Габриел Гарсия Маркес
За любовта и други демони (5)

Четири

Отец Кайетано Делаура бе поканен от епископа да чака слънчевото затъмнение под навеса на жълтите камбанки, единственото място в къщата, над което господстваше небосводът на морето. Пеликаните, неподвижни във въздуха с разперените си криле, изглеждаха умрели насред полет. Епископът бавно си вееше с ветрило, в хамак, окачен на две дървени подпори с корабни макари, където току-що се бе събудил от сиестата. Делаура се люлееше до него в ракитов стол. И двамата бяха в състояние на блаженство, пиейки тамариндова вода и гледайки над покривите просторното безоблачно небе. Малко след два започна да притъмнява, кокошките се сгушиха по прътите и всички звезди се запалиха едновременно. Свръхестествена тръпка разтърси света. Епископът чу пърхането на криле на закъснелите гълъби, търсещи на сляпо гълъбарниците в тъмнината.

„Бог е велик“, въздъхна. „Дори животните го усещат.“

Монахинята на смяна им донесе светилник и опушени стъкла, за да гледат слънцето. Епископът се надигна в хамака и започна да наблюдава затъмнението през стъклото.

„Трябва да се гледа само с едно око“, каза, опитвайки се да овладее свистенето на дишането си. „В противен случай има опасност да се загубят и двете.“

Делаура остана със стъклото в ръце, без да гледа затъмнението. След дълго мълчание епископът го проследи в полумрака и видя проблясващите му очи, напълно чужди на магиите на лъжливата нощ.

„За какво мислиш?“, го попита.

Делаура не отговори. Видя слънцето като намаляваща луна, която порази ретината му въпреки тъмното стъкло. Но не престана да гледа.

„Продължаваш да мислиш за момичето“, каза епископът.

Кайетано се стресна, въпреки че епископът имаше такива попадения по-често, отколкото би било естествено. „Мислех, че простолюдието може да свърже бедите си с това затъмнение“, каза. Епископът поклати глава, без да сваля поглед от небето.

„И кой знае дали са прави?“, каза. „Картите на Господ не са лесни за разчитане.“

„Това явление е било изчислено преди хилядолетия от асирийските астрономи“, каза Делаура.

„Това е отговор на йезуит“, каза епископът.

Кайетано продължи да гледа слънцето без стъклото от чиста разсеяност. В два и дванайсет изглеждаше като черен диск, съвършен, и за миг настъпи пълна нощ посред бял ден. После затъмнението си възвърна земния облик и започнаха да пеят петлите на разсъмването. Когато Делаура престана да гледа, огненият медал стоеше в ретината му.

„Продължавам да виждам затъмнението“, каза развеселен. „Накъдето и да погледна, там е.“

Епископът сметна зрелището за приключено. „Ще се махне след няколко часа“, каза. Протегна се, седнал в хамака, прозя се и благодари на Бога за новия ден.

Делаура не бе загубил нишката.

„При цялото ми уважение, отче мой“, каза, „не мисля, че това същество е обсебено.“

Този път епископът наистина се разтревожи.

„Защо го казваш?“

„Мисля, че е само много уплашена“, каза Делаура.

„Имаме доказателства в изобилие“, каза епископът. „Или не четеш протоколите?“

Да. Делаура ги бе проучил из основи и бяха по-полезни за изследване на мисленето на абатисата, отколкото на състоянието на Сиерва Мария. Бяха прочистили от демони местата, на които момичето е било в сутринта на постъпването си, и всичко, до което се е докосвало. Тези, които са били в допир с нея, бяха подложени на въздържание и пречистване. Послушницата, която й открадна пръстена първия ден, бе осъдена на принудителна работа в градината. Казваха, че момичето изпитало удоволствие да разкъса едно яре, което заклало със собствените си ръце и изяло тестисите и очите с толкова люти подправки, че били като жив огън. Перчело се с дарба за езици, която му позволявала да се разбира с африканците от всички народности по-добре, отколкото самите те помежду си, или с животните от всякакъв вид. На следващия ден след пристигането й единайсетте пленени папагали, които украсяваха градината от двайсет години, осъмнали мъртви без причина. Беше омагьосала прислугата с демонични песни, които пеела с различни от своя гласове. Когато разбрала, че абатисата я търси, станала невидима само за нея.

„Въпреки всичко“, каза Делаура, „мисля, че това, което ни изглежда демонско, са обичаите на негрите, които момичето е научило поради нехайството на родителите си.“

„Внимавай!“, предупреди го епископът. „Врагът си служи по-добре с нашата интелигентност, отколкото с нашите грешки.“

„Значи за него ще е най-добре да пречистваме здраво същество“, каза Делаура.

Епископът се размърда.

„Трябва ли да разбирам, че си в неподчинение?“

„Трябва да разбирате, че съмненията ми остават, отче мой“, каза Делаура. „Но се подчинявам с цялото смирение.“

Така че се върна в манастира, без да убеди епископа. Носеше на лявото си око превръзка на едноок, която му бе сложил неговият лекар, докато му изчезне отпечатаното върху ретината слънце. Усети погледите, следващи го по дължината на цялата градина и на последователните коридори до павилиона на затвора, но никой не му проговори. В цялата обстановка имаше нещо като съвземане от затъмнението.

Когато надзирателката му отвори килията на Сиерва Мария, Делаура усети, че сърцето му пръска в гърдите, и едва успя да се задържи на крака. Само за да провери настроението му тази сутрин, попита момичето дали е гледало затъмнението. Действително, бе го гледало от терасата. Не й стана ясно как той носи превръзка на окото, щом тя е гледала слънцето без защита и й няма нищо. Разказа му, че монахините са го гледали на колене и че манастирът се вцепенил, докато започнали да пеят петлите. Но на нея никак не й се сторило като нещо от онзи свят.

„Това, което видях, е същото, което се вижда всяка нощ“, каза.

Нещо се бе променило в нея, което Делаура не можеше точно да определи и чийто най-видим признак беше известна доза тъга. Не се бе заблудил. Едва бяха започнали лечението, момичето впери в него тревожните си очи и му каза с треперещ глас:

„Ще умра.“

Делаура се стресна.

„Кой ти го каза?“

„Мартина“, каза момичето.

„Виждала ли си я?“

Момичето му разказа, че е ходило два пъти в килията й, за да я учи да бродира, и са гледали заедно затъмнението. Каза му, че е добра и нежна и че абатисата й е дала разрешение да провеждат уроците по бродерия на терасата, за да гледат залезите в морето.

„Аха“, каза той, без да мигне. „И ти каза кога ще умреш?“

Момичето потвърди със стиснати устни, за да не заплаче.

„След затъмнението“, каза.

„След затъмнението може да бъде следващите сто години“, каза Делаура.

Но се наложи да се съсредоточи в лечението, за да не забележи тя, че на гърлото му е заседнала буца. Сиерва Мария не каза повече. Той отново я погледна, заинтригуван от мълчанието й, и видя, че очите й са влажни. „Страх ме е“, каза тя.

Рухна на леглото и избухна в разкъсващ плач. Той седна по-близо и я ободри с временните утешения на изповедник. Едва тогава Сиерва Мария разбра, че Кайетано е неин екзорсист, а не неин лекар.

„А тогава защо ме лекувате?“, го попита.

Гласът му потрепери.

„Защото много те обичам.“

Тя не оцени неговата смелост.

Вече на излизане, Делаура надникна в килията на Мартина. За пръв път отблизо видя, че има сипаничава кожа, остриган череп, прекалено голям нос и миши зъби, но прелъстяващата й сила беше материален поток, който веднага се усещаше. Делаура предпочете да говори от прага.

„Това бедно момиче има вече достатъчно причини да бъде уплашено“, каза. „Моля ви да не му ги увеличавате.“

Мартина се смути. Никога не би й хрумнало да предсказва на някого деня на смъртта му и още по-малко на толкова очарователно и беззащитно момиченце. Само я попитала за състоянието й и от три-четири отговора си дала сметка, че лъже по навик. Сериозността, с която Мартина го каза, беше достатъчна Делаура да разбере, че Сиерва Мария бе излъгала и него. Поиска й прошка за лековерността си и я помоли да не търси никаква сметка на момичето.

„Аз ще знам добре какво правя“, довърши.

Мартина го обгърна в своето очарование. „Знам кой сте, ваше преподобие“, каза, „и знам, че винаги сте знаели много добре какво правите.“ Но едното крило на Делаура беше ранено, защото откри, че Сиерва Мария не е имала нужда от ничия помощ, за да отгледа в самотата на килията си паниката от смъртта.

В течение на тази седмица майка Хосефа Миранда изпрати на епископа изложение с жалби и искания, написано собственоръчно. Искаше кларисите да бъдат освободени от попечителството върху Сиерва Мария, смятана от нея като закъсняло наказание за вини, вече изкупени в излишък. Изброяваше нов списък от феноменални събития, включени в протоколите и обясними единствено с безсрамно съжителство на момичето с демона. Краят представляваше гневно оплакване срещу самонадеяността на Кайетано Делаура, волномислието и личното му озлобление към нея и нарушението да внася храна в манастира против забраните на правилата.

Епископът показа изложението на Делаура веднага щом се върна вкъщи и той го прочете прав, без да трепне мускул по лицето му. Приключи разярен.

„Ако някой е обсебен от всички демони, това е Хосефа Миранда“, каза. „Демони на омраза, на нетърпимост, на слабоумие. Отвратително е!“

Епископът се удиви от неговата необузданост. Делаура го забеляза и се опита да обясни със спокоен тон.

„Искам да кажа“, каза, „че приписва такова могъщество на силите на злото, че по-скоро прилича на поклонница на демона.“

„Длъжността ми не ми позволява да бъда съгласен с теб“, каза епископът. „Но ми се иска да съм.“

Укори го за всяко нарушение, което е могъл да допусне, и го помоли за търпение, за да се справи с пагубния нрав на абатисата. „Евангелията са пълни с жени като нея, а и дори с по-лоши недостатъци“, каза. „И въпреки това Иисус ги е възвеличал.“ Не можа да продължи, защото гръмотевица отекна в къщата и избяга, търкулвайки се по морето, и библейски порой ги откъсна от света. Епископът се изтегна в люлеещия се стол и потъна в носталгията.

„Колко сме далече!“, въздъхна.

„От какво?“

„От нас самите“, каза епископът. „Нормално ли ти изглежда на човек да му трябва до една година, за да разбере, че е сирак?“ И при липсата на отговор изля мъката си: „Изпълва ме с ужас самата мисъл, че в Испания вече са се наспали тази нощ.“

„Не можем да се намесваме във въртенето на Земята“, каза Делаура.

„Но бихме могли да го пренебрегнем, за да не ни боли“, каза епископът. „На Галилео повече от вярата му е липсвало сърце.“

Делаура познаваше тези кризи, които мъчеха епископа в неговите нощи на тъжни дъждове, откакто старостта го превзе с щурм. Единственото, което можеше да направи, бе да го разсейва от черната му жлъч, докато сънят го надвие.

 

 

В края на месеца бе съобщено чрез декрет неизбежното пристигане на новия вицекрал, дон Родриго де Буен Лосано, на път за седалището му в Санта Фе. Пристигаше със свитата си от министри и чиновници, слугите си и личните си лекари, и един струнен квартет, който му бе подарила кралицата, за да понесе досадата на Индиите. Вицекралицата имаше някакво родство с абатисата и поиска да бъде настанена в манастира.

Сиерва Мария беше забравена сред търкането с негасена вар, катранените изпарения, тормоза на удрянето с чукове и гръмогласните богохулства на хора с всякаква кръв, които завзеха обителта чак до отделението на схимата. Едно скеле се срути с гигантски грохот и един зидар загина, а други седем работници бяха ранени. Абатисата приписа бедата на злите магии на Сиерва Мария и използва новия повод да настои да я изпратят в друг манастир, докато трае стълпотворението. Този път главният довод бе, че близостта на една обсебена не е препоръчителна за вицекралицата. Епископът не й отговори.

Дон Родриго де Буен Лосано беше зрял и представителен астуриец, шампион по пелота и стрелба по яребици, който уравновесяваше със своите дарби двайсет и двете години, с които водеше пред съпругата си. Смееше се с цялото си тяло, дори на себе си, и не пропускаше възможност да го покаже. Откакто усети първите бризи на Карибите, пресичани от нощни барабани и ухания на зрели гуаяби, си свали пролетните премени и ходеше разгърден между групичките госпожи. Слезе от кораба по риза, без речи, нито топовни салюти. В негова чест разрешиха фанданго, бунде и кумбиамба^[1], макар че бяха забранени от епископа, и бикоборски арени, и боеве с петли на открито.

Вицекралицата беше почти на юношеска възраст, дейна и малко опърничава, и връхлетя в манастира като ураган на промяната. Нямаше кътче, което да не провери, нито проблем, който да не разбере, нито нещо хубаво, което да не пожела да подобри. В обиколката на манастира искаше да приключи всичко с лекотата на първескиня. До такава степен, че абатисата намери за благоразумно да й спести лошото впечатление от затвора.

„Не си заслужава“, каза й. „Има само две затворнички и едната е обсебена от демона.“

Бе достатъчно да го каже, за да събуди интереса й. За нищо не послужи това, че килиите не са подготвени, нито че затворничките не са предупредени. Веднага щом се отвори вратата, Мартина Лаборде се хвърли в краката й с молба за опрощение.

Не изглеждаше лесно след едно несполучливо бягство и друго успешно. Първото го бе опитала шест години по-рано, през терасата към морето, с други три монахини, осъдени по различни причини на разни наказания. Една успя. Именно тогава затвориха прозорците и укрепиха двора под терасата. На следващата година останалите три завързаха надзирателката, която тогава спеше в павилиона, и избягаха през един черен вход. Семейството на Мартина, съгласно с изповедника й, я върна в манастира. В продължение на четири дълги години тя остана единствената затворничка и нямаше право на посещения нито в приемната, нито на неделната литургия в параклиса. Така че опрощението изглеждаше невъзможно. Въпреки това вицекралицата обеща да ходатайства пред съпруга си.

В килията на Сиерва Мария въздухът все още беше тежък от негасената вар и лошия вкус от катрана, но имаше нов ред. Веднага щом надзирателката отвори вратата, вицекралицата се почувства омагьосана от леден полъх. Сиерва Мария седеше, с протрита туника и мръсни чехли, и бавно шиеше в един ъгъл, осветен от нейната собствена светлина. Не вдигна очи, докато вицекралицата не я поздрави. Тя долови в погледа й непреодолимата сила на някакво откровение. „Пресвето Тайнство“, прошепна и пристъпи вътре в килията.

„Внимавайте“, й каза абатисата на ухото. „Като тигрица е.“

Хвана я за ръката. Вицекралицата не влезе, но само видът на Сиерва Мария й бе достатъчен, за да се захване със задачата да я освободи.

Губернаторът на града, който беше ерген и ухажор, покани вицекраля на обяд само за мъже. Свири испанският струнен квартет, свири ансамбъл кларинети и барабани от Сан Хасинто и се устроиха публични танци и буфонади с негри, които бяха безочливи пародии на баловете за бели. Накрая една завеса се отвори в дъното на залата и се появи абисинската робиня, която губернаторът бе купил за теглото й в злато. Беше облечена в почти прозрачна туника, която увеличаваше опасността от голотата й. След като се показа отблизо на обичайните присъстващи, застана пред вицекраля и туниката се свлече по тялото й до стъпалата.

Съвършенството й беше застрашително. Рамото й не бе осквернено от сребърната дамга на търговеца, нито гърбът й от инициала на първия й собственик, и цялата тя излъчваше доверителен полъх. Вицекралят пребледня, пое дъх и с един жест на ръката изтри от паметта си непосилната гледка.

„Приберете си я, за Бога“, нареди. „Не искам да я виждам повече до края на дните си.“

Навярно като отмъщение за лекомислието на губернатора, вицекралицата представи Сиерва Мария на вечерята, която абатисата им даде в личната си трапезария. Мартина Лаборде ги бе предупредила: „Не се опитвайте да й свалите огърлиците и гривните и ще видите колко добре се държи.“ Така и стана. Облякоха й бабината рокля, с която дойде в манастира, измиха и сресаха разпуснатата й коса, за да се влачи по-хубаво след нея, и вицекралицата сама я заведе за ръка на масата на съпруга си. Дори абатисата се изненада от нейната представителност, от личната й светлина, от чудото на косата й. Вицекралицата прошепна в ухото на съпруга си:

„Обсебена е от демона.“

Вицекралят отказа да повярва. Беше видял в Бургос обсебена, която изхвърля изпражнения без почивка цяла една нощ, докато стаята преля. Опитвайки се да спести на Сиерва Мария подобна съдба, я повери на своите лекари. Те потвърдиха, че няма никакъв симптом на бяс, и мнението им съвпадна с това на Абренунсио, че вече няма вероятност да се зарази. Никой обаче не се сметна за упълномощен да се усъмни, че е обсебена от демона.

Епископът използва празника да размисли над изложението на абатисата и окончателното положение на Сиерва Мария. Кайетано Делаура, на свой ред, се опита да постигне предшестващото екзорсизма пречистване и се затвори на касабе и вода в библиотеката. Не му се удаде. Прекара нощи на бълнуване и дни на бдение, в писане на непристойни стихове, които бяха единственото му успокоително срещу въжделенията на плътта.

Някои от тези стихотворения бяха открити в един почти нечетлив свитък, когато библиотеката бе разрушена близо век след това. Първото, и единственото изцяло четливо, беше споменът за него самия на дванайсет години, седнал върху ученическия си куфар под нежен пролетен дъждец, в калдъръмения двор на семинарията на Авила. Току-що бе пристигнал след няколко дни път с катър от Толедо, с дреха на баща си, преправена по негова мярка, и онзи куфар, който тежеше два пъти повече от него, защото майка му беше сложила вътре всичко, което би могло да му потрябва, за да оживее с чест до края на послушничеството. Вратарят помогна да го сложат насред двора и го заряза там на произвола на съдбата под дъжда.

„Занеси го на третия етаж“, му каза. „Там ще ти покажат кое е твоето място в спалнята.“

За миг семинарията в пълния си състав бе надвесена по галериите към двора, затаила дъх какво ще направи той с куфара, като единствен герой в театрална пиеса, която само той не познава. Когато разбра, че няма на кого да разчита, извади от куфара нещата, които можеше да носи в ръце, и ги качи на третия етаж по стръмното стълбище от недялан камък. Надзирателят му показа мястото му сред двете редици легла в спалнята на послушниците. Кайетано сложи нещата си на леглото, върна се в двора и се качи още четири пъти, докато свърши. Накрая хвана празния куфар за дръжката и го качи с влачене по стълбите.

Учителите и учениците, които го наблюдаваха от галериите, не се обръщаха да го погледнат, когато минаваше през всеки етаж. Но отецът ректор го изчака на площадката на третия етаж, когато качи куфара, и сложи началото на аплодисментите. Останалите го последваха с бурно ръкопляскане. Кайетано разбра тогава, че случайно е преминал по най-добрия начин първия обред на посвещаване в семинарията, който се състоеше в това да се качи куфарът до спалнята без задаване на въпроси и без ничия помощ. Бързината на ума му, добрият му нрав и каленият му характер бяха провъзгласени като пример за послушничеството.

Но споменът, който най-много щеше да го бележи, бе разговорът от онази нощ в кабинета на ректора. Определи му среща, за да му говори за единствената книга, която откриха в куфара му, разшита, непълна и без корици, така както я намери случайно в едни кашони на баща си. Бе я прочел докъдето можа в нощите на пътуването и нямаше търпение да разбере какъв е краят. Отецът ректор искаше да научи мнението му.

„Ще знам, когато я прочета докрай“, каза той.

Ректорът, с усмивка на облекчение, я задържа под ключ.

„Никога няма да знаеш“, му каза. „Това е забранена книга.“

Двайсет и четири години по-късно, в сумрачната библиотека на епископството, изведнъж осъзна, че е прочел всички книги, които са минали през ръцете му, позволени или не, освен тази. Разтърси го усещането, че цял един живот се свършва в този ден. Друг, непредвидим, започва.

Бе започнал следобедните си молитви на осмия ден от поста, когато му съобщиха, че епископът го очаква в залата за посрещането на вицекраля. Беше непредвидено посещение дори за вицекраля, комуто хрумна без време, докато правеше първата си обиколка из града. Наложи му се да разгледа покривите от нацъфтялата тераса, докато викаха спешно най-близките служители и слагаха малко ред в залата.

Епископът го прие с шест свещенослужители от генералния си щаб. От дясната си страна сложи да седне Кайетано Делаура, когото представи без друга титла, освен пълното му име. Преди да започне разговорът, вицекралят огледа с поглед на състрадание олющените стени, скъсаните завеси, ръчно изработените мебели, от най-евтините, свещениците, плувнали в пот в бедните си одежди. Епископът, засегнат в гордостта си, каза: „Ние сме чеда на Йосиф дърводелеца.“ Вицекралят направи жест на разбиране и се впусна в подробен разказ за впечатленията си от първата седмица. Говори за илюзорните си планове да разшири търговията с английските Антили веднага щом позавехнат раните от войната, за достойнствата на държавното участие в образованието, за подпомагането на изкуствата и литературата, за да влязат тези колониални покрайнини в тон със света.

„Времената са за обновление“, каза.

Епископът установи за пореден път колко лесна е земната власт. Протегна към Делаура треперещия си показалец, без да го поглежда, и каза на вицекраля:

„Тук човекът, който се поддържа в течение на тези новости, е отец Кайетано.“

Вицекралят проследи посоката на показалеца и срещна далечното лице и удивените очи, които го гледаха, без да мигат. Попита Делаура с истински интерес:

„Чел ли си Лайбниц?“

„Да, ваше превъзходителство“, каза Делаура, и уточни: „Поради характера на длъжността ми.“

В края на посещението стана очевидно, че главният интерес на вицекраля е положението на Сиерва Мария. Заради самата нея, обясни, и заради мира на абатисата, чиято горест го бе покъртила.

„Все още не разполагаме с окончателни доказателства, но протоколите на манастира ни казват, че това бедно същество е обсебено от демона“, каза епископът. „Абатисата го знае по-добре от нас.“

„Тя смята, че сте попаднали в капан на Сатаната“, каза вицекралят.

„Не само ние, а цяла Испания“, каза епископът. „Прекосихме морето океан, за да наложим закона на Христос, и го постигнахме в службите, процесиите, в храмовите празници, но не в душите.“

Говори за Юкатан, където построили пищни катедрали, за да скрият езическите пирамиди, без да си дават сметка, че местните идват на литургия, защото под сребърните олтари продължават да живеят техните светилища. Говори за кръвосмешението, което бяха извършвали от завоюването насам: испанска кръв с кръв на индианци, на едните и на другите с всякакъв род негри, до мандинги мюсюлмани, и се запита дали подобно съжителство ще има място в царството Господне. Въпреки мъчителното дишане и старческата си кашлица завърши, без да предостави пауза на вицекраля:

„Какво може да е всичко това, ако не уловки на Врага?“

Вицекралят бе неузнаваем.

„Разочарованието на ваше преосвещенство е много тежко“, каза.

„Не го приемайте така, ваше превъзходителство“, каза епископът много внимателно. „Опитвам се да направя по-очевидна силата на вярата, която ни е нужна, за да станат тези народи достойни за нашето жертвоприношение.“

Вицекралят подхвана нишката.

„Доколкото разбирам, възраженията на абатисата са от практическо естество“, каза. „Смята, че може би други манастири имат по-добри условия за толкова труден случай.“

„Ами нека ваше превъзходителство знае, че избрахме «Света Клара», без да се колебаем, заради твърдостта, силата и авторитета на Хосефа Миранда“, каза епископът. „И Бог знае, че сме прави.“

„Ще си позволя да й го предам“, каза вицекралят.

„Тя прекрасно го знае“, каза епископът. „Това, което ме безпокои, е защо не смее да го повярва.“

Докато го каза, усети да преминава полъхът на неизбежен астматичен пристъп, и ускори края на посещението. Обясни, че го чака изложение с поръчения от абатисата, които обещаваше да реши с най-ревностната пасторска любов веднага щом здравето му позволи. Вицекралят му благодари за това и сложи край на посещението с едно лично внимание. Той също страдал от упорита астма и предложи своите лекари на епископа. Епископът не го сметна за уместно.

„Всичко мое е вече в ръцете на Бог“, каза. „Аз съм на възрастта, на която е умряла Девата.“

Обратно на посрещането, сбогуването бе бавно и церемониално. Трима от свещениците, и сред тях Делаура, придружиха в мълчание вицекраля по тъмните коридори до главната порта. Вицекралската гвардия държеше просяците на разстояние с преграда от кръстосани алебарди. Преди да се качи на каляската, вицекралят се обърна към Делаура, посочи го с безапелационния си показалец и му каза:

„Не допускай да те забравя.“

Това беше толкова непредвидено и загадъчно изречение, че Делаура едва смогна да отвърне с поклон.

Вицекралят се отправи към манастира, за да съобщи на абатисата резултатите от посещението си. Часове по-късно, вече с крак в стремето и въпреки постоянното досаждане на вицекралицата, й отказа помилването на Мартина Лаборде, защото му се стори лош пример за многото осъдени с увредено човешко достойнство, които видя в затворите.

Епископът бе останал приведен напред, опитвайки се да потуши свистенето на дишането си, със затворени очи, докато Делаура се върна. Помощниците се бяха оттеглили на пръсти и залата тънеше в мрак. Епископът се огледа и видя празните столове, подредени до стената, и Кайетано сам в залата. Попита го много тихо:

„Виждали ли сме някога толкова добър човек?“

Делаура отвърна с неопределен жест. Епископът се изправи с трудно движение и остана облегнат на подлакътника на креслото, докато овладя дишането си. Не пожела да вечеря. Делаура побърза да запали светилник, за да освети пътя му до спалнята.

„Отнесохме се много зле с вицекраля“, каза епископът.

„А имаше ли причина да се отнесем добре?“, попита Делаура. „Не се чука на вратата на епископ без официално предупреждение.“

Епископът не беше съгласен и ясно му даде да го разбере. „Моята врата е вратата на Църквата, а той се държа като отколешен християнин“, каза. „Невъзпитаният се оказах аз, поради болните си гърди, и нещо ще трябва да сторя, за да го поправя.“ Вече на вратата на спалнята, беше сменил тона и темата и отпрати Делаура със свойско потупване по рамото.

„Моли се за мен тази нощ“, му каза. „Боя се, че ще е много дълга.“

Наистина почувства, че умира с пристъпа на астма, който бе предусетил по време на посещението. Тъй като не получи облекчение нито от разтвора на винен камък за повръщане, нито от другите крайни временни успокоителни, наложи се спешно да му пуснат кръв. На разсъмване бе възвърнал доброто си разположение на духа.

Кайетано, вглъбен в съседната библиотека, не разбра нищо. Започваше сутрешните си молитви, когато му съобщиха, че епископът го чака в спалнята си. Свари го да закусва в леглото с купичка шоколад, съпроводена с хляб и сирене, с дишане като на нов мех и с възторжен дух. На Кайетано му бе достатъчно да го види, за да си даде сметка, че решенията му са взети.

Така беше. Противно на молбата на абатисата, Сиерва Мария оставаше в „Света Клара“ и отец Кайетано Делаура продължаваше да отговаря за нея с пълното доверие на епископа. Нямаше да бъде държана на затворнически режим както дотогава и трябваше да се ползва от общите предимства на обитателите на манастира. Епископът бе признателен за протоколите, но липсата на безпристрастност в тях не водеше до яснота в развитието, така че екзорсистът трябваше да действа според собствената си преценка. Накрая нареди Делаура да посети маркиза от негово име, с пълномощия да взима решения за всичко, което се наложи, докато той има време и здраве да го изслуша.

„Няма да има никакво указание повече“, му каза епископът, за да приключи. „Бог да те благослови.“

Кайетано хукна към манастира с разбунен дух, но не намери Сиерва Мария в килията. Беше в обредната зала, отрупана с истински накити и разстлана в краката й коса, позирайки с изящното си достойнство на негърка на известен портретист от свитата на вицекраля. Разбирането, с което се подчиняваше на художника, бе толкова възхитително, колкото и красотата й. Кайетано изпадна във възторг. Както седеше в тъмното и я гледаше, без тя да го вижда, има предостатъчно време, за да изтрие всяко съмнение от сърцето си.

Най-после портретът беше завършен. Художникът го огледа внимателно от разстояние, сложи две-три последни мазки, и преди да го подпише, помоли Сиерва Мария да го види. Беше тя самата, кацнала на облак сред свита покорени демони. Разгледа го бавно и се позна в блясъка на възрастта си. Накрая каза:

„Като огледало е.“

„Дори и за демоните ли?“, попита художникът.

„Такива са“, каза тя.

След позирането Кайетано я придружи до килията. Никога не бе я виждал да върви и го правеше с изяществото и лекотата, с които танцуваше. Никога не бе я виждал в други дрехи, освен в затворническата роба, и роклята й на кралица й придаваше една възраст и една изисканост, които му откриха до каква степен вече бе жена. Никога не бяха вървели заедно и го очарова искреността, с която се придружаваха.

Килията беше различна благодарение на дарбата на вицекраля и вицекралицата да убеждават, които при прощалното си посещение склониха абатисата да приеме добрите доводи на епископа. Дюшекът беше нов, чаршафите ленени, а възглавниците пухени, и бяха оставили съдове за всекидневно миене и къпане на тялото. Светлината на морето влизаше през прозорците без решетки и блестеше по прясно варосаните стени. Тъй като храната беше същата като на схимонахините, вече не бе необходимо да се носи нищо отвън, но Делаура винаги успяваше да вкара тайно някои лакомства от пазара.

Сиерва Мария пожела да сподели закуската и Делаура прие една от бисквитките, които поддържаха славата на кларисите. Докато ядяха, тя случайно подхвърли:

„Видях снега.“

Кайетано не се разтревожи. Преди време се говореше за вицекрал, който поискал да докара снега от Пиренеите, за да го видят местните, тъй като не знаел, че го имаме почти вътре в морето в Сиера Невада де Санта Марта. Може би, със своите напредничави изкуства, дон Родриго де Буен Лосано бе увенчал делото с успех.

„Не“, каза момичето. „Беше сън.“

Разказа го: седяла пред прозорец, валял силен сняг, а тя късала и ядяла едно по едно зърната от грозд, който държала в скута си. Делаура усети, че го връхлита ужас. Треперейки пред неизбежността на последния отговор, се осмели да попита:

„Как завърши?“

„Страх ме е да ви разкажа“, каза Сиерва Мария.

Не му трябваше повече. Затвори очи и се помоли за нея. Когато приключи, беше друг.

„Не се тревожи“, й каза. „Обещавам ти, че много скоро ще бъдеш свободна и щастлива, по милостта на Светия Дух.“

 

 

Бернарда не бе разбрала до този момент, че Сиерва Мария е в манастира. Научи почти случайно една нощ, когато завари Дулсе Оливия да мете и да подрежда къщата и я взе за някое от своите привидения. В търсене на разумно обяснение тръгна да претърсва стая по стая и докато обикаляше, си даде сметка, че от доста време не бе виждала Сиерва Мария. Каридад дел Кобре й каза каквото знаеше: „Господин маркизът ни съобщи, че заминава много далече и няма да я видим повече.“ Понеже в спалнята на мъжа й светеше, Бернарда влезе, без да почука.

Беше буден в хамака, сред пушека на говеждите изпражнения, които горяха на бавен огън, за да гонят комарите. Видя странната жена, преобразена от копринения халат, и също помисли, че е привидение, защото беше бледа и посърнала, и изглеждаше сякаш идва от много далече. Бернарда го попита за Сиерва Мария.

„От дни насам не е при нас“, каза той.

Тя го разбра в най-лошия смисъл и се наложи да седне на първото кресло, което намери, за да си поеме въздух.

„Искате да кажете, че Абренунсио е направил каквото трябваше да направи“, каза.

Маркизът се прекръсти.

„Опазил ни Бог!“

Разказа й истината. Погрижи се да й обясни, че не й е съобщил навреме, защото е решил да се отнася с нея както тя е пожелала, все едно, че е умряла. Бернарда го изслуша, без да мигне, с такова внимание, с каквото не го бе удостоявала за дванайсет години безсмислен съвместен живот.

„Знаех, че ще ми струва живота“, каза маркизът, „но в отплата на нейния.“

Бернарда въздъхна: „Искате да кажете, че сега срамът ни е обществено достояние.“ Видя в клепачите на съпруга си проблясването на сълза и от вътрешностите й се надигна тръпка. Този път не беше смъртта, а неизбежната увереност в това, което рано или късно трябваше да се случи. Не сбърка. Маркизът стана от хамака с последните си сили, строполи се пред нея и избухна в безрадостно ридание на безполезен старец. Бернарда капитулира под огъня на мъжките сълзи, които изчезнаха в слабините й през коприната. Призна, при цялата й омраза към Сиерва Мария, че е облекчение да научи, че е жива.

„Винаги съм разбирала всичко, освен смъртта“, каза.

Отново се затвори в стаята си, на меласа и какао, и когато след две седмици излезе, бе блуждаещ труп. Маркизът забеляза от много рано някаква суетня, предшестваща отпътуване, но не й обърна внимание. Преди слънцето да напече, видя Бернарда да излиза през вратата на двора върху кротък катър и последван от друг с багажа. Много пъти бе тръгвала така, без мулетари, нито роби, без да се сбогува с никого, нито да дава обяснения. Но маркизът разбра, че този път заминава, за да не се върне, защото освен неизменния куфар носеше две делви, препълнени с чисто злато, които държа закопани под леглото си в продължение на години.

Отдаден на леност в хамака, маркизът отново изпадна в ужаса, че робите му ще го убият с ножове, и им забрани да влизат в къщата дори и през деня. Така че, когато по заповед на епископа Кайетано Делаура отиде да го види, наложи се да бутне вратата и да влезе, без да бъде поканен, защото никой не отвърна на хлопането на мандалото. Кучетата се разбуниха в клетките си, но той продължи напред. В градината, със сарацинската джелаба и толедската шапка, маркизът спеше следобеден сън в хамака, покрит напълно с портокалов цвят. Делаура се вгледа в него, без да го буди, и все едно видя Сиерва Мария, немощна и смазана от самотата. Маркизът се събуди и дълго не можа да го познае поради превръзката на окото. Делаура вдигна ръка с изпънати пръсти в знак на мир.

„Бог да ви пази, сеньор маркизе“, каза. „Как сте?“

„Както винаги“, каза маркизът. „Разлагам се.“

Отмахна с немощна ръка паяжините на съня и седна в хамака. Кайетано се извини, че е влязъл, без да бъде поканен. Маркизът му обясни, че никой не обръща внимание на мандалото, защото навикът да посрещат гости се е загубил. Делаура заговори с тържествен тон: „Сеньор епископът, затрупан с работа и зле с астмата, ме изпраща като свой представител.“ След изпълнението на встъпителния етикет седна до хамака и премина към въпроса, който го изгаряше отвътре.

„Искам да ви уведомя, че бях натоварен с духовното здраве на вашата дъщеря“, каза.

Маркизът благодари и пожела да разбере как е тя.

„Добре“, каза Делаура, „но искам да й помогна да е по-добре.“

Обясни смисъла и начина на действие при екзорсизма. Говори за силата, която Иисус дал на своите ученици да прогонват нечестивите духове от телата и да лекуват болести и слабости. Разказа му евангелския пример за Легион и двете хиляди свине, обсебени от демони. Но главното било да се установи дали Сиерва Мария наистина е обсебена. Той не вярвал, но имал нужда от помощта на маркиза, за да разсее всички съмнения. Преди всичко, каза, искал да знае какво е било момичето, преди да постъпи в манастира.

„Не знам“, каза маркизът. „Чувствам, че колкото повече я познавам, я познавам по-малко.“

Измъчваше го вината, че я е изоставил на съдбата й в двора на робите. На това отдаваше мълчанията й, които можеха да траят с месеци, изблиците на необяснима свирепост, коварството, с което се присмиваше на майката, като връзваше на котките звънчето, което тя й слагаше на китката. Най-голямата трудност в опознаването й беше порокът й да лъже за забавление.

„Като негрите“, каза Делаура.

„Негрите лъжат нас, но не помежду си“, каза маркизът.

В спалнята Делаура раздели с един-единствен поглед бившите разточителни вещи на бабата и новите неща на Сиерва Мария: живите кукли, навиващите се балерини, музикалните кутии. Върху леглото, така както го бе приготвил маркизът, лежеше куфарчето, с което я заведе в манастира. Покритата с прах теорба бе захвърлена в един ъгъл. Маркизът обясни, че е италиански инструмент, изпаднал в неупотреба, и възхвали способностите на момичето да свири на него. В началото започна да я настройва разсеяно, а накрая не само засвири с добра памет, но и изпя песента, която пееше със Сиерва Мария.

Бе миг на просветление. Музиката каза на Делаура това, което маркизът не сполучи да му каже за дъщеря си. Той на свой ред така се развълнува, че не можа да довърши песента. Въздъхна:

„Не можете да си представите колко добре й стоеше шапката.“

Делаура се зарази от вълнението му.

„Виждам, че я обичате много“, му каза.

„Не можете да си представите колко“, каза маркизът. „Бих дал душата си да я видя.“

Делаура усети за пореден път, че Светият Дух не пропуска нито една подробност.

„Това ще е най-лесната работа“, каза, „ако можем да покажем, че не е обсебена.“

„Говорете с Абренунсио“, каза маркизът. „От самото начало каза, че Сиерва е здрава, но само той може да го обясни.“

Делаура видя своя кръстопът. Абренунсио би могъл да му бъде като провидение, но да разговаря с него можеше да има нежелателни последствия. Маркизът сякаш прочете мислите му.

„Голям човек е“, каза.

Делаура направи изразителен жест с глава.

„Познавам досиетата на Светата инквизиция“, каза.

„Всяка саможертва да си я върнем ще е малка“, настоя маркизът. И понеже Делаура не даваше признаци за нищо, завърши:

„Моля ви в името на Божията любов.“

Делаура, с пукнатина в сърцето, му каза:

„Умолявам ви да не ме карате да страдам повече.“

Маркизът не настоя. Взе куфарчето от леглото и помоли Делаура да го занесе на дъщеря му.

„Поне ще знае, че мисля за нея“, му каза.

Делаура избяга, без да се сбогува. Скъта куфарчето под наметалото и се уви в него, защото валеше проливен дъжд. Отне му време да осъзнае, че вътрешният му глас все повече повтаря отделни стихове от песента на теорбата. Запя я на глас, брулен от дъжда, и я повтори наизуст докрай. В квартала на занаятчиите зави вляво от постницата, все още пеейки, и почука на вратата на Абренунсио.

След продължителна тишина се чуха широките куцащи крачки и полусъненият глас:

„Кой е!“

„Законът“, каза Делаура.

Това бе единственото, което му хрумна, за да не изкрещи името. Абренунсио отвори вратата, като наистина мислеше, че са хора на властта, и не го позна. „Аз съм библиотекарят на диоцеза“, каза Делаура. Лекарят му направи път в сумрачния пруст и му помогна да си свали подгизналото наметало. В присъщия си стил го попита на латински:

„В каква битка сте загубили това око?“

Делаура му разказа на класическия си латински за злополуката при затъмнението и се разпростря в подробности върху упоритостта на увреждането, макар лекарят на епископа да го уверил, че превръзката е изпитана. Но Абренунсио обърна внимание само на чистотата на неговия латински.

„Самото съвършенство“, каза изненадан. „Откъде сте?“

„От Авила“, каза Делаура.

„Значи още по-похвално“, каза Абренунсио.

Накара го да си свали расото и сандалите, сложи ги да се изцеждат и покри с черното си наметало накаляните му долни гащи. После му свали превръзката и я хвърли в сандъка за боклук. „Единственият недостатък на това око е, че вижда повече, отколкото трябва“, каза. Делаура бе поразен от количеството книги, плътно натъпкани в салона. Абренунсио забеляза и го заведе в аптечното помещение, където имаше много повече по високи до тавана полици.

„Свети Дух!“, възкликна Делаура. „Това е библиотеката на Петрарка^[2].“

„С около двеста книги, повече“, каза Абренунсио.

Остави го да разглежда на воля. Имаше уникални екземпляри, които можеха да струват затвор в Испания. Делаура ги разпознаваше, прелистваше ги жадно и ги поставяше обратно на полиците с болката в душата си. На видно място, до вечния „Брат Херундио“^[3], откри пълните съчинения на Волтер на френски и един превод на латински на „Философски писма“.

„Волтер на латински е почти ерес“, пошегува се.

Абренунсио му разказа, че е преведен от един монах от Коимбра, който си позволявал лукса да прави редки книги за разтуха на пилигримите. Докато Делаура го разглеждаше, лекарят го попита дали знае френски.

„Не говоря, но чета“, каза Делаура на латински. И добави без превзета скромност: „И също така гръцки, английски, италиански, португалски и малко немски.“

„Питам ви заради това, което казахте за Волтер“, каза Абренунсио. „Съвършена проза е.“

„И от която най-много ни боли“, каза Делаура. „Жалко, че е от французин.“

„Казвате го, защото сте испанец“, каза Абренунсио.

„На моята възраст, и след толкова кръвосмешения, вече не знам със сигурност откъде съм“, каза Делаура. „Нито кой съм.“

„Никой не го знае по тези земи“, каза Абренунсио. „И мисля, че ще им трябват векове, за да го узнаят.“

Делаура разговаряше, без да прекъсва проучването на библиотеката. Внезапно, както често му се случваше, си спомни за книгата, която на дванайсетгодишна възраст ректорът на семинарията му иззе и от която помнеше само един момент, повтарян цял живот на всеки, който би могъл да му помогне.

„Спомняте ли си заглавието?“, попита Абренунсио.

„Никога не съм го знаел“, каза Делаура. „И бих дал всичко да науча края.“

Без нищо да му каже, лекарят сложи пред него книга, която той позна от пръв поглед. Беше старо севилско издание на „Четирите книги на Амадис Галски“. Делаура я прегледа, треперещ, и си даде сметка, че е на път да съгреши безвъзвратно. Накрая се реши:

„Знаете ли, че това е забранена книга?“

„Като най-добрите романи на тези векове“, каза Абренунсио. „И на тяхно място вече се печатат само съчинения за учени мъже. Какво биха чели днешните сиромаси, ако не четяха скришом рицарските романи?“

„Има други“, каза Делаура. „Сто екземпляра от първото издание на «Дон Кихот» бяха прочетени тук в годината на отпечатването им.“

„Прочетени, не“, каза Абренунсио. „Минаха през митницата към различните кралства.“

Делаура не му обърна внимание, защото бе успял да разпознае скъпоценния екземпляр от „Амадис Галски“.

„Тази книга изчезна преди девет години от тайния раздел на нашата библиотека и така и не открихме следите й“, каза.

„Трябваше да се досетя“, каза Абренунсио. „Но има други причини да бъде смятан за исторически екземпляр: обикаля в продължение на повече от година от ръка на ръка, най-малко между единайсет души, и най-малко трима умряха. Сигурен съм, че са станали жертва на неизвестно облъчване.“

„Моят дълг ще бъде да ви издам на Светата инквизиция“, каза Делаура.

Абренунсио го взе на шега.

„Нещо еретично ли казах?“

„Казвам го, защото сте държали тук забранена и чужда книга, а не сте съобщили.“

„Тази и много други“, каза Абренунсио, като описа широка дъга с показалец към претъпканите си рафтове. „Но ако беше за това, щяхте да сте дошли отдавна, а аз нямаше да съм ви отворил вратата.“ Обърна се към него и заключи в добро настроение: „Напротив, радвам се, че дойдохте сега, заради удоволствието да ви видя тук.“

„Маркизът, загрижен за съдбата на дъщеря си, ми подсказа да дойда“, каза Делаура.

Абренунсио го накара да седне срещу него и двамата се отдадоха на страстта към разговора, докато апокалиптична буря разтърсваше морето в гърчове. Лекарят направи интелигентно и задълбочено изложение за беса от зараждането на човечеството, за безнаказаните му злини, за хилядолетната неспособност на медицинската наука да ги предотврати. Даде достойни за съжаление примери как открай време е бил бъркан с демонично обсебване, също както и някои видове лудост и други душевни разстройства. Колкото до Сиерва Мария, след толкова седмици не изглеждало вероятно да е заразена. Единствената съществуваща опасност, заключи Абренунсио, била да умре, като толкова други, от безчовечността на заклинанията за прогонване на демоните.

Последното изречение се стори на Делаура като преувеличение, присъщо на средновековната медицина, но не го оспори, защото служеше добре на неговите богословски признаци, че момичето не е обсебено. Каза, че трите африкански езици на Сиерва Мария, толкова различни от испанския и португалския, ни най-малко нямат сатанинския заряд, който им приписват в манастира. Имало многобройни доказателства за нейната значителна физическа мощ, но нямало нито едно, че тя се дължи на свръхестествена сила. Не са й били доказани също никакви прояви на левитация или предсказване на бъдещето, две обстоятелства, които несъмнено също служеха като вторични доказателства за святост. Въпреки това Делаура потърсил подкрепата на именити събратя, включително и от други общини, и никой не се осмелил да се произнесе срещу протоколите на манастира, нито да се противопостави на народното лековерие. Но съзнавал, че нито неговите съображения, нито тези на Абренунсио ще убедят някого, а още по-малко двамата заедно.

„Ще сме вие и аз срещу всички“, каза.

„Затова се изненадах, че дойдохте“, каза Абренунсио. „Аз не съм нищо, освен жадуван трофей в ловния периметър на Светата инквизиция.“

„Истината е, че дори не знам със сигурност защо дойдох“, каза Делаура. „Освен ако това същество не ми е било наложено от Светия Дух, за да изпита силата на вярата ми.“

Бе му достатъчно да го каже, за да се освободи от примката въздишки, която го стягаше. Абренунсио го погледна в очите, до дъното на душата, и разбра, че всеки миг ще заплаче.

„Не се измъчвайте напразно“, му каза с успокояващ тон. „Може би сте дошли само защото сте имали нужда да поговорите за нея.“

Делаура се почувства гол. Стана, огледа се за пътя към вратата и не се втурна в лудешки бяг само защото бе полуоблечен. Абренунсио му помогна да навлече все още мокрите си дрехи, докато се опитваше да го забави, за да продължат разговора. „С вас бих разговарял, без да спра, до следващия век“, му каза. Опита се да го задържи с шишенце прозрачни капки за очи, за да излекува упоритостта на затъмнението в окото си. Накара го да се върне от вратата, за да потърсят куфарчето, което бе забравил някъде из къщата. Но Делаура изглеждаше плячка на смъртна болка. Благодари за следобеда, лекарската помощ, капките, но единствената му отстъпка бе, че обеща да дойде друг път за повече време.

Не можеше да понесе нуждата да види Сиерва Мария. Едва забеляза, чак на вратата, че е навъсена вечер. Бе престанало да вали, но канавките бяха препълнени от бурята и Делаура тръгна по средата на улицата с вода до глезените. Вратарката на манастира се опита да му препречи пътя поради наближаващия час за прибиране. Той я отмести встрани:

„Заповед на сеньор епископа.“

Сиерва Мария се събуди уплашена и не го позна в мрака. Той не знаеше как да й обясни защо идва в толкова различно време и измисли повода в момента:

„Баща ти иска да те види.“

Момичето позна куфарчето и лицето му пламна от гняв.

„Но аз не искам“, каза.

Объркан, той я попита защо.

„Защото така“, каза тя. „Предпочитам да умра.“

Делаура се опита да освободи ремъка на здравия й глезен, като смяташе, че ще й хареса.

„Оставете ме“, каза тя. „Не ме докосвайте.“

Той не й обърна внимание и момичето пусна откос плюнки в лицето му. Той остана твърд и й подаде другата си буза. Сиерва Мария продължи да плюе. Той отново смени бузата, пиян от напора на забранено удоволствие, който се надигна от недрата му. Затвори очи и се помоли с душата си, а тя продължаваше да го плюе, и колкото повече той се наслаждаваше, толкова повече тя освирепяваше, докато осъзна безполезността на своя гняв. Тогава Делаура стана свидетел на страховитото зрелище на истинска обсебена. Косата на Сиерва Мария оживя и се оплете като змиите на Медуза, а от устата й потекоха зелени лиги и низ от ругатни на нечестиви езици. Делаура размаха разпятието си, доближи го до лицето й и извика ужасен:

„Излез оттам, който и да си, звяр на преизподнята.“

Виковете му разпалиха тези на момичето, което бе на път да изпочупи катарамите на ремъците. Надзирателката дотича уплашена и се опита да я укроти, но само Мартина успя да го направи с небесните си обноски. Делаура избяга.

Епископът бе обезпокоен, че не дойде за четенето на вечеря. Даде си сметка, че плува в някакъв лично негов облак, където нищо от този свят, нито от другия нямаше значение, освен ужасяващия образ на Сиерва Мария, осквернена от дявола. Избяга в библиотеката, но не можа да чете. Моли се с ожесточена вяра, пя песента на теорбата, плака със сълзи като врял зехтин, които изгориха вътрешностите му. Отвори куфарчето на Сиерва Мария и постави нещата едно по едно върху масата. Изучи ги, помириса ги с ненаситно желание на тялото, обича ги и разговаря с тях в безсрамни хекзаметри, докато не издържа повече. Тогава съблече тялото си до кръста, извади от чекмеджето на работната маса железния бич, който никога не бе се осмелявал да докосне, и започна да се налага с ненаситна омраза, която нямаше да му даде покой, докато не изтръгнеше от вътрешностите си и последната следа от Сиерва Мария. Епископът, който не го изпускаше от внимание, го завари да се въргаля в локва от кръв и от сълзи.

„Демонът е, отче мой“, каза му Делаура. „Най-ужасният от всички.“