Габриел Гарсия Маркес
За любовта и други демони (4)

Три

Манастирът „Света Клара“ беше квадратна сграда срещу морето, с три етажа многобройни еднакви прозорци и галерия от полукръгли арки около дива и тъмна градина. Имаше каменна пътека между бананови дървета и диви папрати, стройна палма, която бе израсла по-високо от терасите на покрива, търсейки светлината, и исполинско дърво, от което висяха лиани ванилия и низове орхидеи. Под дървото имаше езеро с мъртви води и ограда от ръждясало желязо, където правеха циркови номера пленените папагали ара.

Манастирът беше разделен от градината на два различни блока. Вдясно се намираха трите етажа на погребаните живи, почти несмущавани от пъхтенето на прибоя в скалите и молитвите и химните в часовете за молитви. Този блок се свързваше с параклиса чрез вътрешна врата, за да могат схимонахините да влизат в хора, без да минават през централния кораб, и да присъстват на богослуженията, и да пеят зад решетка, която им позволяваше да виждат, без да бъдат виждани. Великолепният резбован таван от благородна дървесина, който се повтаряше в небесата на целия манастир, бе изработен от испански резбар, който му посветил половин живот срещу правото да бъде погребан в ниша на главния олтар. Беше там, притиснат зад мраморните плочи, с почти два века абатиси и епископи и други високопоставени люде.

Когато Сиерва Мария влезе в манастира, схимонахините бяха осемдесет и две испанки, всички с прислугата си, и трийсет и шест креолки от знатните семейства на вицекралството. След като дадяха обет за бедност, мълчание и целомъдрие, единствената връзка, която имаха с външния свят, бяха редките посещения в приемна с дървени решетки, през които минаваше гласът, но светлината не. Намираше се до вратата с въртящото се чекмедже и правото на ползване беше регламентирано и ограничено, и винаги в присъствието на слушател.

Вляво от градината се намираха занималните, работилници по всичко, с многолюдно население от послушнички и учителки по занаяти. Там беше магерницата, с огромна кухня със зидани печки на дърва, кланица и голяма пещ за хляб. В дъното имаше двор, вечно в кал от отпадъчните води, където съжителстваха няколко семейства роби, и накрая там се намираха оборите, кошарата за кози, кочината, градината и пчелинът, където се отглеждаха всички животни и растения, които бяха необходими за добрия живот.

В края на всичко, възможно най-далече и забравен от Бога, стоеше самотен павилион, който в продължение на шейсет и осем години служи за затвор на Инквизицията и продължаваше да бъде за заблудени монахини от ордена на света Клара. Тъкмо в последната килия на това затънтено място на забравата затвориха Сиерва Мария, на деветдесет и третия ден, откакто бе ухапана от кучето, и без никакъв симптом на бяс.

Вратарката, която я бе отвела за ръка, видя в края на коридора една послушница, която отиваше към кухните, и й каза да я заведе при абатисата. Послушницата реши, че не е разумно да подлага на шума на прислугата толкова крехко и добре облечено момиче, и го сложи да седне на една от каменните пейки в градината, за да го вземе по-късно. Но го забрави на връщане.

Две послушници, които минаха после, се заинтересуваха от огърлиците и пръстените й и я попитаха коя е. Тя не отговори. Попитаха я знае ли испански, но беше все едно, че говорят с мъртвец.

„Глухоняма е“, каза по-младата послушница.

„Или немкиня“, каза другата.

По-младата започна да се държи с нея все едно, че й липсват всичките пет сетива. Разви плитката й, която носеше навита на врата си, и я измери с педи. „Почти четири“, каза, убедена, че момичето не я чува. Започна да я разплита, но Сиерва Мария я заплаши с поглед. Послушницата го издържа и й се изплези.

„Имаш очите на дявола“, й каза.

Взе й един пръстен без съпротива, но когато другата се опита да й отнеме огърлиците, се извърна като змия и я ухапа мигновено и сигурно. Послушницата хукна да си измие кръвта.

Когато запяха втората молитва, Сиерва Мария бе станала веднъж, за да пие вода от езерото. Уплашена, се върна на пейката, без да пие, но отиде отново, щом си даде сметка, че това са песнопения на монахини. Махна коричката от изгнили листа с ловко замахване на ръката и пи от локвата до насита, без да отстранява червейчетата. После се изпика зад едно дърво, клекнала и с пръчка, готова да се брани от нахални животни и зловредни мъже, както я научи Доминга де Адвиенто.

Малко след това минаха две черни робини, които познаха сантерийските огърлици, и я заговориха на йорубски език. Въодушевено, момичето им отвърна на същия език. Понеже никой не знаеше защо е там, робините я заведоха в оживената кухня, където бе приета с голяма радост от прислугата. Тогава някой забеляза раната на глезена и поиска да разбере какво се е случило. „Направи ми го майка с един нож“, каза тя. На които я попитаха как се казва, съобщи негърското си име: Мария Мандинга.

Възвърна своя свят тутакси. Помогна да заколят едно яре, което отказваше да умре. Извади му очите и му отряза тестисите, частите, които най-много обичаше. Игра на диаболо с възрастните в кухнята и с децата на двора и ги победи всички. Пя на йоруба, на конго и на мандинга и дори които не разбираха, я слушаха прехласнати. На обяд изяде едно блюдо с тестисите и очите на ярето, сготвени със свинска мас и люти подправки.

По това време целият манастир знаеше вече, че момичето е там, освен Хосефа Миранда, абатисата. Тя беше слаба и бойка жена, с ограничен мироглед, даден й по наследство. Беше учила в Бургос, под покровителството на Светата инквизиция, но дарбата да властва и твърдостта на предразсъдъците си ги имаше отвътре и отколе. Имаше две способни викарии, но бяха излишни, защото тя се занимаваше с всичко и без ничия помощ.

Нейната омраза към местната епископия бе започнала почти сто години преди раждането й. Първопричината, както при големите сблъсъци в историята, бе незначително разминаване по парични и правови въпроси между кларисите и францисканския епископ. Изправени пред неговата неотстъпчивост, монахините получили подкрепата на светското правителство и това било началото на война, която в един момент стигнала до всички срещу всички.

Подкрепен от други общности, епископът поставил манастира в състояние на обсада, за да го подчини чрез глад, и постановил Cessatio a Divinis. С други думи: прекратяване на всякакви богослужения в града до нова заповед. Населението се разделило на групи и светските и религиозните власти се хванали гуша за гуша, подкрепяни от едни или от други. Но кларисите продължавали да са живи и на бойна нога след шестмесечна обсада, докато бил открит таен тунел, през който привържениците им ги снабдявали. Францисканците, този път с подкрепата на нов губернатор, нарушили схимата на „Света Клара“ и разпръснали монахините му.

Били необходими двайсет години, за да се успокоят духовете и да се върне разрушеният манастир на кларисите, но един век по-късно Хосефа Миранда продължаваше да се пече на бавен огън в своята ненавист. Втълпи я на своите послушнички, отгледа я в недрата на душите им повече, отколкото в сърцата им, и въплъти цялата вина за нейното възникване в епископ Де Касерес и Виртудес и във всеки, който има нещо общо с него. Така че реакцията й бе предвидима, когато я уведомиха, от страна на епископа, че маркизът на Касалдуеро е завел в манастира дванайсетгодишната си дъщеря със сигурни симптоми на демонично обсебване. Само един въпрос зададе: „Ама наистина ли съществува такъв маркиз?“ Направи го с двойна злост, защото бе дело на епископа и защото винаги бе отричала законността на креолските благородници, които наричаше „селски благородници“.

До обяд не бе успяла да намери Сиерва Мария в манастира. Вратарката беше казала на една от викариите, че на разсъмване мъж в траур й предал русо момиче, облечено като кралица, но не разузнала нищо за него, защото било точно по времето, когато просяците се карали за супата от касабе^[1] за Цветница. Като доказателство за думите си й връчи шапката с разноцветни ленти. Викарията я показа на абатисата, докато търсеха момичето, и тя не се усъмни на кого е. Хвана я с върха на пръстите си и я огледа от разстоянието на протегнатата си ръка.

„Цяла една госпожица маркиза с шапка на мариторнес^[2]“, каза. „Сатаната знае какво прави.“

Беше минала оттам в девет сутринта, на път за приемната, и се бе спряла в градината да обсъди със зидарите цената на един водопровод, но не видя момичето, седнало на каменната пейка. Не го видяха и други монахини, които трябваше да са минали оттам многократно. Двете послушнички, които й взеха пръстена, се заклеха, че не са я видели, когато минали оттам, след като изпели втората молитва.

Абатисата тъкмо се бе събудила от сиестата, когато чу песен от един-единствен глас, изпълнил пределите на манастира. Дръпна връвта, която висеше до леглото й, и една послушничка се появи мигновено в сумрака на стаята. Абатисата я попита кой пее с такава вещина.

„Момичето“, каза послушничката.

Все още сънена, абатисата промърмори: „Какъв красив глас.“ И веднага подскочи:

„Кое момиче!“

„Не знам“, каза й послушничката. „Едно, което от сутринта всява оживление в задния двор.“

„Пресвето Тайнство!“, извика абатисата.

Скочи от леглото. Прекоси манастира като стрела и стигна до двора на прислугата, водейки се по гласа. Сиерва Мария пееше, седнала на една скамейка, с коса, разстлана по земята, насред омагьосаната прислуга. Щом видя абатисата, престана да пее. Абатисата вдигна разпятието, което носеше окачено на врата си.

„Пречиста Дево Марийо“, каза.

„Непорочно заченала“, казаха всички.

Абатисата размаха разпятието като оръжие срещу Сиерва Мария. „Vade retro“^[3], извика. Слугите отстъпиха и оставиха момичето само на мястото му, с втренчен поглед и нащрек.

„Изчадие на Сатаната“, извика абатисата. „Направило си се невидимо, за да ни заблудиш.“

Не успяха да я накарат да каже и дума. Една послушничка понечи да я отведе за ръка, но абатисата я спря ужасена. „Не я докосвай“, извика. И после към всички:

„Никой да не я докосва.“

Накрая я отведоха със сила, ритаща и хапеща въздуха като куче, до последната килия в павилиона на затвора. По пътя забелязаха, че е изцапана с изпражненията си, и я измиха, плискайки кофи вода върху нея в обора.

„Толкова манастири в този град и господин епископът ни праща лайната“, възнегодува абатисата.

Килията беше обширна, с груби стени и много висок таван с гъсто проядена от термитите дърворезба. До единствената врата имаше единичен прозорец с пречки от струговано дърво и капаци, залостени с желязно резе. На стената в дъното, която гледаше към морето, имаше друг висок прозорец, прокълнат с кръстосани дъски. Леглото представляваше основа от хоросан с дюшек от платно, пълен със слама и износен от употреба. Имаше каменна пейка за сядане и зидана маса, която служеше едновременно за олтар и умивалник, под самотно разпятие, заковано на стената. Там оставиха Сиерва Мария, подгизнала до плитката и трепереща от страх, под грижите на надзирателка, обучена да спечели хилядолетната война с демона.

Седна на леглото, загледана в железните пръти на бронираната врата, и така я намери слугинята, която й занесе чинията със закуска в пет следобед. Не помръдна. Слугинята се опита да й свали огърлиците, но тя я сграбчи за китката и я принуди да ги пусне. За протоколите на манастира, които започнаха да се съставят тази вечер, слугинята заяви, че някаква сила от онзи свят я повалила.

Момичето остана неподвижно, докато вратата се затвори и се чу дрънченето на веригата и двете превъртания на ключа в катинара. Погледна какво има за ядене: някакви остатъци от пушено месо, питка касабе и кратунка шоколад. Опита касабето, сдъвка го и го изплю. Легна по гръб. Чу пъхтенето на морето, дъждовния вятър, първите гръмотевици на все по-приближаващия се сезон. Призори на следващия ден, когато отново дойде слугинята със закуската, я намери заспала върху туфите слама на дюшека, който беше разкъсала със зъби и нокти.

За обяд се остави доброволно да я отведат в трапезарията на монахините без обет за уединение. Беше просторен салон, с висок свод и големи прозорци, през които стремително нахлуваше светлината на морето и се чуваше много близо грохотът на скалистите брегове. Двайсет послушнички, повечето млади, седяха на двойна редица от груби маси. Имаха одежди от прост етамин и остригани глави, бяха весели и простодушни и не криеха вълнението си, че ядат казармената си дажба на една и съща маса с една обсебена.

Сиерва Мария седеше близо до главната врата между две разсеяни надзирателки и едва опитваше храната. Бяха й сложили същата роба като на послушничките и все още мокрите пантофи. Никой не я погледна, докато ядяха, но накрая много послушнички я наобиколиха, за да разгледат герданите й. Една от тях се опита да й ги вземе. Сиерва Мария се разлюти. С един тласък се освободи от надзирателките, които се опитаха да я усмирят. Качи се на масата, побягна от единия край до другия, крещейки като истинска обсебена в бъркотия при абордаж. Изпочупи всичко, което й се изпречи на пътя, скочи през прозореца и изпотроши беседките в двора, разбуни кошерите и събори тарабите на оборите и оградите на птичарниците. Пчелите се разхвърчаха и животните, в лудо препускане, с панически вой нахлуха чак в спалните на схимонахините.

Оттогава не се случи нищо, което да не бъде приписано на магията на Сиерва Мария. Няколко послушнички заявиха за протоколите, че лети с прозрачни криле, които издават призрачно жужене. Бяха необходими два дни и отряд роби, за да приберат добитъка, да закарат пчелите до питите им и да сложат къщата в ред. Тръгна слух, че свинете са отровени, че водите предизвикват предвещаващи видения, че една от уплашените кокошки излетяла над покривите и изчезнала зад хоризонта в морето. Но ужасите на кларисите бяха противоречиви, защото въпреки превземките на абатисата и личните страховете на всяка, килията на Сиерва Мария се превърна в средоточие на всеобщото любопитство.

Вечерният час за схимонахините действаше от вечернята, в седем вечерта, до първите камбани за службата в шест. Светлините се загасваха и оставаха само тези в малкото килии, на които бе разрешено. При все това никога животът в манастира не бе бил толкова оживен и свободен, както тогава. По коридорите имаше движение на сенки, накъсан шепот и сдържани смехове. В килиите, в които човек най-малко можеше да си представи, се играеше както на карти с испанска колода, така и с подправени зарове, и се пиеха тайни ликьори, и се пушеше тютюн, свиван скришом, откакто Хосефа Миранда го забрани в отделението на схимонахините. Едно обсебено от демона момиче в манастира имаше обаянието на непознато приключение.

Дори най-праведните монахини се измъкваха от отделението след камбаните за прибиране и отиваха на групи по две или три да говорят със Сиерва Мария. Тя ги посрещна на нокти, но скоро се научи да ги управлява според настроението на всяка една и на всяка нощ. Често искане беше да им служи за връзка с дявола, за да го моли за невъзможни услуги. Сиерва Мария имитираше задгробни гласове, гласове на обезглавени, гласове на сатанински изчадия и много от монахините повярваха на нейните хитрости и ги потвърдиха като истински в протоколите. Патрул от предрешени монахини нападна килията една злощастна нощ, запуши устата на Сиерва Мария и й отне свещените огърлици. Бе нетрайна победа. В бързането при бягството командващата похищението се спъна в тъмните стълби и си счупи черепа. Другарките й не намериха миг покой, докато не върнаха на стопанката им откраднатите огърлици. Никой повече не смути нощите на килията.

За маркиза на Касалдуеро това бяха дни на траур. Повече време му отне да затвори момичето, отколкото да се разкае за своето усърдие, и получи спазъм на тъга, от който никога не се възстанови. Обикаля в продължение на часове около манастира, питайки се зад кой от неизброимите му прозорци стои Сиерва Мария и мисли за него. Когато се върна вкъщи, свари Бернарда в двора, под прохладата на ранната вечер. Разтърси го предчувствието, че ще го попита за Сиерва Мария, но тя едва го погледна.

Пусна мастифите и си легна в хамака в спалнята с надеждата за вечен сън. Но не можа. Пасатите бяха преминали и бе знойна нощ. Тресавищата бълваха всякакви зашеметени от жегата влечуги и облаци кръвожадни комари и трябваше да се горят кравешки изпражнения в спалните, за да ги прогонват. Душите потъваха в съня. Първият за годината дъжд по това време се чакаше със същото нетърпение, с което щяха да се молят шест месеца по-късно никога повече да не вали.

Едва пукна зората, и маркизът отиде у Абренунсио. Още не беше седнал, когато усети предварително огромното облекчение да сподели болката си. Пристъпи към въпроса си без предисловия:

„Оставих момичето в «Света Клара».“

Абренунсио не разбра и маркизът се възползва от объркването му за следващия удар.

„Ще й гонят демоните“, каза.

Лекарят си пое дълбоко въздух и каза с впечатляващо спокойствие:

„Разкажете ми всичко.“

Тогава маркизът му разказа: посещението си при епископа, копнежа си да се моли, сляпата си решителност, безсънната нощ. Беше капитулация на стар християнин, който не си запази нито една тайна за собствено удоволствие.

„Убеден съм, че беше Божия заповед“, завърши.

„Искате да кажете, че сте си възвърнали вярата“, каза Абренунсио.

„Човек никога не престава да вярва напълно“, каза маркизът. „Съмнението остава.“

Абренунсио го разбра. Винаги бе мислил, че да престанеш да вярваш оставя незаличим белег на мястото, където е била вярата, който не позволява тя да бъде забравена. Това, което му се струваше необяснимо, беше да подложиш дъщеря си на наказанието на екзорсистите.

„Между това и магиите на негрите няма голяма разлика“, каза. „И още по-лошо, защото негрите стигат най-много до принасяне на петли в жертва на боговете си, докато Светата инквизиция изпитва наслаждение да разкъсва невинни с коне или да ги пече живи на публично зрелище.“

Участието на монсеньор Кайетано Делаура в срещата с епископа му се стори зловещ признак. „Той е палач“, каза без заобикалки. И потъна в учено изброяване на древни аутодафета срещу психичноболни, екзекутирани като обсебени или еретици.

„Мисля, че да бъде убита щеше да е по-християнско, отколкото да е погребана жива“, заключи.

Маркизът се прекръсти. Абренунсио го погледна, треперещ и призрачен в траурните си тафти, и отново видя в очите му светулките на несигурността, които се бяха родили с него.

„Извадете я оттам“, му каза.

„Само това искам, откакто я видях да върви към павилиона на погребаните живи“, каза маркизът. „Но не се чувствам достатъчно силен да се противопоставя на Божията воля.“

„Ами чувствайте се“, каза Абренунсио. „Може би Бог един ден ще ви благодари за това.“

Тази вечер маркизът поиска аудиенция при епископа. Написа я собственоръчно с объркан текст и детски почерк и я връчи лично на вратаря, за да е сигурен, че ще стигне до получателя си.

 

 

Епископът бе уведомен в понеделник, че Сиерва Мария е подготвена за прогонването на демоните. Беше свършил със закуската на терасата си с жълти камбанки и не обърна особено внимание на съобщението. Ядеше малко, но толкова бавно, че можеше да проточи обреда три часа. Седнал срещу него, отец Кайетано Делаура му четеше с добре поставен глас и леко театрален стил. И двете неща отиваха на книгите, които самият той избираше по свой вкус и преценка.

Старият дворец бе прекалено голям за епископа, който се задоволяваше с приемната и спалнята, и откритата тераса, където си правеше сиестата и се хранеше, докато настъпеше дъждовният сезон. В срещуположното крило се намираше официалната библиотека, която Кайетано Делаура бе основал, обогатил и поддържал с опитна ръка и която бе смятана за времето си за една от най-добрите в Индиите. Останалата част от сградата бяха единайсет затворени стаи, където се трупаха останки от два века.

Освен монахинята на смяна, която прислужваше на масата, Кайетано Делаура беше единственият, който имаше достъп до дома на епископа по време на храненията, и не заради неговите лични привилегии, както се говореше, а заради качествата му на четец. Нямаше никакъв определен пост, нито друга длъжност, освен тази на библиотекар, но на практика беше смятан за викарий поради близостта му с епископа и никой не си представяше, че негово преосвещенство взима каквото и да било важно решение без него. Личната му килия беше в съседна сграда, която се свързваше с двореца отвътре и в която се намираха канцелариите и стаите на служителите на диоцеза, и тези на половин дузина монахини, обслужващи домакинството на епископа. Но истинският му дом беше библиотеката, където работеше и четеше до четиринайсет часа на ден и където имаше войнишко легло, на което да легне, когато сънят го изненадаше.

Новостта в този исторически следобед беше, че Делаура се запъна няколко пъти в четенето. И още по-необикновено, че прескочи цяла страница по грешка, и продължи да чете, без да забележи. Епископът се вгледа в него през миниатюрните си очила на алхимик, докато премина на следващата страница. Тогава го прекъсна, развеселен:

„За какво мислиш?“

Делаура се стресна.

„Трябва да е от жегата“, каза. „Защо?“

Епископът продължи да го гледа в очите. „Със сигурност е нещо повече от жегата“, каза му. И повтори със същия тон: „За какво мислеше?“

„За момичето“, каза Делаура.

Не направи никакво уточнение, тъй като от посещението на маркиза за тях нямаше друго момиче на света. Бяха говорили много за него. Бяха преглеждали заедно хрониките за обсебени от демона и спомените на светците екзорсисти. Делаура въздъхна:

„Сънувах я.“

„Как можа да сънуваш човек, когото никога не си виждал?“, попита го епископът.

„Беше креолска маркизка на дванайсет години с коса, която се влачеше след нея като мантия на кралица“, каза. „Как можеше да е друга?“

Епископът не беше мъж на небесни видения, нито на чудеса и изтезания. Неговото царство бе на този свят. Така че невярващо поклати глава и продължи да се храни. Делаура подхвана четенето по-внимателно. Когато епископът се нахрани, му помогна да седне на люлеещия се стол. Вече блажено настанен, епископът каза:

„Сега вече ми разкажи съня си.“

Беше много просто. Делаура бе сънувал, че Сиерва Мария седи пред прозореца към снежно поле, къса и яде едно по едно зърната от грозд, който държи в скута си. Всяко зърно, което откъсвала, веднага отново пораствало на грозда. В съня било ясно, че момичето стои от много години пред този безкраен прозорец и се опитва да изяде грозда, и че не бърза, защото знае, че в последното зърно е смъртта.

„Най-странното“, каза Делаура, „е, че прозорецът, през който гледаше полето, беше същият като в Саламанка през онази зима, когато валя три дни и агнетата умряха, задушени в снега.“

Епископът остана впечатлен. Познаваше и обичаше твърде много Кайетано Делаура, за да не взима предвид загадките на сънищата му. Мястото, което заемаше както в диоцеза, така и в чувствата му, бе заслужил истински с многото си способности и добрия си характер. Епископът затвори очи, за да дремне трите минути вечерна сиеста.

Междувременно Делаура вечеря на същата маса, преди да кажат заедно вечерните си молитви. Не бе свършил, когато епископът се протегна в люлеещия се стол и взе решението на живота си:

„Заеми се със случая.“

Каза го, без да отваря очи, и изхърка лъвски. Делаура се нахрани и седна в обичайния си стол под разцъфналите пълзящи растения. Тогава епископът отвори очи.

„Не ми отговори“, му каза.

„Помислих, че сте го казали насън“, каза Делаура.

„Сега го повтарям буден“, каза епископът. „Възлагам ти здравето на момичето.“

„Това е най-странното, което някога ми се е случвало“, каза Делаура.

„Искаш да кажеш, че не?“

„Не съм екзорсист, отче мой“, каза Делаура. „Нямам характера, нито образованието, нито познанията, за да претендирам такова нещо. И освен това, нали знаем, че Бог ми е отредил друг път.“

Така беше. С намесата на епископа Делаура беше в списъка на тримата кандидати за поста пазител на сефарадските фондове в библиотеката на Ватикана. Но беше първият път, когато се споменаваше помежду им, макар че и двамата го знаеха.

„Още повече“, каза епископът. „Случаят на момичето, доведен до добър край, може да се окаже тласъкът, който ни липсва.“

Делаура си даваше сметка за своята непохватност в общуването с жени. Изглеждаха му надарени с някакво непостижимо умение на разума да вървят без препъване сред случайностите на живота. Самата мисъл за среща дори с такова беззащитно същество като Сиерва Мария вледеняваше потта на ръцете му.

„Не, сеньор“, реши. „Не се чувствам способен.“

„Не само, че си“, възрази епископът, „но и имаш в излишък това, което на всеки друг не би достигнало: вдъхновението.“

Това бе твърде силна дума, за да не е последна. Въпреки това епископът не го заплаши да приеме веднага, а му даде известно време за размисъл, до след скръбта на Страстната седмица, която започваше този ден.

„Иди да видиш момичето“, му каза. „Проучи случая основно и ми докладвай.“

Ето така Кайетано Алсино дел Еспириту Санто Делаура и Ескудеро, на навършени трийсет и шест години, влезе в живота на Сиерва Мария и в историята на града. Бе учил при епископа в прочутата му катедра по богословие в Саламанка, където се дипломира с най-високи почести от випуска си. Беше убеден, че баща му е пряк потомък на Гарсиласо де ла Вега^[4], към когото изпитваше почти религиозно преклонение, и го съобщаваше веднага. Майка му беше креолка от Сан Мартин де Лоба, в провинция Момпокс, емигрирала в Испания с родителите си. Делаура не смяташе, че е взел нещо от нея, докато не дойде в Ново Кралство Гранада^[5] и не разпозна наследените си носталгии.

Още от първия си разговор с него в Саламанка епископ Де Касерес и Виртудес се бе почувствал пред една от тези редки ценности, които красяха християнството на неговото време. Беше ледена февруарска сутрин и през прозореца се виждаха снежните полета, а в дъното редицата тополи при реката. Този зимен пейзаж щеше да се превърне в рамка на повтарящ се сън, който щеше да преследва младия богослов през остатъка от живота му.

Говориха за книги, естествено, и епископът не можеше да повярва, че Делаура е чел толкова на неговата възраст. Той му говори за Гарсиласо. Учителят призна, че не го познава добре, но си го спомня като езически поет, който споменава Бога само два пъти в цялото си творчество.

„Не толкова малко пъти“, каза Делаура. „Но това не е било рядкост дори сред добрите католици от Възраждането.“

В деня, когато той даде първите си обети, учителят му предложи да го придружи в несигурните земи на Юкатан, където току-що бе назначен като епископ. На Делаура, който познаваше живота в книгите, обширният свят на майка му му изглеждаше като сън, който никога нямаше да бъде негов. Беше му трудно да си представи потискащата жега, вечната воня на мърша, димящите блата, докато изваждаха изпод снега вкаменените агнета. На епископа, който бе воювал в Африка, му бе по-лесно да ги възприеме.

„Чувал съм да казват, че нашите свещеници полудяват от щастие в Индиите“, каза Делаура.

„И някои се обесват“, каза епископът. „Това е кралство, заплашено от содомия, идолопоклонничество и човекоядство.“ И добави без предразсъдъци:

„Като земя на маври.“

Но смяташе също и че това е най-голямата му привлекателност. Бяха нужни воини, способни както да наложат благата на християнската цивилизация, така и да проповядват в пустинята. Но на двайсет и три години Делаура вярваше, че му е определен път от дясната страна на Светия Дух, на когото бе изцяло отдаден.

„Цял живот съм мечтал да стана главен библиотекар“, каза. „Това е единственото, за което ставам“.

Бе участвал в конкурса за един пост в Толедо, който щеше да го постави на пътя към тази мечта, и беше сигурен, че ще го получи. Но учителят беше упорит.

„По-лесно е да стигнеш до светец като библиотекар в Юкатан, отколкото като мъченик в Толедо“, му каза.

Делаура отговори нескромно:

„Ако Бог ми даде милостта си, не бих искал да бъда светец, а ангел.“

Не бе дообмислил предложението на учителя си, когато получи поста в Толедо, но предпочете Юкатан. Ала така и не стигнаха. Претърпяха корабокрушение в Канал де лос Виентос след седемдесет дни немилостиво море и бяха спасени от един разбит конвой, който ги остави на произвола на съдбата в Санта Мария ла Антигуа дел Дариен. Там останаха повече от година, в очакване на въображаемите писма от Флотата на галеоните, докато епископ Де Касерес го назначиха за временно изпълняващ длъжността в тези земи, чийто престол бе овакантен поради внезапната кончина на титуляря. Виждайки величествената джунгла на Ураба от лодката, която го отвеждаше към новото му назначение, Делаура разпозна носталгиите, измъчвали майка му в мрачните зими на Толедо. Призрачният здрач, кошмарните птици, изящната гнилост на мангровите горички му изглеждаха скъпи спомени от минало, което не е живял.

„Само Светият Дух можеше да нареди толкова добре нещата, та да ме доведе в земите на майка ми“, каза.

Дванайсет години по-късно епископът се бе отказал от мечтата за Юкатан. Бе навършил седемдесет и три, умираше от астма и знаеше, че никога повече няма да види как вали сняг в Саламанка. По времето, когато Сиерва Мария влезе в манастира, беше решил да се оттегли веднага щом проправи пътя за Рим на възпитаника си.

 

 

Кайетано Делаура отиде в манастира „Света Клара“ на следващия ден. Носеше расото от сурова вълна въпреки горещината, менчето със светена вода и кутия със светото миро, главните оръжия във войната срещу демона. Абатисата не го бе виждала никога, но слухът за неговата интелигентност и власт бе нарушил тайната на схимата. Когато го посрещна в приемната в шест сутринта, бе впечатлена от младежкия му вид, мъченическата му бледност, металния му тембър, загадката на белия му кичур. Но никакво достойнство не би било достатъчно да я накара да забрави, че той е воинът на епископа. На Делаура, напротив, единственото, което привлече вниманието му, бе глъчката на петлите.

„Само шест са, но пеят като сто“, каза абатисата. „Освен това едно прасе проговори, а една коза роди три.“ И добави с натъртване: „Всичко върви така, откакто вашият епископ ни оказа благоволението да ни направи този отровен подарък.“

Същата тревога й причиняваше градината, разцъфтяла с такъв устрем, че изглеждаше противоестествено. Докато я прекосяваха, обръщаше внимание на Делаура, че има цветя с ненормални размери и цветове, а някои и с непоносими миризми. Във всичко обикновено виждаше нещо свръхестествено. При всяка дума Делаура усещаше, че тя е по-силна от него, и побърза да наточи оръжията си.

„Не сме казали, че момичето е обсебено“, каза, „а че има причини да се предполага.“

„Това, което виждаме, говори само по себе си“, каза абатисата.

„Внимавайте“, каза Делаура. „Понякога приписваме на демона някои неща, които не разбираме, без да помислим, че могат да бъдат Божии дела, които не разбираме.“

„Свети Тома го е казал и към него се придържам“, каза абатисата: „На демоните не трябва да се вярва дори когато казват истината.“

На втория етаж започваше спокойствието. От едната страна се намираха празните килии, заключени с катинар през деня, а отсреща редицата отворени за блясъка на морето прозорци. Послушничките не даваха вид, че се разсейват от заниманията си, но в действителност цялото им внимание бе приковано в абатисата и посетителя й, докато отиваха към павилиона на затвора.

Преди да стигнат до дъното на коридора, където беше килията на Сиерва Мария, минаха покрай тази на Мартина Лаборде, бивша монахиня с доживотна присъда за убийството на две свои сестри с касапски нож. Никога не разкри причината. Беше там от единайсет години и бе по-известна с неуспешните си бягства, отколкото с престъплението си. Никога не прие, че да бъде затворена до живот е същото като да е схимонахиня, и беше толкова последователна, че се бе предложила да продължава да изтърпява присъдата си като прислужница в павилиона на погребаните живи. Непримиримата й страст, на която се посвети със същото усърдие, с което и на вярата си, беше да е свободна дори ако трябва да убие отново.

Делаура не устоя на любопитството, малко детинско, да надникне в килията между железните пръчки на прозорчето. Мартина беше с гръб. Когато усети, че я гледат, се обърна към вратата и Делаура почувства тутакси силата на магьосничеството й. Неспокойна, абатисата го отстрани от прозорчето.

„Внимавайте“, му каза. „Това същество е способно на всичко.“

„Чак толкова?“, каза Делаура.

„Чак толкова“, каза абатисата. „Ако зависеше от мен, щеше отдавна да е свободна. Източник е на твърде голям смут за този манастир.“

Когато надзирателката отвори вратата, от килията на Сиерва Мария лъхна изпарение на гнило. Момичето лежеше по гръб върху каменното легло без дюшек, завързано за краката и ръцете с кожени ремъци. Изглеждаше мъртво, но очите му имаха светлината на морето. Делаура го видя досущ като това в съня си и треперене завладя тялото му, и го обля ледена пот. Затвори очи и се помоли тихо, с цялата тежест на вярата си, и когато свърши, си беше възвърнал самообладанието.

„Дори да не е обсебено от никакъв демон“, каза, „това бедно същество има тук най-подходящите условия да стане такова.“

Абатисата отговори: „Чест, каквато не заслужаваме.“ Защото бяха направили всичко, за да поддържат килията в най-добро състояние, но Сиерва Мария произвеждаше собственото си бунище.

„Нашата война не е срещу нея, а срещу демоните, които я обитават“, каза Делаура.

Влезе, стъпвайки на пръсти, за да избегне нечистотиите по пода, и поръси килията с китката от светената вода, шептейки обредните заклинания. Абатисата се ужаси от петната, които водата оставяше по стените.

„Кръв!“, изкрещя.

Делаура обори неоснователността на заключението й. Че водата беше червена, не значеше, че е кръв, а дори и да беше, не значеше, че е дяволска работа. „По-точно би било да се помисли, че е чудо, а тази сила е само у Бога“, каза. Но не беше нито едното, нито другото, защото като изсъхнаха върху варта, петната не бяха червени, а наситено зелени. Абатисата почервеня. Не само за кларисите, а и за всички жени по нейно време беше немислимо каквото и да е академично образование, но тя бе овладяла схоластичната фехтовка от много млада в семейството си на знаменити богослови и големи еретици.

„Поне“, възрази, „нека не отнемаме на демоните простата сила да променят цвета на кръвта.“

„Нищо не е по-полезно от едно навременно съмнение“, отговори веднага Делаура и я погледна в упор: „Прочетете свети Августин.“

„Много добре съм го прочела“, каза абатисата.

„Ами отново го прочетете“, каза Делаура.

Преди да се заеме с момичето, помоли много любезно надзирателката да излезе от килията. После, не със същата благост, каза на абатисата:

„Вие също, ако обичате.“

„На ваша отговорност“, каза тя.

„Епископът е висшият йерарх“, каза той.

„Няма защо да ми го напомняте“, каза абатисата с известна нотка на сарказъм. „Известно ни е, че вие сте господарите на Бога.“

Делаура й дари удоволствието на последната дума. Седна на ръба на леглото и разгледа момичето с акуратността на лекар. Продължаваше да трепери, но вече не се потеше.

Видяна отблизо, Сиерва Мария имаше драскотини и синини и кожата й беше разранена до кръв от триенето на ремъците. Но най-впечатляваща бе раната на глезена, възпалена и гнойна поради лошата работа на знахарите.

Докато я преглеждаше, Делаура й обясни, че не са я завели там, за да я измъчват, а защото са подозирали, че някой демон е влязъл в тялото й, за да й открадне душата. Нуждаеше се от помощта й, за да установи истината. Но бе невъзможно да се разбере дали тя го слуша и дали разбира, че това е молба от сърце.

В края на прегледа Делаура поиска да му донесат кутия с лекове, но не позволи да влезе монахинята аптекарка. Намаза раните с мехлеми и облекчи с леки подухвания паренето на живата плът, възхитен от издръжливостта на болка на момичето. Сиерва Мария не отговори на нито един от въпросите му, нито прояви интерес към проповедите му, нито се оплака от нещо.

Беше обезсърчаващо начало, което преследва Делаура до покоя на библиотеката. Това беше най-голямото помещение в дома на епископа, без нито един прозорец, и стени, заети от махагонови витрини с книги, многобройни и подредени. В средата имаше голяма маса с морски карти, астролаб и други мореплавателни уреди, и един глобус с допълнения и промени, направени на ръка последователно от различни картографи, успоредно с разширяването на света. В дъното стоеше грубата работна маса с мастилницата, ножчето за подостряне, перата за писане от креолски пуяк, талкът за писма и една ваза с изгнил карамфил. Цялото помещение тънеше в сумрак и имаше миризмата на отлежала хартия и прохладата и покоя на гора.

В дъното на салона, в едно малко пространство, имаше етажерка, затворена с врати от обикновени дъски. Това беше затворът за забранените книги, съгласно предписанията на Светата инквизиция, защото разглеждаха „скверни и въображаеми въпроси и измислени истории“. Никой нямаше достъп до нея, освен Кайетано Делаура, по силата на епископско разрешение, за да изследва бездните на безпътните писания.

Този залив от толкова години се превърна в негов ад, откакто видя Сиерва Мария. Повече нямаше да се среща с приятелите си, свещеници и миряни, които споделяха с него насладата от чистите идеи и организираха схоластични турнири, литературни конкурси, музикални вечеринки. Страстта се стесни до разгадаване на лукавствата на демона и на това посвети четенето и размислите си в продължение на пет дни с техните нощи, преди да се върне в манастира. В понеделник, когато епископът го видя да излиза с твърда крачка, го попита как се чувства.

„С крилата на Светия Дух“, каза Делаура.

Беше си сложил простото памучно расо, което му придаваше смелост на дървар, и носеше душата си бронирана срещу унинието. Нужни му бяха. Надзирателката отговори на поздрава му с ръмжене, Сиерва Мария го посрещна с лошо изражение и бе трудно да се диша в килията поради остатъците от стари храни и разпръснатите по пода изпражнения. На олтара, до кандилото на Пресветия, стоеше непокътната закуската за деня. Делаура взе чинията и поднесе на момичето лъжица черен боб със залоена мас. Тя го избегна. Той настоя няколко пъти и нейната реакция остана същата. Делаура тогава лапна лъжицата боб, опита го и го преглътна, без да го дъвче, с истински гримаси на отвращение.

„Имаш право“, й каза. „Това е гнусно.“

Момичето не му обърна никакво внимание. Когато й проми възпаления глезен, кожата й се сгърчи и очите й се навлажниха. Той си помисли, че е победена, успокои я с шепот на добър пастор и накрая се реши да й махне ремъците, за да даде отдих на опустошеното й тяло. Момичето сви пръсти няколко пъти, за да почувства, че все още са негови, и протегна обездвижените си от връзките крака. Тогава погледна Делаура за пръв път, претегли го, премери го и се хвърли отгоре му с точен скок на пленено животно. Надзирателката помогна да я усмирят и завържат. Преди да излезе, Делаура извади от джоба си сандалова броеница и я сложи на Сиерва Мария върху сантерийските й гердани.

Епископът се разтревожи, като го видя да идва с издрано лице и ухапана ръка, която болеше само като я видиш. Но повече го разтревожи реакцията на Делаура, който показваше раните си като бойни трофеи и се подиграваше на опасността да хване бяс. Лекарят на епископа обаче му приложи строго лечение, защото беше от тези, които се бояха, че слънчевото затъмнение следващия понеделник е прелюдия към тежки беди.

За сметка на това Мартина Лаборде, сестрата човекоубийца, не срещна ни най-малка съпротива от Сиерва Мария. Бе надникнала в килията на пръсти, сякаш случайно, и я бе видяла завързана за краката и ръцете на леглото. Момичето застана нащрек и задържа очите си приковани и бдителни, докато Мартина му се усмихна. Тогава също се усмихна и се предаде без условия. Беше все едно, че душата на Доминга де Адвиенто е наситила въздуха на килията.

Мартина й разказа коя е и защо е там до края на дните си, макар че бе загубила глас от толкова разтръбяване на невинността си. Когато попита Сиерва Мария какви са причините за затварянето й, тя едва можа да й каже това, което знаеше от екзорсиста си:

„Имам вътре дявол.“

Мартина я остави на мира, мислейки, че лъже или са я излъгали, без да знае, че тя е една от малкото бели жени, на които е казала истината. Обясни й нагледно изкуството да се бродира и момичето я помоли да го развърже, за да се опита да направи същото. Мартина й показа ножицата, която носеше в джоба на робата си с други приспособления за шиене.

„Това, което искаш, е да те развържа“, й каза. „Но те предупреждавам, че ако се опиташ да ми навредиш, имам как да те убия.“

Сиерва Мария не се усъмни в решителността й. Накара я да я развърже и повтори урока с лекотата и добрия слух, с които се научи да свири на теорбата. Преди да се оттегли, Мартина й обеща да получи разрешение да гледат заедно, следващия понеделник, пълното слънчево затъмнение.

На зазоряване в петък лястовичките се сбогуваха с широка обиколка в небето и поръсиха улици и покриви с вихрушка от предизвикващо гадене индиго. Беше трудно да се яде и да се спи, докато пладнешкото слънце не изсуши упорития тор и вечерният бриз не прочисти въздуха. Но ужасът надделя. Никога не се бе виждало лястовичките да цвъкат насред полет, нито пък миризмата на курешките им да пречи да се живее.

В манастира, естествено, никой не се усъмни, че Сиерва Мария има достатъчна сила, за да промени законите на миграциите. Делаура го усети дори в твърдостта на въздуха, в неделята след службата, докато прекосяваше градината с кошничка сладки от пазара. Сиерва Мария, чужда на всичко, все още носеше броеницата, окачена на врата й, но не отвърна на поздрава му, нито благоволи да го погледне. Той седна до нея, сдъвка с наслада една алмохабана^[6] от кошничката и каза с пълна уста:

„Има вкус на Божия благодат.“

Доближи към устата на Сиерва Мария другата половина на алмохабаната. Тя я избягна, но не се обърна към стената, както друг път, а даде знак на Делаура, че надзирателката ги шпионира. Той направи енергичен жест към вратата.

„Махнете се оттам“, нареди.

Когато надзирателката се отдръпна, момичето пожела да засити отлагания си глад с половинката алмохабана, но изплю хапката. „Има вкус на лястовичи курешки“, каза. Настроението й обаче се смени. Улесни лечението на охлузванията, които щипеха гърба й, и обърна внимание на Делаура за пръв път, когато откри, че ръката му е превързана. С невинност, която не можеше да бъде престорена, го попита какво му се е случило.

„Ухапа ме една бясна кучица с опашка, дълга повече от метър“, каза Делаура.

Сиерва Мария пожела да види раната. Делаура си махна превръзката и тя едва докосна с показалеца си червеникавовиолетовия кръг на възпалението, все едно е жарава, и се засмя за пръв път.

„По-лоша съм от чумата“, каза.

Делаура не й отговори с евангелията, а с Гарсиласо:

„Лесно можеш да го сториш с можещ да го понесе.“

Тръгна си въодушевен от откритието, че нещо огромно и непоправимо бе започнало да става в живота му. Надзирателката му напомни на излизане, от името на абатисата, че е забранено да се внася храна отвън поради опасността някой да им изпрати отровни храни, както се случило по време на обсадата. Делаура я излъга, че е внесъл кошничката с разрешението на епископа, и изрази сериозно възражение срещу лошата храна на затворничките в манастир, прочут с добрата си кухня.

По време на вечерята чете на епископа с нова сила. Придружи го във вечерните молитви, както винаги, и остана със затворени очи, за да мисли по-добре за Сиерва Мария, докато се молеше. Оттегли се в библиотеката по-рано от обикновено, мислейки за нея, и колкото повече мислеше, толкова повече му се искаше да мисли. Повтори на глас любовните сонети на Гарсиласо, уплашен от подозрението, че във всеки стих се съдържа шифровано предсказание, което има нещо общо с живота му. Не успя да заспи. На зазоряване се сгъна върху писалището, с чело, опряно върху книгата, която не прочете. От дълбините на съня чу трите ноктюрни^[7] на утринната служба на новия ден в съседния храм. „Бог да те спаси, Мария де Тодос лос Анхелес“, каза, докато спеше. Собственият му глас го събуди изведнъж и видя Сиерва Мария със затворническата роба и косата на буен огън върху раменете, която изхвърли стария карамфил и сложи букет новородени гардении във вазата на масата. Делаура, с Гарсиласо, й каза с пламенен глас: „За вас съм се родил, за вас живея, за вас на смърт готов съм и за вас умирам.“ Сиерва Мария се усмихна, без да го погледне. Той затвори очи, за да се увери, че това не е игра на сенки. Видението се бе разсеяло, когато ги отвори, но в библиотеката витаеше уханието, оставено от спомена за нейните гардении.