Даниъл и Дина Найери
Опасна дарба или поредният Фауст (23)

Глава 22
Пропиляно време

— Йохан, приятелю, аз съм двойно прокълнат — защото аз се провалих, а приятелите ми спечелиха слава.

— Престани да се самосъжаляваш. Нали имаш пари? Върви и изживей мечтите си.

— Страхувам се, че нямам достатъчно кураж, за да следвам мечтите си.

— Каквото можеш да направиш или мечтаеш, че ще направиш — започни го.

В смелостта има гениалност, сила и магия.

— Ах, много красиво, Йохан, много красиво. Лесно е да го каже човек, който вече е постигнал величието. Ти си мислиш, че светът съществува, за да служи на теб.

— А не е ли така?

— Не и за мен.

— Тогава ще ти кажа следното: Накарай света да служи на теб!

— Какво предлагаш? Да продам душата си на дявола?

— Предполагам, че на дявола не му е притрябвала твоята опърничава душа. Предполагам, че би бил по-доволен, ако се сдобие с някоя от онези души, които не се продават.

* * *

Трябваше да го забележа, помисли си Бисе. Беше очевидно, и то отдавна. Валентин беше изгубил представа за реалността. Ден след ден го беше наблюдавала как се промъква в бялата стая, онази, която Вилрой му подари и която напомняше на Бисе за стерилните, облицовани с дунапрен помещения на приютите за душевноболни. Валентин се бе променил, от безотговорен и закачлив бе станал прекалено нервен и… почти луд. Той постоянно трепереше, въртеше се, очите му се стрелкаха неспокойно. Понякога се втренчваше в демото на някоя игра на компютъра си, внушавайки си, че я контролира. Пръстите му блъскаха клавишите, разминавайки се с движенията на фигурите на екрана. Казваше някакви думи, повтаряше отново и отново една и съща фраза в стотици варианти на нещо минало, което единствено той познаваше. В последните няколко седмици толкова пъти бе прескачал във времето — напред и назад, че накрая сетивата му се бяха предали. Не беше сигурен кои престъпления е извършил, кои животи беше живял. А тя трябваше да го забележи. Сега вече беше ясно — дарбата му нямаше да му позволи да живее дълго. Най-вероятно нямаше да дочака онова, което му бе обещано. Дарбата му щеше да продължи да го обърква, да измъчва мозъка му, докато не се препълни дотолкова със спомени, че да си пожелае гувернантката да го убие.

Но Вилрой вече бе получила душата му. Вероятно щеше да му даде онова, което искаше, ако това щеше да помогне на плановете й. Щеше да изтрие милионите гласове в главата му, щеше да го превърне в безмозъчна кукла. Но това още не беше станало — поне не за Валентин. Бисе се сети за Бъди — другият, когото беше виждала пред белия прозорец. Най-сетне разбра. Бъди беше бъдещето на Валентин. Той беше празна черупка. Единственото, останало от един реален човек с минало, семейство и живот, погубен преди много години. В седмиците, прекарани с Кристиан, той си бе възвърнал част от старото си аз, от човешката си същност. Но възкресяването на една изгубена душа, в пълна, ненаранена цялост, не беше работа за няколко седмици. „Горкият Бъди“ помисли си тя.

Бисе и Кристиан избягаха от стаята на Виктория към дневната в средата на апартамента.

— Къде е той? — попита Кристиан с твърде спокоен глас, който не предвещаваше нищо добро. Не се въртеше като луд, както очакваше Бисе.

— Кой?

— Брат ни, Валентин.

Бисе не знаеше откъде да започне. Той не ни е брат. Имали ли сме някога истински семейства? Знаят ли те, че съществуваме? Може би трябва да се фокусираме върху онова въплъщение на злото, което ни отгледа. Но Кристиан сякаш не се интересуваше от тези въпроси.

— Защо ти е притрябвал Вал? — попита Бисе.

— Така — отвърна Кристиан, все още бесен, но в същото време странно, впечатляващо спокоен.

— Защо така? — настоя Бисе, като опита да се засмее.

— Защото искам да го намеря и да го убия.

Бисе поклати глава. Кристиан не беше единственият, който кипеше от гняв. Бел я беше лишила от толкова много неща. Беше й отнела детството, спомените за родителите й, целия й живот и всичко това заради смешното желание да бъде красива. Но онова, което най-силно вбесяваше Бисе, бе, че Бел си спомняше. Бел знаеше как са изглеждали родителите им. Знаеше дали майка им се е смеела заразително и дали баща им е имал брада.

— Отивам в стаята си — рече Бисе и погледна часовника си.

— Какво? Сега ли? — попита грубо Кристиан.

— Имам главоболие, а и трябва да помисля. Можеш и сам да намериш Валентин.

— Окей, но аз всъщност не смятам да го убивам наистина… Просто… той е толкова… Твърде много ми дойде.

Бисе не си направи труда да му отговори. Просто тръгна към стаята, в която учеше, където си почиваше, нейната уединена пещера, където имаше всичко, от което се нуждаеше. Когато зави зад ъгъла, ускори крачка и дори се затича. Беше загубила представа за времето. За реалното време. След всичко, което се бе случило тази вечер, не бе имала възможност да остане насаме. Бутна вратата и се втурна в стаята. Огледа се с неспокоен поглед и отиде право при масата в дъното. Беше малка дървена масичка с едно-единствено чекмедже, което едва се забелязваше. Когато видя, че върху масата няма нищо, Бисе изтръпна. Ръцете й се разтрепериха. Тя се пресегна към чекмеджето и го отвори. То се оказа празно. Треперейки с цялото си тяло, едва успя да се добере до един стол. Пъхна и двете си ръце под краката, за да спре треперенето. Но не успя да попречи на дишането си да се учести и да стане неравномерно, докато цялото й тяло не се разтърси от силни спазми.

Никой не знаеше колко самотна се чувстваше Бисе в нейната пещера, където времето беше спряло. Мракът на тези мигове я преследваше — безнадеждността на свят, който вече не се върти към неизбежния си край. Предишния ден беше позволила на Бел да влезе тук — в това неприкосновено, прокълнато пространство, за да й помогне да се сдобри с Томас. След като знаеше, че Бел се е продала на Вилрой, това беше акт на опрощение. Когато по-късно научи, че Бел е предала и нея, това само увеличи болката. Никой от останалите не предполагаше как се чувства след всичко преживяно, а сега липсваха и зелените бутилки.

* * *

Валентин надникна в стаята на Бел. Тя още плачеше, но той не й обърна внимание.

— Кристиан да е тук? — попита вместо това, но додаде: — Уау, Бел. Трябва да спреш да плачеш, защото само влошаваш нещата.

— Не ме интересува — изхлипа тя. — Не ме интересува… колко по-грозна мога да стана. Бисе ме мрази. Изгубих сестра си… завинаги. Аз… я продадох…

— О, Бел, не плачи. Може би тя ще ти прости. Знаеш ли все пак къде е Кристиан?

Бел се поуспокои и изгледа учудено Валентин.

— Не знам. Но какво ти става? Не виждаш ли, че всичко се разпада?

Сетне стана от мястото си до прозореца.

— Къде отиваш? — попита я Валентин.

— Да потърся Бисе.

Бел избърса сълзите от лицето си и хукна към стаята на Бисе. По пътя зърна отражението си в един прозорец, огрян от светлината на свещите. Сърцето й подскочи. Когато най-сетне стигна пред вратата на Бисе, внезапно спря. Беше очаквала, че ще трябва да чука, да моли сестра й да отвори. Но вратата беше открехната. Беше оставена отворена най-безотговорно, толкова нетипично за Бисе. Тишината я накара да настръхне, сякаш нещо не беше наред. Усети същото, което чувстваше като малка, когато с Бисе се случеше нещо лошо. Като болката в коленете, когато Бисе беше ожулила нейните, или като усещането за спряла в гърлото буца, когато майка им се скара на сестра й.

Пресегна се и бутна вратата. Отвори уста да каже нещо, но изведнъж изгуби ума и дума. Вътре в стаята видя Бисе, втренчена в джобно огледало. Само че това не беше Бисе. Косата й беше по-дълга, тялото й бе по-оформено, лицето й бе по-издължено, като лицето на майка им. Бел ахна. Нейната сестра близначка беше поне двадесет и петгодишна.

Бел понечи да се втурне към нея, да разбере какво се е случило, но краката й не помръднаха.

— Бисе, Бисе, ти ли си?

Ръцете на Бисе все още трепереха, но тя успя да махне на сестра си да влезе. Внезапно Бел усети вътре в себе си неистово, безвъзвратно съжаление. През замъглените й от сълзите очи двадесет и петгодишната Бисе изглеждаше точно като майка им. Бел изтича и зарови омразното си лице в скута на Бисе.

— Толкова съжалявам. Бисе, толкова съжалявам. Моля те, прости ми.

Бисе помилва гальовно тънката косица на Бел. Не беше очаквала гневът й да премине толкова бързо. Но Бел явно съжаляваше и това бяха извънредни обстоятелства. Бел усещаше, че ръцете на сестра й все още треперят. Вдигна глава.

— Какво се е случило с теб? Защо?

— Аз съм стара, Бел.

— Какво искаш да кажеш?

— Пропилях живота си в самота, четейки книгите си.

— За какво говориш?

— Помниш ли когато Никола ни даде дарбите? Когато ми каза, че мога да се скрия, когато пожелая?

Бел се подразни, когато чу, че Бисе нарича мадам Вилрой с малкото й име.

— Да — въздъхна, — беше само преди пет години. Тогава се сдобихме с дарбите си. Съжалявам, че те е накарала да мислиш, че сме били тук през цялото време. Беше само пет години… не петнадесет.

— Не. Аз съм била тук през целия си живот. Тя ме изигра, Бел.

— Но…

— Толкова много години. В началото беше вълнуващо. Можех да прочета всички книги, които исках. Тя ми даде цели тонове. Можех да науча всички езици. Тя ме насърчаваше да продължавам. Колко време мислиш, че му трябва на човек, за да научи толкова?

— Аз… не знам.

— Не дни… не месеци. Нужни са години. Години. Разбираш ли?

— Но ако спираш времето, не би трябвало да има значение колко дълго…

— Тя не ми каза, че тялото ми ще продължи да старее. Всичко останало спираше, но не и аз.

Очите на Бел се разшириха, когато разбра.

— О, не — прошепна.

— Поддържаше ме на същата възраст като вас със серума, който ми даваше всяка вечер — серум, който изтриваше времето, прекарано в криене, стига да го вземах до края на живота си. В началото, когато още не знаех, че тялото ми старее, тя ми каза, че това е лекарство… за главоболието ми. По-късно, когато вече бях го правила доста дълго, най-после ми каза истината. Само че тогава вече не можех да спра. Без серума щях да умра.

— Да умреш?

— Вече съм минала отвъд смъртта, Бел. Времето, което съм прекарала в криене, е повече от сто години.

Бел усети, че й прилошава. Бисе са засмя тихо.

— Вече бях минала двадесетте, когато пристигнахме тук. Помниш ли, когато отидохме на училищната пиеса? В библиотеката навърших тридесет. Станах на седемдесет на някакъв голф турнир. Без серума ще достигна истинската си възраст и скоро ще умра.

Бел изглеждаше объркана.

— Но ти вече си вземала този серум, нали? Би трябвало той да ти е подействал. Тези години не би трябвало да се броят.

— Не е точно така. Вероятно правилната дума е изтривам. Серумът не изтрива тези години. Той просто ги маскира. Скрива годините, които съм прекарала в криене. Разбираш ли? Освен това върши работа само ако продължа да го вземам. Тя нарочно го е проектирала така. Никола иска да завися от нея — Бисе сведе поглед, засрамена. — И точно така ме задържа тук. — Просто имам нужда от нея.

— Аз… не разбирам. Защо й е притрябвало да…

— И на мен не ми беше съвсем ясно до тази вечер. Винаги съм се чудила защо ми даде толкова голяма дарба без никаква уловка. До вечерта, в която доведе Томас на гости, аз не знаех коя е тя в действителност. Мислех си, че ми е дала дарбата по същата причина като на вас. Смятах, че тя е вещица, която ни е осиновила. После, когато открих какво са направили момчетата, запитах се защо ми е дала дарбата да се крия. Дали и аз бях продала душата си? Или нещо друго? Тази вечер най-после разбрах какво се е случило. Отначало тя ме е отвлякла като единствена възможност да стигне до теб.

— Толкова съжалявам…

Бисе вдигна ръка да я накара да замълчи.

— След това, от някакъв момент нататък, бе решила, че иска и моята душа.

Бел въздъхна.

— Но аз нямах намерение да й я дам. Предполагам затова нямам белег върху гърдите си. Просто не бях съгласна да й сътруднича. А и тя никога не ме попита направо, тъй като аз не знаех коя е тя, а нямах и никакви спомени. Тя ми даде дарбата, защото знаеше, че съм объркана и уплашена, че възможността да се крия ще ми хареса, че ще я използвам твърде често и така ще стана зависима от нея — дотолкова, че да приема да преговарям за душата си. Не ми каза за остаряването, докато не станах твърде стара. Дотогава вярвах, че серумът помага на главоболието ми и ме държи будна, докато се крия.

Бел хлъцна, припомняйки си времето, когато бе споделяла самотата на сестра си.

Бисе продължи.

— Сетне, когато открих коя е, тя ми даде време да взема решение, да избера дали да запазя душата си, или серума. Душата или живота. Затова започнах да се крия все по-често, за да продължа живота си и защото… — Бисе спря, за да премисли думите си. — Моето време изтече, Бел.

— Какво ще стане сега?

Бисе заговори с приглушен глас:

— Не ми е оставила нито капка за тази вечер. Вече няма нужда от мен. Знае, че няма да ме получи. И че не може да ми вярва — Бел изглеждаше объркана, но Бисе продължи. — Малко по-рано, когато още не знаех за номера, който ми бе погодила, почти стигнах до една цел, която тя не мислеше, че някога ще достигна. Това обърка плановете й и тя реши да ми попречи да се крия. Научавах твърде много. Тя беше готова да направи всичко, за да ме изплаши, изпрати Виктория да ме шпионира, започна да ме измъчва в сънищата ми, да идва при мен, докато се криех…

Бел не искаше да чува повече за тази ужасна история, за проклятието, което бе донесла на сестра си, но все пак попита:

— И какво се опитваше да направиш?

— Ще разбереш, когато му дойде времето — отвърна Бисе.

Отговорът й накара Бел да се почувства сравнена със земята. Бел беше единствената причина мадам Вилрой да пази Бисе. Сега изглежда вече нямаше нужда от Бел, следователно Бисе също бе станала излишна. Заля я нова вълна от вина.

— Съжалявам, Бисе. Заради мен попадна в тази ситуация — Бел се разхлипа в скута на Бисе. — Ти не го заслужаваш.

— Напротив, заслужавам го. Ти искаше да бъдеш красива, но аз също приех подаръка й. Пиех серума, който ми даваше. Останах достатъчно дълго, за да повярвам, че мога да науча всичко, което може да се научи за един живот. Не мога да повярвам… че прекарах целия си живот в една пещера — Бисе се разсмя иронично.

Бел знаеше защо сестра й е толкова неспокойна, толкова уплашена от света, в който бе прекарала твърде малко време, непрестанно търсейки място, където да се скрие.

— Щеше ми се просто да бях изчакала — рече Бел, без да вдига глава от скута на Бисе.

— Какво имаш предвид? — попита Бисе.

— Красива си. Можехме да бъдем красиви. А сега, заради мен, никоя от нас няма да получи този шанс.

Бел не успя да сдържи сълзите, които потекоха по зачервените й, подпухнали бузи. Вътре в себе си усещаше непреодолимо съжаление. На двадесет и пет години сестра й сякаш беше извадена от картичка от 20-те години на миналия век — сериозна, сдържана, с толкова сини очи, които дори върху черно-бялата картичка приличаха на езера, като мираж в пустиня. Представи си Бисе, пътешественичката, в някой друг живот — истинска красавица с гарвановочерна коса и дълги, източени крака, застанала на перона на някаква гара с модерна шапка на главата, сякаш позира за снимка, като извадена от времето, нереална. Но вече беше твърде късно. Сега Бисе изглеждаше по-стара, свежата й красота бавно се изгубваше в еднообразието на средната възраст и постепенно преминаваше отвъд тази граница. Променяше се с всяка изминала минута. Бел усети как сърцето й подскочи в гърлото.

— Бисе, трябва да намерим остатъка от серума.

— А ти как си? — попита Бисе.

— Нямаме време за това. Вече съм добре. От доста време съм пристрастена. Вече искам да избягам. Ще се задоволя с това, с което разполагам.

Бисе се усмихна на сестра си. Сега усещаше дори по-силно от друг път миризмата й, като разлагащ се труп. Колкото й да съжаляваше за сестра си и за себе си, тя осъзна, че Бел се бе отказала от фиксидеята си. И затова бе готова да прости, да изживее последните часове от живота си в мир със сестра си.

В този момент в стаята връхлетя Кристиан, но като видя Бисе, се закова на място.

— Остарявам — поясни Бисе.

Кристиан стоеше като замръзнал, изгубил ума и дума.

— Кристиан, аз съм — рече Бисе, опитвайки се да го извади от вцепенението.

Той спря да се взира и попита:

— Какво става?

— Да се махаме оттук.

— Но нали преди не искаше.

— Трябваше да обмисля някои неща.

— А сега?

— Сега вече искам да се махна.

Тримата изтичаха навън. По пътя Бел разказа на Кристиан какво се е случило. Най-после Кристиан разбра защо Бисе се противеше да избягат — за нея това беше въпрос на живот и смърт.

Дали някога сестра му бе правила (или поне се бе преструвала, че е готова да направи) такава жертва като Бисе? Тя бе простила за всичко, което й бяха причинили, и бе решила да си тръгне, съзнавайки, че ако го стори, ако загърби всяка възможност да намери зелените шишенца, ще умре, преди да стигнат до центъра на града. Кристиан осъзна, че всеки път, когато я бе притискал да избягат, всъщност я бе карал да се откаже от живота си заради тях. Почти бяха стигнали външната врата, когато той спря.

— Не можем да го направим:

— Няма да прекарам последните си часове тук — рече Бисе и го дръпна за ръката.

— Не, няма да те оставя да умреш просто така. Какво ще стане, ако намерим серума? Има ли шанс да се върнеш към нормална възраст?

Бисе вдигна рамене. Вече не беше сигурна в нищо.

— Независимо какво правим, трябва да побързаме — рече Бел и погледна двете пеперуди, които кръжаха около главите им. — Щом тези са наоколо, няма да мине много време преди Вилрой да научи какво сме намислили.

— Имам план — обади се Кристиан.

* * *

Виктория бе прекарала по-добрата част от нощта, опитвайки се да съживи умиращия рояк. Вдигаше грижливо насекомите едно по едно, за да провери дали са мъртви, или само зашеметени. Накрая легна на пода и заспа, покрита с буболечки — някои мъртви, други мърдащи едва-едва като живо одеяло. Когато се събуди, както й се стори — часове по-късно, няколко пеперуди вече летяха наоколо, а подът, отрупан с телца, взе да се разчиства и във въздуха се оформи нов жужащ рояк. Виктория наблюдаваше отстрани. Насекомите не бяха тъй силни както преди. Сега бяха по-бавни, по-немощни, по-неориентирани. Понякога се блъскаха едно в друго. Тя пристъпи в средата на облака. Долови първо една дума тук, сетне някоя фраза там. Тъкмо се канеше да излезе, когато видя, че през вратата влетяха два гигантски стършела, стрелнаха се покрай главата й и се смесиха със стопилия се, измършавял рояк. Мозъкът й затърси новини — какво бяха видели стършелите, какво виждаха техните братя в момента — Бъди, който тичаше по коридора и гледаше през рамо буболечките, които го преследваха. Глупав дроид. Той продължаваше да се обръща през рамо, сякаш очакваше да го настигнат. Тогава Виктория го видя да влиза в стаята на Кристиан, да сяда до брат й и да взема цветен молив.

Кристиан го погледна и каза:

— Може би си заслужава.

Бъди седеше с тетрадката върху коленете си, сякаш се надяваше да примами Кристиан да го научи на още нещо.

— Мислиш ли, че ще ме приеме отново?

Бъди кимна, без да вдига глава, вторачил очи в пода.

Сърцето на Виктория биеше все по-бързо и по-бързо. Дали Кристиан отново променяше мнението си? Когато бе влязъл в къщата преди толкова години, едва десетгодишен, един-единствен поглед му бе достатъчен да разбере какво представлява мадам Вилрой. Тогава бе променил мнението си, вече не искаше сделката с нея, опитал се бе да избяга. Естествено, беше твърде късно. Виктория се засмя на непостоянството на решенията му. Толкова типично. Толкова слабохарактерно. Ето го отново сред тях, борейки се за наградата.

— Може би мога да го използвам за нещо добро. Мога да се опитам да помагам на хората, когато стана достатъчно силен — рече Кристиан.

Горкият, наивен Кристиан. Нямаше ни най-малка представа. Но това нямаше значение за Виктория. Вълнуваше я единствено това, че той изглеждаше склонен да сключи сделка. Тя знаеше колко силно мадам Вилрой иска Кристиан, колко важен бе той за нея. Ако имаше как тя да получи признанието за спечелването му на тяхна страна, мадам Вилрой щеше да си даде сметка колко е полезна. Щеше да я научи на нови неща. Заедно може би щяха да се отърват от близначките.

— Аз трябваше да спечеля тази награда днес, а не Конър — рече Кристиан.

Бъди кимна. Сочеше нещо върху страниците с показалеца си, сякаш се мъчеше да запомни всяка дума.

— Виктория беше права. Трябва да ги унищожа всичките.

Бъди го погледна със съчувствена усмивка.

— Виж ми гърдите — продължи Кристиан и разкопча ризата си, за да покаже какво го тревожи. Виктория видя голите му гърди, бутилката с вода в едната ръка и тъмния белег на мястото над сърцето. Ето каква била работата. Тя се измъкна от гъстия жужащ облак и хукна към стаята на Кристиан.

— Кристиан! — извика, малко по-приповдигнато от нормалното.

— Какво искаш? — обърна се рязко брат й, а иззад рамото му надникна с празен поглед Бъди. Един стършел и няколко пеперуди все още кръжаха наоколо. Една бе кацнала на тавана. Виктория ги погледна с благодарност. Сетне се обърна отново към Кристиан и каза:

— Просто чух част от онова, което каза току-що.

— Е и?

— Мога да ти помогна. Можем да измислим какво да поискаме от мадам Вилрой. Ще те заведа при нея.

— И защо си ми притрябвала?

— Защото сега аз съм нейната любимка.

— Сигурен съм, че все още харесва Валентин повече от теб — подразни я Кристиан.

Виктория се опита да остане спокойна.

— Мога да пратя пеперудите да я извикат… ако искаш. Можем да говорим заедно с нея.

Виктория се опитваше да бъде мила, но вместо това прозвуча по-алчно от друг път. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че иска да спечели заслугите.

Протегна ръка и улови двете пеперуди в дланта си. Притисна ги към лицето си и им прошепна нещо. В миг те литнаха към източното крило.

* * *

Бисе се криеше в един къс ръкав, който водеше от главния коридор към източното крило. Бел беше с нея, примираше от страх и чакаше мадам Вилрой да излезе.

— Мислиш ли, че това ще свърши работа? — попита я Бисе.

— Знам само, че единственият начин да ни шпионира, са тези пеперуди. Тя не е всевиждаща. Не е Господ.

— И все пак… — Бисе млъкна и наведе глава. Не можеше да спре да се взира в стареещите си ръце. Прокара пръсти през косата си — сега сребристосива и доста изтъняла. Опипа линиите на лицето си — сега по-възрастно, отколкото беше преди няколко минути, и добави: — Времето ни изтича.