Лойд Дъглас
Оспорваният път (8)

Глава осма

Първата половина на деня беше пълна с изненади. Доктор Кънингам доказа, че науката е напълно съвместима с чувството.

Джек Бивън размисляше, че трябва да се откаже от предразсъдъците си по този въпрос. Той седеше в старата кола на Кънингам пред входа на „Мерси Хоспитал“ и очакваше завръщането му.

Под влиянието на Тъбби Форестър, Джек си бе създал определена представа на първоразреден домашен лекар, който се наема да лекува всякакви болести. Той считаше, че именно Кънингам е такъв.

Кънингам беше според него достоен за уважение само като лекар, упражняващ обща медицина, който по липса на време и на уреди за проучвания трудно би могъл да е в течение на модерните открития и на новите методи, прилагани от челниците на медицината и хирургията… Не можеше да се изисква от него да бъде на висотата на науката… А ето че Кънингам дойде да обори и унищожи това добре построено схващане. Джек седеше в старата кола под сянката на един голям бряст, съвсем слисан от онова, което бе видял през последните два часа.

Колко събития през тази сутрин! Бяха закусили в шест часа и половина. Бяха станали рано, защото докторът трябваше да направи няколко професионални посещения преди да заминат на риболов. Госпожа Кънингам се бе присъединила към тях, когато доливаха втората си чаша кафе и пушеха цигара.

Още в началото Джек я хареса извънредно много. Веднага се почувствува добре разположен. Тя го прие със спокойната сърдечност на сродница, чиято обич е напълно естествена, а един час по-късно бяха вече като стари приятели.

Тя беше, или по-скоро по-рано е била, северен тип блондинка. На четиридесет и пет години беше още хубава; може би малко прекалено пълна, малко бледа в сравнение със запазения си вид, но със светящи небесно сини, ясни очи. Пошегуваше ли се някой, те блясваха пълни с приятелска закачливост. Но бяха и мъдри. Вероятно мъчно се мамят. Не се опитваха да ви повлияят със своята проницателност, но веднага проникваха в душата. Излишно беше да си даваш вид на равнодушен, защото Едит Кънингам, въпреки невинната си чистосърдечна усмивка, забелязваше играта.

Неволно се получаваше впечатление, че притежава голяма опитност в отношенията между хората. Тя отгатваше картите ти вероятно затова, защото бе играла тази игра толкова често, че всяка карта й беше позната. Но не беше досадно любопитна и не се стремеше да те предизвика към непредпазливи прояви, които биха разкрили вътрешното ти „аз“. Съвсем не! Тя също не искаше да се покаже горда, че те е познала от начало до край.

У Едит Кънингам не можеше да се намери и следа от високомерно самомнение. Когато Одри Хилтон се бе присъединила миналата вечер към гостите, Джек почувствува почти незабавно, че Едит Кънингам си е казала спокойно: „Виж ти, тук става нещо интересно“. При появата на Одри му се бе прекъснал дъха. Тя беше очарователна! Той вероятно бе потрепнал. Намираше се в библиотеката с Кънингам, младия Клайн и г. Суансон. Г-жа Кънингам бе дошла, за да ги повика и стоеше до него, когато Одри, която той не очакваше да види там, слезе по стълбите. Той побърза да се окопити, за да я поздрави. Искаше му се просто да я грабне в прегръдките си и да я притисне до себе си. Едит вероятно бе отгатнала внезапното му желание. Той разбра това, когато срещна погледа й.

Клавдия Кинг не му се хареса толкова, колкото бе очаквал. Причината може би се криеше в приликата, която съществуваше в някои отношения с несравнимата й сестра, а на Джек не му се искаше някой друг — дори и роднина — да прилича на Одри. Тази мисъл бе глупава без съмнение, но тя се дължеше на вътрешното му смущение. За пръв път му се случваше нещо подобно. До сега той не бе имал повод да се имунизира с предпазни ваксини срещу тази странна психоза. Лесно можеше да се установи причината на неговия смут, който се бе изразил в последно време в безсъние, вълнения и неустойчивост. Той не само че не бе имунизиран срещу заболяване от този род, а напротив — изпитваше особена анафилаксия^[1] към това младо момиче.

Джек Бивън се запита дали няма скоро да се замае ума му. Беглата усмивка на Едит Кънингам го обезпокояваше. Онова, което тя бе открила с опитния си поглед, би могъл и друг някой да го види при неочакван изблик на чувствата му.

Клавдия му беше наистина безразлична. Той се питаше какво толкова интересно е могъл да намери Тъбби в нея. Нейната разпаленост бе трескава, нервите й — почти на повърхността на кожата, а невъздържаността й — додяваше; трудно беше да й говориш, освен ако и ти не се хвърлиш устремно в разговора. Високомерните й обноски имаха качеството да сковават жените, които затова я заобикаляха в мълчание. Тази искряща Клавдия вероятно бе заслепила Тъбби, както автомобилните фарове замайват заяка.

За голямо удоволствие на Джек, Клавдия не се спря с него и той можа да се посвети на Одри. Като му подаваше ръка, Одри вдигна очи под дългите си мигли и запита:

— Не е умряла, нали? — Този въпрос бе придружен от неподражаемо леко поклащане на глава, което значеше, че искрено очаква отрицателен отговор.

— Не, — отговори той. — Но тя се нуждаеше от грижите ми. Много съжалявах за това прекъсване. Вие ми разправяхте… Нали си спомняте, думата беше за Сен Линг…

— Спомням си ясно, — отговори тя. — Току-що бяхте казали: „Значи вие сте живели през по-голямата част от живота си в Китай. Не бихте ли ми разказали нещо за тази страна?“

Джек поклати глава щастлив, че тя е запомнила думите му с такава точност. Той не закъсня да й каже, че и нему също е скъпа всяка подробност от разговора им.

— И вие казахте: „С удоволствие, ако не ви задържам“.

— Да, и тъкмо в този миг телефонът иззвъня и вие избягахте.

— Налагаше ми се, — каза той сериозно.

— Зная. — Тя го погледна със снизходителна усмивка. — Бяхте толкова сериозен! — Тя стисна устни, като се преструваше на строга, сви вежди под очарователния си черен кичур коси, доближи до ухото си една въображаема слушалка и повтори с прекъсвания откъслечно, като че ли се вслушваше: „Да… да… мис Уерн. Незабавно“.

Впечатлението от точното възпроизвеждане на неговите думи накараха сърцето му да подскочи. Надяваше се, че гласът му няма да издаде щастието му. Овладя се и се помъчи да добие спокоен вид.

— Отлична памет имате, мис Хилтон; дори и по отношение на имената. Действително мис Уерн ме беше повикала.

Тя разтърси глава с простодушна откровеност:

— Не, много трудно си спомням имената. У нас — тя извърна глава, за да види дали я бяха чули — в Китай, — поде тя, понижавайки гласа си, — имената лесно се запомнят. Те винаги означават нещо.

— И вашето ли също, — осмели се да запита Джек.

— Разбира се. — Тя наведе миглите си. — Това ще ви се види чудно може би. Китайските имена са толкова чудновати!

Точно в този миг д-р Клайн, младият съдружник на доктор Кънингам, дойде да я вземе, за да я заведе в столовата. Клайн не можеше да скрие възхищението си от нея. Тя хвана ръката, която той й предложи и се усмихна на Джек през рамо. Джек бе завлечен в столовата от Едит Кънингам; Клайн и Одри ги последваха. Мистър Суансон бе зает с блестящата Клавдия; Кънингам и дребната мис Суансон приключваха шествието.

Когато дойдоха до местата си, вместо да седнат, сътрапезниците застанаха в мълчание. Онези, които се числеха към домашните, знаеха какво предстоеше, защото очите им бяха устремени към домакина. Последният имаше почти величествен вид в този миг на очакване. Навеждайки бялата си глава, Кънингам произнесе тържествено една молитва; след това дръпна стола си и направи следната забележка: „Доволен съм, че бульонът е студен, Едит. Тук е дяволски горещо“.

След като всички бяха седнали, Джек, комуто бе трудно да запази своята сериозност, каза на съседката си:

— Не знаех, че сте католици.

— Но ние не сме такива. — По лицето на Едит се изписа усмивка. — Това е една от многобройните мании на Бил. Той намира, че трябва да има религия в къщи.

— Но защо на латински? — попита Джек, усмихвайки се искрено.

— О! Бил смята, че е проява на добър вкус да се обърнеш към Бога на език, който не се употребява в обикновения разговор.

— Е добре, да ме прости Господ — промърмори Джек на себе си.

— И аз така си казвах, — увери Едит. — Но ако познавахте Бил както аз го познавам, нищо от онова, което говори или върши, не би ви се видяло чудно. Той е най-удивителното, най-непоследователното и най-великолепното същество, което Бог е сътворил някога.

Тя продължи да бъбри с малки прекъсвания, посветени на домакинските й задължения.

— Бил много се интересува от градския оркестър… Обичате ли музиката?

Джек трябваше да признае, че не е развивал такава дарба у себе си.

— Бил намира, че е много важно за лекаря да има развлечения, — каза тя.

— Спомняте ли си… Разбира се, че не, много млад сте били тогава. Когато се въведоха рентгеновите лъчи, лекарите си изгаряха пръстите по липса на защитно средство. А Бил казва, че ако при упражняването на лекарския си занаят не търсеше естетични наслади, науката също така би изгорила пръстите му. Той твърди, че са му останали белези от времето, когато не е съзнавал това.

Джек се надяваше, че учуденото му лице няма да издаде веселостта, която го обзе. Той си каза, че Кънингам не би имал нужда от твърде силно защитно средство, за да се запази от пораженията на науката…

Едит заприказва за Клайн, който бил дошъл от Бостон и живеел у тях от една година. Тя понижи гласа си, понеже Клайн седеше до нея.

— Не е важно, дали младият лекар е ерген, но твърде удобно е, ако ерген с добро телосложение е лекар. Когато младите момичета започнат да му дотягат, той, както всички лекари, разполага с най-доброто извинение на света… И вие знаете нещо по този въпрос, докторе, нали?

Джек пожела да се възпротиви, но тя го накара да замлъкне с едно „ш-шт“, произнесено с тона на по-възрастна сестра. Той реши, че по-добре ще бъде да не разисква по този въпрос. Уклончивата му усмивка насърчи закачливостта на Едит.

— Клавдия Кинг би била очарователна съпруга за вас. С нея не бихте скучали нито минута. Тя всякога би имала с нещо да ви занимава. Никога няма да бъдете изложени на дълги мълчания, при които човек не знае какво да каже.

Той вдигна въпросително очи, за да разбере какво се криеше зад невъзмутимото й лице. Недоумението, което прочете в погледа му, я накара да се засмее.

— Не, — продължи тя с повелителен тон, — погледнато по-трезво, не вярвам да е за вас. Клавдия е твърде… динамична. На вас ви трябва по-спокойна жена, например като… — тя се престори, че търси, но Джек отгатна какво щеше да каже… — като сестра й…

Джек почака преди да се осмели да вдигне очи. Той срещна сините очи на Едит, погледа на които му се стори, че излъчва майчинска загриженост.

— Тя е най-прелестната личност, която съм виждала до сега, — подшушна Едит, като разтегляше думите си. — Наивна е като дете и дълбока като морето.

Джек се готвеше да отговори: „Колко интересно“, но почувствува, че това би я обидило. Само поклати глава. Нека го изтълкува както си иска.

— Животът на Одри е бил много странен — продължи Едит, като понижи гласа си. — Знаете ли?

— Съвсем малко.

— Познавате ли Китай?

— Никак.

— Добре ще направите да се осведомите.

Настъпи дълго мълчание преди да се реши, почти против волята си, да запита:

— Защо?

Тя не отговори. Когато очите им се срещнаха, тя повдигна вежди, усмихна се топло и се обърна към мистер Суансон, за да го запита как е новият параход.

След вечерята Клайн монополизира Одри, а Клавдия се залови с Джек; тя му заговори най-напред за Теди, а после — за всичко, което й минаваше през ума. Държането й беше напрегнато и нервно. Това накара Джек да си помисли да не би тя да се намира в началния период на Базедовата болест или да употребява кокаин. „Сигурно не ще е последното“, — отхвърли той.

— А как е професор Форестър, тази забавна меца? — осведоми се тя, като се наведе силно напред.

Джек се усмихна неволно.

— Предполагам много добре, г-жо Кинг. Почти не съм го виждал напоследък, с изключение, разбира се, при чисто професионалните ни срещи. — Джек пожела да се възползува от случая, за да разпита и добави: — Отдавна не сме обядвали заедно.

— Той говори толкова много за вас, — заяви Клавдия.

— А! — каза Джек като задържа на езика си това, което искаше да каже.

— Надявам се, че това няма да ви завърти главата — би било вредно за вашата възраст — той ми каза, че сте най-добрият анатомик, когото познава.

— Благодаря, че ми го повтаряте. Ценя го като че ли е вярно.

— Вярно е! Той наистина го каза, — настоя тя.

— Не се усъмних, че го е казал, при все че ми се вижда чудно.

— О-о, вие сте скромен. Това е също признак на величие.

Джек чувствуваше, че оглупява.

— Сестра ми много ви обича, — каза Клавдия.

— Благодаря, — каза Джек. — То е взаимно.

Насоката, която вземаше разговорът, започна да не му харесва: страхуваше се, че ще се издаде пред тези проницателни очи.

— Сигурно бихте могли да сторите нещо за нея. Кажете й, че мястото й е тук, в добрите стари Съединени щати. Тя бе възпитана в Китай и не може да забрави тази страна. — Клавдия поклати глава. — Наистина не зная какво да правя с нея.

— Но това ваша работа ли е? — попита Джек малко троснато.

— Но… аз съм по-възрастната сестра, — възрази Клавдия. — Тя няма друг човек, който да й дава съвети. — Тя понижи гласа си. — Д-р Клайн е луд по нея. А тя го третира като че ли й е дядо. Гдето и да иде, прави голямо впечатление. А прекарва дните си в къщи в писане на писма за Китай; и на туй отгоре — на китайски! Отчаяна съм! Скоро ще помислят, че имам китайска кръв в жилите си. — Гласът й стана настойчив. — Доктор Бивън, мисля, че Одри ще ви послуша. Вразумете я, моля ви!

Джек измънка, че не му е присъщо да се бърка в чуждите работи и че се страхува намесата му да не бъде взета за нахалство. После си помисли, че би могъл да защити становището на Одри.

— Щом сестра ви обича китайците, — каза той, — вероятно познатите й там могат да бъдат благоприятно сравнени с тукашните люде. Не зная. Никога не съм бил там. Но вие сте била? Нали?

Клавдия поклати глава — мисълта не й хареса.

Суансонови ставаха. Сладникава усмивка се изписа по лицето на г-жа Суансон; съпругът й разтърсваше единия крачол на панталона си, за да го откачи от жартиера. Джек използува случая да размени няколко думи с Одри.

— Може ли преди да замина, — помоли се той, — да чуя края на вашата история?

По лицето й се изписа колебание.

— Ще бъдем щастливи, ако ни посетите, — каза тя. — Но не ще мога да говоря за Китай. Сестра ми намира, че сърцето ми е твърде много обзето от тези спомени. Тя иска да забравя и да не говоря повече за това.

— Защо да не направим една обиколка с колата ми? — попита Джек, малко изненадан от смелостта си. — Ще можете да ми говорите спокойно. Би ли било възможно?

— О да, с удоволствие. Благодаря.

— Смятаме да се завърнем, с д-р Кънингам, вероятно в понеделник по обяд. Ще мога да дойда да ви взема в три часа. Ще ви бъде ли удобно?

— Напълно. Ще бъда готова.

— И ще ви дам възможност да ми говорите за Китай на воля, — обеща й той като понижи гласа си. — Може би ще ми кажете тогава какво значи Лан Ийнг. Одри му подаде ръка усмихната.

— Може би, — каза тя тихо.

* * *

Кънингам натрупа след закуската хранителните припаси и рибарските принадлежности върху задното седалище на колата си. Оставаше му да направи още някои посещения, преди да замине.

— Можете да дойдете с мене, Джек, — каза той. — Така ще бъдем по-скоро на път.

Колата се движеше бързо в един квартал от по-скромни жилища; Кънингам бъбреше за случая, който отиваше да види.

— Изписах това дете вчера от болницата, — каза той. — Беше повалено от автомобил. Сътресение и различни натъртвания. Един-два дни положението му беше критическо. Семейството беше изпаднало в дълбоко смущение. Всички ми бяха в тежест: родителите и половин дузина братя и сестри; уплашени бяха, защото Доли беше в безсъзнание.

Джек се учуди защо не е могло да бъдат държани настрана и се осмели да постави този въпрос.

— О да, — съгласи се Кънингам, — можехме да ги отстраним. Тъкмо това бихте направили вие в университетската болница. Там всичко е строго професионално. Но за Доли не беше зле нейните братя и сестри да бъдат до нея и да плачат. — Той остана мълчалив до следващата улица, обмисляйки какво да каже.

— Бивън, — каза той най-сетне, — лекарите не са на висотата на задачата си, когато си присвояват чуждите безпокойства и грижи.

— Страхувам се, че не ви разбирам, — каза Джек.

— Вижте, например, случая с това семейство, което е живяло години наред, без да му се случи нещо трагично. Имали са хиляди мъчнотии — парични грижи, безработица, раждания, заушки, разправии с роднини; малки раздразнения, но никаква сърцераздирателна болка. Съпругът и съпругата са станали безразлични един към друг. Децата досаждат на майката и тя ги блъска. Децата започват също да се блъскат помежду си. Момичетата са лукави и ревниви; момчетата — отмъстителни и зли. Идва катастрофата. Някой от семейството заболява сериозно или е ранен. Изведнаж откриват колко много държат един за друг. Омекват. Не са нежни само към болния, а и помежду си. Родителите се сближават; връзките им стават по-здрави, отколкото по време на тяхната любов, която е била основана главно върху физическото привличане. Братята и сестрите се държат за ръка и разговарят тихо. Мързеливият Сам отива за покупки, без да го молят. Себелюбката Лизи мие съдовете, без да се мръщи.

— Подобно събитие наистина би могло да окаже такова въздействие върху едно домакинство, — съгласи се Джек от учтивост. — Но къде остана професионалната ни намеса?

— Ето ни сега на въпроса, — каза Кънингам, като удари кормилото с показалеца си. — Толкова сме заети с нашия малък и дребнав дисциплинарен правилник, — който, нека го кажа, е бил създаден до голяма степен за удобството на лекарите и болногледачките — че нищо не правим, за да помогнем на семейството да извлече поука от урока. Нещо по-лошо: опитваме се да ги държим отдалечени.

— Болница без дисциплина не би отишла далече, не мислите ли?

Джек се надяваше, че тонът на гласа му не издаваше раздразнението му.

— Да, но ние прекалихме. Зрителното ни поле е ограничено. Интересуваме се само от физическата терапия. Едно дете си счупва главата. Нашата задача е да наместим строшеното. Членовете на семейството не ни засягат. Те не са болни. Не ви влизат в работа. Не сме дори длъжни да отговаряме на въпросите им. Нека чакат в чакалнята. Та нали за това е създадена тя. Ха! Тези важни професионални обноски така ме дразнят, че едвам се сдържам.

Джек сви устни и пожела Кънингам да не отиде по-далече в тази прекалена чувствителност.

— Важно е, разбира се, болните да оздравеят, — продължи Кънингам, като се стараеше да си възвърне спокойствието. — Но не по-малко важно е домашните да имат представа за опасността. Прави ми удоволствие да ги виждам събрани в стаята на болния, показвайки взаимната си привързаност. Нашата невъзмутима строгост произхожда в голяма стенен от болногледачките, но те не биха били толкова равнодушни, ако не мислеха, че одобряваме поведението им. Те обичат да внушават на хората, че са професионалистки и че знаят много работи; затварят им вратата под носа; връщат ги когато идат на пръсти с разширени от мъка очи. Семейството е изплашено, мълчаливо и смутено, вместо да му се даде възможност да изрази любовта си. Ах! тези болногледачки разбират от занаята си, за да смразят едно огнище. Казвал съм винаги на моите болногледачки: „Това не е прост занаят, а призвание“.

Джек не беше чувал никога до сега такъв циничен защитник на онова, което Тъбби иронично окачествяваше като „чувствителност в розова вода“. Той беше и учуден, и разочарован. Кънингам се ползуваше с името на способен лекар. Дори го бяха канили да влезе в състава на факултета! Каква измама щеше да бъде това! Но не му се искаше да спори. Кънингам беше по-възрастен, а освен това и негов домакин. Той се надяваше, че по този въпрос няма да се приказва повече. Тъкмо спряха пред една къща с жалък вид.

— Влезте с мен, — каза Кънингам. — Това ще ви забавлява; старият домашен лекар в свойствената му среда. — Той се засмя като младеж. — Често съм желал Тъбби да може да ме придружи в обиколките ми, този дърт лицемер!

— Лицемер? — повтори Джек.

— Но, разбира се, — каза Кънингам като се смееше. — Преструва се, че е къс лед; че сърцето му не е нищо друго, освен помпа. Вас в университета може да измами, но аз познавам чувствителните места на Тъбби по-добре от самия него.

Като не знаеше какво да отговори, Джек се усмихна с мъка. Някой от семейството трябва да бе забелязал колата, защото децата изскочиха вън от къщи.

— Вижте ги! — Кънингам загаси мотора и почна да се смее при слисания вид на Джек. Дечурлигата се катереха по стъпалата и говореха едновременно. — Доли може да седи, — казаха те. — Доли яде. Доли има нова чудесна кукла, която татко й донесе. Всички й направиха подаръци!

— Хайде, хайде, махайте се оттам, за да мога да отворя вратата!

— Купих й чиния от „юнипри“, — крещеше Джими.

Джек следеше сцената като се чувствуваше неловко. Според него, това беше лишено от достойнство. Тези деца не зачитаха Кънингам повече от някой продавач на сладолед.

Влязоха в къщи. Посрещна ги една жена. Тя беше грозна и безформена, но усмивката й към Кънингам беше трогателна и пълна с преданост.

— Г-жа Тимонс, — каза Кънингам, — моят приятел, д-р Бивън.

Тя изтри мократа си ръка с кафявата си престилка и я подаде боязливо, като хвърли тревожен поглед към Кънингам.

— Не, не, г-жо Тимонс, — каза той, за да я успокои. — Всичко отива добре. Д-р Бивън не е дошъл тук за съвещание. Отиваме заедно на риболов.

Тя се усмихна облекчена. Държането й изглеждаше смутено. Джек се запита, дали тя не се страхуваше от него. Може би по лицето му се виждаше, че той не одобрява тези свободни обноски. Ако Кънингам можеше да намира удоволствие в този вид преданост, то той, Бивън, би предпочел по-професионални начини на обръщение.

Всички отидоха да видят Доли, която протегна ръце. Кънингам се остави да обгърнат врата му. Той извърши бърз преглед, размени няколко спокойни думи с болногледачката, седна в едно старо, люлеещо се кресло и каза:

— Доведох д-р Бивън, за да чуе и той вашето верую.

Децата изведнаж млъкнаха и се доближиха до него. Очевидно беше, че очакваха да им зададе въпроси. Нетърпеливи бяха да докажат, че си спомнят отговорите.

— Ако Доли не беше оздравяла, какво щяхте да направите? — попита тържествено докторът.

— Никога вече нямаше да бъдем щастливи, — отговориха в хор децата.

— Значи, сега ще бъдете щастливи?

— Да, — отговориха те в един глас.

— Винаги?

— Винаги.

— И не ще се карате повече, нали?

— Не.

— Обещавате ли?

Те протегнаха ръце.

— Много добре, — каза Кънингам. — Заседанието е вдигнато. — Той се освободи от това детско гъмжило и се отправи към колата, следван от малката банда.

— Доли не знае, — каза Кънингам когато тръгнаха отново, — но премеждието й причини добро на цялото семейство. Тези дечурлига бяха невъзможни.

Подобни фамилярности бяха във висша степен противни на Джек. Той се опита да каже нещо любезно, но нищо не намери.

— Трябва да намина към кабинета си, Джек, — каза Кънингам, като навлезе в една улица, където движението беше по-голямо. — Ще се качите ли с мен?

Естествено, Джек прие, въпреки че предпочиташе да остане долу. Нямаше никакво желание да види този кабинет. Можеше да си го представи: приемен салон, една милосърдна сестра-секретарка, частен кабинет с бюро, подвижно кресло и инструменти в стъклена витрина.

Бяха се спрели в автомобилния парк на едно модерно петнадесететажно здание. Изкачиха се с асансьора най-горе. В хол, покрит с килим се намираше едно писалище и до него — младо момиче, облечено в бяло. На Джек се видя любопитно, че секретарката на Кънингам стоеше до входа. Може би служеше за секретарка на една дузина лекари. Но той видя веднага, че тя служеше изключително на Кънингам. Кабинетът за преглед заемаше целия етаж.

— Елате в лабораторията, Бивън, — каза той. — На път съм да направя един опит, който бих желал да ви покажа.

— Имате собствена лаборатория? — Джек беше учуден.

— Разбира се, — възкликна домакинът, като го водеше през коридорите. — Навярно си помислихте, че съм само продавач на хапчета?

Той отвори вратата и те проникнаха в просторна зала, снабдена с най-модерните уреди за патологически изследвания.

— Правя за себе си издирвания върху белодробните заболявания, — каза Кънингам. — Вчера получих тези анатомически препарати. Те произхождат от един зидар. Тук имаме куп занаяти, при които работниците поглъщат прах от стърготини. Хвърлете поглед в този микроскоп, Бивън.

Джек остави шапката си съвсем слисан. Микроскопът беше бинокулярен „Бек“. Той нагласи деликатния механизъм и съсредоточи вниманието си върху малкия препарат.

— Това е най-добрият образец, който съм имал, — каза Кънингам, застанал до Бивън.

Дълго Джек проучваше безкрайно дребните частички. Умът му беше раздвоен. Имаше желание да поиска извинение от Кънингам за несправедливия начин, по който беше съдил за него. Но това би внесло стеснение в отношенията им.

— Направихте ли вече изчисленията си за белите кръвни, телца? — попита той.

— Да, и това ме кара да мисля, че трябва да дам тези бележки да се препишат на машина. — Кънингам взе от масата куп листа, написани с молив. — Снощи ги приготвих в отсъствие на секретарката ми.

Джек повтори, все още наведен над микроскопа:

— Снощи?

— След като вие отидохте да си легнете.

— Работите ли често нощем след дневните ви занимания?

— Тъй добре се работи! Никой не те прекъсва.

— Ще се съсипете, — каза Джек. — Така не ще живеете дълго.

— О! знаете ли, не се стремя да счупя рекорда за дълъг живот.

* * *

Той слизаше сега с леки стъпки от площадката на болницата. Личеше, че беше вече добил празнично настроение. Джек се наведе и му отвори вратата на колата.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, — каза Кънингам, като постави мотора в движение. — Имам един юнак тук — Джими Джибсон — който лежи от три месеца, поради счупения си крак. Появиха се усложнения и инфекция, които наложиха продължителен и болезнен дренаж. Безразлично му беше дали още живее или не; жена зла и дъщеря с леко поведение. Кракът представляваше най-малката от грижите му, а така също, и най-малката от собствените ми грижи. Ще може да напусне болницата в понеделник. — Кънингам въздъхна дълбоко. — Още в началото видях, че дренажът на инфектирания му крак ще бъде безполезен, ако не се дренира отровата от цялото това проклето семейство Джибсон.

— Страх ме е, че не ме бива много за този род лекуване, — каза Джек.

— Ще навикнете на него, ако ви се наложи. Това съставлява част от задълженията ни, може би най-важната. Понякога си мисля, че хирургията е полезна, главно поради достъпа, който ни дава в семействата. Когато извършим някоя сполучлива операция, хората мислят, че сме способни на чудеса. Те имат пълно доверие в нас. Много е ласкателно, но трябва да съумееш да заслужиш това отличие.

В този момент пътят им беше препречен от други коли. Кънингам млъква и се съсредоточи на кормилото. Когато пътят им се освободи отново, Джек каза:

— Никога не съм мислил за това от такова гледище. Никога не ми е идвало на ума да се меся в частния живот на болните си.

— Това са дължи на обстоятелството, че не ги считате като ваши болни. Изпращат ви ги други лекари. Домашният лекар познава болния основно. Поверяват ви случая, защото сте вещ и специалист. Вие знаете, че от вас не се очаква да познавате другите обстоятелства, извън болестта. — Кънингам бе завладян неочаквано от нова мисъл. — Но, Бивън! Вие имате още по-големи изгледи да им повлияете, отколкото старият лекар. Болният е изпратен на вас, защото знаете повече от домашния лекар. Вие извършвате чудото. Старият доктор не е могъл да го извърши; той го допуща и е предоставил случая на вас. А, ако поискате да покажете заинтересованост към благосъстоянието на вашия болен, той ще ви се подчини като куче.

Джек се усмихна смутено. Накрай се съгласи:

— Естествено, признавам необходимостта от социалния принос, но той е отделна задача. Не мога да й се посветя — и да давам същевременно най-доброто от себе си за науката.

Кънингам извърна глава и погледна Джек в лицето с почти бащинска усмивка.

— Кое ви кара да мислите, че социалният принос не е наука? — попита той спокойно. — Бивън, заниманието на всеки човек трябва да служи главно като лост, около който той да се върти в дадено социално пространство, като изпълнява човешкия си дълг. Дори с долен занаят, той има случай да влезе в съприкосновение с подобните си. Всички люде нямат възможностите, които вие и аз притежаваме. Но човекът, който истински желае, може да упражни голямо въздействие върху другите, дори и да е прост работник. Имало едно време един дърводелец… — той остави изречението си недовършено.

— Вярвате ли тази история? — попита Джек.

— В съществените й линии, да. Имам впечатлението, че тя е била украсена с легенди, с добри намерения, наистина, но безполезни.

— Искате да кажете за чудесата?

Сега пътуваха на открито поле. Кънингам намали хода на старата кола неусетно. Той не отговори веднага. Джек почака.

— Ако искате, не ще говорим за тези чудеса, — каза Кънингам загрижен. — Да говорим за нашите. За вашите и моите. Ако Джибсон беше ваш случай, щяхте да кажете в понеделник сутринта на болногледачката, в съгласие с професионалната ви теория: „Джибсон може да си върви след обяд. Кракът му е излекуван“. Ще помогнат на Джибсон да обуе панталона си и ще повикат такси. — Колата намали хода си до такава степен, че беше почти спряла. Кънингам постави ръка върху коляното на Джек и го погледна право в очите.

— Но когато изпиша Джибсон в понеделник, ще му кажа: „стани и ходи“ и Джибсон ще знае, че очаквам от него нещо повече от просто движение.