Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (7)

Шеста глава

Седяха на верандата в тъмното, а единствената светлина идваше от тлеещия фенер, колкото да освети означенията върху клетъчния телефон на Скофийлд. Той набра цифрите, осигуряващи му пряка връзка с Лангли.

— Вдигни другия телефон — нареди той на Прайс.

— Моля? — прозвуча безличният глас, полуехо, полушепот.

— Отново Беоулф Агът — рече Скофийлд. — Намерете ми Шийлдс.

— Изчакайте минутка, сър. — Линията сякаш прекъсна, след което отново се чу безплътният глас. — Боя се, че вие не сте Беоулф Агът. Диаграмата на гласа не съответства.

— Диаграма на гласа?… За Бога, Кам, вдигни телефона и кажи на онзи от преторианската гвардия, че аз съм истинският Беоулф Агът, не ти!

— Току-що открих деривата, беше го хвърлил на пода — обади се Прайс. — Ей ти от нощната стража, диаграмата на гласа нищо не означава, важен е кодът, а с него могат да разполагат определени хора. Хайде, размърдай се!

— Камерън? — чу се бодрият глас на Франк Шийлдс.

— Здравей, Жмичка — обади се Скофийлд.

— Брандън, това ти ли си?

— Как се сети?

— Признаците са не един и два, като започнем с непочтителното обръщение. Как си, Брей?

— Чувствах се твърде добре, докато не се появихте вие, изчадия адови!

— Нямаше как, стари приятелю. Дано Прайс ти е обяснил ситуацията. Впрочем, какво ти е впечатлението от него?

— Не мога да ти кажа какъв е досадник, защото ни подслушва.

— Тук съм — обади се и Прайс, а в гласа му се долавяше натрупаната умора. — Чуй как се развиха събитията, Франк. — И младият агент набързо разказа събитията, довели до появата на групата за издирване, за корабчето, убийството на екипажа и изчезването на капитана убиец. — Трябва да се е свързал с някого наблизо, защото изтребителят направи кораба на салата. За щастие твоят бивш колега разпозна шума от двигателите преди мен и това ни спаси. Все още не проумявам как долови звука толкова отдалеч, но ако не беше Брей, сега наистина нямаше да си говорим.

— Той добре познава методите на Матарезе, Кам.

— Така си е, Жмичка — намеси се Скофийлд, — а що се отнася до нашия убиец, капитана, не се е налагало той да се свързва с когото и да било. Фалшивото рибарско корабче е било проследено и пътят му обозначен още при първия опит за връзка от борда. Добре смазаните колелца са се завъртели, първата стръв бе самото корабче, заедно с екипажа. Матарезе нямат навика да оставят работата си недовършена, предвиждат всяка възможност.

— Ето отговора за теб, Прайс — отбеляза Шийлдс, който се намираше на близо три хиляди и петстотин километра от британските Вирджински острови.

— Откъде, по дяволите, се появи самолетът? — избухна Кам. — Това беше боен изтребител, което значи, че трябва да е излетял от някоя база! Исусе, нима са проникнали и във военновъздушните сили? Очевидно из нашето управление се чувстват като у дома си.

— Работим по въпроса — меко рече Шийлдс.

— Може и да грешиш, Кам — отбеляза Скофийлд от другия край на верандата. — Експлозиите ни заслепиха. Беше тъмно, а ние трябваше да спасяваме кожите си. Не можем да твърдим със сигурност какво точно сме видели.

— Благодарение на мъжката ви галантност аз взех преднина — прекъсна Антония разсъжденията на съпруга си. — Бях се отдалечила достатъчно, тъй че можех да проследя обходната маневра на пилота…

— Аз се потопих, защото очаквах директен обстрел — намеси се Прайс.

— Аз също — додаде Скофийлд.

— На мен пък изобщо не ми хрумна…

— Какво видя, любов моя?… Чуваш ли я, Франк?

— Съвсем ясно — отвърна шефът от Лангли.

— Беше реактивен самолет, естествено, но моделът изобщо не ми е познат, а и нямаше никакви обозначения. Направиха ми впечатление най-вече крилата, имаха големи издатини отдолу.

— „Хариър“ — отвратен процеди Камерън Прайс. — Може да излети от малка циментова площадка, а дори и от задния двор.

— Не е било проблем за тях да го купят — добави Беоулф Агът. — Обзалагам се, че имат десетки, разположени все в стратегически точки.

— Да се върнем на твърдението ти, че корабчето било „засечено и проследено“ — напомни Шийлдс. — Според теб изтребителят вече е бил на позиция.

— Повече от сигурен съм. Вие от горните етажи кога решихте да изпратите Прайс да ме търси?

— Преди шест-седем дни, когато стана ясно, че бреговата охрана от Сейнт Томас е открила единствено пощенската кутия, която никой дори не наглежда.

— Достатъчно време дори седем-четири-седем да кацне на някой остров, какво остава за лесно подвижния „Хариър“. В крайна сметка, Жмичка, колкото и да съм скромен, трябва да признаеш, че ме ценят високо. Какво ще кажеш?

— Ти си… няма значение. — Шийлдс направи пауза, през която се чуваше тежкото му дишане. — Разполагам с последните резултати от постъпателното проследяване, извършено от нашите евро-средиземноморски станции.

— Това пък какво е? — попита Скофийлд. — Последна новост?

— Всъщност не, Брандън. Ти самият си го използвал неведнъж… просто наименованието е различно, откакто сателитните комуникации включиха компютрите, а също радио и телефонния трафик. Помниш ли как навремето се свързваше, да речем от Прага с Лондон, а набираше номер в Париж?

— Естествено. Така бяхме омотали приятелчетата в КГБ и Щази, че нерядко направо се побъркваха. Веднъж без малко да сринат една балетна школа, за която смятаха, че е мястото ни за връзка с МИ-шест, само дето сърце не им даде да открият огън между момичетата в пачки! Наложи се да отменим пътуването, защото балетмайсторът, когото мислехме за хилаво недоносче, хвърли страхотен бой на най-коравия ни британски агент.

— Е, това е същото, само че технологически усъвършенствано.

— Направо не ми го побира главата… Я почакай, сега вече разбрах! Ние го наричахме междинно прозвъняване, а вие постъпателно проследяване.

— Защото работим в права и обратна посока. Не само изпращаме, а и проследяваме адресатите посредством множеството „стъпки“.

— Поздравявам те, Жмичка.

— Урокът свърши, Франк — обади се Прайс. — Допълнително ще отговоря на всички въпроси, които вълнуват любознателния ти приятел. Какво научихме от проследяването?

— Това е чиста лудост, Кам. Първото обаждане било отправено към Париж, оттам прехвърлено до Рим, следващата стъпка е Кайро, завой обратно към Атина, после Истанбул и накрая остава в италианската провинция Ломбардия, по-точно на езерото Комо. Оттам сигналът се пуска разделен на две…

— В различни посоки! — гневно възкликна Прайс. — Нима са разнищили кабелите?

— На три части, но най-силният сигнал се насочил към Гронинген в Холандия и повече не продължил. Според нашите експерти крайната цел е Утрехт, Амстердам или Айндховен.

— Три големи града, Франк.

— Да, учил съм география. Кога искаш да започнеш операцията? Ще вдигна всичките ни агенти по тревога, за да ви окажат пълно съдействие.

— Нищо няма да започва сам! — викна Скофийлд. — Ще започне, когато аз му кажа!

— Недей така, Брей — спокойно рече Франк Шийлдс. — Не бих те принудил да се върнеш към оперативната работа, дори животът ми да зависеше от това. Между другото и жена ми, с която сме вече четирийсет години, би ме напуснала, ако го направя.

— Специално поздрави Джени от мен, винаги съм смятал, че е по-умна, а и много по-забавна от теб. Но ако искаш да се върна, кучи сине, условията ще определям аз.

— Не и като действащ агент!

— За това съм съгласен, Жмичка. Все още имам точен мерник, но не мога да прескачам зидове както едно време.

— Какво искаш тогава?

— Да ръководя операцията

— Какво?

— Аз съм единственият, проникнал в паяжината на Матарезе, бях там, когато ги отпратихме в ада. Ала преди този Армагедон бяхме само аз и Таленков, ние открихме апостолите им, разгадахме как мислят, колко са извратени, колко фанатизирани във всяко свое действие, прикрито под измамна благовидна философия. Искаха да накарат целия свят да марширува под ударите на кухите им барабани… Не можеш да ме изолираш, Франк, няма да ти позволя! Ти имаш нужда от мен!

— Повтарям, няма да участваш пряко — все така спокойно продължи заместник-директорът.

— За това не настоявам… знам си какви ограничения налага възрастта. Зелена улица обаче няма да ти дам.

— Какво значи зелена улица, ние да не сме от пътната полиция?

— Току-що обясних на твоя пратеник. Ние сами измисляме жаргона, с който си служим, Франк, добре го знаеш.

— Боя се, че не те разбирам, Брей. Какво искаш да кажеш?

— Ако момчето загази, трябва да имам право да се намеся.

— За мен е неприемливо. Да „загазиш“ за теб означава едно, за някой друг може да се окаже нещо съвсем различно.

— Ами ако го убият?

— Виж ти! — Шийлдс замълча колебливо. — Такава възможност не бях предвидил.

— А трябва всичко да се има предвид, нали?

— Престанете! — викна Камерън Прайс в своя телефон. — Сам ще се грижа за себе си, Франк!

— Не се прави на герой, младежо — отвърна му Брей, без да сваля слушалката от ухото си. — Безразсъдните храбреци натрупват куп медали, с които си лягат в ковчега.

— Добре, Брандън, как искаш да действаш? — чу се гласът на Шийлдс от Лангли.

— Ние с Антония имаме намерение да се върнем тук, ако дотогава не взривят острова, но междувременно май трябва да се прехвърлим на твоя територия.

— Както искаш. За това направление не ни ограничават разходите.

— Всемогъщи Боже, говориш като същински Матарезе! За твое сведение, предложиха ми няколко милиона и имение в Южния Пасифик.

— Толкова далеч не можем да отидем, но има с какво да те съблазним. Предлагаме добре охранявани къщи, естествено.

— В такъв случай да се хващаме на работа, Жмичка. Най-важното е да не губим време.

— По дяволите! — викна Камерън Прайс толкова силно, че ушите и на двамата му събеседници писнаха. — Може и да не съм ти другарче от едно време, Циклопе, но тази операция е моя! Сам открих тоя кучи син и няма да допусна да ме отстраните!

— Напълно разбираемо, младежо — успокои го Брандън Алан Скофийлд. — Ти ще свършиш онова, което аз вече не мога да правя. Виждаш ли, това уравнение съдържа един множител, който не разбираш нито ти, нито някой от онези във Вашингтон. Пастирчето бе изтрито от лицето на земята, ала короната е била предадена. В това е ключът.

— Пастирчето? Какво говориш, по дяволите?

— Ще ти кажа когато преценя, че моментът е подходящ.

 

 

Четириетажната къща над водите на Кайзерграхт в Амстердам бе спомен от великолепието на този град в годините на благоденствие, в края на миналия век. Викторианските мебели бяха стабилни, ала изящно изработени, ценни реликви, предавани от поколение на поколение в едно привикнало с богатството семейство. По стените в стаите с високи тавани висяха безценни фламандски и френски гоблени, прозорците бяха обрамчени с кадифени завеси, светлината отвън се процеждаше през фина дантела. Малък самоуправляем асансьор от махагон и бронзиран обков бе монтиран в дъното на сградата; кабинката побираше петима души. За да се достигне обаче последният четвърти етаж, беше необходимо да се зададе специален код в монтирания панел, код, който се променяше всекидневно, а въвеждането на погрешен вариант предизвикваше внезапното спиране на асансьора и заключването на металната решетка. Който и да се опиташе да достигне четвъртия етаж, без да разполага с кода, беше като хванат в капан, а посегателството предстоеше да бъде съответно наказано в зависимост от обстоятелствата.

Всеки от останалите етажи имаше своето предназначение. Първият представляваше огромен салон с роял Стейнуей; подходящ бе за следобеден чай с гости, за коктейли, камерни концерти, а понякога и за лекции. На втория етаж, до който лесно можеше да се стигне по стълбището, имаше разкошна трапезария, в която удобно можеха да се настанят шестнайсет души, както и малък кабинет с библиотека, а в задната част — огромна кухня. На третият етаж бяха спалните помещения. Там бяха главната спалня с баня към нея и три стаи за гости, всяка достатъчно просторна и осигурена с всички удобства. Четвъртият етаж бе неприкосновена територия. Стълбището стигаше само до третия; парапетът правеше извивка на облепената с тапети площадка, сякаш нагоре нямаше повече етажи.

Ако някой гост получеше кода за асансьора, той би се изумил от онова, което се намираше на четвъртия етаж. Там се помещаваше нещо като военен щаб. Цялата лицева стена бе заета от карта на света, в подложката на която бе монтирано осветление, малки разноцветни лампички примигваха на неравни интервали. Срещу картата имаше шест работни места, оборудвани с компютри, по три от двете страни на пътеката, която отвеждаше до голямо издигнато бюро, един вид трон за управление на някой технологичен монарх. Като се изключат придобивките на съвременната техника — невероятно обзавеждане, което нямаше нищо общо с обстановката на долните етажи, може би най-странно впечатление правеше фактът, че тук нямаше прозорци. Отвън това не се забелязваше. Отвътре обаче те действително не съществуваха. Също както стълбището, което внезапно свършваше на третия етаж, прозорците на четвъртия бяха запечатани, светлина идваше единствено от картата на света и халогенните лампи по бюрата с компютрите. И накрая, сякаш за да се подсили злокобната атмосфера, шестимата мъже, работещи с компютрите, изобщо не съответстваха на представата за способни млади хора, чиито жадни погледи свързваме с наличието на подобно високотехнологично оборудване. Тези до един бяха на средна възраст, нито слаби, нито едри, с изострени черти, които издаваха способни служители от сферата на бизнеса, преуспяващи, но неподдаващи се на лекомислие.

Беше късен следобед в Амстердам, както показваше и един от сините часовници върху картата над зоната на Гринуичкия меридиан, където попадаше и Холандия. И шестте компютъра в бели кутии тихо шумяха, пръстите на операторите уверено танцуваха по клавиатурите, мъжете току поглеждаха картата, мигащите лампички, които потвърждаваха предаването и приемането на всяка порция информация.

Иззад масивна странична врата се появи Ян ван дер Меер Матарайзен; с бърза уверена стъпка той доближи издигнатото бюро, седна в стола и тутакси погледна своя компютър. Неочаквано извика с тревожен тон, в който се долавяха метални нотки.

— Номер пет, какви са последните новини от Карибите? — попита на холандски. — Тук не откривам абсолютно нищо!

— Тъкмо се канех да прехвърля файловете — отвърна притесненият оплешивяващ мъж зад пета маса. — Настъпи сериозно объркване, дешифрирането беше трудно, тъй като съобщението бе изпратено набързо, при това непълно.

— Какво се казва в него? Не ме бави!

— Нашият пилот е убеден, че е бил засечен от радар близо до Гуантанамо. Предприе оттегляне, прекъсна всякаква връзка и се насочи на юг.

— Назначение?

— Неизвестно, сър. Даде да се разбере, макар да не се изрази съвсем ясно, че ще предприеме „необичайна“ връзка, когато се убеди, че е в безопасност.

— Необичайна — вметна мъжът от шеста маса, която се падаше отдясно, най-близо до Матарайзен, — означава, че по всяка вероятност ще се свърже с някой от нашите клонове, а оттам ще поискат връзка с нас.

— Какви са възможностите му?

— Най-близо е Баранкуила в Колумбия — отвърна пост номер две, без да престава да блъска клавишите. — Може да опита също Никарагуа или Бахамите, макар че там е опасно. Насау твърде безразборно предлага съдействие на Вашингтон.

— Само за момент! — извика пети пост. — Знак за начало на предаване. От Каракас!

— Добър полет, а и добра съобразителност — отбеляза водачът на Матарезе. — Окопали сме се във Венецуела. — Ама че ирония, каза си наум Матарайзен, та те са се намърдали в директорските съвети на крупните петролни компании. — Да чуя съобщението.

— Дешифрирам го, сър.

— Побързай, де!

— Ето го. „Аргонавт с Нептун, без наследници. Следва доклад.“

— Чудесно! Колко съм доволен! — възкликна Матарайзен, като стана от стола си. — Отбележете, че трябва да наградим нашия пилот. Потопил е траулера, оцелели няма… Аз също трябва да изготвя доклад. — След това последно заявление Ван дер Меер се насочи обратно към тежката странична врата вдясно. Притисна с длан опознавателната пластина; чу се изщракване, той завъртя топката, отвори вратата, до която никой от останалите нямаше достъп, и бързо затвори след себе си.

Шестимата оператори като по даден знак въздъхнаха с облекчение.

— Смятате ли, че някога ще можем да надникнем оттатък? — шепнешком попита човекът на трети пост.

— Заплащането е достатъчно високо, тъй че не остава друга възможност, освен да приемем неговото обяснение — също тъй шепнешком отвърна онзи от първи. — Той твърди, че там се помещава личният му кабинет, в който е монтирано оборудване по-съвършено и от нашето, макар да си мислим, че това тук е последна дума на техниката.

— Отдавна ни даде да разберем, че пред никого не се отчита — сякаш на глас размишляваше вторият. — На кого тогава ще представи доклада, който спомена?

— Кой знае — продължи трети. — Но ако това е допълнителен комуникационен възел, би трябвало да съдържа двайсет до трийсет модула. Помещението трябва да е доста по-голямо от това, за да ги смести.

— Не си блъскайте главите напразно, приятели — напомни им смирено първи. — Не сме и мечтали, че някога ще бъдем толкова богати. Длъжни сме обаче да приемем и спазваме правилата. Аз например никога не бих се върнал на предишния си, макар и съблазнителен пост, тъй като заплатата, колкото и висока да бе, не може да се сравнява с щедрото възнаграждение, предлагано от хер Ван дер Меер.

— За себе си мога да кажа същото — присъедини се четвърти. — Притежавам дял в няколко борси на диаманти, а разходите са неимоверни, защото все пак не съм евреин. Можех ли да мечтая за такива дялове, преди да постъпя в тази фирма.

— Ето повод да повторя — напомни първи. — Не се впускайте в излишни разсъждения. Нека приемем онова, което ни се предлага, и да се възползваме по най-добрия начин. Никой от нас не е вече млад, а след няколко години всички ще се оттеглим като мултимилионери.

— Напълно ви подкрепям — откликна пети. — Замълчете за миг! Ново съобщение. По моята линия през Истанбул.

Всички погледи се обърнаха към неговия монитор.

— Прочети го — подкани го четвърти. — Може да се наложи да обезпокоим Ван дер Меер.

— От Орел е…

— Това е Вашингтон — подсказа шести, — нашата връзка в Лангли.

— Чети най-сетне!

— Дайте ми няколко минути да го дешифрирам, не е много дълго. — Изминаха точно деветдесет и пет секунди, а никой от операторите не отделяше поглед от екрана пред пети пост и ето, че текстът бе дешифриран. — Замених кодовите названия с истинските. Действителният текст е следният: „Беоулф Агът е жив. Той и Ястреб, разбирай Камерън Прайс, установиха връзка с директор Шийлдс. Беоулф и жената летят за Щатите, охранявани от Управлението. Беоулф поема оперативното ръководство.“

— Обади се на Ван дер Меер — настоя четвърти.

— Недопустимо е, освен ако сам не ни повика…

— Прави каквото ти казвам!

— Защо не се обадиш ти?

— Ще се обадя… Ще изчакам пет минути, да не би сам да се появи.

 

 

Ян ван дер Меер затвори тежката врата към неприкосновената обител и се озова в последните отблясъци на отиващия си ден, струящи през прозорците. Огромният апартамент бе проектиран да създава максимално чувство за удобство. Нямаше и следа от съвършените технически постижения, монтирани отвъд бетонната стена. Тук обстановката притежаваше всички елементи, присъщи на лукса: фотьойли, тапицирани с брокат, извито канапе, покрито с най-фина ламска вълна, безценни гоблени по стените. Имаше и огромна уредба, която включваше телевизор, аудио и видеокасетофони, а до нея барче с огледални вратички, което съдържаше най-скъпи марки уиски и бренди. Тук очевидно живееше човек, чиито вкусове не допускаха друго освен най-доброто.

Ван дер Меер застана пред широко огледало с позлатена рамка.

— Отново съм аз, господин Гуидероне — заговори той на английски. — Нося ви страхотна новина.

— Новина, с която не разполагаше преди петнайсет минути? — долетяха отчетливо произнесените думи, чийто изговор бе леко изкривен от говорителите. Мъжът също заговори на английски, акцентът показваше, че е американец, изискан американец, чийто произход би било трудно да се определи, тъй като говореше с интонацията на богаташите, получили възможно най-добро образование.

— Току-що пристигна.

— Важно ли е?

— Отнася се за Беоулф Агът.

— Най-надареното прасе — процеди гласът на невидимия мъж, наречен Гуидероне. — Скоро ще дойда, в момента говоря по телефона… Включи сателита на Белмонт Парк в Ню Йорк. И оттам очаквам добри новини. Мои коне участват в първото и третото надбягване.

Матарайзен изпълни поръчаното. Огромния екран изпълниха мускулести тела на расови коне, излитащи като стрели от старта, насърчавани и гълчани от жокеите в изящна стойка, готови сякаш сами да полетят, за да надбягат съперниците. От някаква врата се появи Джулиан Гуидероне. Беше едър, добре сложен мъж, висок близо метър и осемдесет, облечен в пъстра спортна риза от италианска коприна, сив анцуг и мокасини с марката на Гучи. От пръв поглед изглеждаше трудно да се определи възрастта му, макар да бе ясно, че твърде отдавна е бил млад. В сивата му коса едва-едва се провиждаха русоляви кичури, ала лицето с остри черти сякаш осуетяваше всеки опит да бъде определена възрастта. Лицето би могло да се нарече красиво, стига да не се набиваше в очи прекалената симетрия, почти съвършените пропорции; под загорелия тен все пак прозираше някаква бледност, което често се наблюдава при туристи от севера, изложили се твърде непредпазливо на тропическото слънце. Тази особеност навярно би останала незабелязана при случайна среща, впечатление правеше по-скоро тенът; и все пак при по-внимателно вглеждане човек откриваше бледнината, така както забелязваше и лекото накуцване с левия крак.

— За твоя информация — рече мъжът, — ще остана още три дни и ще си тръгна в часа, в който пристигнах, четири сутринта. Изключи алармените инсталации, за да мога да изляза.

— Да очаквам ли в скоро време друг пратеник?

— Само ако разполагам с твоето лично одобрение. Ти имаш собствена програма, естествено, а не бива да допуснем времето да започне да ни притиска.

— Не бих си позволил да ви създам каквото и да било неудобство, господин Гуидероне.

— Не бива да разсъждаваш по този начин, Ван дер Меер. Ти ръководиш замисъла, ти си режисьорът, тъй да се каже. След две години ще навърша седемдесет, човек с млада кръв трябва да ме замести. Аз съм просто съветник.

— Чиито съвети и наставления са високо ценени — побърза да го прекъсне Матарайзен. — Заемали сте това място в друго време, когато аз бях просто недодялан младок. Знаете неща, които аз никога няма да науча.

— В същото време, Ван дер Меер, ти можеш да вършиш неща, с които аз вече не се занимавам. Имам информация, че въпреки професионалното хладнокръвие и не тъй внушителния ръст, ръцете и краката ти понякога се превръщат в смъртоносни оръжия. Всъщност зная, че си в състояние за секунди да елиминираш мъже много по-едри и по-тежки от теб… Някога се катерех към Матерхорн и Ейгер, но се съмнявам дали сега бих успял и пистата за начинаещи скиори да превзема.

— Каквито и физически или интелектуални умения да притежавам, не мога да се меря с мъдростта на вашия опит.

— Лично аз се съмнявам, но приемам комплимента…

— Разкажете ми за този Скофийлд, „Беоулф Агът“, както разбирам, че го наричате. — Тонът на Матарайзен бе учтив, ала и настоятелен. — Следвах инструкциите ви безпрекословно, но при известна степен на риск. Естествено, изгарям от любопитство. Нарекохте го „най-надареното прасе“. Защо?

— Защото живееше сред прасета, служеше на прасета… също като него американци… а те се опитаха да го убият. „Да се екзекутира за държавна измяна“, гласеше правната формулировка.

— Вие не само не задоволихте, а още повече разпалихте любопитството ми! Американците са искали да го убият?

— Той научи какво му готвят и наместо да си отмъсти на онези, които бяха издали заповедта, обърна обстоятелствата в своя полза и се превърна в недосегаема личност.

— Боя се, че не разбирам.

— Последните двайсет и пет години като на шега изнудва онези прасета.

— Но как?

— Убеди ги, че разполага с документирани доказателства, че напълно сме корумпирали всички важни правителствени сектори и че се каним да поставим наш човек като президент на Съединените щати. Всичко това отговаряше на истината. Без намесата на Беоулф Агът и Змията щяхме да осъществим най-великия преврат в историята на цивилизацията.

— Змията?

— Съветски офицер от разузнаването, на име Таленков… Това е всичко, което трябва да знаеш, Ван дер Меер. Змията загина при твърде жалки обстоятелства, а сега ние трябва да изпълним заповедта за екзекуцията на Беоулф Агът, издадена от хора в собствения му професионален кръг.

— Успели сме. Това е моята новина. Траулерът Алфа е бил взривен. Потвърдено е, че Скофийлд се е намирал на борда. Мъртъв е, господин Гуидероне.

— Моите поздравления, Ван дер Меер! — възкликна съветникът към новия властник в Матарезе. — Наистина заслужаваш да бъдеш издигнат! Ще го обявя пред съвета в Бахрейн. Ако Скофийлд е оставил някакви документи, ние сме готови да ги опровергаем. Високопарните твърдения на един смахнат опозорен покойник никому няма да направят впечатление, ние ще се погрижим за това. И отново ще кажа, прекрасно свършена работа, Матарайзен! Сега можеш да преминеш към следващия етап. Как върви подготовката? Какво е действителното положение?

— Готови сме да навлезем в Европа, Средиземноморието и Съединените щати. Проведохме тайни преговори с корпоративните съвети, координирахме и с нашите хора… съществена опозиция не се очаква. Разполагаме и с цифрите.

— Добра стратегия — рече Гуидероне. — Нужни са ти гласове.

— Имаме ги. Ще погълнем компании посредством трансфери на акции, които вече притежаваме, също и посредством закупуване на компании, изпаднали в несъстоятелност, която ще предизвикаме чрез невъзможност за обслужване на кредитите, и то използвайки банките, които контролираме, като в същото време, естествено, навсякъде ще сливаме компании. В същото време ще предизвикаме инфлация, последвана от драстична дефлация, и то на различни валутни пазари, като едновременно свиваме новите си корпорации с оглед на производителността и снижаване на себестойността.

— Браво — промърмори съветникът, обърнал възхитен поглед към по-младия мъж. — Хаос — добави меко.

— Много скоро след това положението ще бъде извън контрол — кимна Матарайзен. — В началото ще бъдат унищожени хиляди работни места, сетне милиони…

— И то повсеместно — екзалтирано го прекъсна Гуидероне. — Всяка местна рецесия ще предхожда същинската депресия, и то в целия икономически и социален спектър. Какво друго?

— Какво друго ли? Банките. Контролираме напълно или почти с пълно мнозинство повече от триста в Европа и шестнайсет в Съединените щати, ако разглеждаме Великобритания отделно. Отбелязахме известен успех в израелските и арабските аналогични институции, предлагайки им подкрепа срещу враговете им, ала там трябва да се ограничим с разширение на влиянието си, контрол засега не можем да постигнем, особено в Саудитска Арабия и Емирствата. Всички те се управляват от съответните фамилии.

— А в Америка?

— Невероятен пробив. Един от нашите хора, признат в цялата страна адвокат от Бостън, вашия роден град, ако не се лъжа, уговаря сливане на четири от най-големите банки в Ню Йорк и Лос Анжелис с европейска корпорация. Посредством отделните им клонове ще контролираме повече от осем хиляди кредитни институции в Съединените щати и Европа.

— Което ще рече, че кредитирането е тяхна основна дейност?

— Естествено.

— И какво следва?

— Основният замък, господин Гуидероне. Осем хиляди клонове, които рутинно откриват кредитни линии за повече от десет хиляди мощни корпорации в големите градове и щати, това означава максимална степен на влияние.

— По-точно заплахата от закриването на тези кредитни линии, прав ли съм, Матарайзен?

— Не, не сте.

— Не съм ли?

— Заплахи няма да се отправят, просто кабинетно решение. Всички кредитни линии ще бъдат закрити. В Лос Анжелис ще фалират студии, филмови и телевизионни продукции ще бъдат спрени. В Чикаго месопреработвателните фабрики, заводите за спортни стоки, строителните компании ще изпаднат в невъзможност да упражняват дейността си при липсата на пари. Ню Йорк ще бъде ударен най-жестоко. Цялото производство на облекло и обувки, което съществува единствено на базата на кредити, ще бъде унищожено, ще бъдат съсипани и агресивните нови собственици на хотели с дялове в близките казина в Ню Джързи. И те се финансират с кредити. Отнемете им ги и с тях е свършено.

— Ще настане пълна анархия! Ще избухнат протести в десетки градове… тотално умопомрачение!

— По моя преценка, до шест месеца правителствата ще изпаднат в криза, неспособни да овладеят безработицата. Парламенти, конгреси, президиуми и всякакви федерации, всички ще бъдат изправени пред катастрофа. Световните пазари ще претърпят крах, навсякъде огромни човешки маси ще настояват за по-добри условия на живот.

— Ще искат промяна, Ван дер Меер, не забравяй това неподдаващо се на определение абстрактно понятие. А нашите хора ще бъдат подготвени… до един.

— Естествено. То ще е в тяхна полза, както и в полза на техните правителства, без които те не могат да съществуват, нито да процъфтяват.

— Ти наистина си гений, Ван дер Меер! Да се справиш тъй бързо, с такъв невероятен замах!

— Всъщност не е толкова трудно, сър. Онези, които притежават богатства, искат те да се множат, а онези, които им служат, искат благата на това богатство, за да създават работни места. Това се потвърждава от историята на човечеството. И единственото, което трябва да направи човек, е да проникне в едната сфера или другата, а най-добре в двете, и да внуши по убедителен начин на всяка една, че „се опитват да я преметнат“, както казват американците. Някогашният Съветски съюз разчиташе на работниците, на които липсваше интелектуален потенциал. Икономистите консерватори разчитат на предприемачите, а повечето от тях подценяват социалния договор. Ние разполагаме и с двете.

— И затова контролът е в наши ръце — съгласи се Гуидероне. — Това беше мечтата, видението на барон Матарезе. Това е единственият път. Като изключим правителствата… тях той не визираше, само международните финанси.

— Той е живял в друго време, а времената се промениха. Ние трябва да имаме контрол над правителствата. Разбира се, последният Матарезе е знаел това… Всемогъщи Боже, президент на Съединените щати? Могли сте да постигнете дори това?

— Той просто щеше да бъде въведен в кабинета с гръм и трясък — тихо отбеляза Гуидероне, с известен унес в гласа. — Той беше неудържим… а и беше наш. Господ ми е свидетел, наш беше! — Възрастният мъж се обърна към последните слънчеви лъчи, проникващи през прозореца, и продължи с хладен, пресекващ от надигналата се ненавист глас. — Докато не го повали онова омразно прасе.

— Някой ден, когато сте в настроение, бих искал да чуя тази история.

— Историята никога не ще може да бъде разказана, мой млади приятелю, дори на теб, а няма човек, когото да ценя по-високо. Защото ако тази история, както я наричаш ти, излезе на бял свят, всяко правителство ще загуби доверието на онези, които управлява. Единственото, което ще ти кажа, Ван дер Меер, е следното: не се отклонявай от набелязаната посока. Това е правилният път.

— Високо ценя думите ви, господин Гуидероне.

— Така и трябва — продължи елегантният възрастен господин, като отново се обърна към Матарайзен. — Защото ако ти си внук на барон Матарезе, то аз съм синът на Пастирчето.

Все едно гръм порази Ван дер Меер Матарайзен.

— Нямам думи! — възкликна той, а очите му издаваха, че не успява да се пребори с шока. — Говореше се, че бил убит…

— Убиха го наистина, но той не умря — прошепна Гуидероне едва чуто, видимо развеселен от реакцията на по-младия мъж. — Ала това е тайна, която трябва да отнесеш в гроба си.

— То се разбира от само себе си! И все пак съветът в Бахрейн… те сигурно също знаят.

— О, този ли съвет! Откровено казано, това бе хипербола от моя страна. Често се оттеглям в Бахрейн, но в интерес на истината аз съм този тъй наречен съвет, останалите са просто алчни фигуранти. Живей с тази мисъл, Ван дер Меер, това е моят съвет. — Интеркомът на стената зажужа. Гуидероне трепна и зверски изгледа домакина си. — Бях останал с впечатлението, че си издал нареждане тук никога да не те безпокоят! — изръмжа той.

— Трябва да е възникнала извънредна ситуация. Никой не знае, че сте тук… та това е личният ми апартамент, всички стени са надеждно уплътнени. Стените и подът са дебели повече от двайсет сантиметра. Наистина нямам представа…

— Обади се, глупак такъв!

— Да, разбира се. — Също като човек, току-що събудил се от кошмар, Ван дер Меер се спусна към интеркома и грабна слушалката. — Да? Знаете, че ви е забранено… — Очевидно стреснат от чутото по телефона, той се заслуша, постепенно пребледня. Остави слушалката, сетне се втренчи в Джулиан Гуидероне. — Съобщение от Орел във Вашингтон — произнесе едва чуто.

— Ясно, от Лангли. Какво гласи?

— Скофийлд се е отървал. Лети към Щатите заедно с жена си и Камерън Прайс.

— Убийте го, всичките ги избийте! — през стиснати зъби процеди синът на Пастирчето. Ако Скофийлд е жив, ще ни подгони като разярена мечка… всъщност така започна всичко. Той трябва да бъде обезвреден. Алармирай всички американци, на които плащаме! Убий го, преди да ме е спрял за втори път!

— Аз ли?… — Недоумението на Матарайзен прерастваше в страх, който можеше да се прочете в очите, все тъй втренчени в Джулиан Гуидероне. — В такъв случай това сте били вие, вие сте били най-сигурното ни оръжие. Вие сте щели да станете президент на Съединените щати!

— Беше повече от сигурно, нищо не бе в състояние да ме спре… докато не се появи онова прасе.

— Ето защо пътувате така дискретно, с толкова много паспорти. Винаги сте изключително предпазлив.

— Ще бъда прям с теб, Ван дер Меер. Ние двамата по различен начин се отнасяме към отговорността. Никой не търси човек, чиято смърт е обявена преди близо трийсет години, ала този човек, този мит продължава да живее, за да насърчава своите легиони навсякъде по света. От гроба си се надига, за да ги тласне напред, едно живо, дишащо човешко същество, един бог на земята, когото те могат да усетят, да докоснат, да чуят какво им казва.

— Без страх от разкритие — рече холандецът, а в гласа му вече се долавяха нотки на упрек към американеца Гуидероне.

— Ти, от друга страна — продължи синът на Пастирчето, — работиш на тъмно, никой не те вижда, не те докосва, не те чува. Къде са твоите войници? Ти не ги познаваш, само им разпращаш заповеди.

— Работя отвътре, а не отвън — възрази Матарайзен.

— И какво трябва да означава това?

— Формулирам заповедите, но не се натрапвам. Аз не съм кинозвезда, аз съм мозъкът, изпълващ със съдържание понятието за звездите. Те всички го знаят.

— Защо? Заради парите, които пръскаш?

— Това е достатъчно. Без мен те са нищо!

— Моля те, мой умни млади приятелю, размисли. Даваш ли твърде много храна на едно животно, то става зло, такъв е законът на природата. Погали зверчето, то има нужда да го докоснеш, да го погалиш, да се заслушаш в гласа му.

— Вие постъпвате според вашите виждания, сър. Аз според моите.

— Ще се моля никога да не се сблъскаме, Ван дер Меер.