Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и виещият сфинкс (21)

20.
„Кривият гвоздей“

Джейк бе забравил една важна подробност. Сети се за нея, когато гърбът му се стовари върху камък и от силния удар остана без дъх. Току-що бе скочил от балкона на пирамида, геометрична фигура с наклонени като пързалка страни.

Нефертити се приземи върху него. Страните на пирамидата бяха стръмни, прекалено стръмни, за да успее да спре плъзгането. С Нефертити върху себе си, скоростта му нарасна още повече. Единствено грубият плат на наметалото спасяваше кожата му, която в противен случай щеше да бъде раздрана от неодялани камъни. Но колко дълго щеше да издържи то?

— Не мърдай! — извика му Нефертити.

Сграбчи наметалото му и се настани върху гърдите му. Седна и започна да използва краката си като спирачки, с които да насочва плъзгането им.

Джейк осъзна изведнъж какво прави тя.

Превръща ме в бобслей!

Извърна се, за да види докъде са стигнали.

— Не мърдай или и двамата ще загинем!

Като че ли и без друго нямаше да загинат!

Тя се наклони силно наляво и използва петите си, за да забави скоростта. Джейк усети тялото й да се наклонява още по-силно. Сетне чу уплашен вик:

— Дръж се!

Джейк полетя във въздуха. Нефертити също. Той изкрещя. Нямаше представа какво става… и миг по-късно се приземи в басейн с вода. Нефертити цопна до него. Той потъна дълбоко, сетне започна да рита и се озова отново на повърхността.

Бяха паднали в басейн, разположен на просторна открита тераса. Джейк се изправи. От него се стичаше вода. Вдигна поглед и забеляза от покоите на фараона да надничат хора. Някой ги посочи с ръка. Бягството им бе разкрито.

Нефертити също изскочи на повърхността, сетне му посочи стълбището. Едва тогава той забеляза хората, събрали се в градината около басейна — слуги с робски яки на врата. Всички бяха замръзнали на място, онемели от необичайната им поява.

— Трябва да вървим! — подкани го Нефертити.

Джейк не възрази. Пързалянето по пирамидата им бе осигурило добра преднина и не биваше да я пропиляват. Трябваше да изчезнат преди новината за случилото се в покоите на фараона да достигне по-ниските етажи.

Излязоха от басейна мокри до кости. Джейк се отърси като Уотсън след баня. Нефертити едва сдържаше гнева си. Черната й коса бе залепнала за главата. Джейк хвърли един поглед и разбра, че пламтящият в нея гняв е достатъчен да изсуши дрехите й.

Хукнаха.

— След мен — извика принцесата и успя да грабне една оставена на земята роба. Загърна се в нея и си сложи качулката.

Джейк трябваше да тича, за да не изостава. Тя се движеше като лъвица — бърза, грациозна и опасна. Дори онези, които не успееха да я разпознаят, се отдръпваха, за да й направят път. Джейк я следваше по петите.

Минута по-късно изхвърчаха през една странична врата и се озоваха под открито небе. Топъл бриз галеше камъните. Площадът пустееше, озарен от залязващото слънце. Явно стражите бяха разгонили тълпата след бягството на затворниците. Когато Нефертити хукна по-далеч от пирамидата, страхът за съдбата на приятелите му и сестра му наля олово в краката на Джейк.

— Насам! — извика му тя и се шмугна в сенките на най-близката уличка.

Той се подчини, но не защото бе принцеса и издаваше заповеди. Съзнаваше, че сам не е в състояние да спаси останалите. Нуждаеше се от помощ и знаеше къде да я намери.

Настигна Нефертити.

— Знаеш ли странноприемница на име „Кривият гвоздей“? Намира се близо до западната порта на града.

Тя сбърчи чело.

— Да. Защо? Това е свърталище на крадци и отрепки.

— Чудесно! В момента стоим по-долу и от най-долната отрепка.

Принцесата се усмихна леко. Това изненада Джейк. Не смяташе, че тя е способна да се усмихва. В този миг разбра интереса на Пиндор към египетската принцеса.

Тя закрачи уверено.

— Може би си прав. Освен това компанията дори на крадци е за предпочитане пред компанията на жреците на Кръвта на Ка.

 

 

Докато прекосяваха града — промъквайки се в сенките, далеч от любопитните погледи — над Ка-Тор се спусна нощ. Звездното небе искреше над главите им, а спектакълът, който създаваше, изпълни момчето с възхита и смирение. Джейк се взря в широката, блестяща от светлина, ивица на Млечния път, която народът на Марика наричаше Белия път.

Мисълта за Марика и останалите му приятели го върна обратно на земята. Страхът му растеше с всяка изминала минута. Дали ги бяха подложили на мъчения? Живи ли бяха? Искаше му се да вярва, че е така.

— Колко ни остава? — попита Джейк, когато спряха на едно кръстовище.

Тя посочи вляво. Бяха стигнали до западната стена.

Някъде зад тях прозвуча рог. Сигналът идваше от центъра на града. По време на бягството си неведнъж бяха чули този сигнал за тревога.

— Насам — каза Нефертити.

Тя хукна по една странична алея, толкова тясна, че трябваше да вървят един зад друг. Алеята свиваше ту наляво, ту надясно и над нея се носеше мирис на гнили зеленчуци и развалено месо. Нефертити повдигна с отвращение полите на робата си, за да прескочи локва, за която се надяваше да е мръсна вода, излята от някой леген.

Най-сетне спря. Джейк надникна през рамото й и видя крива табела, увиснала на една верига. Нямаше име, а само рисунка на гвоздей с квадратна главичка, пречупен като светкавица.

— „Кривият гвоздей“ — каза тя. — Пристигнахме.

Отворените прозорци грееха озарени от светлината на огъня в камината. Ароматът на печено пиле (или по-скоро на някое пустинно животно с вкусно месо) примами Джейк и той пристъпи напред. Не бе хапвал нищичко през деня.

Тъкмо достигнаха вратата, когато тя се отвори с трясък пред тях. На прага се олюля гигант с червеникава брада, който разливаше халба в треперещата си десница. Едрият мъж се подпря на срещуположната стена, приведе се и изпразни набързо съдържанието на стомаха си.

Нефертити побърза да отскочи назад и едва не събори Джейк.

Мъжът ги изгледа със замъглените си очи, оригна се, сетне изтри уста.

— Така е по-добре! Сега има повече място! — Той отпи от халбата си и се обърна, но се спря. Май не бе забравил напълно доброто си възпитание. Посочи вратата: — Влизате ли? След вас, тогава!

Нефертити побърза да се шмугне вътре, без да се допира до пияния. Джейк я последва, проявявайки същата предпазливост.

Странноприемницата бе пълна с представители на най-различни племена, но в грубоватия им вид имаше нещо сходно — белезите, суровите погледи, покритите с кръпки дрехи. Вътре бе ужасно горещо, а топлината се подсилваше и от огъня, който гореше в широката каменна камина на отсрещната стена. Над червените въглени бяха окачени железни гърнета и чайници, някои от които вече завираха.

По-голямата част от тълпата се бе събрала на бара край другата стена. Ехтеше смях, неколцина пееха неприлични песни.

Нефертити потъна в качулката на откраднатата роба.

— Твърдиш, че имаш приятели тук?

Силен вик заглуши глъчката сякаш в отговор на въпроса й. Джейк се обърна към малка маса в дъното. Компанията, събрала се там, изглеждаше трезва и сериозна, разговаряше с наведени над масата глави. Един от мъжете стана и махна с ръка на Джейк.

Беше Джер, изкъпан, облечен в широка блуза и египетски килт, пристегнат с колан.

Нефертити прошепна на Джейк, докато двамата крачеха към Джер:

— Този е братовчед на Кре. Можем ли да му се доверим?

— Предвид мястото, на което се запознахме, да!

Джер ги пресрещна и прегърна силно Джейк.

— Успя! Бояхме се да не се е случило най-лошото. Откакто се мръкна, стражите не спират да надуват роговете. — Огледа Нефертити, която продължаваше да крие лицето си в качулката. — Къде са останалите ти приятели?

— Заловиха ги — отвърна Джейк с разтреперан от тревога глас.

— Съжалявам — каза Джер и го тупна по рамото в израз на съчувствие.

— Надявах се да ми помогнеш.

Джер приближи лицето си към неговото.

— Задължени сме ти, че спаси живота ни, но чухме, че царската пирамида е затворена, а охраната й — усилена. Вече знаем причината. Няма да можем да ги изненадаме два пъти за един ден. Най-добре да изчакаме една или две луни, докато бдителността им отслабне и…

Джейк остана разочарован от плана му, тъй като не бе трудно да си представи на какви ли мъчения ще бъдат подложени приятелите му междувременно.

Нефертити също не остана доволна.

— Не — каза тя и отметна качулката си. — Това е неприемливо!

Странноприемницата се смълча, всички погледи се впериха в нея.

Джер едва успя да възвърне дар словото си.

— В името на всички звезди! Отвлякъл си принцеса Нефертити!

Избухнаха радостни възгласи. Тълпата надигна халбите си, за да отпразнува събитието. Нефертити помръкна от гняв. Очевидно се бе надявала на по-различно посрещане.

— Не съм отвлечена! — заяви тя и тропна с крак.

Но никой не й повярва.

Джер прегърна Джейк през рамо.

— Най-добре да продължим този разговор на някое по-дискретно място.

Джер и събеседниците му се насочиха към старо дървено стълбище, което проскърца под краката им. Беше доста тясно и водеше до няколко стаи, разположени над кръчмата. Влязоха в стая за игри, в която имаше изподраскани маси и купища каменни пулове, използвани за някаква игра.

Джейк заговори първи, за да обясни положението.

— Не съм я отвлякъл.

Нефертити бе скръстила ръце пред гърдите си и гледаше мрачно, както може да гледа само една принцеса.

— Изправени сме пред далеч по-голяма опасност — каза Джейк и разказа случилото се през последните часове.

Когато свърши, Джер седна на един стол. Изглеждаше дълбоко угрижен.

— Значи онзи лудият бил братът на фараона? Смятах, че е мъртъв. — Спря погледа си върху Нефертити. — Чичо ти се бореше да направи всички жители на Дешрет равни, да ги обедини в едно. Благородна кауза. Нищо чудно, че братовчед ми го е хвърлил в затвора.

— А сега Кре планира да убие баща ми и да се провъзгласи за фараон. Качи ли се веднъж на трона, няма да остави чичо ми жив.

Обади се един от приятелите на Джер. Беше дребен старец с хлътнало лице.

— Кре е накарал мнозина да страдат заради това, че са му се опълчили. — Той огледа останалите. — Не след дълго или ще увиснем на бесилото, или ще бягаме, за да отървем кожите си.

Друг мъж кимна, за да изрази съгласието си, а една жена с руси коси, сплетени на плитка, и с вълнообразен белег на лицето, рече:

— Торкол е прав. Когато фараонът потъна в дългия си сън, над Дешрет падна мрачна сянка. Ако Кре се възкачи на трона, ще настъпи черна нощ.

— Затова трябва да го спрем — каза Джейк.

— Но фараонът може вече да е мъртъв — обади се млад мъж със сипаничаво лице.

Джер поклати замислено глава.

— Познавам братовчед си. Няма да предприеме нищо, докато Нефертити е на свобода. — Той взе един от каменните пулове, оставени върху масата и го претегли в ръка. — Тя е непредсказуем фактор. Той няма да предприеме толкова драстичен ход, докато ситуацията върху игралната дъска не се подреди според желанията му.

Някой почука на вратата, при което всички подскочиха стреснато.

Джер даде знак на мъжа със сипаничавото лице да отвори, а на Нефертити — да скрие лицето си под качулката.

Вратата се отвори, в стаята влетя дребничко момченце, осем-девет-годишно, преливащо от енергия, сякаш току-що бе изпило цяла кана кафе.

— Разбрах защо свирят роговете!

Джер се обърна към Джейк и му обясни:

— Изпратих съгледвачи да разберат защо стражите надуват роговете. Исках да разбера участта ви.

— Обърна се отново към детето, извади от джоба си медна монета и я постави в дланта му. Монетата изчезна мигновено.

След като получи парите си, момчето заговори бързо, без дори да спре, за да си поеме дъх:

— Казват, че някой се е опитал да отрови фараон Неферхотеп. Чужденци. От Калипсос! — Момчето се изплю на пода. — Повечето били заловени, само един избягал. Всички стражи го търсят. За главата му е обявена награда от триста сребърни монети. Казват, че убил принцесата. Или че принцесата била омагьосана. А може и да му е помагала. — Момчето сви рамене. — Накарал я е да отрови собствения си баща.

Джер даде на момчето още една монета, сетне го отпрати.

— Благодаря ти, Рику.

Нефертити свали качулката си. Джейк очакваше лицето й да е зачервено от гняв, но тя изглеждаше съсипана, очите й плуваха в сълзи, които сдържаше със сетни усилия.

— Нали не смятате, че съм го направила?

Русата жена каза:

— Дори светлото, попаднало в сянката на Кръвта на Ка, става тъмно.

Джейк изпита жалост към Нефертити. Тя беше горделива и своенравна, но дали Кре наистина бе успял да поквари духа й? Спомни си я каква му се бе сторила в пустинята, далеч от сянката на чудовището дива и свободна.

На вратата се почука отново. Нефертити едва успя да вдигне качулката си навреме. Беше същото момче, Рику. То се плесна по челото.

— Забравих да ви кажа! Онези чужденци… Ще ги изпратят на Кървавите игри.

Джейк подскочи, готов да го пришпори за повече информация.

Джер го спря и коленичи до момчето.

— Кога ще започнат те?

— По изгрев слънце.

— Значи утре?

Последва енергично кимване.

— Принцеса Лейла е бясна. Искала да ги убият още днес. Твърди, че тя сама разобличила заговора на чужденците. Един ден от нея ще стане велика царица!

Джер прошепна нещо в ухото на Рику. Момчето кимна, прибра още една монета и изхвърча през вратата. Този път Джер заключи след него. Погледът му бе натежал от тревога.

— Братовчед ми е хитрец. Извлича максимума от ситуацията. Представя Лейла като спасителка. Никой няма да изрече дума против нея… или против него, когато се ожени за нея.

— Значи не сме направили нищо друго, освен да разчистим пътя му към трона — горчиво заключи Джейк.

— За да седне на трона, трябва да преодолее още две препятствия. — Джер погледна Джейк и Нефертити. — Ще остави фараона жив, докато ви залови. Предполагам, че това е причината да насрочи игрите за утре сутрин.

Джейк разбра.

— Иска да ни подмами. Знае, че ще опитаме да спасим останалите.

— Именно.

— Какво ще правим тогава? — попита Нефертити.

— Първо, ще ви скрием на сигурно място. После ще спасим приятелите ви.

— Как?

Вместо да отговори, Джер се обърна към останалите.

— Съпротивата отдавна очаква подобна възможност.

Старецът на име Торкол рече:

— Едно е възможност, Джер, друго е безразсъдство. Не сме достатъчно силни. Прекалено разпокъсани сме, не ще успеем да се организираме толкова бързо.

Джер сви рамене.

— Ако не действаме сега, никога няма да успеем. Ако Кре и подчинените му жреци вземат властта, ще изгубим битката, преди още да сме я започнали.

Обсъждането продължи дълго, везните се накланяха ту на едната, ту на другата страна, но Джер успя бавно, постепенно, да ги спечели на своя страна. Ако Кре приличаше поне малко на братовчед си, Джейк не би трябвало да се учудва, че Кръвта на Ка се е сдобила с такова влияние.

Най-накрая Джер се обърна към Джейк и насочи вниманието си изцяло към нето.

— По-рано попита как.

Момчето кимна.

— Как ще спасим приятелите ми и сестра ми.

— При положение, че пирамидата е блокирана от стражите, най-добрият ни шанс ще бъдат игрите, които ще започнат утре сутрин. Всъщност те ще са единственият ни шанс.

— Това не обяснява как ще го направим — настоя Джейк.

Джер се усмихна одобрително.

— Не пропускаш нищо, нали млади човече? Питаш ме как? Отговорът е лесен: с малко помощ от небето.

Някой потропа на вратата с юмрук. Начинът, по който се разтресоха дъските, показваше, че това не е момчето. Джер отключи и отвори. Оказа се, че е червенобрадият гигант, когото бяха срещнали по-рано в алеята до странноприемницата. Вече не се олюляваше, а погледът му бе бистър и трезв.

Явно се бе преструвал на пиян.

Великанът смигна на Джейк, сякаш за да потвърди подозренията му.

Той бе съдържателят на странноприемницата и обичаше да следи кой души около заведението му. Джейк явно не бе успял да скрие изненадата си, защото огромният мъж се засмя. Смехът му приличаше на стърженето на два воденични камъка.

Джер се намръщи, че ги прекъсват в този момент.

— Какво има, Гримхорст?

Гигантът направи крачка встрани.

— Рику ми каза, че търсиш тези двамата.

Зад гърба на Гримхорст изникнаха двама мъже и влязоха в стаята. Единият бе висок и як, другият нисък и дебел. Джейк познаваше и двамата.

Хор, небесният капитан, и Политор, главният механик.

Спомни си думите на Джер относно спасителната операция.

С малко помощ от небето.

Джейк се усмихна. Най-сетне разбра какво е имал предвид.

Планът не беше лош.