Даниъл и Дина Найери
Опасна дарба или поредният Фауст (14)

Глава 13
Белият прозорец

— Не, Уилям, ние не сме обикновени разбойници. Не крадем заради спорта. Не сме уродливи и самотни мизантропи — в противен случай нямаше да съм тъмната дама от твоите сонети, тъй мила към теб. Не е ли така, Уилям? Аз не съм злодей. Ние ги създадохме. Развити цивилизации, крепящи се върху плещите на неколцина. Подобно на първата майка, ние сме майки на първите сред нас — най-великите. Сестринство, което пази реда. Вероятно доста чудати — смятам, че би било по-добре да се нарече така — гилдия на чудатите сестри.

— Чудати сестри… това беше само сън.

— Не, Уилям. Не беше сън. Нито пък делириум. Трябва да повярваш, че е истина. Един мираж не може да бъде тъй истински, не би могъл да те вдъхнови да напишеш прочутите си пиеси — онези, заради които стана прочут, а не никому неизвестния син на местния месар.

— Какво правиш тук? — попита Валентин, отхапа от зрялата праскова и седна до Бисе край масата в дневната на дома.

— Просто чета — отвърна Бисе. Отвсякъде бе затрупана със страници, изписани с нечетливи букви. — Опитвам се да разгадая този текст.

Той надникна над рамото й и се отпусна обратно на стола.

— Не ти ли писва понякога от четенето?

— А на теб не ти ли писва от писането?

— Да, но аз поне имам определена цел. Ти какво точно правиш? Трябва да намериш цел, която да преследваш, сестричке! Ти си по-умна от Виктория.

— Благодаря.

— Така е. И защо не?

На Бисе й се прииска да му разкаже какво изпитва, колко силно мрази това място, как няма къде другаде да се скрие, освен в собствения си свят. Да му каже, че няма голяма полза да те осиновят, ако накрая пак се окажеш сам. Може би пък той щеше да разбере, че тя има нужда да отиде на друго място. Всъщност, едва ли. Той се забавляваше. Той нямаше представа какво е да имаш близнак и внезапно да го изгубиш. Обаче не му каза нищо от това. Само се усмихна и повтори още веднъж: — Благодаря.

— Защо не излезеш с Бел и нейните приятели? Тя познава почти всеки тук — настоя Валентин.

Бисе вдигна рамене.

— Не, тя не ме иска около себе си.

Като видя болката, изписана на лицето й, Валентин опита друго.

— Окей, разбирам, че Бел е твърде заета и че ти не искаш да си имаш вземане-даване с Вик. Но не е добре да си сама през цялото време.

— Окей, може да помисля върху това по-късно — отвърна тя и отново се зачете.

Няколко минути Вал просто дъвчеше и се взираше в Бисе.

— Да си забелязала нещо особено с Вилрой напоследък? — попита я.

— Моля?

— Толкова е тайнствена… тъй трудна за разбиране — въздъхна той тежко.

— И на мен така ми се струва.

Той продължи да я гледа как чете.

— Да, предполагам — изведнъж лицето му помръкна и той продължи да човърка. — Бисе, искаш ли да чуеш една наистина интересна история?

Бисе вдигна поглед.

Той се наведе напред.

— Знам нещо, което е много по-интересно от тази книга — прошепна Валентин.

Тя го погледна, но не каза нищо. Изпита чувството, че е чакала тази история цял ден. Или пък я беше чувала и преди. Вероятно я беше слушала отново и отново стотици пъти, по различен начин, в някаква паралелна реалност, на която не бе позволено да остане в паметта й. А може би тя щеше да даде отговор на всичките й въпроси.

— Искаш ли да я чуеш? — попита той тъжно. — Да ти я разкажа ли?

Тя кимна.

— Имало едно време — започна той с обичайния драматизъм, — една красива майка на пет деца…

Бисе се засмя. Валентин продължи.

— … пет тъжни, нещастни, от никого необичани деца.

Бисе спря да се смее. Валентин се отказа да се прави на забавен. Тя не го беше виждала тъй тъжен. Затова се сви на стола си.

— Тя си имала любимец, естествено. Обещала му, че ще го обича… понеже се чувствал най-необичан от всички.

— Валентин… — Бисе се пресегна към ръката му. Историята вече не я интересуваше толкова. — Не говори така.

— Забелязала ли си, че тя вече не се държи с мен както преди?

Доколкото Бисе си спомняше, Вилрой винаги се бе отнасяла с Валентин по един и същ начин — насърчително, закачливо, сякаш флиртуваше, но и леко надменно.

Валентин си помисли дали да не разкаже на Бисе за онази Вилрой, която той познаваше. Онази, която бе дошла в дома му във Франция. Красивата дама, която го бе посетила тайно и му бе обещала да заеме мястото на невярната му майка. Можеше да сподели всичко това с Бисе и после просто да върне часовника. Но беше твърде уморен. Имаше нужда от разговор, който събеседникът му да запомни. Искаше да каже неща, които да не изчезнат в някоя гънка на времето. Вътре в себе си искаше Бисе да запомни това, което ще й каже, поне за няколко дни.

— Тя не ме обича вече.

Бисе просто потупа ръката му.

— Съмнявам се, че е така — излъга тя неумело, но достатъчно убедено, за да го накара да се усмихне.

* * *

Преди няколко дни мадам Вилрой подари на Валентин нова стая, както на всички останали. Отначало той реши, че тя ще иска нещо в замяна, както обикновено. Не и този път. Стаята беше подарък — без задна умисъл. Валентин си каза, че това е странно, но не искаше да мисли за мотивите на мадам Вилрой. Това беше трудна задача. Тя му каза, че стаята ще му помогне да издигне уменията си на по-високо ниво, но че трябва да бъде внимателен. Сподели всичко това с необичайно драматична нотка в гласа. Очите й блестяха, когато го прегърна и зашепна за важността на подаръка. След това отправи няколко твърде сериозни предупреждения — че понякога животът в стаята можел да му се стори сюрреалистичен, дори нереален, като сън. Но че той трябва да продължава, въпреки всичко, понеже стаята е подарък за най-талантливия от петимата. И никога да не поставя под въпрос какво може да му причини тя. Досега Валентин се бе страхувал да я използва.

Стаята имаше чисто бели стени, които приличаха на голи полета, покрити с прясно навалял сняг. Валентин влезе в празното помещение — едновременно истинско и нереално. Вътре нямаше друго, освен голям прозорец в средата на задната стена — с перфектна бяла дървена рамка, която го разделяше на четири равни квадрата. Разделеният на квадрати прозорец — единственият източник на светлина в обширното пусто пространство, му напомняше за необикновеното око на мадам Вилрой. Но беше различен. Някак успокояващ. Приличаше на прозорец в най-обикновен селски дом, а ако присвиете очи достатъчно силно, бихте могли да зърнете зад него слънчогледи и ограда от колове. Къщата би могла да бъде чудесно място, където да порасне едно дете, идеално място за изучаване.

Валентин се изправи до прозореца и се загледа навън, към високите дървета и люлката от автомобилна гума, закачена на един клон, към стръмния хълм. Почти чуваше песента на скалите. Той можеше да познае лъжата, когато я срещне. Сега беше различно или поне на него му се струваше така. Все пак, докато стоеше в стаята, усещаше мъчително главоболие. Това не е лъжа, рече си наум. Но със сигурност онова, което виждаше отвън, не беше тяхната улица в Ню Йорк.

Валентин опря пръст на стъклото. Мъглата се раздвижи и нахлу през прозореца. Зад нея Валентин зърна тухлени стени, но гледката се променяше. Когато се огледа наоколо, в стаята бе израсла гора, а вместо дъсчения под, под краката му имаше трева. Сега беше от другата страна на прозореца и надничаше в някаква колиба, на съвсем ново и различно място. Миг преди това все още бе в Ню Йорк, в стая с бели стени. В следващия можеше да се озове къде ли не, защото това бе прозорецът към света, всеки прозорец, съществувал някога, сега и в миналото. Той стисна юмруци и затвори очи. Когато ги отвори — отново, стаята бе бяла, както преди. Бе се върнал в нюйоркския апартамент и гледаше към слънчогледите и въображаемата ограда от другата страна на прозореца.

Обърна се и излезе, напълно убеден, че с помощта на стаята може да изкривява времето и пространството така, както старата дарба не му позволяваше. В момента, в който кракът му стъпи отвън, сякаш се блъсна в тухлен зид. Сякаш досега бе спал и изведнъж се събуди или пък внезапно излезе от мъглата. Вън всичко изглеждаше съвсем различно. Той се отърси от странното чувство и продължи. Тестът му бе успял. Страхуваше да не се разочарова, въпреки че мадам Вилрой му бе описала съвсем точно как функционира стаята. Бе му обяснила какво да направи, какво да донесе и какво да очаква. Но той смяташе, че предпазливостта никога не е излишна. Сега знаеше, че му трябват достоверни дрехи, за да направи нещо реално.

Направо профуча през дневната, където Виктория четеше. Втурна се в старата си стая, бръкна под леглото и извади мъжко балетно трико, което бе свил от салона за танци на Марлоу.

— Не мога да повярвам, че го правя — рече си, но облече трикото и извади бяла дантелена риза от гардероба. Облече я над трикото и завърза на кръста бежовия копринен шал, който бе взел от стаята на Бел. Огледа се набързо в огледалото и установи, че изглежда комично. Ще трябва да се престори на безделник или на селския идиот. По пътя към стаята с прозореца бе тъй зает да оправя шала, който постоянно се развързваше, че не забеляза Виктория, която го причакваше в коридора.

— Къде отиваш? — попита го тя. — И какво си облякъл?

— Нямам време за обяснения, Вик. Трябва да свърша нещо.

Виктория го последва, ускорявайки ход, когато той забърза.

Валентин се обръщаше постоянно назад. Усещаше как тя се мъчи да прочете мислите му и се стараеше да се отърве от нея.

— Връщаш се в миналото — рече тя. Сетне замълча. Валентин се опита да заключи мислите си, но тя беше много бърза. — Стаята, която Вилрой ти подари — тя го прави, нали? Откъде си сигурен, че ще се получи? Кога ще се върнеш? Мадам Вилрой знае ли какво се каниш да направиш?

Той стигна до вратата, а тя го следваше неотлъчно.

— Вземи ме със себе си! — извика след него. — И аз искам да пътувам в миналото, Валентин. Вземи ме.

— Какво? — той се обърна рязко.

— Знам какво правиш, Валентин. Този абсурден костюм трябва да мине за тоалет от Средните векове или Ренесанса, нали? Първо на първо, в него има поне десет сбъркани неща. И второ — мен не можеш да ме излъжеш. Вярвам, че има само един човек от онова време, който би искал да посетиш.

— Всъщност са поне милион.

— Мислиш си, че можеш да срещнеш Шекспир. И съм готова да се обзаложа, че си бил тъй глупав, че да избереш време, в което вече е станал известен.

— Трябва да го направя. Умирам си да разбера дали е вярно — дали наистина си е присвоил заслугите за написаното от Марлоу.

— И какво значение има това?

— За мен има голямо значение, разбра ли? А сега просто се махай.

— Няма. Искам да дойда и аз.

— Защо?

— Ние не сме единствените, които са имали гувернантка. Има още хиляди като нас. И то прочути хора.

— Откъде знаеш?

— Аз знам много неща, които ти не знаеш.

— Изброй пет.

— Теорията на Великото обединение, данъчните закони, бинарната система, столицата на Азербайджан и устройството на трактора.

— Е, добре, хубаво, кой още е имал гувернантка като нашата?

— Кралицата.

— Наистина ли?

Виктория кимна въодушевено.

— Дори да е така, как ще се срещнеш с нея? Та тя е кралица.

— Нямам намерение да се срещам с нея, глупчо. Искам да се срещна с гувернантката.

— И защо смяташ, че тя ще ти каже нещо?

— Защото ще имам с какво да я шантажирам. Ще знам бъдещето й.

— А тя няма ли да знае собственото си бъдеще?

— Никой не може да пътува в бъдещето, Валентин.

Валентин се разсмя и рече:

— Колко жалко, защото и аз знам нещо, което ти не знаеш.

— И какво е то?

— Че ти няма да дойдеш с мен.

Виктория продължи да говори, но Валентин не й обърна никакво внимание и замижа. Гласът й изведнъж заглъхна. Когато отвори очи, стоеше сам пред вратата. Виктория все още четеше в дневната. Беше върнал времето назад, до момента, преди да привлече вниманието й. За секунда Валентин си позволи да поразмишлява върху факта, че когато използваше старата си дарба да връща времето, се чувстваше много по-различно отколкото, когато използваше стаята — и не ставаше въпрос единствено за мащаб, а за съвършено ново изживяване. Потисна тези мисли, обърна се и влезе в стаята. Дори за миг не бе обмислил възможността стаята да е номер, трик, опит на Вилрой да поквари ума му, сън или халюцинация. В мига, в който стъпи вътре, завладя го някакво мъгливо чувство и част от него сякаш заспа отново.

Застана пред прозореца и напила часовника в джоба на ризата си. Стаята отново се превърна в гора. Картината от другата страна на прозореца се смени с интериора на колибата. Валентин се пресегна и внимателно отвори прозореца. Стаята се изпълни със свеж въздух и миризми от друга епоха. Печен глиган. Сушен анасон и портокалови кори. Мокро кожено наметало, което съхне след дъжда. Валентин сложи крак на перваза и премина от другата страна. Когато стъпи оттатък, той се обърна и погледна през прозореца. Видя красива, естествена гора. От един клон подскочи катеричка, отрони се лист, който плавно падна на земята.

Валентин се разходи из колибата. Над огнището висеше обгоряло гърне, пълно с яхния. Видя дървен стол до малко писалище, върху което имаше недовършени писма. В началото на едно от тях той прочете: „15 юни 1599 г.“ Бръкна в джоба си и извади ръждясалия часовник. Време бе за беседа с един гений. Излезе от къщата и тръгна по пътеката, оградена с лалета, към кръчмата в Стратфорд-на-Ейвън.

За миг изпита странното чувство, че усеща присъствието на Виктория. В същото време тя седеше в дневната в Ню Йорк и се чудеше с какво се занимава Валентин цял ден. Той я усещаше. Виждаше я, тъй както понякога човек вижда в съня си отвъд реалността. Зачуди се на тази необикновена способност, не беше изпитвал подобно нещо досега. Но не му обърна повече внимание, просто реши, че това е част от силата на стаята. Подаръкът беше наистина невероятен. Трябваше да е истински. Валентин беше сигурен в това, защото той добре познаваше лъжата, а мадам Вилрой често повтаряше, че добрият лъжец не може да бъде излъган.

Виктория бе взела книгата от библиотеката, по чиито рафтове бяха подредени подвързани с кожа томчета — някои от които можеха да се видят във всяка библиотека по света, а други бяха твърде редки. Тя четеше „История на света. Недовършена работа“ — доста дебела книга. Валентин бе виждал мадам Вилрой да я прелиства от време на време. Намираше я за твърде затормозяваща на моменти, но заслужаваща внимание, заради цветистите анекдоти. Може би Виктория ги използваше в дебатите си.

В момента четеше следния пасаж:

Денят се оказа твърде скучен за мистър Шекспир. Сутринта почете малко, докато похапваше наденички и карамелизирана шунка, след което отиде на обичайната си разходка. В ранния следобед Уилям посети кръчмата на Джеймс Стафорд, чиято дъщеря Мелиса бе наказана да стои затворена в стаята си, защото бе позволила на Джон Хардинг да подържи ръката й. Причината за принудителната раздяла на двамата влюбени бе отколешната вражда на мистър Стафорд с бащата на Джон. Вслушвайки се в съвета на един свой млад познат, Уилям забърза към къщи, за да започне новата си пиеса — „Красивата дъщеря на кръчмаря и момчето, което се влюби в нея (въпреки съмнителната й репутация)“.

В мига, в който се наведе над рамото на Уилям и прошепна От това може да излезе нещо интересно, Валентин осъзна, че вероятно е променил хода на историята. Щом изрече думите, една част от него — онази в стаята при Виктория, видя какво бе прочела току-що и разбра, че той е отговорен за него. Всъщност искаше просто да подхване разговор. Бе седял доста време в бара, слушайки шегите на един стар пияница по адрес на Хардинг и твърде строгото му отношение към дъщеря му. Накрая събра смелост да се представи. Но веднага след това Уил се извини и хукна към къщи.

Валентин почувства внезапна болка в гърдите, сякаш сърцето му спря, а ритъмът на вселената изведнъж се смени. Побърза да затвори очи. Превъртя назад времето в кръчмата — Уилям отново седеше на бара, изплюваше бира в чашата си и отвръщаше поглед от стария пияница. Когато Валентин отвори очи, старецът повиши глас. Викаше нещо за „онзи тъпак Хардинг“. Този път Валентин не каза нищо.

В Ню Йорк Виктория не забеляза, че през секундата, в която примигна и отново отвори очи, текстът в книгата й бе коренно различен. Историята бе променена веднъж, сетне преправена наново, а Шекспир така и не написа онази пиеса. Валентин видя как това се случва, но не си зададе въпроса защо.

Той остана в кръчмата, без да се представи, докато не реши, че Уил трябва да се е прибрал. Избра да го посети у тях, преструвайки се, че е земевладелец от Оркни. Беше надвечер, когато пое по пътеката покрай лалетата. Откъсна едно, за да го подари на нежната домакиня, която бе зърнал. Сетне вдигна камъче и го запрати във водата на езерцето. Когато стигна до вратата, при третото почукване, чу „Идвам! Идвам!“ и ненадейно почувства удар в гърдите, който едва не го събори.

Веднага затвори очи и се върна назад по пътеката. Дали беше цветето? Или пък езерцето? Или може би третото почукване? С едно от тях бе променил нещо фатално. Някоя нишка в тъканта на времето се бе скъсала. Всяка дреболия би могла да стане причина за поредица от събития, които да изменят бъдещето. Трябваше да се върне и да започне отначало. Щеше да опитва дотогава, докато не избегне онова, което бе породило гънките в хода на времето.

Виктория вдигна глава от книгата. Библиотеката привлече вниманието й. Сякаш едно от томчетата стана по-тънко, сякаш нечия биография се бе съкратила. Друга книга пък вече не бе тъй износена, вероятно бе станала по-малко важна за литературата. След това зърна още нещо странно с крайчеца на окото си. Като че ли изчезна цяла книга. Тя разтърси, глава. Явно бе прекалила с четенето. Все пак сведе отново очи към отворените страници.

Валентин изруга и зарита ожесточено лалетата край пътеката.

Зад главата на Виктория от полиците избледняха и после изчезнаха още четири книги.

Валентин повтори глупавата разходка по пътеката към къщата поне дузина пъти. Бе опитал всички начини, за които се сети — заобиколи пътеката, промъкна се отзад, извика отдалече.

— Да върви по дяволите — рече си накрая, — не е чак толкова добър.

Затвори очи и стисна юмрук, сетне отново ги отвори. В потната му длан часовникът бе станал на парчета. Въздъхна. После пак затвори очи, докато върне всичко назад. Уил все още беше в кръчмата. Валентин тъкмо бе минал през прозореца. Отиде направо при котлето с яхния и се изсекна вътре. Изчака известно време, за да види дали бе успял да причини настинка или грип на най-великия писател в историята. Нищо не се случи.

— Добър апетит, смотаняко — засмя се.

Виктория четеше едва от няколко минути, когато Валентин връхлетя тичешком от коридора, облечен като клоун от някой панаир по ренесансово време.

— Е, как мина? Разбра ли дали е мошеник? — попита го тя. Брат й се закова на място. Мислеше си, че се е върнал във времето преди да каже на Виктория къде отива. Вероятно не бе улучил точния момент.

— Ти видя всичко! — възкликна той.

— Така ли?

— Книгата по история… пиесите, които не бяха написани…

— За какво говориш? Какви пиеси?

Валентин сведе очи и забеляза, че Виктория чете най-обикновен учебник. На свой ред тя го изгледа учудено. Той се огледа, разтърка очи и продължи към стаята си. Спъна се в леглото и тръшна ядосано вратата. Зад гърба му един глас се обади от сенките:

— Най-добре режисираната измама… така ли, Валентин?

Валентин се обърна рязко.

— Какво искаш?

Мадам Вилрой пристъпи напред. Беше толкова красива, огряла наполовина от светлината. Валентин отклони поглед. Беше твърде изморен. Остави часовника върху нощното си шкафче.

— Не си ли любопитен? — попита го тя и се плъзна из стаята.

— За кое?

— Какво се обърка.

— Времето се обърка — отвърна той.

— Има време за всичко, което пожелаеш, Валентин.

Мадам Вилрой втренчи очи в него. Той бе повярвал на онова, което стаята му бе показала. Стаята на лъжите… или халюцинациите.

Мадам Вилрой прикри усмивката си с фината си ръка. Тя знаеше, че Валентин не бе ходил никъде. Той бе говорил с Виктория, бе облякъл смешния костюм, сетне бе влязъл в стаята. Там беше вдишал мъглата, бе заспал и бе сънувал чуден сън. Въображението му бе съчинило всичко — лалетата, Уилям, дори Виктория с книгата на мадам Вилрой. Когато се събуди, бе заварил Виктория там, където я бе оставил десет минути по-рано, въпреки чувството, че е преживял дълго приключение. Той бе убеден в онова, което тя му бе внушила. А стаята щеше да продължи да го мами, да го залъгва с всяко фантастично преживяване, което той щеше да измисли, докато постепенно го промени и от него остане единствено черупка, парцалена кукла. Той бе повярвал в лъжата с цялото си сърце. Защото го искаше.

По този начин мадам Вилрой се убеди в нещо, което вече знаеше за човешката природа — дори най-добрите лъжци могат да повярват лековерно в нещо, стига да го поискат достатъчно силно.

— Хм — рече си тя и облиза устни. Да, това беше интересно наблюдение. Но тя изпита нещо повече — удовлетворение. Защото бе избрала Валентин заради неговата слабост, която й позволяваше да го манипулира и да го наблюдава как се променя, как се оплита в мрежата на фалшивите си убеждения. Доставяше й удоволствие да го гледа как се изражда, как неспокойно се стрелкат очите му или как чупи с ръка часовника си. Също както Бел се измъчваше във ваната, както Кристиан страдаше от нерешителността си и както Виктория намираше оправдание за всичко. Или както Бисе предизвикваше всички.

Валентин седна на леглото си, потънал в мисли.

— Е, и кое беше?

— Моля?

— Какво пропуснах? Кое обърка всичко?

— А, ами… камъкът, скъпи.

— Как така? — Валентин бе заинтригуван. Той изобщо не подозираше за лъжата, защото въпреки всичко не беше най-добрият сред лъжците. Тук тя водеше с много години и още повече опит.

— Ако не беше камъкът на пътеката, момичето нямаше да се спъне и да падне. Уилям нямаше да спре да пише, за да й помогне. Да, той щеше да запомни завинаги нежния й поглед, когато се наведе да я вдигне, кроткия й, уязвим поглед, който по-късно щеше да го вдъхнови за тъжната съдба… на Миранда… в „Бурята“.

В очите на Валентин блесна въодушевление и признание.

— Ама разбира се, то е очевидно. Защо не се сетих?

Заприлича й на дете, което вярва, че феята на зъбките съществува.

Тя вдигна рамене.

— Трябва да ходиш по-често в стаята… и да се упражняваш.

— Ще ми трябват години, докато се науча — отвърна Валентин и подпря глава на юмрука си. Вече си мислеше за следващия път.

— Не се безпокой, Валентин — повтори тя и седна до него. — Има достатъчно време за всичко.