Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (31)

30.
Камъните на времето

Джейк стоеше на най-горното стъпало на пирамидата. Пред него, озарена от лунната светлина, се простираше панорама на града… и неговата гибел. Виждаха се рухнали кули, смазали редици от къщи. Цели квартали, опустошени от пожари. Покриви, паднали под огромни канари. Въпреки това, ако затвореше за миг очи, можеше да си представи как е изглеждал някога Анкх Тави: процъфтяващ град с проблясващи на слънцето върхове на кули, къщи с покриви от сини керемиди, искрящи фонтани и тучни градини.

Всичко това бе изчезнало.

Джейк гледаше надолу към Виещия сфинкс на Анкх Тави. Дори от това разстояние не можеше да не забележи черното коварство в онези черни диамантени очи.

Затова ли египтяните са изобразявали своите сфинксове с човешки лица, за да пресъздадат чудовищния разум на тези зверове?

Джейк поклати глава. Подобни въпроси трябваше да почакат. В крайна сметка, много добре знаеше кой е отговорен за тази разруха.

Калверум Рекс. Кралят на черепите.

Той беше опустошил този красив, мирен град и Джейк можеше да се досети за причината. Погледна надолу към каменните воини, защитавали пирамидата от това чудовище с ясното съзнание, че са обречени. Обърна се към кръглия вход на храма. Калверум Рекс се бе опитал да вземе нещо от тази пирамида, но някой му бе попречил и то когато е бил на милиметри от целта. Затова той правеше нов опит, макар и векове по-късно. Каквото и да се намираше тук, Джейк нямаше да му позволи да го вземе.

Но какво бе то? Какъв източник на мощ притежаваше пирамидата?

Отговорът се намираше във вътрешността й.

Джейк протегна длан към входа. Храмът в Калипсос се охраняваше от защитно поле. Тук обаче не усети познатия предупредителен сърбеж, от който настръхваха космите по цялото му тяло.

— Можем ли да влезем? — попита Марика, застанала заедно с Ба’чук едно стъпало по-надолу.

— Нищо не ни спира — отвърна Джейк. Това обаче го притесняваше. Пирамидата изглеждаше също толкова мъртва и изоставена, колкото и останалата част на града. Джейк разчиташе да намери нещо, да открие някакво оръжие например, което да използва срещу Калверум Рекс. Ами ако вътре нямаше нищо?

Тримата влязоха едновременно в потъналата в мрак пирамида. Джейк вървеше най-отпред с изумрудения кристал в ръка. Сиянието му озаряваше пътя им. Ба’чук вървеше след Марика, понесъл жезъла с рубинения кристал. Той също блещукаше със свое собствено сияние.

Тунелът, по който вървяха, се спусна под лек наклон надолу към сърцето на пирамидата. Стъпките им отекваха в мрака с кух и празен екот, отразен от стените. Не след дълго стигнаха до сводеста зала, наподобяваща пещера с размерите на бална зала и с таван, който се издигаше високо над главите им. Далечната стена отразяваше лунната светлина и подсказваше, че изходът не е далеч.

Светлината ги накара да прекосят помещението.

— Внимавайте — предупреди ги Джейк, но не забави крачка.

Когато приближиха, той забеляза, че сводът — достатъчно висок, та през него да премине слон — не води към друг тунел. Служеше като рамка за огромен метален лист, изработен от същата сплав, каквато бяха открили в пирамидата на фараона в Ка-тор. Върху него обаче нямаше нито йероглифи, нито изображение на уислинг. Беше абсолютно празен, макар отражението му да бе необичайно и да създаваше илюзията, че металът е течен или трепти във въздуха.

Колкото и необикновено да беше това, то не успя да задържи вниманието на Джейк. Момчето вдигна поглед над сводестата ниша, където на височина три метра, полувкопана в камъка, грееше кристална сфера със съвършена форма.

— Кристално сърце — каза Марика.

Джейк бе виждал подобно нещо и преди — в храма на Кукулкан. Там то бе поставено в аналогична зала и се въртеше бавно във въздуха. Светлината, която излъчваше, бе устойчива, но Джейк бе доловил пулсациите, съпровождащи всяко завъртане. Всъщност кристалното сърце на Кукулкан се състоеше от три сфери, разположени една в друга, които се въртяха в различни посоки: едната се въртеше от ляво надясно, втората — от дясно наляво, а третата — от горе надолу. Повърхностите на трите сфери бяха покрити с букви от езика на Атлантида и при въртенето си те образуваха най-различни комбинации, досущ като кристален компютър.

Когато Джейк прекоси залата, откри същите букви и тук, но сърцето на кристала бе студено, мрачно и безжизнено.

Мъртво като града.

Блясъкът, привлякъл вниманието им, идваше не отгоре, а от пода. Там, в подножието на високия свод, бе начертан огромен триъгълник. Върховете му бяха отбелязани със загадъчни стрелки: едната сочеше наляво, втората — надясно, а третата се завърташе около себе си.

В бронзова купичка, вградена в единия връх на триъгълника — онзи до стрелката, която сочеше наляво — грееше леденосин кристал.

— Третият камък на времето — каза Марика, когато стигнаха до стената. — Сапфиреният.

Крилатата змия разви снага от врата на Джейк. Крилата й затрептяха във въздуха, издадоха познатото жужене и уислингът полетя, за да закръжи бавно над сапфира. Огледа го внимателно първо с едното, после с другото си око.

— Какво трябва да се направи? — попита Марика.

Джейк заобиколи триъгълника и видя празните бронзови купички, разположени в горния и в десния ъгъл. Очевидно те бяха предназначени за двата други камъка на времето: рубинения и изумрудения. Схемата бе същата, изобразена и върху значката му на чирак алхимик.

— Мисля, че трябва да върнем изумруда и рубина на местата им, за да поправим това, което е било развалено — каза Джейк.

Всъщност не беше сигурен в това. Обърна се към останалите. Марика скръсти ръце. Изглеждаше разтревожена. Ба’чук само сви рамене. Оставяха решението на него.

Той пристъпи към горния ъгъл, коленичи и посегна да постави изумрудения камък в купичката, белязана с полукръглата стрелка. Крилатата змия следеше действията му, сякаш за да се увери, че знае какво прави. Когато кристалът се озова на няколко сантиметра от празната бронзова купичка, Джейк почувства, че някаква сила възпрепятства движенията му. Трябваше да се наведе с цялото си тяло, да използва и двете си ръце, за да натика изумруда на мястото му.

Крилатата змия изскочи пред лицето му и изсъска гневно.

— Не е там — каза Ба’чук и поклати глава. — Това не е правилният ъгъл.

— Може би си прав — съгласи се Марика.

Джейк прекрати опитите си да постави зеления кристал в бронзовата купичка и отиде при другия връх на триъгълника, онзи със стрелката, сочеща надясно. Понечи да постави кристала на мястото му, като очакваше да срещне същата съпротива, но този път невидимата сила сякаш изкопчи изумруда от ръката му и го притегли към мястото му.

Джейк изтри длани в панталоните си. Придърпването приличаше на магнитно притегляне, а звънът на кристала в металната подложка му напомни за затварянето на електрическа верига. Изправи се и отстъпи крачка назад, след което кимна на Ба’чук.

— Опитай с твоя.

Приятелят му от племето ур отиде до върха на триъгълника. Наведе жезъла към последната купичка. Когато камъкът я доближи, магнитната сила го отдели от жезъла и го постави на мястото му в третата купичка.

Щом и тази последна верига се затвори със звук, напомнящ изщракването на електрически ключ, тримата отстъпиха назад, тъй като не знаеха какво да очакват. Дори летящата змия се отдръпна с тях и се скри зад гърба на Джейк.

Тихо бръмчене изпълни залата. Първоначално Джейк не беше сигурен дали то се дължи на жуженето на крилата на уислинга, или на нещо друго. Но когато звукът се усили, разбра, че източникът му не е летящата змия. Светлината, с която сияеха трите камъка на времето, стана още по-ярка.

— Джейк! — извика Марика. — Сърцето!

Той погледна нагоре. Сферата, вградена в стената над арката, също бе засияла. Тримата отстъпиха още няколко крачки назад. Тя заскърца сякаш в знак на протест, след което започна да се върти — отначало бавно и колебливо, сетне все по-гладко и по-бързо. Скоро разкри три различни пласта във вътрешността си, които се движеха в различни посоки като въртящ се жироскоп.

— Успяхме! — възкликна Марика.

— Но какво всъщност направихме? — попита Джейк.

— Чуй! — каза Ба’чук и наклони глава.

Джейк се заслуша и долови тих пулс, почувства туптенето му в гърдите си: ударите съвпадаха със завъртанията на сферата. Досущ като кристалното сърце на Кукулкан. Сферата бе оживяла. Сърцето й отново биеше.

Но не това имаше предвид Ба’чук. Той се обърна към изхода:

— Чуй! — повтори момчето от ур. — Чуй воя на бурята!

Джейк не успя да чуе нищо. Миг по-късно проумя, че Ба’чук се опитва да му каже именно това. Несекващият писък и стон на пясъчната буря бе заглъхнал. Каквото и да бяха направили, то бе сложило край на Великия вятър. Това трябваше да се види!

Джейк хукна към тунела, а Ба’чук го последва по петите.

Марика остана в залата. Не можеше да откъсне поглед от въртящото се кристално сърце. То грееше толкова ярко, че металният свод под нея бе заприличал на вана с разтопено сребро. Момичето пристъпи към стената.

— Джейк… — извика с изпълнен с любопитство глас.

— Веднага се връщам! — отвърна й той и навлезе в тунела, който водеше навън.

Двамата с Ба’чук стигнаха входа на пирамидата, озарен от лунната светлина. Когато се озова на чист въздух, Джейк застана на първото стъпало. Оттук огледа първо хоризонта отвъд града, сетне небето. Малкото доскоро късче звездно небе над Анкх Тави се бе разпростряло във всички посоки, чак до хоризонта. Далеч отвъд разрушените крепостни стени се стелеше лека мъгла, която забулваше пустинята. Причина за нея бяха дребни прашинки, които продължаваха да се носят във въздуха. Пробляснаха няколко светкавици, но с това се изчерпаха последните запаси статична електрическа енергия на бурята.

Това беше всичко.

Великият вятър бе стихнал.

— Джейк… — извика Ба’чук, за да привлече вниманието му. Приятелят му не гледаше нагоре, а надолу.

Някакво движение в основата на пирамидата прикова погледа му. Каменните статуи помръднаха съвсем бавно, отначало дори незабележимо бавно. Сетне движенията им станаха по-очевидни. Някой премести ръка, друг вдигна меч. Джейк наблюдаваше как се връща цветът по лицата на войниците, сякаш невидима четка ги боядисваше щрих след щрих. Щом цветовете биваха завършени, движенията на фигурата възстановяваха пълната си свобода. Една от фигурите подскочи на площада.

— Вече не са вкаменени — каза Джейк.

— Реката на времето не може да спре — добави Ба’чук, проумял истината.

Воините под тях не са били превърнати в камък, а просто са били застинали във времето, толкова неподвижно, че плътта им не е била способна да помръдне. Дори слънчевата светлина трябва да е попаднала в капана на тази магия и тъй като не бе в състояние да отрази черния цвят, превърнала всичко в тъмно сиво.

Джейк разбра. Магията на рубинения камък не превръщаше хората в камъни. Тя просто спираше времето, караше засегнатия да замръзне така, че да заприлича на камък.

Изпълни се с надежда, когато си представи Кейди, застинала като статуя от сив гранит със сабя в ръка. Дали в този момент сестра му също се връщаше към живот?

Надеждата му се изпари много, много скоро.

Прозвуча оглушителен крясък, който го накара да подскочи. Оживяваха не само войниците. Виещият сфинкс също наведе глава и едното му черно око се вторачи в Джейк.

От гърлата на ранените, освободени от сковаващата хватка на магията, се разнесоха викове на болка.

Закрещяха войници.

Битката продължи, макар и след вековно прекъсване. Ба’чук задърпа Джейк към укритието, което им предлагаше пирамидата. На запад припламнаха светлини. В далечината се появи ярко осветен небесен кораб, който се носеше ниско над пустинята.

Царската ладия.

Тя се издигна все по-високо и по-високо и се понесе към града. Макар да не разполагаше с далекоглед, Джейк знаеше кой управлява кораба. Представи си как Кре стои на мостика, а средното му око блести с черен огън. След като Великият вятър бе стихнал, нищо не можеше да попречи на Калверум Рекс да влезе в Анкх Тави. Макар да се бе забавил с векове, сега той възнамеряваше да извоюва победата си тук.

Докато тичаше обратно към вътрешността на пирамидата, Джейк можеше да се закълне, че чува смеха на Калверум, който достига до ушите му чак от пустинята. Или това бе собственото му чувство за вина?

Какво направих?

Единствената му надежда бе да спре това, което бе започнал. Ако успееше да възкреси Великия вятър, може би имаше някакъв шанс. Щеше да използва рубинения кристал, за да спре битката, развихрила се в подножието на пирамидата, и да върне всичко в предишното му състояние.

А после какво?

Народът на Дешрет щеше да остане уловен в същия капан, управляван от черния юмрук на Калверум Рекс. Джейк бе дал дума на Нефертити да помогне на народа й. Но как? Ами Пиндор? Дали приятелят му бе пленник на борда на ладията?

Всички тези въпроси, заредени със солидна доза чувство на вина, се въртяха в главата му, докато тичаше в тунела обратно към залата с кристалното сърце. До него достигна поредния крясък на птерозавъра, по-силен и по-мощен от предишния. Последваха го острите викове на войниците и писъците на умиращите.

При появата му Марика, която бе застанала в центъра на залата, се извърна:

— Джейк!

Тя стоеше в средата на триъгълника между трите камъка на времето, окъпана в сиянието на кристалното сърце на Анкх Тави. Озарена от ярка светлина, кристалната сфера се въртеше бясно над покрития с метал свод. Самата ниша под свода пък се бе превърнала в огледало, в което се отразяваха залата, блясъка на трите камъка, дори Марика и наметалото, с което тя бе облечена.

Той извика, докато тичаше:

— Марика, извади рубинения камък! Веднага!

Тя вдигна ръце объркана.

— Но, Джейк!

— Направи го!

Вместо това, тя излезе от триъгълника и посочи огледалната повърхност под свода. Той не разбираше колебанието й. Каквото и да се опитваше да му каже, то нямаше никакво значение в момента. Трябваше да стигне до тези камъни на времето и да ги извади, преди да стане прекалено късно.

Когато стигна на няколко крачки от триъгълника, забеляза нещо странно.

Огледалната повърхност продължаваше да отразява стаята, но не и Джейк. Според него загърнатата с наметало фигура на Марика продължаваше да стои в средата на триъгълника, макар момичето да бе излязло извън очертанията му.

Спря объркан.

Фигурата в огледалото се обърна. Беше облечена в египетска рокля, а лицето й бе изящно гримирано.

— Джейк — каза жената с глас, изпълнен с обич, очите й блеснаха от вълнение и плувнаха в сълзи.

Смаян, той падна на колене, осъзнал невъзможността на ситуацията.

— Мамо…