Зенон Кошидовски
Библейски сказания (16)

Героичната Иудит

В иудейския град Ветилуя живеела една вдовица на име Иудит. Тя била много богата, понеже имала ниви, говеда, овце и многобройна прислуга. Освен това блестяла с ослепителна хубост. След смъртта на мъжа й животът загубил всякакъв чар за нея. Три и половина години ходила облечена с вретище и се отдавала на молитви и умъртвяване на тялото си. С благочестието и примерния си живот тя си спечелила такова уважение, че хората в Иудея започнали да я смятат за пророчица. Случило се веднъж, че в Ханаан нахлула безбройна войска на Навуходоносор под предводителството на Олоферн. Ветилуя не се предал доброволно и се противопоставил храбро на нашествениците. Но след двадесет дни обсада водата в града се свършила. Тогава нещастните жители се събрали пред двореца на губернатора Озия и всред сърцераздирателен плач го молили да се предаде на Олоферн. Сърцето на Озия се късало при вида на човешките страдания, но настоятелно молил да издържат още пет дни, понеже вярвал, че Йехова ще му се притече на помощ. В това време Иудит свалила от себе си траурното облекло, умила се, намазала се с благовонно миро и накъдрила косата си. После облякла празнична рокля и се накичила с най-ценните бижута, които имала в ковчежето си. Пременена така и цялата в блясък, тя тръгнала към неприятелския лагер, съпроводена само от една прислужница, която носела мех с вино, съд с дървено масло, печено месо, сушени плодове, хляб и сирене. Когато в зори слизала от хълма, на който се издигал Ветилуя, войниците от неприятелския пост я спрели и я откарали в шатрата на военачалника си. Олоферн лежал на легло с мрежа, която го пазела от комарите. Облечен в пурпур, той блестял от златни украшения, смарагди и други благородни камъни. Иудит коленичила и свела чело доземи, а той, омаян от хубостта й, я гледал с особена благосклонност. Когато се отърсил от силното впечатление, попитал я с мек глас какво я води при него. „Аз съм еврейска дъщеря — отговорила тя. — Избягах, защото се убедих, че градът ми ще бъде разрушен. Той се отнасяше с презрение към вас и не искаше да се предаде доброволно. Затова реших: ще отида при княз Олоферн и ще му издам тайната как може да превземе града, без да загуби нито един войник.“ На Олоферн харесали тия думи и той заповядал на прислугата си да помогне на Иудит да стане от земята. Когато се изправила, пълна с неописуем чар, присъствуващите в шатрата сановници викнали с безкрайно възхищение: „Как може да бъде презиран народ, който има такива чудни жени!“ Тогава Иудит се престорила, че изпада във вдъхновение и с пророчески глас предсказала на нашествениците пълна победа над Иудея. Олоферн се зарадвал безкрайно и казал: „Ако предсказанието ти се изпълни, обещавам, че Богът на Израел ще стане и мой Бог.“ После наредил да се даде на Иудит удобна шатра и три дни подред я канел на богати пирове. Но еврейската жена не желаела да се храни с нечисти гозби и яла само онова, което й поднесла прислужничката от Ветилуя. Олоферн ставал все по-настойчив в ухажването си. Иудит се ориентирала, че на четвъртия ден той ще я покани да остане след пира в шатрата му. Преди да си легне, тя отпратила прислужницата си и цяла нощ се молила със сълзи на Йехова да й помогне във взетото решение. На другия ден се състоял най-великолепен пир. Олоферн в радостно очакване на удоволствията изпил твърде много вино и легнал тежко на леглото, натиснат от дълбок сън. Тогава Иудит отрязала главата му с неговия собствен меч, след това я увила в мрежата за комари и скрила в пътната си торба. После се измъкнала от лагера, върнала се бързо във Ветилуя и показала на сънародниците си главата на омразния военачалник. В града зацарила голяма радост. Хората благодарели на Йехова за, победата и славели героинята, която с два удара отсякла главата на врага. Когато сутринта асирийците намерили предводителя си мъртъв, изпаднали в такава паника, че се втурнали да бягат, като изоставили целия лагер с несметни съкровища и със заграбената в Иудея плячка. Защитниците на града ги преследвали със страхотна ожесточеност и им устроили такава сеч, че само малцина успели да избягат живи. Плячка на победителите станали големи стада от крави, волове, овце, осли и камили, както и голямо количество злато, сребро, оръжие и дрехи. Всичко, което било лична собственост на Олоферн, — а именно златото, среброто, благородните камъни и скъпоценните дрехи, било предадено на Иудит като награда за нейното геройство. Три месеца жителите на града чествували победата всред танци, песни, молитви и свирене на арфи. Сам първосвещеникът Йоаким пристигнал от Йерусалим, за да изрази своята почит към героинята и да вземе участие в общата радост. Иудит живяла сто и пет години, обкръжена от почитта и любовта на народа, а денят на голямата й победа бил причислен към еврейските празници и оттогава е чествуван всяка година.

Естир — персийска царица

В третата година от царуването си персийският цар Артаксеркс устроил голям пир. Той поканил на него князете и сановниците на Персия и Мидия, както и наместниците в подчинените му страни от Индия чак до Етиопия. Сто и седемдесет дни без прекъсване продължил пирът, а накрая царят поканил на седемдневно пиршество всички жители на Суза без оглед на техните заможност и значение. Масите били наслагани в двора и градината на двореца. Над тях за предпазване от слънцето били опънати бели, зелени и виолетови платна, прикрепени на мраморни колони. Гостите лежали на златни и сребърни легла, наредени около масите върху плочи от смарагдов и бял мрамор. Гозбите и виното били поднасяни от прислугата в блюда и чаши от чисто злато. При всяка маса седял по един княз, който подканвал народа да яде и пие. Същевременно в женското крило на двореца царица Астин гощавала на масата си съпругите на князете, големците и дворцовите сановници. На седмия ден от пиршеството Артаксеркс пожелал да покаже царицата на гостите си, защото била неизказано хубава. Тогава той й съобщил да се накичи с царска диадема и да се яви пред него. Но Астин се заинатила и не искала да изпълни заповедта. Крайно разгневен от непослушанието й, Артаксеркс веднага свикал съвет от седем персийски и мидийски князе, за да решат какво да правят с непослушната жена. Достопочтените мъже се разтревожили силно за спокойствието в собствените си домове, затова един от тях взел думата и казал следното: „Цар Артаксеркс заповядал да доведат при него царица Астин, но тя не отишла. Сега персийските и индийските княгини, които чуят за царицината постъпка, ще говорят същото на всички царски князе.“ Царят решил да прогони съпругата си завинаги. Едновременно изпратил писма до всички краища на страната си със заповед да се съобщи на поданиците, че жените са длъжни да слушат заповедите на своите мъже. По този начин било потушено опасното огнище на женския бунт. Същевременно царят наредил да бъдат намерени най-красивите момичета в цялата страна и изпратени в двореца. Тук под окото на доверен скопец избраните момичета в продължение на дванадесет месеца се мажели с миро, пръскали се с благоухания и украсявали лицата си с разни червила. А когато бивали готови, влизали в царското легло. След четири години дошъл ред на изключително хубавата девойка Естир. Тя била израилтянка, но никой не знаел това, защото не го била казала. Родителите й били умрели, когато била дете, и за нея се грижел чичо й Мардохей, един от многобройните изгнаници от Йерусалим. Артаксеркс се влюбил толкова силно в нея, че я взел за жена и коронясал за царица. Вследствие застъпничеството на братовата си дъщеря Мардохей бил издигнат на поста дворцов вратар и спечелил такова доверие, че пазел при вратата на царската спалня. Това разярило двама други вратари. Един ден Мардохей подслушал техния разговор и узнал, че коват план да убият царя. Той веднага уведомил Естир, която предупредила съпруга си за грозящата го опасност. Заговорниците увиснали на бесилката, а царят се привързал още повече към любимата си. Мардохей придобил такова влияние в двореца, че започнал да се отнася пренебрежително към първия министър Аман. А той бил всемогъщ сановник, пред когото всички треперели и падали на колене. Само Мардохей не коленичил пред него и не му се кланял. Аман бил разкъсван от ярост, но се чувствувал безсилен, защото дръзкият вратар се намирал под непосредственото покровителство на царя. Когато обаче узнал, че е от еврейски произход, решил да отмъсти кърваво на всички евреи, които живеели в Персия. Наговорен от него, Артаксеркс подписал декрет, с който заповядал да бъдат избити всички евреи, понеже имали други обичаи, закони и религиозни обреди. Когато Мардохей чул това, разкъсал дрехите си, облякъл се с вретище, посипал главата си с пепел и заскитал по улиците на. Суза, като изразявал с висок глас своето отчаяние и мъка. Естир решила да действува. Тя приготвила на другия ден пир, на който поканила царя и първия му министър. Аман, възгордян от това отличие, придобил самоувереност и поръчал да се издигне бесилка, висока петдесет лакти, на която възнамерявал да обеси Мардохей. През нощта обаче царят не можел някак да заспи и заповядал да му донесат за четене стари летописи. Тогава прочел как Мардохей му спасил живота. Претрупан с работа, той съвсем бил забравил това, но сега решил да възнагради верния си вратар. На другия ден Аман се явил пред царя, за да изтръгне присъда срещу Мардохей. Тогава Артаксеркс го попитал какво трябва да направи с човек, когото иска да възнагради. Първият министър, дълбоко убеден, че царят има пред вид него, отговорил: „На такъв човек, когото царят иска да почете, нека донесат царско облекло, с което царят се облича, и да доведат коня, на който царят язди, да възложат царски венец на главата му и нека дадат облеклото и коня в ръцете на едного от първите царски князе и да облекат човека, когото царят иска да почете, да го изведат на кон на градската стъгда и да възгласят пред него: Тъй се прави на оногова човека, когото царят иска да отличи с почести.“ Какъв бил неговият ужас, когато чул, че царят мислел за Мардохей. Съгласно своя съвет Аман трябвало да настани врага си на кон и да го поведе из града, като възвестявал на изумените поданици: „Тъй се прави на човека, когото царят иска да почете!“ Едва се върнал в къщи, изтерзан от това унижение, и при него се явили скопци със заповед да дойде на царския пир. Естир още преди това признала на мъжа си, че е израилтянка и племенница на Мардохей. Със сълзи на очи тя го молела да отмени смъртната присъда, издадена срещу нейните сънародници. Сега Артаксеркс схванал подлостта на Аман и щом той се явил в двореца, заповядал да го обесят на бесилката, на която щял да увисне Мардохей. По молба на Естир царят не само отменил страшния декрет, но дори позволил на евреите да отмъстят на враговете си в цяла Персия. По този начин седемдесет и пет хиляди души загубили живота си, а между тях били и десетте синове на Аман. Мардохей, който след Аман поел поста пръв министър в персийския двор, разпратил писма до всички еврейски общини с покана за спомен на спасението си да чествуват всяка година тържествено радостния празник Пурим, което значи „празник на съдбата“, понеже тогава се решила съдбата на еврейския народ.

Товит — верен израилтянин на персийска земя

В едно от малките галилейски градчета в територията, заемана на Нефталимовото племе, се родил израилтянинът Товит. Той бил отгледан в религиозната атмосфера на родния дом, в който царяла привързаност към традицията и вярата на дедите. В същия дух възпитал и сина си, на когото дал името Товия. Откаран в асирийски плен, Товит успял да укрепи някак живота си и работите му вървели много добре. Той бил заможен и имал всичко в изобилие, но не ползувал богатствата за себе си, а ги делял с най-нуждаещите се свои сънародници, потискани тежко от асирийците. Особено се посвещавал Товит да извършва последната услуга на умрелите израилтяни и да ги погребва съгласно ритуала на Мойсеевата религия, за което го заплашвало строго наказание. Веднъж, уморен от погребването на умрелите, той си легнал на земята, но едно лястовиче изпражнение паднало от гнездото право в окото му. Товит със смирение понасял слепотата или тежката болест на очите, не се бунтувал срещу Бога и търпял с най-голямо спокойствие подигравките на злорадите и безбожни хора. Когато старият Товит почувствувал, че дните му са вече преброени, пратил сина си Товия при бедния Гаваил, комуто на времето си дал пари назаем, за да ги вземе и донесе на тъжния си баща. За водач на неопитния младеж до далечния град Рага се предложил сам ангел Рафаил, който по тази случай приел човешки образ. Щом видял готовия за път неочаквано хубав младеж, младият Товия го попитал: „Откъде си, добри ми младежо?“, а той отвърнал, че произхожда от израилските синове и отива в Рага. Приятно изненаданият Товия се зарадвал и съобщил тази щастлива вест на баща си, който му поръчал да се държи за непознатия пътник. Младият Товия не се излъгал в него. Ангел Рафаил не само го довел до Рага, но му намерил и съпруга, дъщеря на Рагуил, роднина на Товитови, а когато се върнал заедно с Товия в дома му, излекувал зрението на стария му баща. Тогава младият Товия, изпълнен с благодарност към Рафаил, казал на баща си: „Татко, какво възнаграждение ще му дадем, та нима може да има нещо достойно за такива благодеяния? (…) Но моля те, татко, да го попиташ дали не би взел половината от всичко, което донесохме.“ Рафаил обаче не се съгласил да приеме възнаграждение и открил кой е.

Иов

В арабската земя Уц живеел един благочестив и справедлив човек на име Иов. Щастието му помагало във всяко отношение, защото освен седем синове и три дъщери имал седем хиляди овце, три хиляди камили, петстотин товарни волове, петстотин ослици и голям брой слуги. Веднъж, когато децата му пирували, а той принасял жертва на нивата си, на небето ангелите се събрали пред лицето на Бога, а всред тях бил и сатаната. Попитан от твореца откъде иде, сатаната отговорил: „Ходих по земята и я обходих.“ Когато Бог го попитал дали е видял Иов, благочестив и справедлив човек, който не е сторил зло никому, сатаната отвърнал язвително, че е лесно да бъдеш благочестив, когато си богат и щастлив. „Отнеми имота на Иов — рекъл той предизвикателно — и тогава ще видим дали ще те благославя.“ Бог се съгласил да постави на изпитание набожния Иов и дал на сатаната свобода в това отношение. Веднага върху Иов започнали да се сипят нещастия. Савейци отвлекли добитъка му и избили пастирите, небесен огън погълнал овцете и слугите му. Халдейци отвлекли камилите му, а ураган откъм пустинята съборил къщата му и засипал в развалините синовете и дъщерите му. Иов раздрал дрехите си, обръснал си главата и като се поклонил пред Бога, казал с най-дълбоко смирение: „Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе (както беше угодно Господу, тъй и стана), да бъде благословено името Господне!“ Бог бил безкрайно доволен, че не се излъгал в набожния мъж и укорявал сатаната, че го наговорил да го подложи на страдания без никаква причина. Но сатаната не се признал за победен и рекъл хапливо: „Я се допри до костите му и плътта му — ще ли те благослови?“ Бог отново позволил на сатаната да действува и той покрил тялото на Иов с отвратителни циреи. Нещастникът седнал на торището и с едно чирепче изстъргвал течащата гной. На всичко отгоре съпругата му, огорчена от нещастието, го обсипала с обиди и креснала яростно: „Ти все си още твърд в непорочността си. Похули Бога и умри!“ На това Иов й отвърнал спокойно: „Говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?“ Тримата негови приятели Елифаз, Вилдад и Софар узнали за неговите нещастия. Веднага побързали да отидат при него и когато го видели в такова отчаяно положение, разплакали се, разкъсали дрехите си и посипали главите си с пепел. После седнали край него и седели така цели седем дни и седем нощи, като пазели пълно мълчание, за да почетат страданията на приятеля си. Най-сетне Иов се изтръгнал от болезненото си вцепенение и със сломен глас започнал да се вайка над нещастната си съдба: „Да бъде проклет денят, когато съм се родил. Защо не съм умрял в утробата на майка си или като бебе върху коленете й! Нима не съм мълчал, нима не съм бил спокоен човек? А въпреки това навлякох гнева божий върху себе си.“ Елифаз изслушал неспокойно тези оплаквания и му забелязал с укор в гласа: — Къде остана твоята богобоязливост, твоята сила и твоето твърдение, съвършенството на твоите пътища? Въпреки това Иов продължавал да се вайка:

Бог ме предаде на беззаконика

и ме хвърли в ръцете на нечестивци.

Бях си спокоен, но той ме потресе;

хвана ме за шията, наби ме и ме тури за цел на себе си.

Обиколиха ме стрелците му;

той разсича моите вътрешности,

без да щади, проля на земята жлъчката ми,

пробива в мене дупка до дупка,

тича върху ми като ратоборец.

Вретище съших на кожата си

и в прах сложих главата си.

Лицето ми от плач почервеня

и върху клепките ми е смъртна сянка,

макар че в ръцете ми няма крадено

и че молитвата ми е чиста.

Приятелите му се впуснали в дълъг разговор с него, при който изразили предположението, че той навярно е сгрешил нещо, защото не се наказват невинни хора. Но Иов се кълнял във всичко и призовавал Бога за свидетел, че е без грях, че страда невинно. Известно време този разговор бил слушан от един млад човек на име Елиуй. Най-сетне той се намесил в разговора на четиримата приятели и заявил, че според него и едната, и другата страна нямат право. Често пъти страданието не е наказание за сторени грехове. Неведнъж Бог изпитва тежко именно преданите му смъртни, за да ги подложи на изпитание и да укрепи добродетелите им. Иов през целия разговор проклинал съдбата си, но нито за миг не губел вяра в неизвестната мъдрост на божието провидение. За награда поради безкрайното му доверие Бог се явил пред него всред страхотен вихър и му обяснил, че напразно се мъчи да открие причината на страданията си, понеже всемогъщите и мъдри божии намерения прекрачват границите на човешкото разбиране. Иов се разкаял и Бог му върнал синовете, дъщерите и целия имот.

Данаил

Когато Навуходоносор превзел Йерусалим и взел в робство иудейския цар Йоаким, той пожелал да има в двора си младежи от еврейска царска или княжеска кръв, които искал да възпитава и образова в халдейски дух. Между красивата младеж, доведена във Вавилон, се намирали Данаил и трима негови близки другари: Анания, Мисаил и Азария. Четиримата приятели се отличавали със своята набожност и не искали да ядат поднасяните в двореца гозби, понеже не били приготвени според наредбите на Мойсей. Затова измолили от евнуха, който ги възпитавал, да се хранят само с хляб и зеленчуци. Младите хора не само изучавали историята и обичаите на Вавилон, но били посвещавани и в знанията на халдейските магове: в астрологията и изкуството да тълкуват сънища. След като завършили науките, Навуходоносор заповядал да доведат при него възпитаниците, за да ги подложи на изпит. И тогава за свое изумление се убедил, че по знания и мъдрост те надминават десетократно всички гадатели и магове на Халдея. Най-мъдрият между всички тези еврейски младежи бил обаче Данаил. Един ден Сусана, чудно красива и богобоязлива съпруга на богатия търговец Йоаким, се къпела в езерцето в своята градина. Иззад храстите я поглеждали двама похотливи старци и се приближили към нея с неприлични предложения. Когато Сусана ги пропъдила, обвинили я пред съда в прелюбодеяние. Разпитани за подробностите, те твърдели дръзко, че я видели с някакъв младеж, когото обаче не успели да хванат, защото бил по-бърз от тях. Съдът повярвал на старците и осъдил жената на смърт. Когато щели да я откарат за екзекутиране, дотърчал Данаил. Осенен от ясновидство, той викал с отчаян глас да отложат изпълнението на присъдата, защото жената е невинна. Тогава съдиите се съгласили той лично да проведе още един път следствие. Данаил разделил старците и започнал да разпитва всеки от тях поотделно. Скоро се оказало, че показанията им са противоречиви. Един уверявал, че видял престъпната двойка под едно мастиково дърво, а другият твърдял, че това било голям дъб. Станало ясно, че обвинителите лъжат, поради което били осъдени на смърт чрез убиване с камъни, а набожната жена била пусната на свобода. Случило се, че Навуходоносор сънувал сън, който го разтревожил силно. Поради това повикал в двореца си гадатели, магьосници и магове от цяла Халдея. Но те били съвсем безпомощни, защото царят бил забравил какво сънувал и искал от тях не само да му обяснят, но и да му припомнят съня. Когато му заявили, че само боговете знаят човешките сънища, той изпаднал в такава ярост, че заповядал да бъдат убити всички мъдреци в държавата му. Присъдата включвала и Данаил. Той обаче заявил на палачите, които дошли да го хванат, че е готов да открие съня на царя, затова молел да му дадат един ден време, за да се подготви. През цялата нощ той се молил, докато Йехова се съжалил над него и му открил тайната. На другия ден сутринта Данаил се изправил през Навуходоносор и рекъл: „Ти, царю, си видял насън огромен истукан. Главата му е била златна, гърдите и ръцете сребърни, коремът и бедрата му медни, а краката една част от желязо, другата част от глина. Изведнъж от близкото възвишение се търколил камък и превърнал истукана в прах, който бил разнесен от вятъра. А камъкът се превърнал в грамадна планина и тя запълнила цялата земя.“ След това Данаил пристъпил към разясняване на странния сън. „Ти си златната глава — говорел той в транс — А после ще се създаде друго царство — сребърно, после трето — медно царство. А четвъртото царство, желязното, ще смаже по-раншните и ще съществува навеки.“ Когато царят изслушал мъдрите думи, паднал ничком, възхвалил еврейския Бог и направил Данаил управител на всички вавилонски владения. По негово застъпничество той подарил живота на предсказателите и мъдреците, които бил осъдил на смърт. След известно време Навуходоносор заповядал да се издигне в равнината Деир златен истукан, висок шестдесет лакти. После събрал пред него всички князе, големци и сановници, за да се поклонят на идола. Щом засвирили тръби, пищялки, флейти и арфи, поданиците паднали ничком и отдали божествена чест на истукана. Само еврейските младежи Седрах (или Анания), Мисах (или Мисаил) и Авденаг (или Азария) стояли изправени, понеже не искали да служат на езическо божество. За наказание царят заповядал да бъдат хвърлени в запалена пещ и поръчал да я нагорещят седем пъти повече, отколкото обикновено била палена досега. Но огънят не засегнал верните изповедници на Йехова, защото за тях се грижел ангел, който ги съпровождал до мястото на екзекуцията. Когато младежите излезли от пещта, без да бъдат докоснати от пламъка, царят ги издигнал на високи държавни постове и заповядал никой под страх от смъртно наказание да не смее да хули Йехова. Скоро Навуходоносор имал втори сън. Видял дърво, обсипано с плодове, което достигало чак до небето. По клоните му било пълно с птици, а около дънера живеели диви животни. От небето слязъл ангел, разсякъл дървото, разгонил птиците и зверовете, а оставил само корените, които притиснал до земята с вериги от желязо и мед. Повикан в двореца, Данаил лесно обяснил странния сън: „Царю, дървото, това е твоята власт, която достига небето, както неговите клони. Както то, и ти ще бъдеш отлъчен от хората и ще се умопобъркаш. И тогава хората ще те изхвърлят от своята среда. Ще живееш между животните и ще ядеш трева, както воловете. А оставените корени означават, че царството ще ти бъде върнато, когато разбереш, че властта произхожда от всевишния.“ Така и станало. Царят се умопобъркал, живял между животните при най-голямо унижение, а когато след седем години здравето му се възстановило, князете и сановниците отново го възстановили на трона. Оттогава той се отказал от фалшивите богове и славел само небесния цар, който наказал неговата надменност, понижил го, а после отново го издигнал. На вавилонския трон се качил Валтасар. Веднъж той устроил в двореца голям пир, на който поканил всички свои сановници. Масите били отрупани с храна и вино и за кратко време всички пируващи, без да се изключват цариците и царските наложници, се напили. Пияният Валтасар заповядал да донесат всички златни и сребърни съдове, задигнати от Йерусалимския храм, за да пият гостите от тях. Внезапно се подала човешка ръка и написала върху стената на трапезарията три тайнствени думи: мене, текел, упарсин. В залата зацарила гробна тишина. Пируващите с облещени очи гледали видението, а царят побледнял и цялото му тяло затреперало от ужас. Данаил бил повикан отново в двореца и казал следното на царя: „Ти и твоите Господа, и твоите жени, и наложниците ти сте пили вино от съдовете на храма на Йехова. Затова той е изпратил ръката, която е писала на стената. А знаците, които е написала, означават: преброени, претеглен, разделено. Бог е преброил дните на твоето царство и ще му сложи край. Претеглен си на теглилката и си намерен твърде лек. Царството ти ще бъде разделено и дадено на мидийците и персите.“ Валтасар разбрал, че през устата на Данаил говори духът божий, затова го облякъл в пурпур, сложил му златна огърлица на шията и го издигнал в трета особа в държавата. Същата нощ пророчеството се изпълнило: Валтасар бил убит, а вавилонският трон бил зает от Дарий, цар на мидийците. Цар Дарий назначил сто и двадесет провинциални наместници, над тях поставил трима князе, а над тези князе — Данаил. Сановниците в държавата, ядени от завист, решили да съборят царския любимец. Понеже той изпълнявал вярно поверената му служба, било мъчно да го очернят пред царя. Знаели обаче неговата привързаност към Йехова и ревността му при изпълнението на религиозните задължения. Затова намислили да ударят Данаил от тази страна. Натоварен от тях, Дарий издал заповед, с която забранявал на поданиците си в продължение на тридесет дни да се молят на боговете. Данаил не можел да се съобрази с нареждането, защото противоречало на Мойсеевите заповеди. Той отварял прозореца на дома си по посока на Йерусалим и три пъти дневно се молел на Йехова. Завистниците го видели, когато се моли, и го обвинили пред царя в непослушание. Дарий много ценял и обичал Данаил, затова с тежко сърце го осъдил да бъде хвърлен в ямата, където държали гладни лъвове. След като издал присъдата, царят не вечерял и бил толкова изтерзан, че не мигнал през цялата нощ. Рано сутринта той отишъл при ямата и с плачлив глас извикал: „Данаиле, рабе на Бога, живий! Твоят Бог, комуто неизменно служиш, можа ли да те избави от лъвовете?“ На това Данаил отговорил: „Царю, жив да си вовеки! Моят Бог проводи своя ангел и затвори устата на лъвовете и те не ме повредиха, защото аз излязох пред него чист, а и пред тебе, царю, не съм извършил престъпление!“ Царят не могъл да си намери място от радост, заповядал да извадят Данаил от ямата и му върнал по-раншните достойнства. Вместо него наредил обвинителите да бъдат хвърлени в ямата, а лъвовете веднага ги разкъсали и изяли. Данаил живял още и в началото на владичеството на цар Кир. Той се радвал не само на уважение като държавен сановник, но и се прославил като вдъхновен пророк. Във видения, в които през небесата прелитали вихри, а от морето се показвали странни чудовища, предвещавал на еврейския народ освобождение от всички страдания и появяване на божи помазаник, който ще очисти греховете и ще възвърне справедливостта на земята. Този месия на народа ще седне на трон всред пламъци, а изпод краката му ще потече огнена река. Хиляди слуги ще чакат неговите заповеди, а верните ще спазват заповедите, записани в свещените книги. Когато Кир позволил на еврейските преселници да се върнат в Йерусалим, Данаил бил вече твърде стар, за да може да издържи дългия път. И той свършил живота си във Вавилон, а като висок сановник бил погребан в грамаден царски гроб.

Йона

Веднъж Йехова поръчал на Йона да отиде в Ниневия и да съобщи на грешните й жители, че унищожението й наближава. „Стани, иди в Ниневия — казал Йехова, — град голям, и проповядвай в него, защото злодеянията му достигнаха до мене.“ Но пророкът се уплашил от тази мисия, понеже му се струвало, че е безнадеждно да поучава в град, пред който Йерусалим изглеждал бедно село. Затова, вместо да тръгне на изток, той се качил на кораб в Яфа и заминал в противна посока, към Тарсис. Разгневен поради непослушанието на раба си, Йехова развихрил страхотна буря в морето. Ураганът и грамадните вълни се удряли с рев в кораба, моряците денем и нощем изливали вода през борда и се молели на своите богове за милост. В това време Йона спял дълбок сън под палубата. Кормчията го събудил и изръмжал: „Защо спиш? Стани и извикай към твоя Бог; може би Бог ще си спомни за нас и ние не ще загинем.“ За да се намери виновникът за нещастието, хвърлили жребий. Жребият паднал на Йона. Тогава моряците му казали: „Кажи ни защо ни постигна тая беда?“ Йона признал, че той навлякъл гнева на Йехова, понеже не се подчинил на волята му. „Какво да направим с тебе — питали те уплашени, — за да утихне морето за нас?“ (…) „Вземете ме и ме хвърлете в морето — отвърнал Йона примирен — и морето ще утихне за вас, защото знам, че заради мене ви постигна тая голяма буря.“ Моряците решили да се отърват от опасния пътник. Опитали се да го свалят на сушата, гребели с веслата, колкото сили имали, но не могли да стигнат до брега, тъй като побеснелите вълни ти отблъсквали обратно в морето. Не им останало нищо друго, освен да го хвърлят във водата. Тогава Йехова заповядал на един кит да погълне Йона. Пророкът седял три дни и три нощи в корема на морското чудовище, като пеел благодарствени химни за слава на Бога, който го спасил от удавяне. Когато китът го изплюл на сушата, пророкът тръгнал послушно към Ниневия. Там от сутрин до вечер обикалял по улиците, разгласявал на жителите думите на Йехова и пророчествувал, че след четиридесет дни Ниневия ще бъде разрушена. Асирийският цар повярвал на предсказанието му и се разкаял. Поданиците му трябвало да се подложат на строг пост, на домашните животни не била давана нито паша, нито вода за пиене. Като видял, че жителите на Ниневия се отклонили от лошия път, Йехова ги съжалил и отменил присъдата си. Това не се харесало на Йона. Разочарован и сърдит, той напуснал града, за да не се изложи на присмеха на хората, на които бил предсказал гибел. Недалече от Ниневия си построил колиба и там се оплаквал огорчен: „О, Господи, затова и побягнах в Тарсис, защото знаех, че ти си Бог благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив. А сега как изглеждам аз! Моля те, вземи душата ми, защото ми е по-добре да умра, отколкото да съм жив.“ Йехова не отговорил на пророка, но направил така, че под главата му израсло високо растение, което го засланяло от палещите лъчи на слънцето. На другия ден заповядал на червеи да прехапят корените на растението и то изсъхнало и се разсипало в прах. Същевременно от изток духнал горещ сух вятър, а слънцето пекло така безмилостно, че Йона припаднал от жегата. Йехова се обадил със следните думи: „Тебе ти е жал за растението, за което не си се трудил (…) Аз ли да не пожаля Ниневия, тоя голям град, в който има повече от сто и двадесет хиляди души невинни?“