Тринити Фейгън
Изкуплението на Аякс (19)

Деветнадесета глава

Тъмнината бавно започна да изсветлява и накрая съвсем избледня, заля го такава ярка светлина, че се принуди да затвори очи.

— Кой си ти? — попита го тих глас.

— Казвам се Аякс — гласът му звучеше чуждо, като шепот, макар да не шепнеше нарочно.

— Аякс бе велик воин^[1]. Заслужил ли си името си?

Джакс поклати бавно глава.

— Изгубих единствената битка, която имаше значение.

— Кого си довел до портите на Рая, Аякс?

— Казва се Александра. Името й значи пазител… пазител на хората. — Джакс се задави. — И бе повече от достойна за името си. — Той притисна крехкото й тяло до гърдите си.

— Тук ли ще я оставиш?

Джакс се разрида неудържимо.

— Тук й е мястото. Не мога да я взема… там, където отивам.

— А ако можеше, щеше ли?

Той поклати бавно глава.

— Там, където отивам, не е място за нея. Тя принадлежи тук.

— Може би предпочита да е с теб. Може би, когато се събуди, така силно ще пожелае да е с теб, че ще се разгневи, задето си я оставил.

— Няма значение. Не мога да я взема със себе си. — Джакс сведе глава и зарови лице в косата й. — Ще бъде нещастна. Ще вижда отчаяние и болка, мъка, омраза и гняв и сърцето й ще страда. Не мога да й го причиня.

— Значи ти, Аякс, ще я оставиш тук, в Божия рай, макар така никога повече да не я видиш? Защо е нужна тази саможертва, щом означава толкова много за теб?

Джакс вдигна глава и отвори очи.

— Защото я обичам.

След няколко мига над тялото му премина хлад.

— Това е ръката на Бог — гласът прозвуча по-близо. — Вземи своя пазител на хората и си върви в мир. За теб, Аяксе, син на Мефистофел, дете на Ада, Заветът Мефисто е изпълнен.

Саша се размърда в ръцете му и сърцето му прескочи. Взря се в прекрасното й лице и видя очите й да се отварят, устните й да помръдват в усмивка.

— Джакс, мислех, че съм умряла.

Очите му отново се наляха със сълзи.

— Наистина умря.

— А ти ме спаси?

— Бог ни спаси.

Тя уви ръце около врата му и склони глава на рамото му.

— Обичам те.

— И аз теб — той вдигна глава към иконите на Романови, закачени над гробниците. Отзад, отвъд алеята към параклиса на Катерина, видя олтара. А в прекрасните й сини очи съзря собственото си бъдеще.

— Говорих с Бог, Саша.

Тя премигна изненадано.

— И той те чу?

— Яви ми се като руски просяк, докато те чаках отвън.

— Откъде знаеш, че е бил Бог?

— Няма как да съм сигурен, но все пак знам.

Тя му се усмихна.

— Това се нарича вяра, Джакс.

Той внимателно я пусна да стъпи, да застане редом до него върху късчето свята земя и я целуна.