Лоис Макмастър Бюджолд
Сделката на капитан Ворпатрил (1)

1.

На вратата се звънна малко преди полунощ, точно когато Иван започваше да се съвзема след скока до Комар, който окончателно беше объркал биологичния му часовник, и обмисляше идеята дали да не полегне за малко ободряващ и заслужен сън след тегобите на изминалия ден. Иван изпъшка под нос и се повлече неохотно към вратата.

Открехна я и най-лошите му предчувствия се оправдаха.

— О, боже. — Беше Биърли Ворутиър. — Махай се.

— Здрасти, Иване — каза преспокойно Биърли, сякаш Иван го е посрещнал с усмивка и отворени обятия. — Може ли да вляза?

На Иван му отне приблизително секунда да претегли сложните — най-меко казано — последствия, които обикновено придружаваха появата на Биърли, и да отвърне лаконично:

— Не. — Ала колебанието му, уви, беше продължило твърде дълго. Биърли се вмъкна през прага. Иван въздъхна и пусна вратата, която се плъзна на мястото си и се херметизира. Толкова далеч от дома би било приятно да види познато лице… стига въпросното лице да не беше лицето на Би. „Следващия път първо погледни екранчето на охранителната система и тогава отваряй“.

Биърли обходи с бърза крачка маломерния, но изискан и дори луксозен апартамент, който Иван обитаваше под наем в центъра на Равноденствие. Иван го беше избрал заради местоположението — близо до нощния живот на града, който той, уви, все още не бе имал възможността да вкуси. Биърли спря пред широките балконски врати, поляризира стъклата и скри изкусителната гледка към трептящите неонови светлини на столичния град. Столичния купол, поправи се Иван — това беше комарският термин за гигантското местообиталище със самостойна икономика и екология, разположено под сбиротък от херметизирани куполи, които държаха токсичната околна среда навън, а изкуствената атмосфера вътре. Биърли взе че дръпна и завесите, после се обърна към Иван.

Поддавайки се на любопитство, за което със сигурност щеше много скоро да съжали, Иван попита:

— Какво, по дяволите, правиш тук, Би? Мислех, че Комар е далеч от обичайните ти свърталища.

Биърли направи физиономия.

— Работя.

И наистина, като опитен наблюдател, какъвто беше — за свое огромно съжаление, — Иван забеляза явно изразено напрежение около очите на Биърли, това плюс характерни зачервявания по кожата от злоупотреба с алкохол, а може би и с други развлекателни вещества. Биърли грижливо си отглеждаше автентичния облик на разглезен висш бараярски вор, който живее в развала и леност. Постигаше го по най-убедителния начин — като свързваше теорията с практиката, и така през деветдесет процента от времето си. Останалите десет процента, както и огромната част от скритите му доходи, бяха свързани с работата му като таен информатор на службата на Имперска сигурност. А деветдесет процента от въпросните десет отново бяха посветени на развала и леност, с тази разлика, че му се налагаше да пише доклади. Нищожният остатък обаче често раждаше неочаквани рискове.

„Клепаш приятелите си пред ИмпСи за пари“ — беше го заял веднъж Иван, а Биърли само сви рамене и отвърна: „И за все по-голяма слава на империята, не забравяй“.

Иван се питаше какво ли го е довело при него сега.

Като добре възпитан млад мъж, дресиран от най-ранна възраст в духа на етикета и добрите маниери, Иван по навик предложи:

— Нещо за пиене? Бира, вино? Нещо по-силно? — И като видя как Биърли се пльосна на дивана в хола, добави: — Кафе?

— Само вода. Мисля да лягам да спя.

Иван отиде в спретнатия кухненски бокс и наля вода в голяма чаша. Върна се и я връчи на неканения си гост.

— А ти какво правиш в Равноденствие? — попита Би.

— Работя.

Биърли го подкани с жест да поясни.

Иван седна срещу него и каза:

— Шефът ми е тук за конференция. Събира началниците на звена към отдел Операции. Това, плюс ежегодната инспекция на комарския флот. Инвентаризация и данъчни проверки, но в парадна униформа. Голям майтап. — Иван със закъснение си даде сметка, че Биърли това със сигурност го знае и без него. Беше дошъл да му тропа на вратата, нали? Случайните появи на Биърли Ворутиър не бяха случайни появи.

— Още работиш за адмирал Десплейнс?

— Да. Адютант, личен секретар, момче за всичко, каквото се сетиш. Целта ми е да стана незаменим.

— И като гледам, все така страниш от повишение, капитан Ворпатрил?

— Да. При това успешно, но не благодарение на теб.

Би се подсмихна самодоволно.

— Казват, че в щабквартирата на Имперска сигурност капитаните разнасяли кафето.

— Прави са. И на мен точно така ми харесва. — Де да беше вярно обаче. Сякаш преди броени месеци, макар да беше минала повече от година, поредното напрежение между Бараяр и отколешния му враг Сетаганданската империя беше закотвило Иван в щабквартирата и го държа там седмици наред по 26,7 часа, колкото траеше бараярското денонощие. Седеше в кабинета си, потеше се и разработваше всякакви страховити сценарии. Проектираше смърт в детайли. В крайна сметка до военен сблъсък не се стигна, благодарение на нетрадиционната дипломация, дирижирана от най-лукавия имперски ревизор от ревизорската кохорта на император Грегор. И не без помощта на съпругата на въпросния ревизор, редно беше да се отбележи.

Този път се беше разминало. Винаги имаше следващ път.

Иван изгледа Биърли. Бяха почти връстници, с няколко години разлика в полза на Би, и двамата имаха кафявите очи, тъмната коса и смуглата кожа, характерни за склонната към кръвосмешение бараярска военна каста — или аристокрация, както предпочитаха да я наричат някои, — пък и за повечето бараярци всъщност. Биърли беше по-нисък и по-слаб от Иван с неговите два метра ръст и широки рамене на атлет, но пък нямаше на главата си някой като Десплейнс, който да следи зорко дали адютантът му поддържа форма, подходяща за офицер от имперската щабквартира. Форма, достойна за рекламна мобилизационна кампания. Вярно, когато не се склапяха позорно от махмурлук или декадентско недоспиване, очите на Биърли притежаваха стряскащата красота, характерна за неговия изтъкнат — или позорно известен — клан, с който самият Иван беше свързан чрез някое и друго клонче на фамилното си дърво. Това беше проблемът на ворския произход. Волю-неволю се оказваш сроден с куп хора, които не харесваш. И повечето от тях идват да ти тропат на вратата за услуги, сякаш си им длъжен.

— Какво искаш, Биърли?

— Много си бърз! Така никога няма да станеш дипломат, Иване.

— Преди време изкарах година на Земята като помощник военен аташе в бараярското посолство. Толкова дипломация ми стига за цял живот, благодаря. Давай по същество, Би. Искам да си лягам. А като те гледам, и ти искаш същото.

Биърли ококори драматично очи.

— Леле, Иване! Това покана ли беше? Дълбоко съм поласкан!

— Някой ден — изръмжа Иван — ще взема да кажа „да“ на тая твоя любима реплика и ще ти гледам сеира как получаваш инфаркт.

Биърли сложи ръка на сърцето си и промълви замечтано:

— Де тоз късмет…

После изгълта на един дъх водата и заряза шегичките. Обичайната мазна и самодоволна усмивка изчезна, лицето му се изопна съсредоточено. Иван от опит знаеше, че тази промяна не вещае нищо добро.

— Всъщност искам да те замоля за една дреболийка.

— Знаех си.

— По твоята част е. Току-виж се оказало, че аз съм ти направил по-голяма услуга, отколкото ти на мен. Искам да свалиш едно момиче.

— Не — каза Иван, за да види как ще реагира Биърли. Затова, но не само.

— Стига де. Ти постоянно сваляш момичета.

— Не по твоя препоръка. Каква е уловката?

Биърли смръщи вежди.

— Нямаш ми доверие.

— Ми да.

Би сви рамене в знак че разбира аргумента и е склонен да го приеме.

— За жалост самият аз не съм сигурен. А задълженията ми покрай, как да се изразя по-меко, чрезвичайно неприятните хора, които в момента придружавам…

„Тоест шпионираш“ — преведе си без затруднение Иван. Биърли по правило се събираше с неприятни хора. „Чрезвичайно“ неприятни означаваше… какво?

— … не ми оставят свободно време да се погрижа за младата дама. А въпросните хора, изглежда, проявяват необясним интерес към нея. Интерес, който, боя се, не е приятелски. И това, нека изтъкна, ме притеснява, Иване. — След миг добави: — Мацката е много хубава, уверявам те. По тази линия нямаш грижа.

Иван се намръщи, ужилен.

— Намекваш, че бих отказал да помогна на млада жена само защото е грозновата?

Биърли се облегна назад и веждите му се вдигнаха.

— Ни най-малко, моля те. Но хубостта й ще добави щипка правдоподобност в очите на страничните наблюдатели. — Извади от джоба на сакото си снимка и я подаде на Иван.

Фонът беше размазан, но на преден план се виждаше поразителна млада жена, която вървеше по някакъв тротоар. На възраст можеше да е на двайсет или на трийсет и няколко стандартни години, макар че в днешно време външният вид не беше гаранция за истинската възраст на хората. Буйна черна коса, светнали очи и сияйна кожа с интересен канелен цвят, подчертан от кремаво потниче. Прав нос, решителна брадичка — или беше родена с това лице, или го беше получила от истински майстор в занаята, защото нямаше и помен от свръхсиметричната приветливост на серийното телесно скулптиране, което беше превърнало биологичния идеал в досадно клише. Дълги крака в кафяви панталони, които прилепваха точно където трябва. Приятно закръглена фигурка. Приятно закръглена. Ако лицето й беше естествено, дали същото важеше и за другите забележителни елементи от физиологията й? Иван попита с крееща неохота:

— Коя е тя?

— Теоретично комарска гражданка на име Наня Бриндис, наскоро преместила се в Равноденствие от Купол Олбиа.

— Теоретично?

— Имам основания да подозирам, че става въпрос за фалшива самоличност. Изглежда, се е появила в града преди два месеца, това поне знам.

— И коя е в действителност?

— Би било чудесно, ако ти разбереш това.

— Ако дамата има сериозна причина да крие истинската си самоличност, едва ли ще се разприказва пред мен. — Иван се поколеба. — Причината сериозна ли е?

— Подозирам, че е много сериозна. Подозирам също, че дамата не е професионален играч.

— Нищо не ми казваш, Биърли. Трябва ли да ти напомням, че имам по-високо ниво за достъп до засекретена информация от теб?

— Може и така да е. — Биърли изпърха с мигли. — Но пък съществува онова досадно правило за целесъобразността.

— Няма да си напъхам главата в някоя от твоите месомелачки — отново, — освен ако не знам всичко, което знаеш ти. Най-малко.

Биърли вдигна ръце уж се предава. Маникюрът му беше в изрядно състояние.

— Хората, за които ти споменах, изглежда, са се забъркали в сложна контрабандна схема. Която определено не им е по силите, между другото.

— Териториалният космос на Комар е основен търговски възел и гъмжи от контрабандисти. Никой не се занимава с преминаващите, освен ако не се опитат да разтоварят стоката си на имперска територия. Опитат ли се, попадат право в лапите на имперската митница. А комарската търговска флотилия си има собствена полиция.

— Изброи две от три.

Иван вдигна рязко глава.

— Остава само имперският флот.

— Баш.

— Мама му стара, Биърли, ако имаше и намек за подобно нещо, службата за сигурност щеше да се изсипе на Комар. Целокупно.

— Да, но дори службата за сигурност трябва да знае къде да се изсипе. На мен се падна, един вид, да извърша предварителното проучване. Не само защото грешките причиняват неудобство, особено ако включват обвинения към ворски издънки с арогантни и влиятелни роднини, а и защото предупреждават истинските престъпници и им дават време да се измъкнат от грижливо заложения капан. А залагането на капани е нещо много досадно, уверявам те.

— Хм — каза Иван. — А военният персонал трябва да бъде държан настрана от обикновената цивилна престъпност, иначе току-виж станал жертва на изнудване. А оттам до държавната измяна има само една крачка.

Биърли се усмихна зловещо.

— Толкова се радвам, че следиш събитията отблизо. Това е едно от многобройните ти качества.

— Имам горчив опит. — Иван се размърда разтревожено. — Десплейнс трябва да бъде уведомен за това.

— Ще бъде, когато му дойде времето. А дотогава ти се опитай да запомниш, че не знаеш нищо по въпроса. — Биърли замълча за миг, после добави: — Тази предпазна мярка ще отпадне, разбира се, в случай че трупът ми се появи в неприлична и компрометираща поза някъде извън купола в близките дни.

— Такава вероятност съществува?

— Залозите са много високи. И не само във вид на пари.

— И какво общо има момичето с това, че не разбрах?

Би въздъхна.

— Дамата не е от моята банда. Категорично не е и от бандата на небараярците, с които моите хора си имат работа. Но не е изключено да е дезертьор. Във всички случаи не е това, за което се представя. Другото, волю-неволю, трябва да го оставя на теб. Идването ми тук е риск, който няма да повторя, а през следващите няколко дни ще съм твърде зает, за да се занимавам със странични неща.

Иван попита бавно и натъртено:

— Смяташ ли, че животът на момичето е в опасност? — Защо иначе би си направил Биърли труда да занимава „страничен“ свой приятел като Иван с това странично нещо? Би не си изкарваше прехраната с благотворителност.

Но си изкарваше прехраната, съобразявайки се с някаква своя странна изкривена форма на лоялност. А и някъде дълбоко под камуфлажа, макиажа и прочие кофраж Биърли беше вор от най-висока проба…

— Да кажем само, че ще ти бъда дълбоко благодарен, ако си отваряш очите на четири. Определено не бих искал да давам обяснения пред нейно благородие майка ти как и защо си пострадал, ако вземеш че пострадаш.

Иван прие загрижеността му с жално кимване.

— И къде да намеря това така наречено момиче?

— Почти съм сигурен, че наистина е момиче, Иване.

— Мислиш ли? Защото когато ти си намесен, нищо не се знае. — Изгледа го многозначително и Биърли беше така добър да си посвие перките. Двамата имаха печални общи спомени от историята с братовчеда Доно, роден Дона. Дона беше останала в миналото. Виж, граф Доно Ворутиър и до ден-днешен грееше със силна светлина на политическата сцена във Ворбар Султана.

Биърли подмина разклонението в разговора и един вид се хвърли в атака, макар че мисълта за Би във военна униформа беше толкова мъчителна, че въображението на Иван се самоизключи.

— Работи в магазинчето на една фирма за доставки. А това е домашният й адрес. Няма адресна регистрация, между другото, така че освен ако не измислиш убедителен претекст да почукаш на вратата й, по-добре я причакай, когато тръгва за работа или се прибира. По всичко личи, че не ходи по купони. Живее уединено. Гледай да се сприятелиш с нея, Иване. По възможност до утре вечерта. — Разтърка лице и притисна с пръсти очите си. — Всъщност задължително до утре вечерта.

Иван взе листчето с адреса без особено желание. Би се протегна, изправи се с пъшкане и тръгна към вратата.

— Довиждане и сбогом, приятелю мой. Желая ти сладки сънища и нека ангели бдят над покоя ти. По възможност ангели с тъмни къдрици, целуната от слънцето кожа и гръд като небесни възглавнички.

— Изчезни.

Би го стрелна с широка усмивка през рамо, помаха, пак през рамо, и излезе.

Иван се премести на дивана и взе предпазливо снимката, сякаш тя можеше да го ухапе. Поне за небесните възглавнички Биърли беше прав. За какво друго беше прав? Иван имаше неприятното предчувствие, че скоро ще разбере това по трудния начин.

 

 

Тедж следеше зорко клиента, влязъл в магазина десет минути преди края на работното време. Бюджетът им с Риш се стапяше главоломно и тъкмо по тази причина Тедж започна работа тук преди месец. Оттогава се изправяше на нокти всеки път, когато в магазина влезеше клиент. Много бързо беше разбрала, че работа, която я излага пряко и постоянно пред очите на много хора, е лош избор, но трудно би намерила нещо по-добро с жалките фалшиви препоръки, които можеше да представи на евентуалните работодатели. Управителят на „Бързи доставки“ беше споменал, че не е изключено да я повишат и да я преместят в друг отдел, а не в този по продажбите, затова тя стискаше зъби и търпеше. Но повишението се бавеше и Тедж започваше да се пита дали шефът не я залъгва с празни приказки. Междувременно изопнатите й нерви се бяха поотпуснали. Малко. Засега.

Висок беше за местен. И доста хубав, но не толкова, че хубостта му да е резултат от телесно скулптиране или генно инженерство. Кожата му беше по комарски бледа, още по-светла на фона на тъмносинята плетена блуза с дълъг ръкав. Отгоре носеше сив елек с много джобове. Обикновен син панталон. Обувките му лъщяха, но не бяха нови, моделът им беше консервативен, много мъжествен и смътно познат. Тедж знаеше, че и преди е виждала такива обувки, но не се сещаше къде. Мъжът носеше голяма чанта, мотаеше се и зяпаше рафтовете, сякаш до края на работното време оставаха пет часа, а не пет минути. Колежката й Доте пое следващия клиент, Тедж приключи със своя и точно тогава непознатият вдигна очи, усмихна се и застана пред щанда.

— Здравейте, ъъ… — откъсна с мъка поглед от гърдите й, за да я погледне в лицето, — Наня.

Доста време му беше отнело да прочете баджа с името й. „Бавно четеш, а? Е, не си нито първият, нито ще си последният“. Тедж отвърна на усмивката му с минимума професионална любезност, дължима на клиент, който все още не е направил нищо противно.

Мъжът сложи чантата си на щанда и извади голяма несиметрична и удивително грозна керамична ваза. Дизайнът сигурно трябваше да мине за абстрактен, но резултатът навеждаше на мисълта за банда купонясващи точки в ярки цветове, които са изпопадали в несвяст и алкохолно опиянение.

— Бих искал да опаковате тази ваза и да я доставите на Майлс Воркосиган, дом Воркосиган, Ворбар Султана.

Тедж едва не попита: „В кой купол е това?“, но странният акцент на клиента я спря навреме. Мъжът изобщо не беше комарец, а бараярец. В този тих и евтин квартал рядко идваха бараярци. Цяло поколение след завоеванието завоевателите още предпочитаха собствените си анклави и централните райони на столицата, където бяха съсредоточени правителствените учреждения и междупланетната търговия. Или там, или на космодрумите, военния и гражданския.

— Улица има ли? Адресен баркод?

— Не. Кодът за планетата и града ще свърши работа. Щом пратката стигне във Ворбар Султана, ще знаят къде да я доставят.

Цената за транспортирането на този… предмет… до планета на пет възлени скока разстояние със сигурност щеше да надвиши стойността на самия предмет. Тедж се зачуди дали не е редно да уведоми клиента за този факт.

— Обикновена или бърза доставка? Разликата в цената е доста голяма, но честно казано, пратката няма да пристигне много по-бързо, ако платите за експресна услуга. — Така де, всички пакети пътуваха с един и същ скоков кораб.

— А бързата услуга гарантира ли, че вазата ще пристигне невредима?

— Не бих казала. Опаковката е универсална. Според изискванията на скоковите кораби.

— Ами, добре тогава, нека е обикновена.

— Допълнителна застраховка ще искате ли? — попита тя. — Предлагаме и основно покритие, което е включено в цената на услугата. — Назова сумата и мъжът кимна в знак на съгласие. В интерес на истината, застрахователната премия в случай че пратката се изгуби или бъде повредена беше многократно по-ниска от транспортните такси.

— Вие лично ли ги опаковате? Може ли да гледам?

Тедж хвърли поглед към дигиталния часовник над вратата. Опаковането щеше да се проточи след края на работното време, но клиентите се притесняваха, когато изпращаха чупливи предмети. Тедж се обърна с въздишка към пенника. Мъжът се надигна на пръсти и я зяпна над щанда, докато тя нагласяваше внимателно вазата — ако се съдеше по етикетчето на дъното й, цената беше намалявана четири пъти. Затвори вратичката на пенника и го включи. Кратко изсъскване, хипнотично примигване на светлинните индикатори и вратичката се отвори автоматично и изригна смрадлива пара, която нокаутира обонянието на Тедж и маскира всички други миризми в магазина. Тя се наведе и извади от машината четвъртито блокче втвърдена пяна. В този си вид вазата изглеждаше доста по-добре.

„Иван Ворпатрил“ беше името в кредитния му чип. И домашен адрес във Ворбар Султана. Значи не беше просто бараярец, а един от онези „ворове“, арогантната привилегирована класа на завоевателя. Дори баща й се отнасяше с подозрение към… тя бързо прогони тази мисъл.

— Ще приложите ли писмо или картичка?

— Нее — проточи той. — Мисля, че вазата ще е достатъчно красноречива сама по себе си. Жена му е градинарка и само гледа къде да топне отровните си растения. — Продължи да я наблюдава, докато тя прибираше вазата в защитен контейнер и прикрепяше етикетчето. По някое време каза: — Нов съм в града. А вие?

— Живея тук от известно време — отвърна неангажиращо тя.

— Сериозно? Ще ми се да познавах някой местен да ме разведе из града.

Доте затвори скенерите и изключи осветлението — доста груб намек към окъснелия клиент, че магазинът затваря. А после, благословена да е, изчака на вратата, докато Тедж се отърве от натрапника. Тедж го подкани с жест, излезе след него и вратата се затвори зад тях.

Купол Равноденствие беше най-старото човешко обиталище на Комар и в очите на Тедж градоустройственият му план изглеждаше странен. Първите инсталации, вече силно амортизирани, приличаха на космическите станции, които помнеше от детството си, със същите лабиринти от коридори. Най-новите секции си имаха отделни сгради и улици под гигантски високи прозрачни куполи, наподобяващи откритото небе, за което мечтаеха комарците — някой ден, след като процесът по тераформиране на атмосферата приключеше успешно. Останалите секции, като тази, бяха нещо средно, куполите им не бяха толкова амбициозни в технологично отношение, но осигуряваха тук-там поглед към външния свят, където никой не смееше да излезе без дихателна маска. Проходът, където се намираше офисът на „Бързи доставки“, приличаше повече на улица, отколкото на коридор, и беше достатъчно широк за тримата. Иначе казано, упоритият клиент не би могъл да й препречи лесно пътя.

— Край на работния ден, а? — подхвърли безхитростно той с момчешка усмивка. Старичък е за момчешки усмивки, помисли си Тедж.

— Да, прибирам се вкъщи. — Искаше й се наистина да си иде у дома, в истинския си дом. Но дори да имаше вълшебна пръчка, която да я пренесе там на мига, какво щеше да завари? Руини? „Стига, не мисли за това“. Нямаше сили да издържи главоболието и другата болка, в сърцето.

— Ще ми се и аз да си ида у дома — каза мъжът, този Ворпатрил, несъзнателно повтаряйки собствените й мисли. — Но май няма да е скоро. Е, искате ли да пийнем нещо?

— Не, благодаря.

— Вечеря?

— Не.

Той вдигна закачливо вежди.

— Сладолед? Опитът ми показва, че всички жени обичат сладолед.

— Не!

— Да ви изпратя до вас? Да се поразходим в парка? Или другаде? На идване минах покрай някакво езеро и май видях лодки под наем. Би било чудесно да се повозим, нали?

— Абсурд! — Дали да не си измисли съпруг или гадже? Хвана Доте под ръка и я ощипа предупредително. — Да идем на спирката, Доте.

Доте я изгледа изненадано, защото знаеше, че Тедж — или по-скоро Наня — винаги се прибира пеш до апартамента си, който не беше далеч от магазина. Но все пак зави послушно към спирката на градския транспорт. Ворпатрил ги последва най-нахално. Мина пред тях, ухили се широко и пробва пак:

— Да ви купя кученце?

Доте се изкиска под нос, което с нищо не помогна на Тедж.

— Котенце?

Вече бяха далеч от „Бързи доставки“, следователно правилата за любезното отношение към клиентите не важаха, реши Тедж.

— Вървете си — озъби му се тя. — Или ще се оплача на някой уличен патрул.

Той разпери ръце в знак че се предава и придружи жеста с жално изражение. Двете го подминаха.

— Пони?… — извика той след тях с последна надежда.

Доте погледна през рамо. За разлика от нея, Тедж гледаше право напред. Наближаваха спирката.

— Не си в ред, Наня — каза Доте, докато вървяха нагоре по пешеходната рампа. — Аз щях да приема поканата му да пийнем, без да се замисля. Както и останалите му оферти, освен понито, може би. Апартаментът ми е малък за пони.

— Мислех, че си женена.

— Женена съм, но не съм сляпа.

— Клиенти ме свалят поне два пъти седмично, Доте.

— Да, но малцина са толкова невероятно сладки. И по-високи от теб.

— Това пък какво общо има? — възкликна раздразнено Тедж. — Майка ми беше с една глава по-висока от баща ми, а си живееха чудесно. — Стисна зъби. „Вече не“.

Раздели се с Доте на платформата, но не се върна назад. Качи се в първата кръгла подобна на мехур кола от системата на градския транспорт, която дойде. Вози се десетина минути, после слезе и се качи в друга, за да се върне, но слезе на различна спирка, в случай че онзи тип още се мотае на първата. Спусна се с бърза крачка по платформата.

Наближаваше апартамента си и тъкмо започваше да се отпуска, когато вдигна поглед и видя Ворпатрил, седнал на стъпалата пред нейната кооперация.

Скъси стъпката си, като се преструваше, че не го е видяла, вдигна китка към устата си и прошепна ключова дума в комуникатора. Гласът на Риш й отговори веднага.

— Тедж? Закъсняваш. Започнах да се притеснявам.

— Добре съм. Вече съм пред къщи, но ме следят.

Гласът се напрегна.

— Можеш ли да заобиколиш и да се откачиш от опашката?

— Вече пробвах. Но той ме е изпреварил някак.

— Ох. Лошо.

— По-лошо, отколкото си мислиш. Не съм му давала адреса си.

Кратка пауза.

— Права си. Много лошо. Ще можеш ли да го забавиш няколко минути, а после да го примамиш във фоайето?

— Предполагам.

— Вкарай го във фоайето, а аз ще се погрижа за него там. Само не изпадай в паника.

— Няма.

Остави канала на комуникатора отворен, така че Риш да следи театрото. Измина бавно последните трийсетина метра и спря рязко пред стъпалата.

— Здрасти, Наня! — Ворпатрил й махна дружески, без да става, да надвисва над нея или да й посяга.

— Как намерихте адреса ми? — попита го тя. Враждебно.

— Ако кажа, че просто съм извадил късмет, ще повярвате ли?

— Не.

— О. Жалко. — Почеса се замислено по брадичката. — Бихме могли да идем някъде и да си поговорим за това. Вие изберете мястото, ако искате.

Тедж изигра дълго колебание, а наум пресмяташе колко време ще е нужно на Риш да слезе. Долу-горе… толкова.

— Добре. Да влезем вътре.

Веждите му се стрелнаха нагоре, после усмивката му се разшири.

— Страхотно! Ами да!

Стана и я изчака учтиво да изрови дистанционното от джоба си и да отвори с него кодираната ключалка. Херметизираната врата се плъзна настрани и Ворпатрил влезе след Тедж в малкото фоайе. Някаква жена седеше на пейка срещу асансьорите, ръцете й бяха пъхнати под жилетката, сякаш й е студено, голям пъстър шал покриваше сведената й глава.

Тънка ръка в ръкавица се стрелна изпод жилетката и насочи един съвсем делови зашеметител.

— Внимавай! — извика Ворпатрил и за гигантска изненада на Тедж се опита да я прикрие с тялото си. Маневра, с която кацна право на мерника на Риш. Лъчът на зашеметителя го уцели в капачката на коляното и Ворпатрил падна като отсечено дърво. Не че Тедж беше виждала как падат отсечени дървета, но така беше думата. Всъщност повечето дървета, които беше виждала, преди да се озове на Комар, растяха кротко в саксии и подобно авантюристично поведение не беше в стила им. Така или иначе, мъжът се пльосна на пода, главата му издрънча в плочките и той изстена жално:

— Ооооо…

Тихото жужене на зашеметителя не вдигна тревога — никой от наемателите на първия етаж не изскочи от апартамента си да провери какво става, — а явно и тупването на подкосения висок мъж бе останало незабелязано, нищо че в ушите на Тедж прозвуча почти гръмовно.

— Претърси го — каза й троснато Риш. — Аз ще те прикривам. — Застана извън обсега на дългите му, макар и несъмнено изтръпнали ръце и насочи зашеметителя към главата му. Ворпатрил впери сънен поглед в оръжието.

Тедж коленичи да пребърка джобовете му. Атлетичният му вид не беше фасада, оказа се. Тялото му се усещаше доста стегнато под бързите й пръсти.

— О — изломоти той след миг. — Вие тфете сте саедно. Начи сишко е нарет…

Първото нещо, което намери Тедж, беше в джобчето на блузата му. Нейна снимка. Полазиха я ледени тръпки.

Хвана го за гладко обръснатата брадичка, завъртя главата му към себе си и го погледна в очите.

— Наемен убиец ли си? — попита строго.

Зениците му бяха разширени от действието на зашеметителя, а очите му бяха и временно разногледи. Изглежда, имаше проблем и с въпроса й, защото не отговори веднага, сякаш си го повтаряше наум.

— Ами… — изфъфли накрая, — в исфестен смисъл…

Тедж реши да зареже разпита в полза на веществените доказателства. Извади портфейла му, дистанционно за врата подобно на нейното, а в един вътрешен джоб намери малък зашеметител. Други оръжия Ворпатрил нямаше.

— Дай да го видя — каза Риш и Тедж й подаде послушно зашеметителя. — Кой всъщност е този тип?

— Хей, на т’ва моа да отговоря — изфъфли ентусиазирано жертвата им, но бързо млъкна, когато Риш насочи дулото към него.

Най-отпред в портфейла му Тедж откри кредитния чип, който Ворпатрил й беше дал в магазина. Под него имаше обезпокоително официална служебна карта с широка кодова ивица. Според картата мъжът беше „Капитан Иван К. Ворпатрил, Бараярска имперска служба, отдел Операции, Ворбар Султана“. Друга карта го посочваше като „адютант на адмирал Десплейнс, началник Операции“, пак там имаше и сложен адрес с много букви и цифри. Имаше и малко тесте правоъгълни визитки от дебела хартия, на които пишеше „Лорд Иван Ксав Ворпатрил“ и нищо друго. Изящните черни букви се очертаха релефни под любопитните й пръсти. Тедж даде документите на Риш да ги погледне.

Хрумна й нещо и без много да му мисли, Тедж се завъртя, издърпа едната му лъсната обувка — стъпалото на мъжа потрепна слабо, рефлексите му още бяха под въздействието на зашеметителния лъч — и погледна вътре. Обувки военен модел, аха, това обясняваше необичайната им форма. Номер 12 Д, макар че това не изглеждаше важно, освен че размерът на стъпалата му отговаряше на останалите му пропорции.

— Бараярски армейски зашеметител с вграден в дръжката личен код — докладва Риш. Изгледа намръщено личните му документи. — А тези изглеждат съвсем автентични.

— Такива са, уверявам ви — вметна сериозно пленникът им откъм пода. — По дяволите. Би не спомена нищо за въоръжени дами със сини лица, проклетникът. Т’ва… грим ли е?

Тедж измърмори несигурно:

— Най-добрите шапкари всъщност трябва да изглеждат автентично. Явно ме вземат на сериозно, щом са пратили първокласен наемник.

— Шапкари — изхъхри Ворпатрил. Дали това беше истинското му име? — А, сетих се. Т’ва е жаргон от Джаксън Хол, нали? За наемен убиец. Значи се боите от… Е, т’ва обяснява някои неща…

— Риш — каза Тедж, усетила в стомаха си първите спазми на много лошо предчувствие, — ами ако наистина е бараярски офицер? О, не, какво ще правим с него тогава?

Риш погледна притеснено към входната врата.

— Не бива да оставаме тук. Някой може всеки момент да влезе или да излезе. По-добре да го качим горе.

Пленникът им изтърпя стоически и мълчаливо транспортирането си — жените вдигнаха отпуснатото му като чувал тяло, завлякоха го в асансьора, а после и до ъгловия апартамент на третия етаж. Докато го влачеха през прага, той отбеляза радушно:

— Хей, поканен съм в стаята й още на първата среща! Синчето на мама Ворпатрил има добър ден и съдбата му се усмихва!

— Това не е среща, идиот такъв! — сряза го Тедж.

А той я вбеси, като се усмихна още по-широко, бог знае защо.

Объркана от топлия му поглед, тя го пусна отвисоко на пода в средата на хола.

— Но би могло да е… — продължи той — за мъж с определени вкусове тоест. Жалко, че аз не съм такъв, но какво пък, склонен съм да проявя гъвкавост. Виж, за братовчеда Майлс винаги съм се чудил. Щот’ той само с амазонки се забъркваше. Нещо като компенсаторен механизъм, предполагам…

— Никога ли не се отказваш? — попита го Тедж.

— Първо трябва да се разсмееш — сериозно отвърна той. — Това е основно правило при свалките. Разсмее ли се момичето, значи ще живееш. — След миг добави: — Извинявай, че ти задействах, хм… защитните механизми преди малко. Нямах намерение да те нападна. И сега нямам.

— Нямаш, я — каза Риш и се намръщи страховито. Захвърли шала, жилетката и ръкавиците на дивана, после стисна отново зашеметителя.

Ворпатрил я зяпна и ченето му провисна.

Черното потниче и широките панталони не скриваха наситено синята й прорязана със златни жилки кожа, нито гривата платиненобяла коса, нито заострените сини уши отстрани на изящно оформения череп. За Тедж синьото същество насреща й си беше просто Риш, нейната приятелка и тек-сестра открай време, но имаше причини Риш да не излиза от апартамента и да стои далеч от чужди очи тук, на Комар.

— Т’ва не е грим! Т’ва е… телесна модификация или генетичен дизайн? — попита пленникът им, все така опулен.

Тедж замръзна. Бараярците бяха печално известни с враждебността си към генетичните отклонения, били те случайни или нарочно проектирани. Опасно враждебни може би.

— Защото ако сама си си го направила, т’ва е едно, обаче ако друг ти го е направил, т’ва е… т’ва е много лошо.

— Радвам се на живота си и харесвам външността си — уведоми го студено Риш и подчерта думите си, като го погледна през мерника на зашеметителя. — Твоето невежо мнение не интересува никого.

— Не само невежо, а и грубиянско — вметна Тедж, засегната от името на Риш. Та Риш беше едно от личните Бижута на Баронесата все пак!

Мъжът успя да изпърха извинително с ръце… отслабваше ли вече въздействието на зашеметителя?

— Не, не… изглеждате си страхотно, мадам, наистина. Просто не очаквах и…

Изглеждаше искрен. И определено не беше очаквал да види Риш. Един наемен убиец би бил по-добре осведомен, нали? Това, както и необяснимият му опит да я защити във фоайето, а и всички други дребни нещица само затвърждаваха опасенията й, че е направила ужасна грешка, чиито последствия щяха да са също толкова смъртоносни, пък макар и не толкова преки, колкото ако младият мъж беше истински шапкар.

Тедж коленичи да свали комуникатора от китката му. Беше възголям и старомоден.

— Вземи го, щом искаш, но по-добре не го бъзикай — въздъхна той. Звучеше по-скоро примирен, отколкото възмутен. — Само аз мога да го ползвам, иначе се стапя. А за да ми издадат нов, трябва да попълня куп документи и да давам обяснения. Адска досада. Подозирам, че го правят нарочно.

Риш огледа комуникатора.

— Също военен модел. — Остави го предпазливо на малката масичка при другите му вещи.

Колко факти и детайли трябваше да сочат в една и съща посока, преди човек да приеме, че сочат към истината? „Може би зависи от това каква е цената на грешката ти?“

— Останала ли ни е фаст-пента? — обърна се Тедж към Риш.

Синята жена поклати глава и големите й златни обици блеснаха на светлината.

— Последната използвахме на станция Пол.

— Бих могла да изляза и да потърся… — Тук наркотикът на истината беше забранен за употреба от частни лица, разрешен беше само за правителствените служби. Но като всички забрани несъмнено и тази имаше сериозни течове, помисли си Тедж.

— Толкова късно и сама? Не — отвърна Риш с онзи свой тон, който слагаше край на споровете. Гледаше все по-замислено мъжа на пода. — Е, винаги можем да прибегнем до добрите старомодни изтезания…

— Хей! — възрази Ворпатрил, чиято челюст още се отърсваше от отслабващото въздействие на зашеметителя. — Има го и добрия старомоден начин „дай да попитаме човека учтиво“, за т’ва сетихте ли се изобщо?

— Със сигурност ще се вдигне шум — обърна се Тедж към Риш още преди Ворпатрил да е довършил възражението си. — Особено късно вечер. Знаеш как чуваме сер и сера Палми от съседния апартамент.

— Беднотии без Къща — измърмори Риш. Което си беше грубо, но и обяснимо, защото младоженците от съседния апартамент редовно им пречеха да се наспят. От друга страна, те двете, Тедж и Риш, май също попадаха в графата „без Къща“. Както и в графата на „беднотиите“.

Което я подсети за друга странност. Пленникът им още не се беше развикал за помощ. Опита се да реши дали един истински шапкар, дори в извънредна ситуация като тази, би рискувал да се измъкне, докато в апартамента им нахлува отряд от местната полиция. Ворпатрил не приличаше на страхливец. Но и изглежда не смяташе, че има причина да се страхува от тях, въпреки всички доказателства за противното. Истинска мистерия.

— По-добре да го вържем, преди действието на зашеметителя да е отслабнало съвсем — каза тя. Тялото му вече не се тресеше като преди. — Или да го зашеметим още веднъж.

Ворпатрил не се възпротиви и на връзването. Кожата му беше светла и изглеждаше нежна, затова Тедж отхвърли грапавото найлоново въже, което Риш изрови от чекмеджетата в кухнята, и вместо това извади няколко от меките си шалове, за китките поне. Но не възрази, когато Риш затегна здраво възлите.

— Това ще свърши работа за тази нощ — каза Ворпатрил, докато го връзваха. — Особено ако извадите перата — имате ли пера, между другото, защото ги предпочитам пред онова нещо с кубчетата лед, — но съм длъжен да ви уведомя, че утре заран ще се заформи проблем. На Бараяр, ако не се появя на работа, никой няма да изпадне в паника. Но на Комар е друго. Комар е част от империята вече четирийсет години и по всичко личи, че се адаптира добре, но асимилацията е започнала по най-лошия начин. Мнозина комарци още ни имат зъб. Изчезне ли бараярски войник на Комар, колегите от службата за сигурност реагират бързо и удрят здраво. Което, хм… боя се, че няма да ви хареса, ако ме проследят до вашата врата.

Тедж с неохота призна, че аргументът му е валиден.

— Някой знае ли къде си?

Риш отговори вместо него:

— Онзи, който му е дал снимката и адреса ти, знае.

— О. Да. — Тедж присви очи. — Кой ти даде снимката ми?

— Амиии… общ познат? Е, може би не твърде общ, защото не останах с впечатление, че знае много неща за теб. Но определено мислеше, че си в опасност. — Ворпатрил погледна многозначително към връзките, които го стягаха към кухненския стол, довлечен в средата на хола за тази цел. — А явно и ти си на същото мнение.

Тедж го зяпна невярващо.

— Твърдиш, че някой е изпратил тебе при мен да ме пазиш!

Мъжът, изглежда, се засегна от интонацията й.

— Защо не?

— Извън факта, че двете те обезвредихме, без дори да се изпотим? — изсмя се Риш.

— Изпотихте се, и още как. Докато ме влачехте нагоре. Аз момичета не удрям. По принцип. Е, веднъж фраснах Делия Куделка, но тогава бях на дванайсет, тя първа ме удари и много ме заболя. Майките ни бяха склонни да си затворят очите, но не и чичо Арал… наби ми в главата някои неща по въпроса, безмилостно и завинаги, това мога да кажа.

— Млъкни. Млъкни — повиши глас Риш и на свой ред потръпна конвулсивно. — Дрънка глупости. Нищо не се връзва, проклет да е.

— Да, освен ако не казва истината — бавно рече Тедж.

— И да казва истината, пак дрънка прекалено много — възрази Риш. — Вечерята ни изстива. Хайде да хапнем, пък после ще мислим какво да правим с него.

Тедж я последва неохотно в кухнята. Хвърли поглед през рамо и това извика в очите на пленника надежда, която обаче бързо се стопи безутешно. Обърнала му гръб, Тедж го чу да си мърмори:

— Мамка му, май трябваше да започна с понито…