такова. С разрешение на Федералната комисия по търговията, момчетата, които отговарят за експорта и Държавния департамент. Не беше необходим договор за покупко-продажба.

— Знаеш ли кои са „Оберфелд“, Клар?

— Знам само, че си плащаха вноските навреме. Вече ти казах, че имаха разрешение.

— Никога ли не си проучвал, да речем, индустриалната им база, целите на бизнеса им?

— Разбирахме желанието им да разширят дейността си с помощта на електронна техника, разгледахме спецификациите им. Останалото беше работа на Вашингтонския контрол по експорта.

— Разбира се; и тук сме се издънили.

— За какво говориш, Джон?

— Те са нацисти, Клар. Ново поколение нацисти.

— Откъде, по дяволите, можехме да знаем ние, след като Вашингтон не го е знаел?

— Естествено, това ще ни послужи като защита.

— Защита — срещу какво?

— Някой може да реши, че ти си знаел това, което Вашингтон не е знаел. Че по собствена воля — понеже си знаел — си снабдявал шайка нацистки революционери с най-модерно технологично оборудване.

— Това е лудост!

— Може да ни се наложи да го докажем.

— Но защо, за Бога?

— Защото си в някакъв списък, Клар, така ми казаха. Освен това не всички те обичат. Честно казано, на твое място бих се отървал от този „Дюзенберг“.

— Какво? Та това е класика!

— Германска кола е.

— Германска, дрън-дрън! „Дюзенберг“ е американска кола, произвеждана основно във Вирджиния!

— Да, но с това име… нали разбираш.

— Не, нищичко не разбирам!

Кларънс „Клар“ Оджилви подкара колата към гаража, като се чудеше какво да каже на жена си.

* * *

Възрастен мъж с бръсната глава и очила с дебели стъкла в рамки от черупка на костенурка, през които очите му изглеждаха много големи, стоеше на трийсет фута разстояние от редицата пътници, които потвърждаваха пътуването си до Щутгарт, Германия, с полет 7000 на „Луфтханза“. След като всеки покажеше паспорта и самолетния си билет, настъпваше единствената пауза в процедурата: чиновниците проверяваха паспортите на невидим компютърен екран от лявата страна на бариерата. Гологлавият мъж бе минал проверката, бордовата карта беше в джоба му. Той нервно гледаше към жена с прошарена коса, която се бе приближила до чиновника и представяше документите си. След миг се чу въздишка на облекчение. Жена му мина отвъд бариерата. Срещнаха се три минути по-късно пред един от щандовете за вестници — двамата разглеждаха изложените списания и всеки се правеше, че не обръща внимание на другия. Шепнеха си.

— Свърши се — каза мъжът на немски. — След двайсет минути ще бъдем в самолета. Ще мина с последните, а ти — с първите.

— Не си ли твърде предпазлив, Руди? Паспортите и снимките ни създават представата за двама души, коренно различни от нас — ако изобщо някой се заинтересува от това.

— В такива ситуации предпочитам да бъда излишно предпазлив, отколкото безразличен. На сутринта в лабораторията ще забележат, че ме няма — а може и вече да са забелязали, ако някой от колегите е опитал да се свърже с мен. Оптичните влакна, които приемат международни сателитни излъчвания независимо от честотите им, се усъвършенстват със светкавична бързина.

— Нали знаеш, че не те разбирам, като говориш така.

— Аз не говоря, скъпа моя — това е сложно, солидно изследване. Работим на смени двайсет и четири часа в денонощието и всеки момент на някой от колегите може да му хрумне да провери изследването в компютрите ни.

— Тогава ги остави да го направят, скъпи.

— Нищо не разбираш от наука! Заразил съм с вирус цялата система, а софтуерът е у мен.

— Знаеш ли, с гола глава си много по-непривлекателен, отколкото с дългата си чуплива бяла коса, Руди. А ако аз си позволя някога да ходя с толкова побеляла коса, ще ти простя, ако си намериш любовница.

— Освен това скъпата ми млада съпруга е невъзможна!

— Ах, защо трябва да правим всички тези глупости?

— Колко пъти трябва да ти повтарям! Братството — за нас съществува единствено Братството!

— Политиката е страшно отегчителна.

— Ще се срещнем в Щутгарт. Между другото, купих ти диамантеното колие, което си хареса в „Тифани“.

— Колко си миличък! Всички жени в Мюнхен ще ми завиждат!

— Във Ваклабрук, скъпа. В Мюнхен ще ходим само през почивните дни.

— Уф, каква досада!

* * *

Арнълд Аргоси, радио и телевизионен импресарио на истеричното ултраконсервативно крило на американската политическа мисъл, седеше в неудобен стол до масата в студиото и стискаше в ръка огромните си очила. Той сложи слушалките и погледна над панела от затъмнено стъкло, зад който се намираха продуцентът му и разни хора от техническия персонал, които правеха така, че познатият висок дрезгав глас се чуваше из цялата страна по различно време. Той рядко попадаше в най-слушаното време, защото още от началото колебливият брой на слушателите му бе започнал да спада, тъй като вероятно се бяха обидили от свирепите му атаки срещу всеки и всичко, което смяташе за либерално, без да предлага каквито и да било подходящи алтернативи на програмите, които нападаше. Постепенният спад на рейтинга му ни най-малко не понижаваше неговото самочувствие. Вместо това Аргоси предлагаше на все по-малобройната си публика яростни атаки срещу комунистите, „феминистките фашистки“, „убийците на ембриони“, „бездомните консуматори на държавни пари“ и цял набор етикети, които биха стреснали „търпеливото стабилно мнозинство“ в най-широк мащаб, което вече бе започнало да си задава въпроси относно неговите изобличителни речи.

— Червената лампичка светна. В ефир си.

— Здравей, Америка! Здравейте, достойни синове и дъщери на гигантите, създали нация върху земята на диваците и опитомила тази земя, вие — кръв от тяхната кръв! Говори Ей Ей; този следобед искам да чуя и вас! Честни, трудолюбиви жители на тази велика страна, опетнена и опозорена от сексманиаци, които се подиграват с религията и рушат морала; от подмазвачи, които държат в ръцете си правителството и прахосват вашите пари! Чуйте последната новина, приятели! Конгресът утвърди законопроект, според който данъците, които плащате, ще се изразходват за задължително сексуално образование специално за чернокожите младежи! Можете ли да повярвате? Нашите честно спечелени пари ще се пилеят за подобно нещо, нашите долари ще се харчат за минимум един милион презервативи дневно, които да задържат капката… не, не мога да кажа такова нещо, това е програма за семейството… на безродните издънки на мързеливците! Ние проповядваме морала на нашия Бог; не се поддаваме на долните дивашки изкушения на Луцифер, архангела на Ада… Какъв е изходът от това безразсъдно положение? Толкова е ясно — чувам ви как крещите в отговор. Стерилизация, приятели! Яростно отрицание на размножаването чрез похот, защото похотта няма нищо общо с брачната любов. Похотта е инстинктът на животните, които не подбират; никакво сексуално образование не може да бъде лек за нея, а може само да допринесе за нейното процъфтяване! Сега и вие, и аз разбираме за какво говорим, нали? О, да! Дочувам хора на либералите, които крещят „Расизъм!“ Но вие ще попитате, приятели мои, расизъм ли е да се провеждат програми, които несъмнено могат само да бъдат от полза за хората, чието безразборно полово влечение ги тласка към дъното? Аз мисля, че не е расизъм. А вие как мислите?

— Ей, здрасти! — обади се първият слушател. — Немам нищо против никого, ама на бас се хващам, че ако платим на всеки черен, дето живее от социални помощи, по двайсет и пет бона да си иде обратно в Африка и да си основе племе, ще си идат за отрицателно време. Чак съм го изчислил. По-евтино ще ни излезе, нал’тъй?

— Не можем да плащаме, за да предизвикаме миграция, сър, това е противоконституционно. Но с две думи, тъй е! Следващият, моля!

— Обаждам се от Ню Йорк, Ей Ей, от долен Уест Сайд. Да ти кажа, целият блок вони на гадни кубински манджи, пък и вече не мога да разчитам надписите по магазините. Не можем ли да се отървем от хората на Кастро и да ги изпратим обратно, дето им е мястото?

— Не можем да гледаме с леко око на етническите конфликти, сър, но като подминем неудачния епитет, който прикачихте към цялата тази националност, наистина имате причини за негодувание. Пишете на вашите сенатори и конгресмени и ги попитайте защо още не са изпратили елитен отряд да застреля този комунистически диктатор. Какво друго бихме могли да направим?

— Точно така, Ей Ей. Тия сенатори и конгресмени трябва да слушат какво им казваме, нали?

— Разбира се, приятелю.

— Страхотно!… Къде трябва да се обадя?

— Можете да получите тази информация в пощата. Следващият събеседник на Аргонавта Аргоси, моля!

— Добър вечер, майн хер, обаждам се от Мюнхен, Германия, където в момента е вечер. Слушаме предаването ви „Религията на света“ и благодарим на Бога, че стига до нас. Освен това ви благодарим за всичко, което направихте за нас!

— Кой, по дяволите, се обажда? — попита Аргоси, като покри микрофона с ръка и надникна над стъклото.

— Обединена Германия е страхотен пазар за нас, Арни — чу се гласът на продуцента в слушалките. — Стигаме до Европа на къси вълни. Дръж се прилично и изслушай човека, нали си плаща! Добре си плаща!

— Та как е в Мюнхен, приятелче?

— Много по-добре, откакто чуваме гласа ви, хер Аргоси.

— Радвам се да го науча. Преди около година посетих вашия красив град и хапнах най-хубавите наденички с кисело зеле, които някога съм вкусвал. Гарнираха ги с картофено пюре и горчица. Страхотно!

— Вие сте страхотен, майн хер! Очевидно сте от нашите, от Нова Германия.

— Боя се, че не разбирам какво имате предвид…

— Natürlich^[3], че знаете! Ще построим новия Райх, Четвъртия Райх, а вие ще бъдете нашият министър на пропагандата. Ще бъдете по-добър и от Гьобелс! Вие сте много по-красноречив!

— Кой си ти, шибан мръсник! — изрева Арнълд Аргоси.

— Изключи микрофоните и спри излъчването! — извика продуцентът. — Боже Господи, колко станции предаваха това пряко?

— Двеста и дванайсет — с абсолютно безразличие отговори техникът.

— По дяволите! — промълви продуцентът и се свлече в креслото си.

* * *

ВАШИНГТОН ПОУСТ

ТАЙНО РАЗСЛЕДВАНЕ ХВЪРЛЯ ХЪЛМА^[4] В ТРЕВОГА

Вашингтон, петък. „Поуст“ научи, че агенти от ФБР обикалят страната и събират информация за видни личности от Сената и Камарата на представителите, както и за членове на администрацията. Характерът на тези разследвания е неясен. Слуховете обаче бяха потвърдени от разгневения сенатор Лорънс Руут от Колорадо, чиито служители признаха, че е поискал незабавна среща с Главния прокурор. Руут отказа да коментира разговора си с него, като спомена само, че е станало недоразумение.

Слуховете за други „недоразумения“ по цялата територия на страната се потвърдиха снощи, когато популярният и уважаван водещ вечерните новини на Ем Би Си Франклин Уогнър отдели две минути за — както той се изрази — „лично изявление“. Зад обичайния му добре модулиран тон прозираше явно огорчение. Той отправи нападки срещу хората, наречени от него „хиени на реда, които се вкопчват в отдавна променили се политически позиции, изцяло законни, дори в подробности около нечие име и произхода му, за да опетнят набелязания от тях обект“. Водещият напомни за масовата истерия в годините на Маккарти, когато животът на достойни граждани е бил съсипан от инсинуации и необосновани обвинения с повърхностни аргументи, и завърши обръщението си с думите, че самият той е „благодарен гост на тази чудесна страна“ — Уогнър е канадец — но би се качил на първия самолет за Торонто, ако бъде опозорен заедно със семейството си.

Обсипан след това с въпроси, той отказа да коментира, като отбеляза само, че подбудилите го към това знаят за какво става дума и че „това е достатъчно“. Ем Би Си съобщи, че телефонните линии са били претоварени и че броят на обажданията надхвърля няколко хиляди, над осемдесет процента от които са били в подкрепа на Уогнър.

Единственото обяснение, което нашият репортер успя да получи, е, че разследванията имат някаква връзка с последните събития в Германия, където една от фракциите на дясното крило придоби значително влияние в правителството на Бон.

В недостроения медицински комплекс сред гъстите гори на Ваклабрук Герхард Крьогер безцелно и стремително ходеше напред-назад из стаята, а жена му Грета седеше в креслото си.

— Знаем само, че е още жив — развълнувано каза хирургът. — Първата му криза е отминала и това говори добре за моята операция, но не е добре за каузата.

— Защо, Герхард? — попита сестрата.

— Защото не можем да го открием!

— И какво от това? Нали скоро ще умре?

— Да, разбира се, но ако получи мозъчен кръвоизлив и издъхне в ръцете на нашите врагове, техните лекари ще извършат аутопсия. Ще открият моя имплантант, а не бива да допускаме това!

— Нищо не можеш да направиш, защо се ядосваш?

— Защото трябва да го открием. Аз трябва да го открия.

— Как?

— В последните му дни и часове ще дойде момент, когато ще му се наложи да се свърже с мен. Ще бъде толкова объркан, че ще се нуждае от инструкции. Сам ще ги поиска.

— Не отговори на въпроса ми.

— Знам. Не знам отговора.

Телефонът на масата до креслото иззвъня. Жена му вдигна слушалката.

— Да? Да, разбира се, хер доктор. — Грета закри слушалката с ръка. — Ханс Траупман се обажда. Казва, че е спешно.

— Предполагам, защото рядко се обажда. — Крьогер пое слушалката от жена си. — Със сигурност е спешно, докторе. Не помня кога за последен път сте се обаждал.

— Генерал Фон Шнабе е арестуван преди час в Мюнхен.

— Боже Господи, защо?

— За подривни действия, подстрекателство към бунт, престъпления против държавата — всички обичайни законни глупости, в които са обвинявали нашите предшественици, но в далеч по-благоприятни условия.

— Но как е възможно?

— Очевидно твоят Хари Латъм-Ласитър не е бил единственият, проникнал в долината.

— Невъзможно! Всеки от последователите ни беше подложен на най-стриктно проучване, дори на електронно сканиране на мозъка, което може да разкрие и най-малката лъжа, съмнение, колебание. Самият аз разработих процедурите. Безпогрешни са.

— Може някой от тях да е минал на другата страна, след като е напуснал долината. Независимо от всичко Фон Шнабе е заловен от полицията, проведена е скрита очна ставка и той е разпознат сред неколцина други. От малкото, което научихме, изглежда, че свидетелят е жена, тъй като явно става дума за сексуално посегателство. Полицейски офицер се шегувал с колеги по повод случилото се в един участък в Мюнхен.

— Винаги съм предупреждавал генерала да внимава с историите си с женския персонал. Той все отговаряше: „Въпреки цялото ти образование, Крьогер, ти не разбираш. Да бъдеш генерал означава да имаш власт, а властта е основата на секса. Те ме желаят“.

— А той дори не беше генерал — каза в слушалката Траупман. — Още по-малко „фон“.

— Наистина ли? Мислех, че…

— Мислил си това, което е трябвало да мислиш, Герхард — прекъсна го докторът от Нюрнберг. — Шнабе е специалист във военните операции, предан привърженик на нашата кауза — малцина от нас биха се заели да създадат и управляват нашата долина — за това са необходими изключителни качества. Всъщност, ако говорим с медицински термини, той беше… той е изключително интелигентен социопат: от онзи тип хора, от които имат нужда движения като нашето, особено в първоначалния си стадий. По-късно, разбира се, ги заменят. В това е била грешката на Третия Райх — вярвали са във фалшиви звания, свиквали са с тях, накрая са прогонили истинските генерали, юнкерите, които биха могли да спечелят войната чрез нахлуване в Англия в подходящия момент. Ние няма да повтаряме същите грешки.

— И сега какво ще правим, хер доктор?

— Уредено е Шнабе да бъде застрелян довечера в килията. Убиецът ще използва пистолет със заглушител. Няма да е трудно — безработицата расте дори сред престъпниците. Трябва да го убием, преди да започнат да го разпитват, особено преди да го обработят с опиати.

— А какво ще стане с Ваклабрук?

— На първо време ти ще поемеш управлението. Ние и нашият лидер в Бон се интересуваме единствено от твоя компютърно управляем робот в Париж. Кога ще умре, за Бога?

— От един до три дни. Не може да живее по-дълго.

— Добре.

— Извинете ме, хер Траупман, но е твърде възможно да преживее евентуална експлозия в тилния лоб.

— Където се намира твоят имплантант?

— Да.

— Трябва да го намерим, преди да се е случило това. Открият ли един, ще повярват, че има хиляди други роботи!

— Точно за това говорехме с жена ми.

— Грета, разбира се. Какво предлага тя?

— Съгласна е с мен — отвърна Крьогер. Жена му се изправи и рязко поклати глава. — Трябва да отлетя за Париж и да се срещна с нашите хора. Първо с „Блицкриг“ — при тях нещо не е наред. После с нашия агент от американското посолство, за да уточним какво знае за „Антинеос“. И накрая — с нашия човек от бюро „Дьозием“. Той се двоуми.

— Внимавай с Моро. Уж е на наша страна, но все пак е французин. Всъщност не знаем на чия страна е.