Владимир Короленко
Слепият музикант (6) (Етюд)

I

Така изминаха още няколко години.

В тихото имение не се беше изменило нищо. Все така шумяха буките в градината, само листата им бяха сякаш потъмнели, бяха станали още по-гъсти; все така приветливо се белееха стените, бяха се само малко поизкривили и слегнали; все така се мръщеха сламените стрехи и дори в същите часове от конюшнята се чуваше свирката на Йохим; само че сега вече Йохим, който бе останал ерген и гледаше конете в имението, предпочиташе да слуша свиренето на слепия господарски син на свирка или на пиано — все едно.

Максим беше побелял още повече. Попелски нямаха друга деца, затова слепият първороден син както и по-рано си оставаше център, около който се въртеше целият живот в имението. Зарад него имението се бе затворило в тесния си кръг и се задоволяваше с тихия си живот, към който се бе присъединил не по-малко тихият живот на посесорската „къщица“. По такъв начин Пьотр, който бе станал вече младеж, израсна като цвете в оранжерия, запазено от резките странични влияния на далечния живот.

Както и по-рано той стоеше в центъра на огромния тъмен свят, над него, около него, навред се бе разстлал безкраен, безпределен мрак: чувствителната му деликатна структура реагираше на всяко впечатление, готова да затрепти с ответни звуци като силно опъната струна. В настроението на слепия ясно личеше това напрегнато очакване; струваше му се, че ей сега тъмнината ще протегне към него невидимите си ръце и ще докосне у него нещо, което така мъчително дреме в душата му и очаква да бъде пробудено.

Но познатият добър и дотеглив мрак на имението само шумеше с нежния шепот на старата градина и навяваше смътни, приспиващи и успокоителни мисли. За далечния свят слепият знаеше само от песните, от историята и от книгите. Под замисления шепот на градината, сред тихото всекидневие на имението той научаваше за бурите и вълненията на далечния живот само от разказите, и си представяше всичко това през някакъв вълшебен воал като песен, като легенда, като приказка.

Като че ли така беше добре, майката виждаше, че оградената като със стена душа на сина й спи в някакъв омагьосан полусън, изкуствен, но спокоен. И тя не искаше да нарушава това равновесие, страхуваше се да го наруши.

Евелина, която израсна и се разви някак съвсем незабелязано, гледаше тази омагьосана тишина с ясните си очи, в които понякога човек можеше да забележи нещо като недоумение, като въпрос за бъдещето, но никога нямаше и сянка от нетърпение. Попелски — бащата въведе образцов ред в имението, но, разбира се, добрият човек не се интересуваше ни най-малко за бъдещето на сина си. Той свикна всичко да става от само себе си. Единствен само Максим поради природата си мъчно понасяше тази тишина, и то като нещо временно, което се беше вмъкнало по неволя в плановете му. Той смяташе, че трябва да остави душата на младежа да улегне, да укрепне, за да бъде в състояние да посрещне резкия допир с живота.

А там, зад този омагьосан кръг, животът кипеше, вълнуваше се, шумеше. И ето че най-сетне настъпи моментът, когато старият наставник реши да разкъса този кръг, да отвори вратата на оранжерията, за да нахлуе отвън свежа струя въздух.

II

За пръв път той покани при себе си един стар другар, който живееше на около седемдесет версти от имението на Попелски. Максим го беше посещавал понякога и по-рано, но сега знаеше, че у Ставрученко гостуват младежи и му писа, като покани цялата компания. Поканата бе приета с удоволствие. Старите бяха отдавна приятели, а младежите помнеха доста нашумялото някога име на Максим Яценко, с което бяха свързани известни традиции. Единият син на Ставрученко беше студент в Киевския университет, във филологическия факултет, който тогава беше на мода. Другият следваше музика в Петербургската Консерватория. С тях пристигна и млад кадет, син на един от най-близките помешчици.

Ставрученко беше здрав старец, побелял, с дълги казашки мустаци и с широки казашки шалвари. Той носеше кесия с тютюн и лула, привързани за пояса, говореше само украински и застанал до двамата си сина, облечени в бели свитки^[1] и с везани украински ризи, много напомняше Гоголевия Булба със синовете му. Но у него нямаше и следа от романтизма на Гоголевия герой. Напротив, той бе отличен помешчик-практик, който беше преживял прекрасно целия си живот при крепостните отношения, а сега, когато тази „неволя“ бе унищожена, успя да се приспособи и към новите условия. Той познаваше народа, както го познаваха помешчиците, тоест познаваше всеки мужик в селото си и знаеше всяка крава на всеки мужик и едва ли не всяка рубла в повече в мужишката кесия.

Затова пък, макар че не се биеше със синовете си с юмруци както Булба, все пак между тях ставаха постоянни и много свирепи спречквания, независимо от времето и мястото. Навсякъде, в къщи и на гости, по най-нищожен повод между стария и младежите избухваха безкрайни спорове. Обикновено започваше с това, че старият се подсмиваше и дразнеше „идеалните господарски синчета“, те се разпалваха, старият също се разгорещяваше и тогава се вдигаше невъобразима врява, в която и двете страни си изпащаха не на шега.

Това бе отражение на известния спор между „бащи и деца“; само че тук това явление се проявяваше в доста смекчена форма. Младежите, които още от малки бяха пратени в училище, виждаха селото само през късите ваканции и затова не познаваха така конкретно народа, както техните бащи — помешчици. Когато в обществото се надигна вълна на „народолюбието“, която завари младежите в горните класове на гимназията, те се заеха да изучават своя народ, но започнаха да го изучават по книжки. Втората стъпка бе непосредственото изучаване на проявите на „народния дух“ в неговото творчество. Отиването на панските синове с бели свитки и везани ризи сред народа беше тогава силно разпространено в Югозападния край. На изучаването на икономическите условия не се обръщаше особено внимание. Младежите записваха думите и музиката на народните песни, изучаваха преданията, сравняваха историческите факти с тяхното отражение в народната памет, изобщо гледаха на мужика през поетичната призма на националния романтизъм. Сякаш и старите нямаха нищо против това, но все пак те никога не можаха да дойдат до някакво споразумение с младежите.

— На, слушай го само — казваше Ставрученко на Максим и го побутваше лукаво с лакът, когато студентът ораторствуваше с почервеняло лице и искрящи очи. — Виж го, кучия му син, приказва като по книга… Ще помислиш, че наистина е учена глава! А я ни кажи ти, учени човече, как те измами моят Нечипор, а?

Старият мърдаше мустаци и високо се смееше, като разказваше с чисто украински хумор случая. Младежите се червяха, но и те от своя страна не му оставаха длъжни. Те не познават Нечипор и Хведко от еди-кое си село, но затова пък изучават целия народ в общите му прояви; те гледат от висша гледна точка, при която само са възможни изводи и широки обобщения. Те обгръщат с един поглед далечни перспективи, докато старите и закоравели в рутината на практиката заради дърветата не виждат цялата гора.

На стареца не му беше неприятно да слуша странните речи на синовете си.

— Вижда се, че ненапразно сте учили — казваше той и самодоволно поглеждаше слушателите. — А все пак ще ви кажа, че моят Хведко и двама ви като нищо ще прати за зелен хайвер, така да знаете!… А аз пък мога да натикам него, хитреца, в тютюницата си и да го сложа в джоба. Та, значи, пред мен вие сте все едно като кутрета пред стар пес.

III

Един от тези спорове току-що бе затихнал. По-старото поколение се бе оттеглило в къщи и през отворените прозорци от време на време се чуваше как Ставрученко тържествуващ разказваше разни комични епизоди и слушателите весело се смееха.

Младите бяха в градината. Студентът, като постла на земята горната си дреха и накриви астраганения си калпак, се излегна на тревата с малко тенденциозна непринуденост. По-големият му брат седеше на скамейката до Евелина. Кадетът с грижливо закопчан мундир се бе настанил до тях, а малко настрана, опрян на прозореца, седеше с наведена глава слепият; той обмисляше току-що прекратилите се спорове, които дълбоко го бяха развълнували.

— Какво мислите за всичко, което се каза тук, пана Евелина? — обърна се младият Ставрученко към съседката си. — Май че вие не казахте нито дума.

— Всичко това е много хубаво, тоест това, което казахте на баща си. Но…

— Но… какво?

Девойката не отговори веднага. Сложи върху коленете ръкоделието си, пооглади го с ръце и леко навела глава, започна да го разглежда замислено. Трудно беше да разбере човек дали мислеше, че трябва да вземе за бродерията по-едра канава, или пък обмисляше отговора си.

А младежите с нетърпение очакваха отговора й. Студентът се привдигна на лакът и обърна към момичето лицето си, оживено от любопитство. Съседът й спря върху нея спокойния си, изпитателен поглед. Слепият промени непринудената си поза, изправи се и след това, протегна глава, като извърна лице от останалите събеседници.

— Но — промълви тя тихо, като продължаваше да глади с ръка бродерията си. — всеки човек, господа, си има свой път в живота.

— Господи! — рязко възкликна студентът. — Какво благоразумие! Та вие, паненка, всъщност на колко сте години?

— На седемнадесет — отговори Евелина просто, но веднага прибави с наивно тържествуващо любопитство: — А вие сигурно си мислехте, че съм на много повече, нали?

Младежите се засмяха.

— Ако ме питаха какво мисля за възрастта ви — каза съседът й, — много бих се колебал между тринадесет и двадесет и три. Наистина понякога вие изглеждате съвсем дете, а понякога разсъждавате като опитна старица.

— За сериозни работи, Гаврило Петрович, трябва да се разсъждава сериозно — произнесе малката жена с наставнически тон, като се зае отново с ръкоделието си.

За минута всички млъкнаха. Иглата на Евелина отново равномерно тръгна по бродерията, а младежите наблюдаваха с любопитство миниатюрното благоразумно същество.

IV

Разбира се, Евелина бе значително пораснала и се бе развила от времето на първата си среща с Пьотр, но забележката на студента за вида й беше съвсем права. Когато човек погледнеше за първи път това малко, слабо създание, струваше му се, че е още момиченце, но в бавните й, отмерени движения често проличаваше сериозността на жена. Същото впечатление правеше и лицето й. Такива лица имат сякаш само славянките. Правилните хубави черти са скицирани с плавни, студени линии; сините очи гледат спокойно; бледите страни рядко се зачервяват, но това не е обикновената бледност, която всяка минута може да избухне с пламъка на изгаряща страст; това е по-скоро студената белота на снега. Гладките светли коси на Евелина едва-едва се отличаваха от мраморните й слепоочия и падаха на тежка плитка, която като че ли теглеше главата й назад, когато ходеше.

Слепият също бе пораснал и възмъжал. Всеки, който би го погледнал сега, когато седеше малко настрана от описаната група, бледен, развълнуван и хубав, веднага би обърнал внимание на това своеобразно лице, на което така рязко се отразяваше всяко душевно вълнение. Черната коса на красива вълна падаше над изпъкналото чело, набраздено от преждевременни бръчици. На страните бързо пламваше ярка червенина и също така бързо се разливаше матова бледност. Долната устна, с лекичко увиснали надолу ъгълчета, от време на време някак напрегнато потреперваше, веждите се опъваха леко и помръдваха, а големите хубави очи, които гледаха със спокоен, неподвижен поглед, придаваха на лицето на младия човек някакъв не съвсем обикновен мрачен оттенък.

— И така — заговори насмешливо след известно мълчание студентът, — пана Евелина мисли, че всичко това, за което говорихме, е недостъпно за женския ум, че жената трябва да се занимава само с децата и кухнята.

В гласа на младежа се долавяше самодоволство (тогава тези думички бяха съвсем нови) и предизвикателна ирония; за няколко секунди всички млъкнаха и на лицето на девойката се появи нервна червенина.

— Вие много избързвате със заключенията си — каза тя. — Разбирам всичко, за което се говореше тук — значи, то е достъпно за женския ум. Аз говорих само за себе си.

Тя млъкна и се наведе над бродерията си с такова внимание, че младежът не се реши да я разпитва повече.

— Чудно — измърмори той. — Човек може да помисли, че вие сте планирали вече целия си живот до самата смърт.

— Че какво чудно има тук, Гаврило Петрович? — тихо възрази момичето. — Аз мисля, че дори Иля Иванович (името на кадета) е набелязал вече пътя си, а той е по-млад и от мен.

— Вярно — каза кадетът, доволен от това подканване. — Неотдавна четох биографията на N.N. И той действувал по ясно определен план: на двадесет години се оженил, а на тридесет и пет командувал част.

Студентът ехидно се засмя и момичето леко се изчерви.

— Ето на, виждате ли — каза то след минута някак студено и рязко, — всеки си има свой път в живота.

Никой не възрази повече. Сред младата компания настъпи неловка тишина, в която много ясно се долавяше недоумение и уплаха: всички смътно се досетиха, че разговорът беше преминал на деликатна лична почва, че под обикновените думи зазвуча някаква силно обтегната струна…

И сред това мълчание се долавяше само шумоленето на тъмнеещата и сякаш, недоволна от нещо стара градина.

V

Всички тези разговори и спорове, тази вълна от нестихващи младежки търсения, надежди, очаквания и гледища — всичко това връхлетя върху слепия неочаквано и бурно. Отначало той се вслушваше в тях с израз на възторжено изумление, но скоро след това не можеше да не забележи, че тази жива вълна минава покрай него, че тя не се интересува от него. На него никой не задаваше въпроси, никой не искаше мнението му и скоро се оказа, че той стои самотен, в някакво тъжно уединение, още по-тъжно сега, когато животът в имението беше станал по-шумен.

Все пак той продължаваше да се вслушва във всичко, което беше толкова ново за него, и силно свитите му вежди и побледняло лице изразяваха напрегнато внимание. Но това внимание беше мрачно, под него се таеше тежка и горчива мисловна работа.

Майката гледаше сина си с печални очи. Очите на Евелина изразяваха съчувствие и безпокойство. Само Максим като че ли не забелязваше как действува на слепия шумната младежка компания и сърдечно канеше гостите да ги навестяват по-често в имението, като обещаваше на младежите обилен етнографски материал при следващото им идване.

Гостите обещаха да дойдат пак и си заминаха. На сбогуване младежите сърдечно стискаха ръцете на Пьотр. Той поривисто отговаряше на тези ръкостискания и дълго се ослушваше как тракат по пътя колелата на кабриолета им. След това бързо се обърна и отиде в градината.

След заминаването на гостите всичко в имението стихна, но тази тишина се струваше на слепия някак особена, необикновена и странна. В нея като че ли се долавяше признание, че тук е станало нещо особено важно. В утихналите алеи, в които шумоляха само буките и люляците, слепият сякаш долавяше ехото от неотдавнашните разговори. През отворения прозорец той чуваше също как майка му и Евелина спореха за нещо с Максим в гостната. В гласа на майка си долови молба и страдание, в гласа на Евелина звучеше негодувание, а Максим като че ли с жар, но твърдо отблъскваше нападението на жените. Когато Пьотр приближи, разговорът изведнъж замлъкна.

Максим съзнателно с безпощадна ръка направи първия пробив в стената, която обкръжаваше досега света на слепия. Бучаща, неспокойна, първата вълна бе вече нахлула в направения пробив и душевното равновесие на младежа трепна под този пръв удар.

Сега му се струваше вече тясно в неговия омагьосан кръг. Тежаха му спокойната тишина на имението, ленивият шепот и шумолене на старата градина, еднообразието на младежкия му душевен сън. Мракът му заговори с новите си примамващи гласове, разлюля се с нови смътни образи, които се тълпяха с мъчителната тревога на примамливото оживление.

Той го викаше и мамеше, будеше спящите в душата му желания и дори тези първи призиви караха лицето му да бледнее, а душата му тъпо, макар и още неясно да страда.

От вниманието на жените не избягнаха тези тревожни признаци. Ние, зрящите, виждаме отражението на душевните вълнения върху лицата на другите и затова се приучваме да прикриваме своите. В това отношение слепите са съвсем беззащитни и затова върху побледнялото лице на Пьотр човек можеше да чете като в интимен дневник, забравен отворен в гостната… На него беше изписана мъчителна тревога. Жените видяха, че и Максим забелязва всичко това, но крои някакви планове. И двете смятаха това за жестоко и майката искаше със собствените си ръце да запази сина си. Оранжерия? Какво от това, щом на детето й досега е било добре в оранжерията? Нека продължи така и занапред, завинаги… Спокойно, тихо, несмущавано от нищо… Евелина очевидно не изказваше всичко, което беше на душата й, но от известно време тя се промени към Максим и започна да възразява против някои понякога съвсем незначителни негови предложения необикновено рязко.

Старият я гледаше изпод вежди с изпитателни очи, които понякога срещаха гневния, искрящ поглед на младото момиче. Максим клатеше глава, мърмореше нещо и се обвиваше с особено гъсти кълба дим, което беше признак, че мисълта му работи усилено; но той държеше твърдо на своето и често, без да се обръща към някого, изказваше презрителни сентенции за неразумната женска обич и за плиткия женски ум, който, както се знае, е много по-къс от косата им; затова жената не може да вижда по-далеч от минутното си страдание и от минутната си радост. Той мечтаеше да създаде на Пьотр не спокоен, а колкото е възможно по-пълен живот. Казват, че всеки възпитател се стреми да направи от възпитаника си свое подобие. Максим мечтаеше за това, което беше преживял самият той и от което така рано се беше лишил: за бурни кризи и за борба. В каква форма — и самият той не знаеше, но упорито се мъчеше да разшири за Пьотр кръга от живи външни впечатления, достъпни за слепия, като рискуваше да предизвика дори душевни сътресения и преврати. Той чувствуваше, че двете жени искат съвсем друго нещо…

— Квачка! — казваше той понякога на сестра си, като тропаше сърдито по стаята с патериците си… Но той се сърдеше рядко; срещу доводите на сестра си повечето пъти възразяваше меко и със снизходително съжаление, още повече, че когато оставаше насаме с брат си, тя всеки път отстъпваше в спора; това впрочем не й пречеше скоро да възобнови разговора. Но когато присъствуваше Евелина, работата ставаше по-сериозна; в такива случаи старият предпочиташе да премълчи. Като че ли между него и младото момиче започваше някаква борба и те двамата още само проучваха противника си, като криеха грижливо картите си.

VI

Когато след две седмици младежите заедно с баща си се върнаха отново, Евелина ги посрещна със студена сдържаност. Но й беше трудно да устои на обаятелното младежко оживление. Младежите по цели дни скитаха из селото, ходеха на лов, записваха по нивите песните на жътварките и жътварите, а вечер цялата компания се събираше на пейката край къщата, в градината.

В една от тези вечери Евелина не забеляза как разговорът отново премина на деликатни теми. Как стана това, кой започна пръв — нито тя, нито някой друг можеше да каже. Това стана също така незабелязано, както незабелязано угасна залезът и в градината се спуснаха вечерните сенки, както незабелязано запя славеят в храстите вечерната си песен.

Студентът говореше пламенно, с онзи особен младежки жар, който се хвърля срещу неизвестното бъдеще, без да мисли и без да разсъждава. В тази вяра в бъдещето с неговите чудеса имаше някаква особена вълшебна сила, почти непреодолимата сила на навика…

Като разбра, че това предизвикателство, може би несъзнателно, бе отправено сега направо към нея, младата девойка пламна.

Тя слушаше, наведена ниско над ръкоделието си. Очите й заблестяха, страните й пламнаха, сърцето й затуптя… След това блясъкът в очите й угасна, устните й се свиха, а сърцето й затуптя още по-силно и върху побледнялото й лице се появи израз на уплаха.

Тя се уплаши, защото пред очите й сякаш изведнъж се разтвори тъмна стена и в тази пролука блеснаха далечните перспективи на широкия, кипящ и деен свят.

Да, отдавна вече той я мами. Тя не съзнаваше това по-рано, но в сянката на старата градина, на самотната пейка, тя често прекарваше цели часове, завладяна от фантастични мечти. Въображението й рисуваше ярки далечни картини и в тях нямаше място за слепия…

Сега този свят се приближи до нея; той не само я мами, но предявява някакво право върху нея.

Девойката хвърли бърз поглед към Пьотр и нещо бодна сърцето й. Той седеше неподвижен и замислен; цялата му фигура изглеждаше безпомощна и се запечата в паметта й като мрачно петно. „Той разбира… всичко“ — блесна като мълния през ума й и девойката почувствува някакъв студ. Кръвта нахлу в сърцето й, а по лицето си тя самата почувствува внезапна бледност. За миг си представи, че е вече там, в онзи далечен свят, а той седи тук сам, с наведена глава, или не… той е там, на хълмчето зад рекичката, това сляпо момче, над което бе плакала оная вечер…

Стана й страшно. Стори й се, че някой се готви да измъкне ножа от старата й рана.

Спомни си дългите погледи на Максим. Ето какво означавали тези мълчаливи погледи! Той по-добре от самата нея познаваше настроението й, беше отгатнал, че в сърцето си тя още можеше да води борба и да избира, че не е сигурна в себе си… Но не — той греши! Тя знае каква ще бъде първата й стъпка, а след това ще види какво може да се вземе още от живота…

Девойката въздъхна трудно и тежко, като че ли си поемаше дъх след тежка работа, и се огледа. Тя не можеше да каже много ли продължи мълчанието, отдавна ли бе млъкнал студентът, говорил ли бе още нещо… Погледна към мястото, където преди минута седеше Пьотр.

Той не беше там.

VII

Тогава тя спокойно сгъна работата си и също стана.

— Извинете, господа — каза тя, като се обърна към гостите. — Ще ви оставя за малко сами.

И тръгна по тъмната алея.

Тази вечер беше тревожна не само за Евелина. На завоя на алеята, където имаше пейка, момичето дочу развълнувани гласове. Максим разговаряше със сестра си.

— Да, в този случай съм мислил за нея не по-малко, отколкото за него — говореше старият сурово. — Помисли си, ами че тя е още дете, което не познава живота! Не искам да повярвам, че би пожелала да използуваш неопитността на едно дете.

Ана Михайловна отговори през сълзи:

— Ами какво ще стане, Макс, ако… ако тя… Какво ще стане тогава с моето момче?

— Да става, каквото ще! — твърдо и мрачно отвърна старият войник — Тогава ще видим; във всеки случай не трябва да му тежи на съвестта, че е похабил чужд живот… А също и на нашата съвест… Помисли върху това, Аня — прибави той по-меко.

Старият взе ръката на сестра си и нежно я целуна. Ана Михайловна наведе глава.

— Моето бедно, бедно момче… По-добре никога да не беше я срещал…

Момичето по-скоро отгатна, отколкото чу тези думи: толкова тихо се изтръгна този стон от устата на майката.

Лицето на Евелина пламна. Тя неволно се бе спряла на завоя на алеята… Сега, когато се покаже, и двамата ще видят, че е подслушвала тайните им мисли…

Но след няколко мига тя гордо вдигна глава. Не е искала да подслушва и във всеки случай не фалшивият срам може да я спре на пътя й. При това този стар човек поема твърде голяма отговорност. Тя сама ще съумее да нареди живота си.

Девойката излезе от завоя на пътеката и мина покрай двамата събеседници спокойно и с високо вдигната глава. Максим неволно побърза да прибере патерицата си, за да й направи път, а Ана Михайловна я погледна с някакъв потиснат израз на обич, почти обожание, и страх.

Майката като че ли чувствуваше, че това гордо русо момиче, което току-що бе минало с такъв гневно предизвикателен вид, отнесе със себе си щастието или нещастието на нейното дете за цял живот.

VIII

В отдалечения край на градината имаше стара запустяла воденица. Колелата отдавна вече не се въртяха, воденичните камъни бяха обрасли с мъх и през стария бент водата се процеждаше на няколко тънки, непрестанно бълболещи струйки. Това бе любимото място на слепия. Тук той по цели часове седеше на перилата на бента, вслушваше се в ромона на водата и умееше прекрасно да предава на пианото този ромон. Но сега не обръщаше внимание на това… Сега той бързо крачеше по пътечката с препълнено от горчивина сърце, с изкривено от вътрешна болка лице.

Като чу леките стъпки на момичето, той спря; Евелина сложи ръка на рамото му и попита сериозно:

— Кажи ми, Пьотр, какво ти е? Защо си така тъжен?

Той бързо се обърна и отново закрачи по пътечката. Девойката тръгна до него.

Тя разбра рязкото му движение и мълчанието му и за миг наведе глава. Откъм имението се чуваше песен:

З-за крутоi горы

Вылiталы орлы,

Вылiталы, гуркоталы,

Роскоши шукалы…

Смекчен от разстоянието, младият и силен глас пееше за любов, за щастие, за простор и тези звуци се носеха в нощната тишина, като заглушаваха ленивия шепот на градината…

Там стояха щастливи хора, които говореха за яркия и пълнокръвен живот; едва преди няколко минути тя беше с тях, опиянена от мечти за този живот, в който за него нямаше място. Тя дори не бе забелязала кога си е отишъл, а кой знае колко дълги му се бяха сторили тези минути в самотна скръб…

Тези мисли минаха през ума на младото момиче, докато вървеше до Пьотр по алеята. Никога досега не й е било толкова трудно да го заговори, да овладее настроението му. Но тя чувствуваше, че присъствието й полека-лека смекчава мрачните му мисли.

Наистина той тръгна по-бавно, лицето му стана по-спокойно. Чуваше до себе си стъпките й и малко по малко острата душевна болка стихваше, като отстъпваше място на друго чувство. Той не си даваше сметка за това чувство, но то му беше познато и той лесно се подчиняваше на благотворното му влияние.

— Какво ти е? — повтори тя въпроса си.

— Нищо особено — отговори той с горчивина. — Просто ми се струва, че съм съвсем излишен на света.

Песента откъм къщата временно млъкна и след една минута се чу друга. Тя едва долиташе: сега студентът пееше стара дума^[2], като подражаваше на тихия напев на бандуристите. Понякога гласът като че ли съвсем млъкваше, неясни мечти завладяваха въображението и след това тихата мелодия отново долиташе през шума на листата…

Пьотр неволно спря и се ослуша.

— Знаеш ли — заговори той тъжно, — понякога ми се струва, че старите са прави, като казват, че от година на година животът става все по-тежък. В миналото е било по-добре дори за слепите. Вместо на пиано щях да се науча да свиря на бандура и щях да скитам по градове и села… Около мен щяха да се събират тълпи, аз щях да им пея за делата на техните бащи, за подвизи и слава. Тогава и аз щях да бъда нещо в живота. А сега? Дори това кадетче с пискливия глас, и то — чу ли го? — приказва, че ще се ожени и ще командува част. Изсмяха му се, а аз… за мен дори това е недостъпно.

Сините очи на момичето се отвориха широко от уплаха и в тях блеснаха сълзи.

— Ти си под впечатление на приказките на младия Ставрученко — каза то смутено, като се мъчеше да придаде на гласа си тон на безгрижна шега.

— Да — замислено отговори Пьотр и добави: — Той има много приятен глас. Красив ли е?

— Да, хубав е — замечтано потвърди Евелина, но изведнаж някак гневно се сепна и прибави рязко: — Не. Той никак не ми харесва! Много е самоуверен и гласът му е неприятен и рязък.

Пьотр учудено изслуша този изблик на гняв. Момичето тропна с крак и продължи:

— И всичко това са глупости! Знам, всичко това е нагласено от Максим. О, как мразя сега този Максим.

— Какво приказваш, Веля? — попита учудено слепият. — Какво наглася той?

— Мразя, мразя Максим! — упорито повтаряше момичето. — Той със своите планове е станал съвсем безсърдечен… Не ми приказвай, не ми приказвай за тях… И отде накъде са си присвоили правото да се разпореждат със съдбата на другите?

Евелина изведнаж рязко се спря, стисна тънките си ръце така, че пръстите й изпукаха, и заплака като дете.

Силно учуден, слепият я хвана съчувствено за ръцете. Това избухване от страна на неговата спокойна и всякога въздържана приятелка беше толкова неочаквано и необяснимо! Той се вслушваше и в плача й, и в странния отзвук, който този плач предизвикваше в собственото му сърце. Припомни си миналите години. Той седеше на хълмчето също така тъжен, а тя плачеше над него така, както и сега…

Но изведнаж тя освободи ръката си и слепият отново се учуди: девойката се смееше.

— Колко съм глупава! Защо ли пък плача?

Тя избърса очите си и след това заговори с развълнуван и ласкав глас:

— Не, нека бъдем справедливи: и двамата са добри!… И това, което говореше той сега, е хубаво. Но нали то не се отнася за всички.

— За всички, които могат — каза слепият.

— Какви глупости! — отговори тя ясно, макар че в гласа й заедно с усмивката още се долавяха неотдавнашните сълзи. — Ето, нали и Максим е воювал, докато е могъл, а сега живее, както може. Е, и ние…

— Не казвай ние! Ти си съвсем друго нещо.

— Не, не съм друго.

— Защо?

— Защото. Ами защото нали ти ще се ожениш за мен и, значи, нашият живот ще бъде един и същ…

Пьотр спря изумен.

— Аз?… За теб?… Значи, ти ще се омъжиш… за мен?

— Ами да, да, разбира се! — отговори тя бързо и развълнувано. — Какъв си глупав! Нима никога не ти е минавало това през ума? Ами че то е толкова просто! За кого ще се ожениш, ако не за мен?

— Разбира се — съгласи се той с някакъв странен егоизъм, но веднага се сепна. — Слушай, Веля — заговори той, като я хвана за ръка. — Там преди малко казваха, че в големите градове момичетата учели всичко, пред теб също би могъл да се открие широк път… А аз…

— А ти какво?

— А аз съм сляп! — завърши той съвсем нелогично.

И отново си спомни детството, тихия плясък на реката, запознаването си с Евелина и горчивите й сълзи, когато чу думата „сляп“… Той почувствува инстинктивно, че сега пак й причинява същата рана и спря. Няколко секунди минаха в мълчание, само водата тихо и галещо бълбукаше в бента. Евелина съвсем не се чуваше, сякаш беше изчезнала. Наистина лицето на девойката трепна, но тя се овладя и когато заговори, гласът й звучеше безгрижно и шеговито.

— Та какво, като си сляп? — каза тя. — Нали ако някое момиче обикне сляп, ще трябва и да се омъжи за него… Винаги е така, какво да правим?

— Обикне… — съсредоточено повтори той и веждите му се свиха — вслушваше се в новите за него звуци на непозната дума. — Обикне? — попита отново той с все по-голямо вълнение…

— Е, да! Ти и аз, ние двамата се обичаме… Какъв си глупав! Помисли си: би ли могъл да останеш тук сам без мен?…

Лицето му изведнаж побледня и незрящите очи се втренчиха, големи и неподвижни.

Беше тихо; само водата все си говореше за нещо, бълболеше и ромонеше. От време на време като че ли този говор стихваше и почти замлъкваше; но веднага пак се усилваше и пак бълболеше, без да престане нито за миг. Тъмните листа на клонестата дива череша шепнеха; песента откъм къщата замлъкна, но затова пък над езерото запя славей…

— Бих умрял — глухо промълви той.

Устните й затрепераха като в деня на запознаването им и тя с усилие промълви със слаб, детски глас:

— И аз също… без теб, сама… в далечния свят…

Той стисна мъничката й ръка в своята. Стори му се чудно, че в отговор тя му стисна леко ръката, не както преди: слабото движение на малките й пръсти проникваше сега дълбоко в сърцето му. Изобщо освен предишната Евелина, приятелката от детинство, сега той чувствуваше в нея и някакво друго, ново момиче. Стори му се, че той самият е мощен и силен, а нея си представи разплакана и слаба. Тогава, обзет от дълбока нежност, той я привлече с едната си ръка, а с другата започна да милва копринената й коса.

И струваше му се, че цялата скръб дълбоко в сърцето му стихна и че той няма никакви пориви и желания, а съществува само сегашната минута.

Славеят, който известно време опитваше гласа си, зачурулика и прехласнато започна да лее трелите си в смълчаната градина. Девойката трепна и свенливо отстрани ръката на Пьотр.

Той не се възпротиви и като я пусна, въздъхна с пълни гърди. Чуваше как тя оправя косата си. Сърцето му туптеше силно, но равномерно и приятно; той чувствуваше как гореща кръв разнася по цялото му тяло някаква нова, съсредоточена сила. Когато след минута тя му каза с обикновен тон: „Хайде сега да се върнем при гостите“ — той с учудване се вслушваше в този мил глас, в който звучаха съвсем нови ноти.

IX

Гостите и домакините се бяха събрали в малката гостна; отсъствуваха само Пьотр и Евелина. Максим говореше със стария си другар, а младежите седяха мълчаливо до отворените прозорци; в малката компания господствуваше онова особено тихо настроение, в чиято дълбочина се усеща някаква драма, която не за всички е ясна, но която всички съзнават. Отсъствието на Евелина и Пьотр някак особено се забелязваше. Разговаряйки, Максим хвърляше къси очаквателни погледи към вратата. Ана Михайловна с тъжно и като че ли виновно лице явно се мъчеше да бъде внимателна и любезна домакиня и единствен само Попелски, доста напълнял и както всякога благодушен, дремеше на стола си в очакване на вечерята.

Когато на терасата, която водеше от градината за гостната, се чуха стъпки, всички обърнаха очи натам. В тъмния четириъгълник на широката врата се показа фигурата на Евелина, а след нея тихо се изкачи по стъпалата и слепият.

Младото момиче почувствува върху себе си тези съсредоточени, внимателни погледи, но не се смути. Тя мина през стаята с обикновената си плавна стъпка и само за миг, когато срещна късия поглед на Максим, който я гледаше изпод вежди, едва-едва се усмихна и очите й блеснаха предизвикателно и насмешливо. Пани Попелска се вгледа в сина си.

Младежът вървеше след момичето, като че ли без да съзнава добре къде го води. Когато на вратата се показа бледното му лице и тънката му фигура, той изведнаж спря на прага на осветената стая. Но след това прекрачи прага и бързо, макар и със същия полуразсеян, полусъсредорочен вид, се приближи до пианото.

Музиката беше обикновен елемент в живота на тихото имение, но същевременно тя беше и интимен, така да се каже, чисто домашен елемент. В дните, когато имението кънтеше от разговорите и песните на гостуващите младежи, Пьотр нито веднъж не се приближи до пианото, на което свиреше само по-големият Ставрученко, музикант по професия. Това правеше слепия още по-незабелязан в оживената компания и майката с болка в сърцето следеше тъмната фигура на сина си, който се губеше сред общия блясък и оживление. Сега за пръв път Пьотр смело и сякаш не напълно съзнателно се приближи до обикновеното си място… Като че ли беше забравил присъствието на чуждите хора. Впрочем когато младите влязоха, в гостната беше така тихо, че слепият можеше да помисли, че в стаята няма никого…

Той отвори капака, едва докосна клавишите и взе няколко бързи, леки акорда. Сякаш питаше за нещо хем инструмента, хем собственото си настроение.

След това, като простря ръце върху клавишите, дълбоко се замисли и тишината в малката гостна стана още по-дълбока.

Нощта гледаше през черните дупки на прозорците; тук-таме от градината любопитно надничаха отрупани със зелени листа вейки, осветени от лампата. Гостите, подготвени от току-що замлъкналите неспокойни акорди на пианото и обхванати от полъха на чудното вдъхновение, което витаеше над бледото лице на слепия, седяха в мълчаливо очакване.

А Пьотр все мълчеше, вдигнал нагоре слепите си очи, и сякаш продължаваше да се ослушва в нещо. В душата му като разлюлени вълни се надигаха най-различни усещания. Приливът на непознатия живот го подемаше, както на морския бряг вълната подема дълго и спокойно стояла на пясъка лодка… На лицето му се четеше учудване, въпрос и още някаква особена възбуда минаваше по него като бърза сянка. Слепите му очи изглеждаха дълбоки и тъмни.

За минута човек можеше да помисли, че той не намира в душата си онова, в което се вслушва с такова жадно внимание. Но след малко, макар и с все същия учуден вид и все още като че ли недочакал нещо, той трепна, докосна клавишите и подет от нова вълна на обзелото го чувство, се отдаде изцяло на плавните, звучни и мелодични акорди…

X

Слепите изобщо трудно се ползуват от ноти. Както и буквите, нотите се печатат релефно, при което тоновете се означават с отделни знаци и се поставят на един ред като редовете в книгите. За да се означат тоновете, съединени в акорд, между тях се поставят възклицателни знаци. Ясно е, че слепия трябва да ги заучава наизуст, и то отделно за всяка ръка. Така че това е твърде сложна и трудна работа; но на Пьотр и в този случай му помагаше любовта към отделните съставни части на тази работа. Като заучаваше наизуст по няколко акорда за всяка ръка, той сядаше на пианото и когато от съединяването на тези изпъкнали йероглифи изведнъж неочаквано за самия него се образуваха стройни съзвучия, това му доставяше такава наслада и представляваше толкова жив интерес, че тази суха работа не му беше неприятна и дори го увличаше.

Все пак между написаната на хартия музикална творба и нейното изпълнение имаше твърде много междинни процеси. Докато се въплъти в мелодия, знакът трябваше да мине през ръцете, да се закрепи в паметта и след това да измине обратния път до върховете на свирещите пръсти. Силно развитото музикално въображение на слепия се намесваше в сложната работа на заучаването и слагаше върху чуждата пиеса явен личен отпечатък. Формите, в които се изля музикалното чувство на Пьотр, бяха тъкмо ония, чрез които за първи път се бе запознал с мелодията и в които след това се изливаше свиренето на майка му. Това бяха формите на народната музика, които звучаха постоянно в душата му и чрез които родната природа говореше на тази душа.

И сега, когато с трептящо сърце и препълнена душа свиреше някаква италианска пиеса, още от първите акорди в свиренето му се почувствува нещо толкова своеобразно, че на лицата на слушателите се появи учудване. Но след няколко минути очарованието обзе напълно всички и само по-големият от синовете на Ставрученко, музикант по професия, дълго още се вслушваше в свиренето, като се мъчеше да долови познатата му творба и да анализира своеобразната интерпретация на пианиста.

Струните звучаха и пееха, изпълваха гостната и се разнасяха из затихналата градина… Очите на младежите блестяха от оживление и любопитство. Старият Ставрученко седеше, отпуснал глава, и мълчаливо слушаше, но след това започна да се въодушевява все повече и повече, побутваше Максим с лакът и шепнеше:

— Ама че хубаво свири, това се казва свирене. А? Не е ли така?

Звуците се засилваха и старият любител на спорове започна да си спомня нещо, навярно своята младост, защото очите му заблестяха, лицето му се зачерви, той цял се изправи и като вдигна ръка, поиска дори да удари с юмрук по масата, но се сдържа и безшумно отпусна юмрука си. Изгледа бързо юнаците си, поглади мустаци, наведе се към Максим и прошепна:

— Искат да пратят старците в архивата… Лъжат се!… На времето и ние с тебе, братко, също… Пък и сега още… Вярно ли казвам, или не?

Максим, доста равнодушен към музиката, този път чувствуваше нещо ново в свиренето на своя възпитаник и като се обви в кълба дим, слушаше, клатеше глава и гледаше ту Пьотр, ту Евелина. Още един път някакъв порив на непосредствена жизнена сила беше нахлул в неговата система съвсем не така, както той предполагаше… Ана Михайловна също отправяше към момичето въпросителни погледи, като се питаше: какво е това — щастие или скръб звучи в свиренето на нейния син… Евелина седеше в сянката на абажура и само очите й, големи и потъмнели, се открояваха в полумрака. Единствена тя разбираше тези звуци по свой начин: долавяше в тях ромона на водата в стария бент и шепота на дивата череша в тъмната алея.

XI

Мотивът отдавна бе променен. Пьотр остави италианската пиеса и се отдаде на въображението си. Новата мелодия съдържаше всичко, за което си бе спомнил преди минута, когато, мълчаливо навел глава, се вслушваше във впечатленията на преживяното минало. В нея се долавяха гласовете на природата, шумът на вятъра, шепотът на гората, плясъкът на реката и неясен говор, затихващ в неизвестната далечина. Всичко това се сплиташе и звучеше на фона на онова особено дълбоко и изпълващо сърцето усещане, което тайнственият говор на природата поражда в душата и на което е толкова мъчно да се намери истинско определение… Тъга?… Но защо е толкова приятна?… Радост?… Но защо е така дълбоко, така безкрайно тъжна?

От време на време звуците се усилваха, нарастваха, укрепваха. Лицето на музиканта ставаше странно сурово. Като че ли и той самият се учудваше на новата и за него сила на тези неочаквани мелодии и очакваше още нещо… Сякаш ето още няколко удара — и всичко това ще се слее в строен поток от мощна и прекрасна хармония и в такива моменти слушателите замираха в очакване. Но без да успее да се извиси, мелодията изведнаж падаше с някакъв жален ропот като вълна, която се пръска в пяна и капки, и дълго още, замирайки, звучаха нотите на горчиво недоумение и въпрос.

Слепият преставаше за миг и отново в гостната настъпваше тишина, нарушавана само от шепота на листата в градината. Обаянието, което овладяваше слушателите и ги отнасяше далеч зад тези скромни стени, се разрушаваше и малката стая ставаше все по-малка, и нощта гледаше към тях през тъмните прозорци, докато, набрал сили, музикантът не започваше да удря отново по клавишите.

И отново звуците укрепваха и търсеха нещо, издигаха се по-пълно, по-високо, по-силно. В неопределения камбанен звън и говор на акордите се вплитаха мелодии на народната песен, в която звучеше ту любов и тъга, ту спомен за минали страдания и слава, ту млада, необуздана смелост и надежда. Слепият се опитваше да излее чувството си в готовите и добре познати форми.

Но и тази песен млъкваше, трептейки в тишината на малката гостна, със същата жална нота на неразрешен въпрос.

XII

Когато последните ноти трепнаха със смътно недоволство и жалба, Ана Михайловна погледна лицето на сина си и видя на него израз, който й се стори познат: спомни си слънчевия ден на отдавнашната пролет, когато детето й лежеше на брега на реката, сломено от прекалено ярките впечатления от опияняващата пролетна природа.

Но този израз забеляза само тя. В гостната започнаха шумни разговори. Старият Ставрученко високо викаше нещо на Максим, младите, още развълнувани и възбудени, стискаха ръце на музиканта, предсказваха му широка известност на артист.

— Да, наистина! — потвърди по-големият брат. — Вие сте усвоили чудесно характера на народната мелодия. Вие сте се вживели в нея и сте я овладели до съвършенство. Но кажете, моля ви се, коя пиеса свирехте в началото?

Пьотр назова италианската пиеса.

— Така мислех и аз — отговори младежът. — Тя ми е малко позната… Вие имате удивително своеобразен начин на свирене… Мнозина я свирят по-добре от вас, но така, както вие я изсвирихте, още никой не я е изпълнявал. Това е… като че ли превод от италианския музикален език на украински. Вие трябва сериозно да се учите и тогава…

Слепият слушаше внимателно. За пръв път той беше станал център на оживени разговори и в душата му се зараждаше гордо съзнание за неговата сила. Нима тези звуци, които му бяха доставили този път толкова незадоволеност и страдания, както никога досега в живота, могат да оказват върху другите такова въздействие? Значи, и той може да даде нещо в живота. Той седеше на стола си, едната му ръка още беше върху клавишите и сред шума на разговорите изведнаж почувствува върху тази ръка нечие горещо докосване. Евелина се бе приближила до него и като стисна незабелязано пръстите му, прошепна радостно възбудена:

— Чу ли? И ти ще имаш своя работа. Ако беше видял, ако знаеше какво можеш да направиш с всички нас…

Слепият трепна и се изправи.

Никой не забеляза тази кратка сцена освен майката. Лицето й пламна, сякаш беше получила първа целувка на първа любов.

Слепият продължаваше да седи на същото място. Той се бореше с нахлулите в него впечатления от новото щастие, а може би усещаше и приближаването на бурята, която се надигаше вече като безформен и тежък облак някъде от дълбочината на мозъка му.