Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Countdown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

ГОРЕЩАТА КОНСПИРАЦИЯ. 1998. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. Превод: [от англ.] Здравка СЛАВЯНОВА. Формат: 20 см. Страници: 478. Цена:: 5500 лв. ISBN: 954-733-004-7

редактор: Йоана Томова

художник: Буян Филчев

коректор: Валери Калонкин

компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Балкан прес“ ЕАД

 

Robert Ludlum. THE MATARESE COUNTDOWN

Bantam Books

История

  1. — Добавяне
  2. — Маркиране на липсващ текст (Мандор)
  3. — Редакция от Борис Борисов — добавяне на липсващ в главите от пета до десета, оправяне на още няколко места
  4. — Добавяне на анотация

Тринайста глава

Доскоро обреченото на забвение курортно селище, известно като Перегрин Вю в подножието на Грейт Смоуки Маунтинс, видимо се различаваше от имението Чезапийк, където безопасността се осигуряваше от патрули на Корпуса за бързо реагиране и ЦРУ; тук бе разположен отряд „Гама“, принадлежащ към елитните специални части от Форт Бенинг, наскоро завърнал се от Босна. На войниците бе съобщено единствено, че гостите на правителството, изолирани тук, са видни дипломати, събрани, за да представят свои доклади, и тъй като заеманите от тях постове били повече или по-малко уязвими — което ще рече изложени на постоянна опасност, — трябвало да бъдат охранявани срещу външно посегателство — което пък ще рече физическа заплаха. Това бе напълно достатъчно; тези хора бяха професионални военни, привикнали да разбират недоизказаното. Такова бе естеството на поверяваните им „Гама“ операции: проникни и изпълни задачата, а заповедите почти винаги бяха косвени и в повечето случаи неясни.

Всичко тук бе съвсем различно от предишния терен, а и всички от имението в Чезапийк бяха под най-строго наблюдение, ето защо провизиите се носеха от град Чероки, приятно облекчение след рева на хеликоптерите, който ги атакуваше по два пъти на ден, макар че малки самолети редовно кацаха на пистата в Чероки, за да оставят материалите, поискани от Скофийлд и докарвани с кола до изолирания планински комплекс. Те съдържаха финансови отчети, а и всякакъв вид кореспонденция, от речи на висши управници до вътрешнослужебни резюмета, осигурени по всякакъв възможен начин, което не изключваше умела кражба или подкуп. За няколко дни кашоните напълниха дневната в двуетажната къщичка, заемана от Брандън и Антония, известна като Шесто бунгало. То се намираше между Пето и Седмо бунгало, заемани съответно от Прайс и подполковник Монтроуз.

Франк Шийлдс и Томас Кранстън се бяха върнали към задълженията си в Лангли и Белия дом, като поддържаха постоянна връзка по „чистите“ телефонни линии и факсове с несъществуващи в указателя номера. Работата бе изтощителна, четиримата часове наред се ровеха и изчитаха материалите, додето мускулите им се схващаха, а очите засмъдяваха. Финансовите отчети създаваха най-много главоболия: хиляди колони с цифри, последвани от приложения за проекти и анализи на известни и неизвестни налични суми. Например „Проект М-113“ носеше лаконичното определение „Подценен. Виж Раздел 17 в настоящия отчет, след което направете кръстосана сверка с Раздели 28 и 36 за пояснение.“ За да бъде затруднението още по-голямо, езикът, използван в отчетите, бе като взет от учебник за специалисти икономисти на ниво доктор на науките, същински санскрит за непосветените. Едно нещо поне бе ясно на Брандън Скофийлд. Тези сложни коментари бяха вмъкнати с цел напълно да объркат четящия, достигаха до ръба на законно допустимото, макар да не го прехвърляха.

— За Ем-тринайсет изобщо не откривам дефиниция! — избухна Брей. — А най-гадното е, че това изобщо не е необходимо.

— Не успях да го разгадая — призна Камерън, — но все пак какво имаш предвид?

— Предписанията за намеса в частния бизнес, които правят на пух и прах икономическите закони на Малтус.

— Може ли да повториш? — попита Лезли.

— Въпросът за конкуренцията — лаконично отвърна Скофийлд. — Докато не бъде обявена сделката, заинтересованите страни нямат право да знаят, че тя се подготвя или дори замисля.

— Какво общо има това с теорията на Малтус?

— Желязо, бронз и злато, младежо. Желязото иска да стане бронз, бронзът предпочита да е злато, а златото ламти за цялото накуп. Сещаш ли се кой е златото?

— Матарезе — отвърна Прайс.

— Всемогъщи Боже, май започваш да мислиш с главата си… Отбележи си това. Възможно е да са Матарезе.

— Каква е компанията? — попита Антония, подготвена да записва с лист и молив.

— Могъщ многонационален концерн. Атлантик Краун, със седалище в Уичита, Канзас.

— Нужно ни е нещо повече от доклад на концерна, Брей — рече Камерън.

— Това е едва началото, синко. Открием ли схемата, ако изобщо я открием, ще знаем какво да търсим. Изненадан съм, че трябва да ти обяснявам това.

— Прощавай, скъпи — Антония се изправи в стола си, — но според мен трябва да си починем. От часове се ровим в тия книжа, аз поне вече не успявам да се съсредоточа.

— Не ми се иска да спираме — каза Лезли, взела купче листа, — но съм съгласна с вас. Трябва поне няколко пъти да ги изчета, докато думите придобият някакво значение.

Скофийлд промърмори нещо неразбираемо и се прозина.

— Имате право, струва ми се. Бих пийнал нещо.

— По-скоро трябва да си полегнеш, скъпи. Хайде, ела да те заведа горе.

— Звяр — обяви Брей, като намигна към Прайс и Монтроуз. — Тая жена е истински звяр. Няма търпение да ме отведе в спалнята.

— Странна гледна точка — отбеляза Лезли. — Обикновено е тъкмо обратното, нали?

— Това е мит, скъпа — отвърна й Антония. — Кучетата гонят колите, но не умеят да шофират.

— Това е то, заобиколен съм от фарисеи. — Скофийлд стана, прозина се още веднъж и придружен от Тони, се отправи към стълбата.

— Може пък да успея да го сплаша — подхвърли Антония, като разкърши бедра.

— Само да не съжаляваш, любов моя… — Двамата тръгнаха към горния етаж и скоро се скриха зад стената.

— Направо са възхитителни — рече Монтроуз.

— Обичате нея, мразите него — промълви Камерън.

— Не вярвам да мислите това.

— Не, наистина — призна Прайс. — И с една стотна от капацитета си да мисли, умът му пак сече далеч по-добре от моя. Малцина от нас ще успеят да постигнат това, което той има зад гърба си.

— И в същото време изглежда ужасно объркан.

— Заради събития, които са извън неговия контрол — додаде Кам. — Изпитва угризения за нещо, за което изобщо не е виновен.

— Това трябва да открием всички ние, нали? Всеки от нас има своите угризения, или поне такова е всеобщото мнение.

— Не и моето, подполковник. Съмнения да, но не и угризения, освен ако човек не изпитва угризения за всяка гадория, която е извън неговия контрол.

— Твърде умозрително, господин Прайс…

— Кам или Камерън, нали вече се разбрахме? — прекъсна я той. — Бяхме се договорили… Лезли.

— Понякога предпочитам да забравя.

— Защо?

— Честно казано, изпитвам неловкост. Ти си добър човек, Кам, а аз в момента имам други тревоги… всъщност само една, ако трябва да бъдем точни.

— Безпокоиш се за сина си, естествено.

— Естествено.

— Аз също се тревожа за него, повярвай.

Монтроуз се извърна и го погледна.

— Вярвам ти — рече накрая майката, без да отвръща погледа си. — И все пак не е същото, нали?

— Не, разбира се — съгласи се Прайс, — но това не намалява безпокойството ми. Така че докъде сме стигнали?

— Бих искала да се поразходя, да взема малко въздух. Пуретите на Брандън имат приятен аромат, но малко тежичък.

— Защо не му кажеш, той ще престане да пуши или поне ще ги намали.

— Не бих могла да му казвам подобно нещо. И неговото съзнание е обсебено от една мисъл, също като моето, тъй че ако пушенето му помага по някакъв начин, нека бъде така.

— Да, но доколкото разбирам, ти изобщо не пушиш — рече Прайс и двамата заедно се изправиха.

— Грешиш. Ние с Джим едновременно ги отказахме. Всъщност дебнехме се един друг да не започнем пак, но когато го обявиха за безследно изчезнал, аз отново пропуших. Не пуша много и не запалвам пред колеги, за да не забележа обичайното вдигане на вежди, но може би цигарите все пак успокояват нервите, колкото и глупаво да звучи.

— Хайде, да идем да се поразходим — настоя Кам и тръгна напред.

— Отново сбърках — отбеляза Лезли, когато Камерън отвори дебелата стоманена врата. — Ние, деликатните женски създания, не бива да се разхождаме сами. Налага се да ни придружава някой едър младеж или за предпочитане някой от специалните патрули.

— Аз пък вярвам, че всяка от вас с един изстрел би ни залепила за стената.

— Колко изящно се изрази.

— Тръгвай, умнице.

Монтроуз се засмя, бързо се овладя, разбира се, ала смехът прозвуча на Прайс приятно, с искреното веселие, което издаваше.

Достигнаха разклонението на планинската пътека, колкото и да е странно, настлана с бял бетон, за да се придвижват по-лесно застаряващи гости и количките за голф. Пътеката отляво плавно се спускаше към езерце, същинско предизвикателство за играчите, точно срещу флагче номер шестнайсет, красив фонтан, който изригваше в самия център. Дясното разклонение тръгваше стръмно нагоре към гората, отделяща първите девет дупки от вторите.

— Изворът на младостта или девствената гора? — попита Прайс.

— Избирам гората без колебание. Застоялата калната вода едва ли може да ни върне младостта или онова, което си спомняме от нея.

— Ти пък, не е било чак толкова отдавна. Аз се отказах от инвалидния стол, пък и не виждам косата ти да побелява.

— А, имам един кичур. Не си разгледал достатъчно добре.

— Този път няма да се възползвам…

— Благодаря ти — прекъсна го Лезли, като тръгна по дясното разклонение и побърза да смени темата. — Промени ли си мнението за Том Кранстън?

— Не съвсем — отвърна Камерън, като се изравни с нея. — Твърде лесно е да го хванеш натясно и той тутакси започва да ръси извинения. Което не е нормално за такъв способен човек. Честно казано, не съм сигурен дали мога да му вярвам.

— Глупости! — възкликна Монтроуз. — Тъкмо защото е умен, разбира кога греши и е готов да си го признае. Както в случая с клетъчния телефон в имението.

— Какъв телефон?

— Онзи, който изпратиха с „Блек Хок“, привидно колет от сина ми. Вътре имаше бележка, написана на ръка, която трябваше веднага да изгоря, и гласеше следното, дума по дума: „Господи, забравих, че от Управлението могат да проследят тия телефони! Използвайте този и моля да ме извините.“

— И въпреки това вие го разменихте с Бракет.

— Да, разбира се!

— Франк проследи обажданията от Белия дом на този телефон; а на твоя нямаше никакви.

— В такъв случай това трябва да е станало в началото при преместването ни в Чезапийк. Евърет отвори кашона с двата телефона, провери батериите и зарядните устройства и просто ми даде единия.

— Той не знаеше ли, че са официално зачислени?

— За него това нямаше особено значение. Ев не обръщаше внимание на подробностите. Пък и какво значение би имало това?

— Сляпа улица.

— Какво?

— Нашата тъй наречена операция ни отвежда неведнъж в задънена улица. Погрешните ходове не ни вършат работа. Но има една надеждна следа, която се появи в имението. У кого е телефонът на Бракет? Той изчезна.

— Сигурна съм, че е на дъното на морето някъде в залива — отвърна Лезли. — Който го е откраднал, е побързал при първа възможност да се отърве от него. Нали може да бъде проследен, а и разговорите могат да се подслушват.

— Защо изобщо е бил откраднат?

— Навярно за да бъде препрограмиран и продаден, ако крадецът успее да го изнесе извън имението. А може да го е взел и предателят, получил инструкции да го открадне, за да бъдат открити координатите на засичане. Ако е така, човекът сигурно се е уплашил и го е изхвърлил, тъй като всеки остана под най-строго наблюдение, дори след като напуснаха имението.

— Ако, ако… все нови задънени улици.

— Нека сменим темата, макар че едва ли е възможно. Наистина ли смяташ, че господин Скофийлд, Брандън, е открил нещо?

— За концерна ли? Как се наричаше… Атлантик или нещо такова?

— Атлантик Краун. По телевизията непрестанно дават реклами. Добре изпипани, и ги пускат само в най-гледаните предавания.

— Нямам впечатлението, че предлагат някакви стоки — рече Прайс, — само неясни научни разработки, доколкото си спомням. Но да се върнем на въпроса ти, ако Брей надушва нещо, то сигурно е вярна следа.

Внезапно зад тях се появи човек; войник от „Гама“ патрула тичаше нагоре по пътеката.

— Гости Три и Четири! Гост номер Едно ви търси по телефоните!

— О, Боже, забравила съм си чантата в бунгалото.

— А аз оставих моя на масата.

— Да знаете, че е побеснял — предупреди ги войникът в защитна униформа, като приближи. — Поръча да ви кажа, че иска да се върнете в … базовия лагер, така го нарече.

— Фразеология от миналото — поясни Камерън.

— Зная какво означава, сър, но това тук не е зона на военни действия.

— За него е точно това.

— Да вървим! — подкани го Лезли.

 

 

Скофийлд крачеше напред-назад пред студената камина, Антония седеше в удобен фотьойл, съсредоточена в едно съобщение, дошло по факса.

— Причината да разполагаме с телефони — отбеляза Брандън, като внезапно спря, щом Прайс и Монтроуз влязоха през вратата, — е предвидената необходимост внезапно да се свържем, или може би греша?

— Не грешиш и ние признаваме вината си по всички параграфи — отвърна Камерън. — Нека си спестим кадрила и да преминем към причината да прекъснеш твърде приятния ни разговор.

— Извинявай, Брандън, проявихме небрежност — добави Монтроуз.

— Надявам се само по отношение на служебните ви задължения…

— Та това е обидно! — кипна Лезли.

— Овладей се, скъпи — намеси се Антония, като изгледа строго съпруга си, — продължавай по същество.

— Добре, така да бъде!… Миналата седмица в имението ви казах да забравите връзките отвъд океана и да се съсредоточите върху онова, с което разполагаме тук, нали?

— Така каза, но аз не бях напълно съгласен. Само временно, което важи и за Франк Шийлдс.

— Промених мнението си, или както би се изразила нашата дама подполковник, отменям заповедта.

— Защо?

— От лондонския МИ-пет в някакво заключено чекмедже открили куп записки на съпруга на англичанката, която бе убита неотдавна, както знаете. От съображения за сигурност отказаха да ги изпратят по факса, но онова, което изпратиха, е много любопитно, направо ме настърви… Дай му го, Тони.

Кам зачете написаното върху тънката лъскава хартия.

 

 

Книжата, открити в едно заключено чекмедже, сочат, че Джералд Хеншо, изчезналият съпруг на убитата лейди Алиша Брустър, представляват не особено прилежно водени записки относно хората, с които е бил свързан. Според децата на лейди Алиша, момче и момиче в ученическа възраст, сега съвсем сами и твърде объркани, Хеншо бил често пиян и в това състояние бълвал неясни и противоречиви изявления. Предлагам да изпратите опитен оперативен агент, както и психолог американец, специалист по поведението на подрастващите, които евентуално да ни окажат помощ, а и да избегнем предприетото от нас да стане известно на по-широки кръгове в Лондон.

 

Прайс подаде факса на Лезли, която го прочете и кротко заяви:

— Не им е нужен психолог, а просто майка. Аз съм тази майка.