Лойд Дъглас
Оспорваният път (10)

Глава десета

В сряда сутринта Джек отиде рано в кабинета на Тъбби. Той беше дошъл в отговор на едно телефонно повикване, което не търпеше никакво възражение. Тъбби си дереше гърлото, като диктуваше някои свои бележки на госпожица Ромней, а тя се бе съвсем объркала. Джек се изненада, като видя, че се правеха приготовления за път. Куфарите, които бяха пътували толкова много, стоеха натрупани до вратата. Джек отиде до прозореца и почака.

— Друго няма, — изджавка Тъбби, — може да си отидете. Искам да говоря на д-р Бивън. Повикайте такси. Ще сляза след десет минути и ми изпратете човек за багажа.

— До виждане — измънка младото момиче на излизане.

— Наш ред е, Бивън… — Джек взе стол и Тъбби заудря с пръст по меката си шапка, за да предаде по-голяма важност на забележките си. — Както виждате, заминавам. Реших се внезапно. Управителите настояват да взема участие в конгреса на невролозите, който ще се състои във Виена.

— Радвам се, че ще можете да присъствувате на този конгрес, — каза Джек.

— Моментът е зле избран, — изръмжа Тъбби, — и не мисля, че е добре от моя страна да напущам университета по това време.

— Ще направя всичко възможно, господине, докато отсъствувате, — каза Джек.

— Има и нещо друго. Вероятно знаете какво искам да кажа. — Тъбби погледна подозрително учудените очи на Джек.

— Страхувам се, че не, господине.

— Чудно! Нима Кънингам не ви е споменал, когато бяхте заедно на риболов, че е приел да държи редица сказки?

— Не, господине. Нито дума.

Тъбби запали цигара и като че ли се колебаеше как да започне обяснението си.

— Ще имате често случая да виждате Кънингам, — изгрухтя той.

— Толкова по-добре, господине.

— Напротив, толкова по-зле, трябва да кажете. Невъзможно е да сте били в интимната среда на Кънингам, без да се заразите от абсурдните му идеи. Когато ги излага, те изглеждат разумни. Те не биха били много опасни, ако Кънингам беше кой да е. Но там е досадното; Кънингам не е само апостол. Той е забележителен патолог и отличен хирург. Всичките му сантиментални мнения ще бъдат катастрофални за стадото ни от млади лекари. — Тъбби блъсна стола си и закрачи из стаята. — Катастрофално! — повтори той.

— Да, господине, — съгласи се Джек искрено.

— Ето как стои работата. Спомняте си, че имаме нов член в управителния съвет, г-н Денман от Чикаго, който бе наскоро назначен в комитета на Медицинския факултет. По каква причина, не знам. Не виждам, как дарението му от сто хиляди долара — извлечени от някой петролен кладенец в Оклахома — му е дало правото да посочва говорителите на нашата институция. Не зная, също така, защо другите членове на комитета се съгласиха. Може би те вярват, че който плаща гъдулката, има право да води булката. По мое мнение, този Денман, въпреки щедростта му, го бива за съветник на факултета толкова, колкото мен за… — Тъбби потърси подходящо сравнение… — Махараджа на Ликапу!

Джек се готвеше да каже: „това няма да ви отива зле, господине“, но намери за по-благоразумно да се въздържи.

— Денман започна по съвсем невинен начин, — продължи Тъбби като разчленяваше думите си — той предложи да се произнесат редица сказки от някой лекар по обща медицина, който се ползувал с голяма известност; за да се внесе нещо ново. Всички се съгласиха. Нали трябва да се окаже внимание към новия член, който пръсна толкова пари! Може да повтори щедрия си жест! — Тонът на Тъбби беше злъчен. — Тогава, чувствувайки се насърчен, този приятел даде да се разбере, че желае въпросният лекар да обиколи болницата с интернистите и студентите от последния клас за една или две седмици, за да им покаже как трябва да се говори на болните. Това предложение не се хареса толкова, но никой не му се противопостави. Всички помислиха може би, че изборът на лицето ще бъде предоставен на факултета. Това го изискваше най-простата учтивост.

Джек потърка брадата си. „Факултетът“, хм Тъбби трябва да е бил сигурен, че грижата за избора ще се падне нему.

— И тогава, — се провикна Тъбби. — И тогава… човечецът предложи… Кънингам — именно него между всички други — да води малките ни агънца, за да им показва как да се разглезват хората!

— И те одобриха ли? — попита Джек, съмнявайки се в отговора.

— Одобриха… глупците! И, естествено, Кънингам ще приеме. Не може, наистина, да откаже. Този Денман, както изглежда, е бил закаран преди година внезапно в тамошната болница поради жлъчни камъни, или Бог знае що, Кънингам го е оперирал. Разбира се, той си е изпълнил добре работата. Денман се сприятелил с него. Не може да бъде порицан за това; всички обичат Кънингам. Дори и аз! Разправят, че Денман изпратил една баснословна сума на Кънингам от признателност и че последният я върнал с една скромна сметка за хонорар, като посъветвал остатъкът от сумата да бъде предложен на болницата. Разказът трябва да е верен. Това напълно прилича на Кънингам. Той е честен човек, но не е човекът, който ни трябва за този нарочен курс.

— Не можехте ли да изложите становището си, господине?

— Не. Този Денман е стар хитрец. Той си направи труд да ми напомни, че Кънингам и аз сме били стари приятели и че, естествено, за мен щяло да бъде голямо щастие, ако тази чест се падне на един другар от младините ми. Не беше възможно по-добро изпреварване, за да се оборят възраженията ми. — Тъбби седна отново, след като раздразнението му бе преминало и гласът му стана почти поверителен. — А сега, Бивън, ще трябва да направите всичко възможно, за да унищожите по косвен начин влиянието на този гениален „Воу Scout“ от Сегиноу-Бей. Не трябва да му пречите. Не трябва да воювате открито. Но бдете малките ни да останат твърди. — Тъбби хвърли заплашителен поглед. — Надявам се, че при завръщането ми през ноември не ще намеря цялото училище убедено в лекуването чрез вярата!

— Ще се постарая да ви угодя, господине, — обеща Джек.

— Това е най-малкото. Защото на мен дължите сегашния си пост във факултета. Разчитам на вас… А! още нещо…

Един носач влезе в този момент. Тъбби посочи багажа и го изпъди.

— Вчера имахме нов случай на детски паралич. Годишното време за тази болест е към своя край и вероятно този случай ще е последният, както се надявам.

— Но аз няма защо да се занимавам с това, или?

— Не, освен ако ви интересува. Не е ваша работа, наистина. Но вие сте най-добре подготвен в цялата околност от 500 мили, за да направите ценни изследвания. Ако бях сигурен, че ще имаме други случаи, само за да получим нов клиничен материал от известна стойност, не бих помислил да отсъствувам.

Цялото това изявление, тъй сурово изказано, накара Джек да потръпне. Той беше свикнал да презира чувствата и да не се доверява на тях, но тази забележка беше твърде цинична, дори и за него.

— Вие имате твърде претрупани часове, — продължи Тъбби, който не беше забелязал реакцията у Джек. — Но, ако се удаде случай за лабораторно изследване на тази болест, не го изпускайте. Не го изпускайте дори ако трябва за целта да пренебрегнете друга работа. Вложете всичкото си разбиране и ум. — Той хвърли поглед върху часовника си. — Трябва да вървя. Кажете на Ромней да затвори катедрата ми и да ви предаде ключовете. — След това, с късо кимване по посока към Джек, той грабна горната си дреха от камилска вълна и коприненото си шалче и излезе от стаята, като остави вратата отворена след себе си.

Потънал в креслото, Джек почака секретарката да се завърне. Доволен беше от разговора си с Тъбби. Той му отне съмненията и затвърди разколебаните му убеждения. Той знаеше сега къде е дългът му. Кънингам бе сполучил да го накара да се съмнява в себе си. Но Тъбби дойде на помощ на застрашеното научно поведение към професията им. Като развиваше своята благотворителност по крайбрежието на Сегиноу-Бей, Бил Кънингам беше великолепен приятел и безспорно полезен гражданин. Но този Кънингам, който проповядва сантименталните си обноски при леглото на болните, беше друго нещо. Проклетият Тъбби имаше право.

Що се отнасяше до детския паралич, малка бе възможността да го проучи лабораторно. След месец август нямаше да има вече такива болни.

Високите токове на бледата Ромней отекнаха. Джек я следеше с безразличен поглед, докато тя подреждаше катедрата на Тъбби.

— Професор Форестър ми каза, че ще бъда ваша секретарка през време на отсъствието му, — уведоми го тя със слаба, плаха усмивка.

— А! нима? — отговори Джек разсеяно. — Е добре, можете да отидете в отпуск до понеделник.

— Благодаря, господине, — каза тя малко страхливо. — Мислите ли, че ще бъде редно? — Безпокойните й очи изразяваха съмнение. — Трябва ли да поискам разрешение от някой друг?

— Ако желаете, — каза Джек сухо. — Искайте от когото щете. От телефонистката, от болногледачките. Но, тъй като ми казахте, че ще бъдете моя секретарка, казах ви да вземете отпуск до понеделник.

Тя изкриви трогателно лицето си, като че ли щеше да заплаче. Това не подхождаше на колосаната й престилка, на строгата й, но елегантна, сива рокля, нито на сериозният й вид.

Джек я изгледа смутен.

— Ромней, — каза той, като си възвърна сериозността, — денят беше уморителен и вие сте раздразнена. Сложете шапката си и се върнете в понеделник. Малко свеж въздух и промяна на обстановката ще ви подействуват добре.

— Ще пратя сестра си, — каза младото момиче. — Тя има повече нужда, отколкото аз.

Джек беше готов да каже „както искате“, когато влиянието на Кънингам го накара да запита:

— Какво й е?

— Майка ми страда от рак, доктор Бивън. Състоянието й изисква постоянни грижи. Лу не може да я остави нито за минута, понеже отсъствувам през целия ден.

— Искате да кажете, че Лу се грижи за болната, а вие печелите пари.

Ромней кимна с глава.

— Разбирам, — каза Джек, — такъв живот не ще да е много весел.

— Има хора, които не са предназначени да се забавляват. Обременени са със задължения.

— Не мислите ли, обаче, че човек изпитва известно задоволство, когато изпълнява храбро дълга си? — Джек си спомни какво му беше казала Едит Кънингам за постиженията, които се получаваха чрез възбуждане доблестта на хората.

— Това може да се отнася за вас, — въздъхна Ромней, — вие сте непрекъснато на работа и никога не си разрешавате развлечения, но то е друго нещо, вие не сте длъжен. Не е храброст да вършиш нещо, което си длъжен да вършиш.

— Никой не е длъжен да прави каквото и да е, — заяви Джек. — Вие, например, можете да зарежете всичко, стига да пожелаете.

— Но съвестта ми ще ме преследва и нищо не ще бъде вече забавно. — Очите й се озариха от неочаквана усмивка, която я направи почти хубава. — Мисля, че това именно ви възпира да зарежете всичко, — осмели се да каже тя.

Джек се съгласи, като кимна с глава и стана, за да си върви.

— Радвам се, че си поговорихме, — каза той. — Вие сте добро малко момиче, Ромней, ако позволявате да ви говоря така.

Очите на Ромней се овлажниха и брадата й затрепери.

— Благодаря, — каза тя с треперящ глас. Сълзи се търкулиха по бузите й, но тя успя да се усмихне от благодарност. — Щастлива съм, че се запознахме, д-р Бивън.

Джек затвори тихо вратата зад себе си. Любопитно беше, че Ромней му казва това. Вероятно тя изпитваше затруднение. Той я виждаше всеки ден в бюрото на Тъбби от… колко… почти две години. „Щастлива съм, че се запознахме“? Е! Той сви вежди. Прав беше Тъбби. Изразете съчувствието си и ще видите, че ще затънете до гуша в хорските затруднения. И тогава не ще можете да съсредоточите вниманието си върху задачата, за която ви се плаща. Малката Ромней водеше кучешки живот, но това не го засягаше. Щом видя, че той се интересува за нея, тя загатна, че е станал друг човек, не като оня, който е познавала преди. Каква безочливост! Ето какво се печели от братименето с Кънингам.

* * *

През време на вчерашното си завръщане от риболов най-младият член на Медицинския факултет беше сериозно озадачен. Пътувайки с голяма бързина и едва забелязвайки красивата околност, която го беше възхитила преди няколко дена, неговият ум му внушаваше пълна ревизия на въжделенията му.

Очевидно беше, че никога не е трябвало да отива на този риболов. Ето какво се случва, когато се отказваме, дори само за един ден, от програмата, която сме си предначертали. Тази кратка отпуска, която трябваше да му донесе приятна отмора, изглежда по-скоро бе смутила спокойствието му. Той се връщаше обезпокоен, вместо да бъде отпочинал. Питаше се какво бе останало от плана за живота, който си беше съставил.

Одри! Защо не беше тъй разумен да остави този спомен? Тя не излизаше от ума му още от първата им среща на болничното стълбище. Но, като отвличаше вниманието си с всекидневните грижи, все още можеше да я забрави или в противен случай да възлюби този блян, който щеше да се нареди до многобройните неща, които оставаха неосъществени. А сега Одри Хилтон беше на път да го зароби напълно. Тя му беше казала: „Нищо не ви се е случило, Джек. Ще се върнете към вашата участ, а аз към моята“. Но нещо му се бе случило! Да, той се връщаше към „участта“ си; но тя не беше вече същата. Във всеки случай, Одри и той бяха поне съгласни: те не ще се оженят. Ще бъдат за винаги приятели и нищо повече. Той ще възобнови осемнадесетчасовата си упорита работа, отежнена с това ново бреме; ще поема най-тежки отговорности с разсеян ум.

За миг споменът за снощния чаровен час изпълни с възторг сърцето му. Всяка минута от това щастие беше незаличима. Той можеше, ако пожелаеше, да се дисциплинира дотам, че да забрави тази Одри Хилтон, която беше срещнал в болницата, и онази, на която беше говорил в хотел „Ливингстон“ и у Кънингамови; но целувката щеше да остане като незаличим спомен. Най-умното беше може би да остави настрана старите си намерения и да постави на първо място този нов интерес…

След като пропътува няколко километра с тази приятна мисъл, обичайният му начин на мислене изяви правата си. Горкият, влюбен Джек Бивън, в чийто очи се оглеждаше мисълта за женитба — дом, семейство, светски задължения, домашни грижи — не дължеше ли нещо на другия Бивън, който живя като отшелник и работи като каторжник, за да си спечели поста, до който бе достигнал? Защо го бяха назначили, на тридесет и една година, член на факултета? А какво ще си помисли Тъбби? Какво ще каже Тъбби? Какво ще прави Тъбби, когато узнае, че някоя жена се е намесила, за да разполага с част от времето му и почти с всичките му мисли?

После си припомни онази вечер, прекарана насаме с Едит, когато д-р Кънингам беше повикан в болницата.

— Мъжът ви е забележителен, — беше казал Джек, когато входната врата се хлопна. — Никога не съм познавал подобни нему.

— Приятно ли прекарахте с него, там, на езерото?

— Извънредно много.

— Зная, че Бил ви е разказал историята на Одри Хилтон. Много я обичате, нали? Веднага забелязах.

Той не беше подготвен за толкова пряк въпрос. Ако тонът беше друг, въпросът щеше да му се види нескромен. Но Едит го питаше обича ли Одри, както би го попитала, дали обича конете, или Бетовен, или сварени раци.

— Много, — отговори той откровено.

— Отлично, — одобри Едит. — Ще бъдете сигурно щастливи заедно. И двамата имате толкова взаимно допълващи се качества: вие — вашата забележителност, тя — нейния чар; вашият устрем, нейното спокойствие; вашата…

— Не мисля да се женя някога, г-жа Кънингам, — прекъсна Джек. — Естеството на моята работа не ми позволява да мисля за брак. Одри и аз говорихме по този въпрос с пълна откровеност.

— Как? Вече? — Веждите на Едит се повдигнаха от изненада и учудване. — Не може да се каже, че сте си губили времето напразно, откакто се познавате. Чудесно! Решили сте да не се жените! Не е ли това героично, особено от ваша страна?

Тя се засмя.

— Съжалявам, че изглежда героично, — отвърна Джек. — Ние погледнахме нещата направо в лицето. Не вярвам някой от двамата ни да се е почувствувал мъченик.

— Не се сърдете, — помоли Едит. — Вие сте ужасно сериозен, Джек. Предизвиквате закачките и ми е трудно да им се противопоставям. — Тя стана изведнаж сериозна. — Не мислете, че съм равнодушна към страстта ви за работа. Отгатвам какво ви е струвало, за да стигнете гдето сте. Трябва да сте направили големи жертви. Горд сте и имате право да се гордеете, но обичате тръните си. Може би не сте стигнали още дотам, че да се изправите пред огледалото и си кажете: „Този е човекът, за който ще си спомнят, защото се е отказал от всичко за науката; свързан с нея за цял живот, само смъртта ще ни раздели“. Не е ли такава амбицията ви. Ако се лъжа, кажете го, моля ви.

— Признавам, че тя може и тъй да бъде оценена, — съгласи се Джек.

— И сега една очарователна девойка почуква на сърцето ви, но нямате място за нея, защото мислите, че то е вече заето. Сигурно се лъжете. Главата ви е заета, а не сърцето. Вие сте обработили ума си за сметка на чувствата. Одри ще ви подействува добре.

— Да, като приятелка.

Едит се усмихна многозначително и, изоставяйки спора, потъна удобно в ъгъла на канапето.

— Бих желала да направим един облог, доктор Джек Уеслей Бивън.

Той поклати глава.

— Не по този повод, — възрази той.

— Ако не мога да се обзаложа, позволете ми да направя едно пророчество. Давам ви една година, на Одри и на вас, за да признаете какви сте заблудени.

— Добър пророк ли сте? — Джек се усмихна подигравателно.

— От най-добрите. Непогрешим в областта на романтиката. Когато видях за пръв път Бил Кънингам, казах си, че той ми принадлежи. Като се прибирах в къщи, заявих на майка ми, че могат да ме считат за омъжена.

— Разкажете ми това, — настоя Джек, щастлив, че може да отклони разговора.

— То се случи на един симфоничен концерт в Детройт. Бил живееше в болницата по това време и бе довел със себе си Тъбби Форестър, като се надяваше да разсее скръбта му. Тъбби току-що беше изгубил възлюбената си.

— Как? — попита Джек, недоверчив. — Тъбби е бил влюбен?

— И още как! — отвърна Едит.

— Не мога да си представя Тъбби влюбен в някого. Какво се е случило? Тя ли се е отказала?

Едит размисли един миг преди да отговори.

— Мисля, че ще бъде по-добре Бил да ви разкаже историята, — заяви тя.

* * *

Последните нареждания на Тъбби засилиха борбата на Джек против размекващото влияние на Одри и Кънингамови. Обладан отново от старите си навици, неизбежно беше последните да вземат връх.

Тъбби бе неумолим към всички, освен към най-надарените. Джек реши да прояви малко по-голямо внимание към изостаналите и към по-несигурните студенти. През първите дни за младия професор бе въпрос на чест да бъде снизходителен към изостаналите. Той отговаряше учтиво на глупавите им въпроси и обуздаваше раздразнението си, предизвикано от небрежната им научна подготовка. Джек се опитваше да бъде търпелив, но беше трудно. Щом камшикът останеше настрана, мързеливите забавяха веднага вървежа си.

Измежду тези, които показваха добра подготовка и воля за работа, се намираше един студент, на когото Бивън можеше да окаже особено внимание, с одобрението на курса. Той беше китаец, любезен и с приятна външност — някой си Абот, — който направи добро впечатление в деня на откриването на курса, със забавното обяснение, което даде за чудноватото име, под което се беше записал. Много смешно беше! При повикването: „Абот“ — първото име от списъка, един млад китаец стана. Бивън го разгледа с такова наивно учудване, че целият курс почна да се смее. В това време по лицето на самия Абот се изписа широка усмивка. Без да чака въпроси, нежният ориенталец започна да обяснява.

— Професор Бивън, трябва да ви разкажа — Абот направи малък, учтив поклон; — че името на семейството ми в Китай е „Нг“. Под това име бях записан, когато постъпих в американския колеж, но новите ми приятели мъчно го произнасяха. Професорите и другарите ми съкласници не можеха да повярват, че такова име съществува. Ето защо, от миналата година си позволих да взема едно не толкова мъчно име.

— Постъпката ви е напълно оправдана, — одобри професор Бивън. — Може би ще ни поверите защо сте предпочел името „Абот“ пред толкова други имена.

— На драго сърце, господине. Две обстоятелства ми направиха впечатление по отношение на класните списъци. Студентите често са подредени по азбучен ред, така че местата на тия, чиито имена започват с „А“, се намират на първия ред, т.е. до професора.

— Не знаех, — каза Бивън развеселен, — че това се счита за привилегия. В мое време често намираха, че това е неудобство.

— Китайците, — обясни Абот, — са обикновено късогледи. Стремим се да бъдем до катедрата, особено когато се правят опити. Но, господине, има и друга причина, поради която един чужденец е по-удобно да бъде на чело на списъка, — призован ли е да отговори на нещо ново или трудно и направи грешка, той е извинен — чужденец е! Но ако му зададат въпрос след като много от другарите му са плещели глупости, професорът по това време е толкова раздразнен, че…

Абот бе прекъснат от общ смях.

— Често чуваме да се говори за мъдростта на людете от изтока, — забеляза Бивън, когато редът бе възстановен, — но без да разбираме за какви практични цели може да служи проницателността им. На мнение съм, г-н Абот, че сте обогатили значително приложната психология. Мисля, че говоря от името на курса, като ви казвам, че ви пожелаваме сърдечно добре дошел!

Ръкоплясканията бяха самоволни. Абот се поклони дълбоко три пъти — два пъти към младия си професор и един път към другарите си. Той доби известност и никой не ревнуваше.

— За напред, — добави Бивън, когато ръкоплясканията утихнаха, — можете да си седите на първия ред, г-н Абот, и ще имате право на свързаните с това привилегии и неудобства. — Това се хареса на всички. Това събитие бе приятно развлечение между две действия. Абот бе на добър път да стане щастливата муска на курса и акциите на Бивън се покачиха.

След този увод естествено бе китаецът да бъде предмет на особено внимание от страна на професора му по анатомия, без да възбуди завист и когато Абот започна да проявява редки способности в лабораторията, забележителният интерес на Бивън към китаеца стана нещо съвсем естествено.

Никой не знаеше, че д-р Бивън има други причини да се интересува от Абот. Всичко китайско добиваше изведнаж значение. Бил Кънингам беше заявил, че ако Одри се омъжеше за американец, последният трябваше, в интереса на взаимното им щастие, „да стане китаец“. Не с тази цел Джек Бивън желаеше да се осведоми за Китай. Той нямаше да се ожени за Одри Хилтон — това бе напълно решено. Той и обожаемата Лан Ийнг щяха да бъдат другари и нищо повече. Но за да бъде приятелството им по-интересно, необходимо бе да се просвети. Ако успееше да опознае Китай, кореспонденцията им би станала само по-приятна.

През една съботна утрин, последната от месец октомври, Бивън беше отишъл в дисекционната по лична работа. Там завари любимеца си да изучава ревностно една глава; Джек прекоси залата, за да му каже някоя любезна дума. Винаги толкова сериозен, той се осмели да се пошегува.

— Чувал съм, — каза Бивън като седна на едно столче, — че скелетният строеж на монголците се различава от този на кавказците. Много е жалко, че нямаме тук някой ваш сънародник, за да го проучим във ваша полза.

Абот поклати глава и се усмихна тайнствено.

— Китаецът, — каза той, — цени повече скелета си, отколкото един янки.

— С какво се обяснява това? — попита Бивън.

— С това, че човекът — янки отива на небето, когато умре. Той получава съвсем ново тяло. Какво става старото — това няма значение за него. — Абот сложи уредите си настрана.

— Не вярвате ли в задгробния живот? — запита Джек.

— О! да, господине; но не като християните. Когато умрете, господине, ангелите ще кажат: „Ето добрият д-р Бивън. Седнете, д-р Бивън, и се присъединете към нашите песни“.

Джек избухна в младежки смях, за голяма изненада на Абот.

— Много весело, — каза той. — Продължете, моля.

— И ето защо за доктор Бивън е без значение дали тялото му би било погребано в свещена земя или нарязано с научна цел. Но горкият безбожник китаец не очаква да получи внимателни грижи по-късно. Той не си спомня да е бил предмет на нарочни грижи преди идването си на този свят и не се надява на такива при завръщането си.

— И така, за това ли пази грижливо костите си?

— Мисля, че това е основателна причина.

— Ето една твърде интересна тема, — каза Бивън искрено. — Ще трябва да поговорим някога по този въпрос спокойно, Абот.

Той се отдалечи от масата.

— Ако нямате друга работа, ще ви бъде ли приятно утре след пладне, към пет часа, да изпушим у дома една цигара и изпием чаша чай?

— С ваше позволение, господине, — отговори Абот, кланяйки се.

* * *

Това бе началото на едно от най-забавните международни приятелства. Абот не се възползува от него, за да стане близък, нито Бивън, за да бъде нескромен; никога не биха предполагали, че имат толкова общи мисли. При второто си посещение, седмица след това, Абот донесе със себе си кошница с принадлежности за приготовлението на един вид яхния. Той се оказа отличен готвач, докато Бивън го наблюдаваше от височината на един кухненски стол.

— Китай, — философствуваше Абот, — се уповава на миналото си, докато Америка разчита на бъдещето. Вие очаквате всичко от бъдещето, — продължи той, боравейки с ножа си за рязане на зеленчуци. — Ние не очакваме нищо от него. Задоволяваме се с нещата както са; вие обаче жадувате нетърпеливо за промяна.

— Напредъкът е почти невъзможен без промяна, — каза Джек.

— Напредъкът? — Абот вдигна очи и се усмихна сухо. — Не казвате ли: „Каквото печелим от една страна, губим го от друга?“ Възможно е животът на една дузина хора да бъде спасен днес, в Мичиган, благодарение на новите открития на хирургията. Но и толкова са загубени с изобретяването на автомобила. Въздухоплаването позволява на важните люде да уреждат по-бързо сделките си. Но то доставя също ново разрушително оръжие. И, струва ми се, работите не вървят по-добре. Радиото е забележително изобретение; то ни дава новини от цял свят. Някога простосмъртният не се интересуваше какво става по света, защото не познаваше всекидневните тревоги. Сега всеки ги знае, всеки се измъчва; всички са изплашени.

— Е добре, какво трябва да правим? — попита Джек, когато Абот поставяше тенджерата върху газа.

Този въпрос разсмя Абот без да го отвлича от работата му.

— Ето ти един действително американски въпрос, не намирате ли, господине? Вие, американците искате винаги да знаете какво трябва да се прави и то незабавно. Клетият китаец не бърза да узнае отговора на въпросите, които бащите му са отправяли към „Великото мълчание“.

— Би било, без съмнение, твърде трудно, — размисли Джек след кратко мълчание, — на китайския и на американския умове да се приспособят един към друг.

Абот прекъсна работата си, за да забележи разсъдливо, че това би зависело от предмета на спора им.

— Да предположим един случай. — Джек се стараеше да се покаже равнодушен. — Да предположим, че един американец, който вярва в напредъка на науката и който е по-скоро наклонен да бъде материалист, се привързва към някоя млада китайка, възпитана да зачита повече миналото, отколкото настоящето и бъдещето — какви са възможностите им да се разберат взаимно?

Абот го погледна бързо и се усмихна.

— Ще се разберат, вероятно, — отговори, той, — ако се обичат. Понякога ще се чувствуват нещастни; но не толкова нещастни, колкото ако се откажат от любовта си.

— Много сте романтичен, — каза Джек. — Не подозирах това като ви гледах толкова зает с научните въпроси.

— На мнение ли сте, д-р Бивън, че мъж, който изучава науката, не е способен да люби?

— Би било малко прекалено да имаме подобно мнение. Но не е ли истина, че човек, който проявява искрен интерес към научна работа, трудно би отклонил вниманието си от нея, заради въпроси от сърдечен характер?

Абот се усмихна многозначително.

— Човекът е бил любовник, — каза той философски, — дълго време преди да бъде… невролог. — Той се обърна живо към тенджерите си и почна да ги разклаща.

— Имате вид на човек, който предполага, — каза Джек, опитвайки се да се покаже безгрижен, — че въпросът ми се дължи на някаква лична заинтересованост по този предмет, нали?

Абот направи малък поклон, за да се извини.

— Простете ми, д-р Бивън, помислих, че целта ви е била да повярвам това.

— Е добре, щом го вярвате, — каза Джек, — кажете как успяхте да дойдете до това заключение?

— Многократно, д-р Бивън. Поставихте ми въпроси, които показваха голям интерес по отношение на живота и културата в Китай. Запитах се защо. Китай притежава толкова малко, което да подпомогне лабораторните издирвания. Любопитен бях да узная какво може да ви интересува в Китай. И сега вие ми го казахте. Но мога да го забравя, ако пожелаете. Надявам се, че не съм бил неучтив?

— Каква глупост, — каза Джек, който беше почнал да губи търпение. — Не бихте могли да бъдете неучтив, дори и ако желаехте. И заключението ви е вярно. Имам една много скъпа приятелка — от американска кръв — която е родена в Китай и е прекарала там по-голямата част от живота си.

— Но, в същност, американка ли е? Това не ще е трудно. Защото е родена в Китай и е живяла там, тя не е китайка.

— Случаят е особен, Абот. Тази млада личност е била възпитана, още от крехкото й детство, в едно китайско семейство. Майка й починала при нейното раждане. Много рядко е виждала баща си, който умрял, когато е била на осем години. До седмата си година не е проговорила нито една английска дума.

— Да, — съгласи се Абот замислен, — това е различно. Мога ли да попитам към какво семейство е принадлежала?

— Тези люде живеят в Хонконг. Семейството е на богат и влиятелен търговец, който е направил щедри дарения на английската болница.

Невъзмутимото лице на Абот се просветли.

— О, чувал съм да се говори за него. Сен Линг е. Изпращал е много студенти в Англия, за да учат медицина.

— Той е, — каза Джек. — Въпросното младо момиче е било възпитано в неговия дом.

— В такъв случай тя е китайка, — заяви решително Абот. — И вероятно не ще бъде никога друго нещо…

След като се разходи на длъж и на шир из малката кухня с ръце в джобовете, Бивън каза сериозно:

— Абот, предполагам, че ако не искам да се откажа от приятелството на това младо момиче, ще трябва „да стана китаец“.

Абот поклати глава обезсърчително.

— Искате да кажете, — попита Джек, — че не трябва да се опитвам?

— Искам да кажа, че никой не може да „стане“, — каза Абот, за да развесели тържественото лице на своя събеседник.

Джек кимна с глава.

— Мисля, че имате право. Но поне бих могъл да науча няколко китайски думи от учтивост. Какво ще кажете за това?

— Лесно.

— Ще искате ли да ми помогнете?

— С удоволствие.

— Какво значи „Лан Ийнг“?

— Английска орхидея.

* * *

Джек бе считал винаги кореспонденцията за нещо тягостно, но удоволствието, което изпитваше да пише писма на Одри Хилтон, бе надминато само от радостта да получава нейните.

За пръв път през живота му писането на писма не бе задължителна повинност. По внушение на Одри, те се бяха съгласили да си пишат веднаж в седмицата, по възможност неделя вечер. Джек скоро намери, че това бе много малко и започна да праща по едно писмо през ден. Одри се обръщаше към него с думата, „скъпи приятелю“, докато дойдоха благодарностите за орхидеята.

Той беше побързал да й съобщи, че е открил значението на китайското й име. Абот едва беше излязъл от апартамента, тази неделна вечер в 7 часа, и Джек вече телефонираше на малкия цветарски магазин при хотел „Ливингстон“. Дюкянът беше още отворен и, за щастие, бяха останали няколко орхидеи. Джек поръча само една и каза, че след пет минути пристига. На картата, която щеше да придружи единствената орхидея — изпратена с аероплан — той написа:

„Любимото ми цвете — на любимата ми приятелка — Джек“.

Следващото писмо бе очаквано с такова нетърпение, че часовете в класа му се сториха да протичат ужасно бавно. Най-сетне то пристигна и сърцето на младия мъж подскокна, когато видя заглавието.

„Мили Джек,

Благодаря за прелестната орхидея, милата забележка и всичките ви усилия да намерите китаец — вероятно някой учител по стопански науки, който сигурно се е запитал защо му е дотрябвал на професора по анатомия да узнае какво значи «Лан Ийнг». Възможно е да се е усмихнал, но по-скоро мисля, че е останал със зяпнали уста.

Сестра ми получи вчера писмо от проф. Форестър. Не ми каза съдържанието му. Вероятно се осведомява за здравето на Теди, който е добър ученик в училището и не изпитва вече никакви болки от злополуката си.

Сестра ми не е очарована от приятелството ни. Тя забелязва пристигането на честите ви писма. Не че не й харесвате. Напротив. Но тя не може да разбере приятелство, което трябва да остане само приятелство. Казах й твърдото ни решение по този въпрос. Тя е решена да ме види омъжена и настанена сигурно. Мисли, че докато съм ваша приятелка, ще се отнасям с безразличие към лова за съпруг.

Щастлива съм, че не завися парично от Клавдия. Иначе щях да бъда затруднена. Драго ми е да угаждам на сестра си, като изпълнявам всичките й прищевки, но по отношение на брака намирам, че е важно, и за нея и за мене, да правя каквото ми се харесва.

Подчинението е хубаво нещо, но не бих желала да лиша сестра си от ползата, която може да извлече, като ме остави да уредя живота си според личните си разбирания“.

Джек се засмя при четенето на тези редове и се запита дали логиката на Одри бе част от „мъдростта на изтока“, или тя само се шегуваше.

„Не е хубаво за хората (продължаваше писмото) да упражняват волята си в ущърб на другите лица от семейството. Робството е тежко за роба, но тежко е и за господаря. Робството в едно семейство е мъчително за всички, струва ми се. Много скоро подчинените на една само воля не вършат нищо вече по свой почин, а се облягат с цялата си тежест на по-силния. Често съм наблюдавала това в Китай.

Не бих искала да стана товар за сестра си. Нали не трябва да я насърчавам да взима решения за моя сметка? Не намирате ли, че имам право да спестя по такъв начин смущението на щастието й?“

Очевидно, това бе странен начин за разрешаване на въпроса за семейната власт. Но едно бе сигурно: Одри, колкото и да бе кротка и блага, няма да превие врат. Джек се беше страхувал от възраженията на повелителната Клавдия, и беше щастлив при мисълта, че всяка намеса, която може да дойде от тази страна, би била осъдена на неуспех.

* * *

Очакваше се Тъбби да пристигне към средата на ноември. На Джек дойде на ум, че би могъл да се отскубне от болницата през време на отпуската си по случай „Деня на благодарността“. Едит Кънингам му бе внушила тази мисъл. Това бе нов повод за подхранване кореспонденцията между Одри и него — събитие, което можеше да радва и двамата.

Първата сказка на Кънингам беше определена за третата седмица на октомври. И така, на третия понеделник от октомври, Кънингам се представи в аудиторията пред многобройни слушатели. Джек трябваше да се съгласи против волята си, че атмосферата в безкрайната зала беше по-симпатична, отколкото при други подобни случаи. Студентите отговаряха с искрени и буйни ръкопляскания; те пляскаха ръце самоволно, а не по задължение. Джек не можеше да не се почувствува увлечен.

— Да вземем например изложението на вашите случаи, — казваше Кънингам по средата на речта си. — Един мъж ви бива изпратен в болницата от някакъв практикуващ лекар в малък град, който си е дал труд да направи дълъг доклад, за да произведе добро впечатление. Изложението, в схоластичен стил, е от този род.

Кънингам намести очилата си и зачете със сух тон:

„През миналия август пациентът се оплакваше, че палците на краката му го болят при натискане. През октомври прасците му бяха също засегнати. Малко по-късно той се движеше трудно и ръцете му отслабваха и ставаха непохватни. Неправилността в движенията се доказваше и от това, че болният не успяваше лесно да допре носа си с пръст. При обтягане и свиване движенията се извършваха мързеливо. Неправилността в движенията бе потвърдена и от допира на петата до коляното на другия крак. Липса на коремни рефлекти. Вибрационното чувство на костите отсъствува до ръба на тазовата кост. Никакво болезнено чувство до третия гръден сегмент“.

Той се беше спрял, за да снеме очилата си. Всички почнаха да се смеят в очакване на нещо забавно. Шейн, който го беше представил и който беше седнал близо до него, запита, за да допринесе за веселото настроение: „А не ще ли последва сега доклада за Васерман?“

Смеховете избухнаха с още по-голяма сила, за голямо задоволство на Шейн.

— Благодаря. — Кънингам се обърна, за да направи приятелски знак. — Точно дотам бях стигнал, господин професоре. Васермановата реакция е отрицателна. Предполагам, че се сещате какво има болния. — Той погледна отново към Шейн.

Залата изведнаж утихна. Старият Шейн седеше като на разгорещени въглени. Той се бе обадил вече веднаж. Студентите бяха възхитени и си разменяха знаци по този случай.

— Е добре, — Шейн скръсти крака, — предполагам, че след като извършите ламинектомия, ще намерите срастване между гръбначния мозък и арахноидеата^[1] — но попитайте доктор Бивън, това е от неговата специалност.

Столовете заскърцаха, когато погледът на Кънингам потърси Джек. Последният седеше на края на естрадата, както подобаваше на възрастта му.

— Професор Шейн, — каза Кънингам, — намери сраствания. Съгласни ли сте, доктор Бивън?

— Да, господине, — отговори Джек, — между гръбначния мозък и арахноидеата.

— А тумор?

— Не непременно. Но аз правя само предположение, господине. Изложението за случая не е пълно.

— Ето ни! — Кънингам удари катедрата с юмруците си. — Доктор Бивън има право. Изложението на случая не е пълно, но не така както си мисли. Той и професор Шейн улучиха точно подходящото място. Операцията им е безспорно завидна. Срастванията ще бъдат премахнати и няма причина болният да не оздравее, ако страданието е действително само от това. Но изложението, както казва доктор Бивън, не е изчерпателно. Ето какво би трябвало да се помене: „Три години преди това, пациентът загубил мястото си на помощник касиер в една банка, защото синът на директора, току-що завършил колежа, трябвало да бъде настанен. Вместо да му кажат истинската причина за уволнението, обвинили го в неспособност. В това време нашият приятел станал раздразнителен и чувствителен. Тъй като му било трудно намери нова служба, младото момиче, за което бил сгоден, станало нервно и след бурна разправия те се разделили и скъсали приятелските си връзки. От тогава пациентът намира, че няма правда. Става безчувствен към добрите намерения на приятелите си, които на драго сърце биха му помогнали, ако знаеха по какъв начин“. Е добре, и сега? Лекуването, подчертавам това, че е приключено с отстраняването на срастванията в гръбначния мозък на болния. Какво ще сторите, за да го допълните? Човекът ви е на оздравяване от операцията, но още опасно болен в душата си, какво друго възнамерявате да направите? Излекувахте го от срастванията му. Защо да не довършите делото?

Изглежда, че студентите одобриха тази мисъл, защото заръкопляскаха бурно. Тази младеж беше пленена. Нямаше и половин дузина измежду тях, които да бяха в състояние да направят каквото и да е предположение относно физическата диагноза. Но те бяха нетърпеливи да научат какви съвети трябва да се дадат на болния, за да му се възвърне самоувереността. Те биха искал да знаят как да му се намери нова служба и друга годеница, за да може да живее щастливо до края на живота си. Джек навъси вежди. Той обичаше Бил Кънингам, но сантименталностите от този род не струваха нищо.

След това бе поднесена закуска от страна на факултета в Клуба на университета. Джек не можеше да си спомни подобен прием, на който почетният гост да е бил чествуван така сърдечно. Не можеше наистина да се устои на магнитната сила, която се излъчваше от личността на Кънингам. Какъв удивителен човек! Той беше сантиментален от главата до петите, но същевременно и голям лекар, който заслужаваше пълна почит.

В началото на ноември Джек пожела да се увери, че всичко е в ред преди да се измъкне по случай „Деня на благодарността“. Той писа на Бил и на Едит, за да им напомни за поканата им и да потвърди, че ще бъде щастлив да я приеме, ако това им е още удобно. Той добави, че се надява много да види Одри през време на краткото си посещение.

Като прочете писмото си, Джек намери, че дължи още едно обяснение. Трябваше да предпази себе си и Одри от неприятността, която можеше да изникне от простодушното желание на Кънингамови да ги обвържат.

„Мисля, гласеше после писаното, че на вас е известно естеството на отношенията ни. Не е нужно да се стремите да ни оставите сами. Ние сме приятели и нищо повече“.

Следния ден той получи телеграма от Бил:

„Едит и аз възхитени да ви имаме за Деня на благодарността П. П. — Разбира се!“