Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Павлиш (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Посёлок, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Кир Буличов. Селцето

Руска. Първо издание

Коректор: Нели Германова

Водещ редактор на поредицата: Андрей Велков

ИК „Колибри“, София, 2012

ISBN: 978-619-150-011-6

 

Кир Булычёв

Посёлок

© Кир Булычёв

© Литературна агенция „Anthea Rights“ — Sofia

 

© Любомир Николов, Васил Велчев, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 21

 

Предпечатна подготовка: „Колибри“

Печатница „Инвестпрес“

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Валеше дъжд, примесен със сняг, сякаш зимата беше решила да се върне, затова се събраха при Старика в класната стая. Едвам се побраха. Децата седяха на пода, възрастните искаха да ги изгонят, но никой не излезе, дори и най-малките. На Олег му се струваше, че всички възрастни са си поставили една цел — да оспорят думите на Сергеев, да го изкарат лъжец или фантазьор. А самия Олег просто не го вземаха под внимание. Той не разбираше, че това се случва от суеверен страх — на всички толкова им се искаше Сергеев да е видял именно скаут, че представяха най-отчаяните аргументи против. Някои от доводите бяха даже глупави от гледна точка на Олег.

Например майка му кой знае защо каза, че това е бил автоматичен спътник, оставен още от старите изследователи.

— В атмосферата? — отвърна Сергеев. — В достатъчно гъстите й слоеве? Та нали още след първата обиколка спътникът ще изгори.

— А височината? Сигурен ли си във височината? — попита Вайткус. Той беше почервенял, беше станал по-тъмен от рижата си брада.

— Олег, повтори.

Олег повтори, сигурно за пети път, че предметът е бил тъмен, движел се е бързо и е оставил след себе си димна следа.

— Височина под десет километра — обясни Сергеев.

В стаята стана задушно, но не отвориха вратите, защото сляпата Кристина се беше простудила и кашляше.

— Не е изключено тук да има много бързи птици — рече Луиза. — Приказно бързи птици.

— Развиващи хиляда километра в час? — попита търпеливо Сергеев.

Олег се учуди на търпението му. На самия него отдавна му се искаше да се развика: „Това не е никаква птица, не е спътник, тук някъде съвсем наблизо има хора, а ние, кой знае защо, седим и си пилеем времето в празни приказки!“.

— Как мислиш, планетарен катер ли беше, или по-дребно? — попита Вайткус.

— Типичен скаут, разбираш ли, типичен скаут! — отговори Сергеев. — Нагледал съм се на тях в живота си — стотици. И сам съм ги изстрелвал.

— Значи са ни снимали? — попита Мариана.

— Не мисля — вметна Старика. — Картата на планетата е заснета от предишната експедиция, когато тук е идвал „Тест“. Това е или биоскаут, или геологически…

— Е, поне ти вярваш — откликна Сергеев.

— Иска ми се да вярвам — отвърна Старика.

— Значи, те може и да не ни забележат? — попита Мариана.

— Може и да не ни забележат — съгласи се Сергеев. — А може и да ни забележат.

— Само че е излишен такъв оптимизъм — сряза го Кристина. — Никой няма да ни забележи. За да ни забележат, трябва да ни търсят. Вие представяте ли си като каква нищожна точка изглеждаме върху тази планета? Нищожна, при това металът в нашето селце е толкова малко, че при всякакъв анализ то ще изглежда като част от гората и нейно продължение. Никой няма да ни намери.

— А може би случайно?

— Скаутите вземат проби от биосферата, въздуха, почвата, те не съставят карти — каза Старика. — Кристина е права, шансовете да ни намерят са нищожни. Не бива да забравяме и че винаги сме под облаци.

— Но те може да видят кораба — намеси се Олег. — Случва се над него да има чисто небе.

— Шансът е малко по-голям, но не кой знае колко — въздъхна Сергеев.

„Край — помисли си Олег, — те започват да се съгласяват. Успяха да убедят себе си. Сякаш така си правят услуга.“ Изведнъж му се прииска да каже на висок глас, така че всички да чуят, че ако не е бил неговият балон, те никога не биха видели скаута. Може би тази експедиция, която пускаше скаути, беше тук от половин година и дори се канеше да си тръгне. И той толкова ясно си представи кораб, подобен на „Полюс“, но друг, и как в него вървят хора, чисти и облечени с красиви мундири и скафандри, и как затварят контейнерите с образци и си казват едни на други: „Това е всичко, на тази планета няма нищо интересно освен пискливи кози и чакали“.

В стаята беше много тихо.

И в този момент се разнесе тихият глас на Казик. Казик седеше на пода заедно с дечурлигата, а Фумико лежеше с корем върху коленете му.

— А може би те вече си тръгват?

— Кой си тръгва? — попита с висок глас Кристина. — Защо реши така? Никъде не си тръгват.

Порив на вятъра запрати в покрива снежен снаряд и постройката се разтресе.

Светлината, проникваща през прозорчетата, затулени от мехурите на мустанги, беше толкова мъждива, че лицата на хората се размиваха в полумрака и не беше ясно какви са израженията им. Еднакви сиви петна.

— Трябва да отидем при тях — реши Дик. — Ако си седим тук, нищо няма да се получи. Трябва да отидем и да им кажем, че сме тук.

— Браво, Дик — похвали го Мариана и сложи ръка на рамото му.

„Глупаво! — помисли си Олег с огорчение. — Това трябваше да го кажа аз. Защо чаках да го каже Дик?“

— И къде ще отидете? — попита майката на Олег. — Може би този скаут обикаля в кръг? Може да е летял наляво, а може би надясно? Може би е трябвало да се приземи в другото полукълбо?

— А ти какво предлагаш? — попита Старика.

— Трябва да дадем някакъв сигнал.

— И какъв сигнал да дадем?

— Мислих върху това — откликна Сергеев. — Според мен положението не е толкова безнадеждно. Знаем със сигурност посоката на движение на скаута. А изхождайки от опита си, мога да предположа, че скаутите рядко обикалят в кръг. Биоскаутите се движат „в лайка“.

— Ако това е бил скаут — вметна майката на Олег.

Олег разбра, че майка му се съпротивлява не защото не вярва на Сергеев и смята всеки опит да се намери експедицията за безсмислен. Тя просто се беше изплашила, че ще изпратят Олег да я търси. Но не говореше за това, а търсеше други начини.

— Той летеше по много наклонена дъга — спомни си Сергеев. — И после се скри в облаците.

— Защо не каза по-рано! — възкликна Старика.

— Вие изобщо не искахте да ми повярвате — отговори Сергеев. — А това е подробност.

— Да, бе, подробност! — Вайткус се разсмя високо и звънко и майката на Олег се развика, за да заглуши смеха му.

— А далече ли е това? Къде е тази точка?

— Мога да покажа посоката, в която се намира базата на този скаут — отговори Сергеев и вдигна ръка.

— Югоизток — определи Старика.

— Облаците са еднообразни и измамливи — продължи Сергеев. — Освен това не мога да кажа точно какво разстояние пролетя скаутът в облаците и под тях.

— Но приблизително? — уточни Луиза.

— Няколко десетки километра. Едва ли повече.

— Е, това си е чист късмет — изтръгна се от Вайткус.

„Той никога не е ходил в гората — помисли си Олег. — Не може да си представи какво означават тук сто километра. Никой от нас все още не е ходил толкова далече, дори и Дик. Не, ходили сме, но само до кораба, в планините. А на югоизток има много труднопроходима гора. И блата. Дик някак успя да стигне до реката, преди нея са блатата.“

— Може да се сметне за късмет — съгласи се Сергеев. — Поне да се достигне дотам е реалистично.

— Трудно — рече Дик.

— Но е реалистично, нали? — в гласа на Вайткус се появи умолителна интонация. Разбираше, че самият той нямаше да достигне дотам. Щеше да се наложи да отиде Дик. И Олег.

— Те вече са отлетели — повтаряше майката на Олег. — Докато се доберете дотам, със сигурност ще отлетят.

— Не можем да пропуснем този шанс — възрази Старика. — Ако трябва, и сам ще тръгна.

— Къде ти! — поклати глава Дик. — Пътят е труден.

— Но може да се достигне. — Казик скочи на крака. — Ще направим сал.

— А блатата? — попита Дик. — Пробвал съм да се промъкна оттам.

— Ще ги заобиколим. Нали свършват?

— В края на краищата отидохме до превала — напомни Олег, защото се получаваше, че все едно ще отидат други, а не той. — А то е по-трудно.

— Пет-шест дни път — изчисли Вайткус. — Ще дойда с вас.

— Това е по-опасен път, отколкото до превала — каза Сергеев.

Навън се стъмни. Старика запали светилника и огънят започна да играе върху лицата на хората, правейки ги неприличащи на себе си и зли.

Някой се размърда зад Олег, приближи се, мека длан докосна шията му. Вайткус и Сергеев спореха за местността на югоизток, сякаш са били там. Олег се обърна, защото му се искаше това да е ръката на Мариана, но знаеше, че не е Мариана — тя имаше суха и твърда длан. Оказа се Лиз.

Тя приближи устни до самото ухо на Олег.

— Не ходи там, остани, страх ме е за теб.

Тя шепнеше, но хората бяха толкова нагъсто, че на Олег му се стори, че всички са чули тези думи и ще му се смеят. И той отдръпна глава, за да се освободи от докосването, и не каза нищо. В ушите му шумеше и той с усилие разбра, че Старика говори за сала.

— За сала са нужни греди. А за гредите трябва да се отсекат дърва. Брадвата ни е само една, трионът е по-скоро ножовка. А и не се знае ще плават ли дънерите на дървата, които растат там.

— Ако не беше реката — каза Дик, — щяхме да стигнем за пет дни.

— Може да направим мехури — реши тогава Олег. — Мехури, за да плават. Нали дечурлигата плават на мехури. Като въздушен балон, но по-малки. И ще преплаваме.

— Това е идея — оцени Стария.

— Почакайте, почакайте! — Мариана изведнъж заговори бързо, сякаш се боеше, че ще я прекъснат или някой ще се досети какво иска да каже, преди тя да го произнесе. — Олег каза, че мехурите са като въздушен балон. Но ние изобщо няма нужда да преплаваме реката и да вървим сред блатата. Та нали имаме балон!

— Балонът! — чу гласа си Олег. — А ние си седим и дрънкаме…

— А как тогава ще летим до кораба? — попита Сергеев.

— Защо? — учуди се Олег. — Сега вече корабът не ни е нужен.

После настана всеобща глъчка, всички се прекъсваха, Защото балонът беше прекрасен изход от положението и срещата с тази неведома експедиция, която изстрелваше скаути, стана реална и лесна. Сядаш в балона и долиташ за един ден, че и по-бързо. Някой обясняваше, че ветровете тук са непостоянни, ако се затопли през нощта и падне роса, вятърът непременно ще е южен. Дори майката на Олег изведнъж се успокои й започна да му говори на ухото да се облече по-топло. Но в този момент Кристина Застена и каза, че й е задушно, че й е лошо, и поиска да я отведат вкъщи. А Лиз помоли Олег да й помогне, защото тя нямало да се справи сама.

На Олег не му се искаше да тръгва, защото сега щеше да се обсъжда най-важното, касаещо именно него.

За щастие Сергеев веднага се изправи.

— Почивка — обяви той. — Така или иначе, няма какво да се диша. Предлагам всички да вечерят, а след това ще продължим разговора. Ще сложим децата да спят и ще поговорим още. Все пак нещата са много сериозни.

Олег не разбираше защо всичко е толкова сериозно, но беше благодарен на Сергеев за прекъсването на разговора.

Поведоха Кристина към дома й; Лиз изобщо не помагаше на Олег, а просто вървеше до него. Пък и помощта й не му беше нужна, Кристина беше лека, съвсем безплътна, можеше да я отнесе и на ръце.

— Мечтая си — говореше Кристина, — сякаш се намирам в сладък кошмар. Нима най-накрая ще видя истински хора? Предполагам, че веднага ще излекуват слепотата ми, може би даже още тук, в базата. Та това не е сложна операция, нали?

— Разбира се, че ще ви излекуват — съгласи се Олег. Той през цялото време усещаше погледа на Лиз.

— Домъчняло ми е за теб — обади се Лиз. — Изобщо не наминаваш през нас.

— А на кого сме му дотрябвали? — запя тъжната си песен Кристина. — Дори и да ме излекуват, никой вече няма да ми върне младостта. Никога. И може би е по-добре да не проглеждам отново — що за радост е да видиш в огледалото изрод и развалина?

Но Олег не вярваше, че тя наистина си мисли такива неща. Тя със сигурност смяташе, че ще й върнат и младостта. Та нали за двайсет години в Галактиката нещата може толкова да са се променили, че хората да са престанали да умират. Ако хората имат много места, на които да живеят — нали има толкова много свободни планети, — то за всеки ще има достатъчно място. Природата — той беше научил това още от уроците на Старика — планираше живота на човека от гледна точка на защитата срещу загиването на вида. При всеки биологичен вид действа един и същ закон — продължителността на живота на един индивид трябва да бъде такава, че той да успее да даде потомство и по възможност да му помогне да оцелее. Рибите, които хвърлят хайвер, могат да умрат веднага, защото хайверът е страшно много. За млекопитаещите вече е важно да откърмят децата си и може би даже да откърмят няколко плода, за да се увеличава видът. И хората някога са живеели по двайсет-трийсет години. А после са започнали да мамят природата — ето тогава човекът е станал цивилизован. После човекът се е избавил от много болести и сега живее по сто години. Значи, в това също има някакъв смисъл? Старика, когато Олег започна да му развива същата тази идея, му каза, че е стихиен детерминист. Олег не възрази. Той вече твърдо беше решил, че е прав. Прав в това, че човек не живее сто години по случайност — това е необходимо на природата. Тя иска да разсели човека из Галактиката, на всички тези планети, които нямат собствен разумен живот. А за целта са нужни милиарди хора. И възрастните са необходими, защото притежават опит и мъдрост. И те са нужни на новите планети може би дори повече, отколкото на Земята. Без Старика или Томас селото отдавна би загинало или би подивяло. Може би хората ще открият вечната младост. И безсмъртието. Но това ще означава, че им предстои да избършат още един скок — до другите галактики.

— Наминавай — повтори Лиз и Олег осъзна, че тя казва това през цялото време, еднообразно и търпеливо. — Ще те чакам. Когато всички легнат да спят, идвай при мен. Кристина ще си трае.

— Няма да си трая — намеси се Кристина. — Вие ще ми пречите. Още сте деца, рано ви е да мислите за такива неща.

— Ние за нищо не си мислим — каза Олег.

Приближиха се към къщата, Олег остави Кристина.

— Лиз, заведи я вътре, че аз трябва да тръгвам.

— Ще те чакам — повтори Лиз. — Винаги ще те чакам.

— Лека нощ.

Той не се заслушваше особено в думите й и му беше странно, че Лиз може точно сега да говори така; той не разбираше, че Лиз е много уплашена — ето, сега той отново ще замине или ще отлети и тя пак ще трябва да го чака, без да знае дали ще се върне, или не. А тя не можеше да направи нищо, през цялото време си мислеше за Олег и дори нощем излизаше от колибата, отиваше при къщата му и стоеше до тънката стена, за да слуша как той късно вечер разговаря със Старика или с майка си. И после тя слушаше как той спи и се бореше с изгарящото желание да влезе тихичко в дома му, да легне и да го прегърне, топличък и послушен.

А Олег се върна при Сергеев, където вече бяха Старика и Вайткус. Един вид съветът на селцето. Не бяха повикали Олег, но нямаше да го изгонят, я. В селцето се беше получило така, че всеки решаваше сам дали да присъства на съветите, или не. И сега Дик беше отишъл да спи, макар че разговорът засягаше и него, Мариана беше в къщата, както и Линда — те живееха там, много ясно, че нямаше къде да се дянат. И още там беше и Казик, само че не бе влязъл, а стоеше на улицата, трепереше до стената и слушаше. Олег му кимна:

— Влизай, какво толкова.

Но Казик само махна с ръка. Той знаеше по-добре какво му е позволено да прави и какво — не.

— Нали може да поседя? — попита Олег на влизане в стаята.

Никой не отговори, но и никой не възрази. Сергеев правеше нещо като обобщение на нещата, които беше говорил по-рано:

— Така че си държа на мнението. Приоритетите трябва да си останат същите.

Всички мълчаха.

„Какви са приоритетите?“ — помисли си Олег. Налагаше се да изчака. Ей сега някой щеше да отговори и всичко щеше да стане ясно.

— Сергеев е прав — заключи Старика. Той вдигна с единствената си ръка чашата с чай и отпи.

Мариана сложи чаша и пред Олег.

— Вечният проблем — продължи Старика. — Дивото и питомното. Не можем да твърдим със сигурност дали има експедиция, или Сергеев и Олег са станали жертва на оптическа измама.

— Не — възрази Олег.

— Не ме прекъсвай. Не знаем дали скаутът се е спускал в тази посока за вземане на проба. Не знаем дали експедицията се кани да отпътува, та нали не е изключено това да е автоматична станция. Нищо не знаем. Значи, трябва да гоним дивото. Разбира се, възможността да срещнем тук хора е съблазнителна. Като светла мечта е. Но се боя, че аритметиката е против нас. Затова пък имаме питомното в ръцете си — „Полюс“. Той е достижим. Олег, надявам се, не си е губил времето през зимата. Аз го проверявах, а и ти също, Сергеев. Разбира се, знанията му са недостатъчно, но са солидни. И има надежда, че двамата с него ще можете да направите нещо с предавателя. Това е всичко.

Старика се зае да пие чай и Олег изобщо не разбра накъде биеше той. Не трябва да се лети и да се търси експедицията?

— Но това не беше оптическа измама — намеси се Олег. — Сигурен съм.

— Освен поговорката за дивото и питомното я има и задачата за козата, зелката и вълка[1] — обади се Вайткус.

Олег я знаеше. Но пак не разбра за какво намеква Вайткус. Останалите разбраха. Сергеев се усмихна и погледна Олег.

— Обяснете! — помоли Олег. — Само със загадки говорите.

— Това не е загадка, а задача.

Мариана седеше до Олег и той виждаше отсечения й профил. Профилът беше много красив и Олег не се загледа в него, за да не пропусне думите на Сергеев.

— Трябва да се лети към експедицията, нали?

— Разбира се, че трябва. И то с въздушен балон — съгласи се Олег.

— Засега всички сме съгласни. По-нататък: кой да лети?

— Аз ще полетя — отвърна Олег. — Мога с Мариана. Мога и с Дик. Имаме опит.

— А ние мислим, че ти не бива да летиш.

— Как така?

— Много просто. Току-що чу поговорката за дивото и питомното. Селцето ни е много малко и хората в него също са малко. И за да оцелеем, трябва да поемаме минимални рискове.

— Не разбирам.

— На теб ти предстои да отидеш до „Полюс“. Задължително е. И трябва да стане скоро. Лятото вече започва.

— Ще отлетим за експедицията, и ако там няма никого, ще се върнем и ще полетим към „Полюс“. Всичко е много просто.

— Въобще не е просто! — почти се развика Старика и даже удари с юмрук по масата така, че чашата му се плъзна към ръба и Мариана едвам успя да я хване. — Не знаем колко ще продължи полетът до експедицията. Не знаем къде се намира тя, нищо не знаем! В най-добрия случай можем да се надяваме, че балонът ще пренесе хората през реката и блатата. Не вярвам, че в тези гори балонът може да се приземи и да излети отново. Най-вероятно ще се наложи той да бъде изоставен. И трябва да сме подготвени за това, че походът към хората ще отнеме много време.

Олег чу движение при вратата. Оказа се, че Казик тихичко е влязъл — не беше успял да превъзмогне любопитството си, а може би и беше измръзнал навън. И стоеше до вратата. Неподвижно като дърво.

— А до кораба може да се достигне — продължаваше Старика. — Знаем пътя, добре облечени сме, това пътешествие е трудно, но не е нещо извънредно. И ти си нужен за него. Ще можеш да отидеш дотам със Сергеев. Ясно ли е всичко?

— А кой тогава ще полети на моя балон? — попита Олег, неволно поставяйки ударението върху думата „моя“.

— Това е наш общ балон — поправи го Мариана, сякаш се беше обидила.

— С балона ще полетят Мариана и Дик — отговори Старика. — Те могат да се оправят в гората най-добре от всички.

— И аз — тихо добави Казик.

— Лягай да спиш, Казик — нареди Вайткус. — Вече е късно.

Казик остана да стои до вратата и в неподвижната му поза имаше такава упоритост, че Вайткус се направи, че вече не забелязва детето.

— И какво се получава — започна Олег разгневено, — аз изпитвам балона, аз умея да летя с него най-добре от всички. Трябва да летя с него към кораба и ми го вземат?

— А ти как би постъпил на наше място? — попита Старика. — Ако мислеше не само за себе си, но и за цялото селце?

— Бих отменил този полет към скаута. Там няма никакъв скаут.

— Ето — усмихна се Сергеев. — Явно привързване.

— Тогава ще полетя заедно с Мариана. А към кораба ще тръгне Сергеев. Той също знае много за радиостанцията.

Олег осъзна, че не може да допусне Мариана да полети без него с Дик толкова надалече — към блатата, към реката, а той да седи тук и да чака лятото. И затова се хвърли в още едно настъпление.

— Защо мислите, че балонът не може да се спусне и после отново да се издигне? Ще отлетим и ще се върнем. В краен случай ще се върнем без балона. И ще направим нов. Поплювко ще помогне, ще уловим и още мустанги.

— Мустангите мигрират до есента — напомни му тихо Казик. — Няма да има повече мустанги.

— Е, това не е чак толкова важно — раздразнено махна с ръка Олег. — Така или иначе, ще смогнем за кораба. Лятото е дълго.

Никой не възрази. Всички мълчаха и никой не го поглеждаше. Старика допиваше чая си, Вайткус въртеше брадата си, сякаш сплиташе плитка, а Сергеев извади ножчето си и започна да чегърта трески от плота на масата.

Олег млъкна и му се стори, че всички са съгласни с него. Мълчат, значи са съгласни, значи ги е убедил. А после заговори Мариана.

— Решението им е правилно — рече тя. — Само че ги е страх да произнесат на глас онова, което трябва да кажат.

— Какво? — Олег се учуди на думите й. Всички очевидно знаеха нещо, което той не знаеше. — Какво?

— Това, че ние, които ще отидем при скаута, може и да не се върнем. Да не се върнем дълго време или завинаги. Така че ти трябва да останеш и да отидеш до кораба.

— Ти си се побъркала! — развика се Олег. — Как можеш да говориш такива работи!

А възрастните мълчаха, защото бяха съгласни с Мариана и още от самото начало допускаха злодейската, непростима мисъл, че Мариана може и да не се върне.

— Това е толкова очевидно — завърши Мариана. — Искаш ли чай?

— Въобще не искам да разговарям повече с вас! — изкрещя Олег и се хвърли към вратата.

Казик едвам успя да отскочи встрани.

Олег пробяга няколко крачки по улицата, нагази в студена локва. Тръгна по-бавно по калния път. Под краката му хрущеше тънък лед. Олег не забелязваше студа.

Спря се при оградата, загледан в тъмната гора, из която се носеха бързи сини светулки, чу как изскърца стъпалото пред къщата на Сергеев, как излязоха Вайткус и Старика. Чу тихия глас на Вайткус:

— Какво му стана? Да не му дожаля за балона?

— Това също — отвърна Старика. — Но има и друга причина.

Ала Олег не чу каква е тази причина, защото Старика довърши фразата шепнешком.

— Странно — провлачи Вайткус, — навярно си прав, а аз не забелязвам очевидни неща. Та те пораснаха, почти възрастни са. И неща, които на Земята са очевидни и естествени, тук някак остават извън полезрението.

— И на мен ми е жал за момчето.

— Но не виждам друг изход.

— Олег също ще разбере — повиши глас Старика и Олег с озлобление си помисли, че Старика нарочно го е казал, защото знае, че Олег ги слуша. Прииска му се да им извика в отговор: „Нищо подобно! Не искам да разбирам!“.

После Старика и Вайткус си казаха довиждане и си тръгнаха.

Изскърца врата. От къщата на Сергеев излезе още някой. Олег си каза, че сигурно той самият идва да го уговаря, но се надяваше да не е прав.

— Олег… — чу се гласът на Мариана.

Олег беше готов да откликне, радваше се, че Мариана го търси. Но кой знае защо, не се обади. Навярно и самият той не можеше да обясни причината. Не, можеше — сега тя щеше да започне да го уговаря, също като останалите. Тя е съгласна да лети на неговия балон, съгласна е Олег да остане тук. Но нали от всички хора на света именно тя би трябвало да разбира, че не бива да се слушат предпазливите старци. Тях винаги ги е страх. Страх ги е да не умрат тук, страх ги е да рискуват, тях изобщо не ги интересува какво чувства Олег, какво иска, те ще са доволни и да го хвърлят в яма, ако от тяхна гледна точка това е изгодно за селцето. А какво значи нещо да е изгодно за селцето? Та нали те мислят за себе си, всеки мисли за себе си. Изгодно за селцето — това са празни приказки. Навярно онези хора на Земята, които са започвали войните, също са говорели за изгода за селцата си. Трябва да плюе на всичко, да не им обръща внимание. По изгрев-слънце ще се качи сам на балона и ще отлети. Знае посоката. Ще отлети сам дотам, ще намери експедицията. А всъщност какво му пречи да отлети по изгрев-слънце? Къде е балонът?

Балонът беше под навеса. Нямаше да може да го измъкне сам.

Олег реши да опита, докато всички спят. В този момент не мислеше за вятъра, за това, че някой трябваше да отвърже балона. Обърна се и побягна към хамбара. Цялата нощ беше пред него.

Тогава Мариана, която така и не си беше тръгнала, защото беше сигурна, че Олег е някъде наблизо, го забеляза. Тя не го повика, а се приближи към навеса.

— Какво искаш да направиш? — попита тя шепнешком.

Олег трепна.

— Ти какво?

Той също шепнеше.

Мариана не се беше облякла, преди да излезе навън, под мокрия сняг косите й се бяха слепнали, увиснали на къси кичури.

— Притеснявах се къде се дяна.

— Иди да спиш. Ще се оправя сам.

— Искаш да отлетиш сам. Това е глупаво.

— Аз съм най-глупавият в селцето — кимна Олег. — Вие всичките сте умни, а аз съм глупак. Затова ще седя тук и ще чакам.

— Та нали ти през цялата зима учи! От теб зависи толкова много.

— Ако знаех как ще приключи всичко, изобщо нямаше да уча.

— Обичам те, защото си най-умният.

— Никой не ме обича, просто искат да ме използват като машина. И никой не се интересува от това какво мисля аз самият.

— Не се бой за мен. Ще полетя с Дик. Нали знаеш, че нищо няма да се случи?

— Ако нищо няма да се случи, значи, трябва да летим заедно.

— А ако се случи?

— Тогава пък още повече.

— Олег, не бива. Бунтуваш се, защото те са прави. И ти знаеш, че са прави. Докато ние летим нататък, ти ще се подготвяш за похода.

— Ако има експедиция, моят поход няма да е нужен никому. Това е заблуда.

— Не, това са мислите на възрастни хора.

— Те мислят само за себе си.

— Това е глупаво. И е странно да го чуя от теб, Олег. Те мислят по същия начин като мен. За децата, които вече порастват и трябва да се върнат у домата да учат. За старите, които трябва да живеят. И за теб също.

— Тогава ти ще дойдеш с мен в планините.

— А кой ще полети?

— Дик и Казик. Те ще се справят.

— Повече да не съм чула това. Иначе вече не те познавам. Как не те е срам да ме връзваш за себе си, за да съм до теб! Защо? За да те гледам? За целта си имаш майка вкъщи.

— Те ще се справят без теб.

— Аз познавам всички растения и лекарства. Нужна съм им.

— Нужна си на мен.

— Защо?

— Знаеш. Защото те обичам.

Изскърца врата, сякаш току до тях.

— Това е татко — каза Мариана. — Да идем да спим. И ако наистина ме обичаш, както казваш, тогава всичко ще разбереш.

Тъмната фигура на Сергеев се приближаваше, чернееше се през редкия снежец.

Мариана подръпна Олег за ръката към къщите. И той тръгна.

В главата му беше такава каша, че самият той не знаеше какво мисли.

— Вече бях започнал да се безпокоя — каза Сергеев.

— Разговаряхме, татко.

— Е, добре. — Сергеев положи тежката си ръка върху рамото на Олег. — Аз също бих се разстроил на твое място. Разбирам те. Но и ти ни разбери, Олег. Много ни е трудно. През всичките тези години живеем редом със смъртта. Твърде си млад, за да го усещаш така, както го усещаме ние. Мислиш ли, че не ме е страх да пусна Марианка? Мислиш ли, че не ме беше страх и миналата година? Помисли върху това, моля те.

 

 

На следващия ден започнаха да подготвят балона за далечното пътешествие. Олег три пъти се издига с Дик и Мариана, а веднъж с тях се качи и Казик. Никой не искаше да пуска Казик, но после се примириха с това, че не могат да го спрат. Той така или иначе щеше да полети. А Дик и Мариана не възразяваха — Казик не беше в тежест.

Когато Олег се издигна с Дик, му показа как да разпалва огъня в горелката и как да изхвърля баласта. Дик беше мълчалив и послушен, във въздуха той губеше увереността си. Двамата почти не разговаряха.

После се качиха над облаците. Този път се наложи да се издигат доста по-продължително — изглеждаше, че облаците нямат край, а върху балона започна да проблясва лед. Олег искаше да се връщат обратно, но после реши да потърпи още малко, защото се бяха уговорили при всяко излитане да се старае да вдигне балона над облаците, като първия ден, с надеждата да види скаута.

Но при първите две издигания не видяха скаута.

Олег погледна Дик. През целия си живот беше свикнал да му отстъпва първенството — в гората, в селцето. Защото Дик беше по-силен и по-ловък. Наистина имаше случай на кораба, когато Олег се оказа по-силен от Дик. Но това се случи отдавна и вече беше забравено. Ала сега, като гледаше как пръстите на Дик конвулсивно са се вкопчили в коша, Олег отново почувства превъзходство. И се отказа да спуска балона. Виж, ако Дик го помолеше да се спуснат, тогава щеше да се съгласи. Но Дик мълчеше и кокалчетата на пръстите му бяха съвсем побелели. Неясно дали от студ, или от напрежение.

А облаците все не свършваха. Наоколо беше сива мътилка. Нямаше вятър, не можеше и да има, защото балонът се движеше заедно с вятъра, но студът мъчеше ужасно.

„Трябва да се спускаме — помисли си Олег, без да откъсва поглед от пръстите на Дик. — Може да ни занесе надалече.“

Дик вдигна глава, сякаш се надяваше да види, че облаците свършват. И внезапно попита:

— А може би не се издигаме?

— Не, издигаме се — отвърна Олег, макар че вече не беше сигурен и за всеки случай изхвърли последното чувалче с пясък.

Балонът се раздвижи.

Дик отново замълча.

Тогава Олег посегна към горелката, за да намали пламъка. И в този момент видя, че облаците свършват и през тях прозира небето.

Останаха за кратко отгоре, под небето, защото бяха доста поомръзнали и беше минало много време от излитането. Но Олег беше почти щастлив. Трудно му беше да обясни защо. Може би заради това, че все пак достигнаха небето.

— Хубав балон си направил — каза Дик.

Олег му беше благодарен за похвалата. Ако не беше тя, не би се осмелил да изрече следващите думи.

— Слушай, Дик, трябва да ти кажа нещо важно.

— На мен?

— Само че не се смей. Аз обичам Мариана.

— Марианка? Обичаш я? — Дик не разбра веднага какво означават тези думи. — В какъв смисъл?

— В истинския, като в романите. Искам да се оженя за нея.

Дик изхъмка. Не знаеше какво да каже.

— Много те моля да се грижиш за нея, става ли? Все пак тя е момиче, нали разбираш?

— Глупак! — подхвърли Дик. — Какво ще се промени? Да не взема да я нося на ръце? В гората всички са равни.

— Разбирам. Но все пак те моля.

— Нека тя да остане — предложи Дик. — Ще отлетим двамата с Казик.

— Не, тя ще полети. Не можеш да я разубедиш.

Дик не отговори нищо. Той като че ли беше недоволен от думите на Олег. Или поне никак не им се зарадва.

— Сигурно днес няма да видим скаута — реши Олег. — Ще започна спускане, че ще замръзнем.

Той намали огъня и балонът се потопи във вътрешността на облаците.

Дик мълчеше.

Така и се спуснаха, без да разменят нито дума. Чак когато облаците свършиха и започна да се вижда земята, Олег рече:

— Не казвай на никого.

— Че кой се интересува? — отговори Дик, мислейки си за свои неща.

Под тях беше рядка гора. Вятърът ги беше отнесъл доста надалече, за щастие — на север, където имаше обширна пустош. Именно в пустошта се приземиха. Някога, преди цяла вечност, бяха минали оттук с Томас на път за кораба.

Надигна се вятър, балонът започна да се влачи по Земята и двамата доста се умориха, докато се опитваха да го укротят.

— Опасявам се, че е за еднократно ползване — каза Дик, когато двамата, дяволски уморени, седнаха на земята и заразмахваха ръце, за да разгонят мушиците. — Трудно ще е да излети отново от гората.

— Ще е по-добре да се върнете обратно на него — каза Олег. — Затова и помолих да ми разрешат да летя с вас. По-добре мога да го управлявам.

— Не е толкова трудно — отвърна Дик. — Ти също се научи скоро.

Чуха се викове — от селцето тичаха децата начело с Казик. Бяха видели как вятърът е отнесъл балона към пустошта.

 

 

Колкото и да бързаха, изминаха още десет дни, преди балонът да се издигне в небето и да полети на югоизток. Последните четири дни чакаха да задуха вятър.

Аеронавтите — така ги нарече Старика — бяха облечени много топло; донесоха им всички топли дрехи, защото горе беше много студено.

В тези дни Олег много се уморяваше — всеки ден трябваше да приготвя балона, да го пуска, да се издига, после да го мъкне обратно и да го ремонтира, а освен това Сергеев го караше да продължава да учи радиотехника. И той учеше. Може би целта беше Олег да разбере важността на работата си и да мисли по-малко за това, че не са му позволили да полети. Мариана също беше заета. С храната нещата бяха зле, защото лятото едва започваше, а снегът още не се беше стопил навсякъде, почти нямаше гъби, а старите запаси бяха към края си, в селцето и без това не си дояждаха. Мариана ходи на три пъти в гората с Казик и Фумико на познати й отпреди места. Търсиха колонии от млади гъби, които засега се спотайваха в почвата и можеха да бъдат открити само по миризмата и по писукането на дребните мушици.

В селцето цареше суматоха, всички бързаха нанякъде, за всеки се намираше работа и се създаваше усещането, че ще отлетят не само трима души, а сякаш всички събираха багажа си и се готвеха за тръгване. Може би наистина всички бяха в такова настроение. Дори козата почувства това — тя ситнеше подир хората, едва не събори къщата на Кристина. Козелът вече не се появяваше и козата напразно ходеше при оградата и го викаше. Тя не знаеше, а и никога нямаше да узнае, че добрият козел беше убит от Павлиш, но това беше далече оттук, а и никой в селцето не познаваше Павлиш.

Олег и Мариана, разбира се, се виждаха и разговаряха, но някак си се получаваше неловко да се уединяват, през цялото време бяха пред очите на всички, Олег даже не можа нито веднъж да отиде с нея в гората. Едва последната вечер преди полета Олег намери Мариана под навеса, където тя преглеждаше зърната, за да вземе със себе си онези, които не бяха прогнили. Той чак се учуди, че тя е сама. През този ден се бяха издигали на балона, но в компанията на Дик — пред него те не си говореха нищо. Мариана не знаеше, че Олег е казал на Дик за своята любов, а сега съжалява и даже недоумява как е могъл така да се изтърве.

— Не си ли уморена? — попита Олег.

— Не — отвърна Мариана. — На теб ти е по-трудно.

— Нищо. А какво ти е отношението към мен?

— Същото. Съвсем същото.

Той се приближи още повече. Тя стоеше на колене и не се изправи, но престана да пробира зърната, замръзна. Олег протегна ръка, Мариана вдигна глава и го загледа внимателно. Ръката му докосна лицето й. Бузата й беше гореща. Усещането беше като при удар — всичко застина, сърцето се сви под ребрата му.

И в този момент Мариана леко и неусетно се отдръпна. Оказа се, че под навеса е влязла дебелата Луиза, която влачеше кошница със сушени гъби, остатък от есенния урожай. Те също трябваше да се сортират.

 

 

На другата сутрин духаше вятър от север. Не валеше. Олег започна да надува балона. Казик беше в коша, той събираше чувалчетата с пясък, за да не пречат — в коша беше тясно за трима. Казик предпочиташе да не се отдалечава — боеше се, че може да го забравят. После дойде Дик, носейки торбата с припасите. Провери арбалета си, изпробва запалката.

Сергеев му беше дал своята запалка — тя беше най-хубавата в селцето, винаги пускаше искра, дори и в най-лошото време, беше с вдигащо се капаче.

— Слушай — помоли се Олег на Сергеев, — може би все пак да полетя, а?

Сергеев не отговори. Олег и не очакваше отговор.

Старика караше аеронавтите да побързат, защото вятърът можеше да промени посоката си. Освен това, когато бързаш, остава по-малко време за вълнения.

По пладне на поляната се събра цялото селце. Само Лиз и Кристина не дойдоха. Кристина пак боледуваше, а Лиз обичаше да си стои вкъщи.

Олег беше застанал до коша.

Мариана гледаше в Олег, но тя беше далече, от другата страна на коша. Олег обиколи, за да провери дали всичко е наред. Двамата с Мариана стояха един до друг, разделени от плетената мрежа. Но не се докосваха. Наоколо имаше твърде много хора.

— По-скоро се връщайте! — каза Олег. — Ако не си дойдете след седмица, тръгвам да ви търся.

— Не. Чакай ни, но никъде не ходи. Ще се върнем. Може да не е много скоро.

— Внимание! — извика Сергеев. — Къде е Олег? Време е за излитане.

Олег не искаше да чува тази думи, на Мариана му нареди:

— Тръгвай!

И той побягна към въжето — отговаряше за него.

Останалите започнаха да отвързват ремъците, които държаха балона.

Балонът се дърпаше нагоре. Беше надут, надменен и много важен. Сякаш разбираше какво очакват от него.

После започна да се издига, доста рязко — Вайткус помагаше на Олег да отпуска въжето. Мариана се премести от тази страна на коша, откъдето можеха да я виждат, погледна баща си и му помаха с ръка.

Въжето се обтегна, котвата излезе от земята и Олег едвам успя да приседне, защото котвата за малко да го закачи.

— Дърпай! — извика той. — Дърпай въжето!

Балонът, подхванат от вятъра, бързо се понесе към гората. Никога досега не беше летял толкова бързо, но над гората вятърът явно отслабна и балонът увисна, даже започна да се спуска. Олег виждаше как се поклащат черните глави над ръба на коша. Дик усили огъня. Балонът тръгна нататък и само след минута се скри зад гората, в онази сива ивица, която разделяше върховете на дърветата и сивите облаци.

— Това е — обърна се Сергеев към Олег. — Осиротяхме двамата с теб.

 

 

Когато Павлиш се събуди, още беше съвсем тъмно. Той не съобрази веднага къде се намира, а след като се досети и се разстрои заради това, се опита да разбере какво го е събудило. После чу плач и осъзна, че това е Клавдия. Тя понякога плачеше или говореше насън, дори крещеше. Но след това на сутринта не помнеше нищо.

Ако Павлиш имаше свободата да се премести в лабораторията, щеше да го е направил още преди седмица. Даже се опита да повдигне този въпрос, макар и да се опасяваше, че ще засегне чувствата на Клавдия, но тя със студен тон, сякаш беше предвидила подобна възможност и бе подготвила отговора си предварително, обясни, че лабораторията не е достатъчно стерилизирана. Тя буквално бе задръстена с бактерии и вируси, които Павлиш домъкваше отвън. Виж, ако Павлиш се заемеше с почистването на тунела между лабораторията и станцията, това би било много по-добре и по-полезно.

Тя по никакъв начин не показа, че молбата му да се премести я е засегнала. Дори не го попита защо иска да живее в лабораторията.

Разбира се, причината за това желание на Павлиш не бяха нощните кошмари на Клавдия. Или поне те не бяха на първо място. Ако планетата се беше оказала не толкова зловеща и негостоприемна, ако човек можеше спокойно да ходи по нея и да се уморява от това ходене, да се подхранва с нови впечатления, той не би усещал затвореността и теснотата на жилищния отсек. Съвсем неотдавна Павлиш мечтаеше да се измъкне от кораба, който му беше дотегнал за месеците полет, мечтаеше да се пресели под небето на новия свят. А сега корабът му изглеждаше просторен, спокоен и уютен. Там можеше да се натопи в басейна, да поседи с приятен събеседник в оранжерията, да посвири в каюткомпанията…

А тази планета не само че не ги допускаше до себе си, но и протягаше злобните си пръсти във вътрешността на станцията. Ето например тази оранжева плесен, която се залепи за скафандъра — водата от душа не я отмиваше. Павлиш я чегърташе с помощта на достиженията на химията. Плесента не само че се съпротивляваше, но и когато Павлиш се изхитри да я докосне с показалеца си, го изгори. Сега изгореният пръст беше омотан с лейкопласт и му се наложи да излъже Клавдия, че се е порязал — тя не би му простила подобно лекомислие, и с право.

Впрочем не се случваше нищо особено. Планета като планета, експедиция като експедиция. Толкова банална, че Павлиш имаше възможност да мисли за изгорения си пръст. Планетата не можеше да се нарече и особено агресивна — с изключение на сблъсъка с чудовището, завършил зле за местния обитател, нямаше нито едно сериозно произшествие. И не само защото Клавдия бдеше да се спазва редът. Сали и Павлиш също не бяха деца и знаеха, че в Африка е опасно да се разхождаш без мама и тате. А с емоциите можеше да се справи човек. Трябваше да се организира голямо пътешествие — то беше предвидено в плана на изследванията. Да се седне във всъдехода и да се види как живее този свят извън поляната. Още повече че етапът с изстрелването на скаутите вече беше приключил, налице бяха някои интересни резултати, макар че не бяха успели да открият нищо необичайно. Засега. Всичко беше като в археологическа експедиция, където се откриват множество отломки от керамика или ръждиви пирони, представляващи голям интерес за науката, но не и за обикновените хора. В музея те минават равнодушно покрай витрините с накрайници на копия и слепени глинени гърнета. Иска им се да видят приказната красота на статуя или златна диадема. Всеки археолог ще ви докаже, че диадемите не са целта на археологията; нейната цел е да намери колкото се може повече гърнета и мъниста, за да определи пътищата на миграция и равнището на материалната култура. Но можете да сте сигурни, че археологът лицемерничи. Дълбоко в сърцето си той мечтае за диадема, за неочакван блясък в черната почва, за онази рядка сензация, презрението към която стои в основата на надменността на археолозите.

Една биологически активна планета не можеше да не таи в себе си диадеми. Но това не означаваше, че диадемата ще се падне точно на Павлиш. Късчето от планетата, което постепенно се разкриваше пред него, беше нищожно малко в сравнение с целия този свят и щяха да са необходими още доста експедиции и доста Павлишевци, за да може да се твърди, че планетата е повече или по-малко изследвана и разбрана.

Павлиш си признаваше, че нито притежава познания за планетата, нито я разбира. Но интуицията му постоянно го предупреждаваше да се пази от тази планета, а Павлиш беше свикнал да се доверява на интуицията си.

Той подготвяше всъдехода за пътуване, когато в служебния купол дойде Сали. Тя искаше да тръгне с Павлиш, но Клавдия не я пускаше, защото самата тя се нуждаеше от помощница. Беше обещала да вземе Сали със себе си на другия ден до любопитните оголени скали на другия бряг на езерото, открити от геоскаутите.

— Ако ви попаднат цветя — помоли Сали, — истински цветя, донесете ми мъъъничко букетче.

— А Клавдия?

— Тук няма по-страшни зверове от котки.

— Полека-лека започвам да мисля, че тя е права.

— Вие? Неукротимият бунтар?

— Всичко това е игра, Сали. Ето, вчера ме заболя стомахът…

— Всичко е ясно, може да не продължавате — каза Сали. — Преди три дни ме тресеше, бях понастинала. И започнах да подозирам тази коварна планета, че е успяла да прониже с бацилите си непроницаемите ни стени.

— За съжаление, старинните мечти за това, че някъде ще срещнем невероятни форми на живот, засега не са се сбъднали. Законите на природата са еднообразни. Същият комплект хромозоми и зад външната екзотичност се крият същите признаци на живот. И почти навсякъде се откриват микроорганизми, способни да виреят отлично в човека.

— Сали, свободна ли си? — разнесе се гласът на Клавдия.

Двамата я чуха.

— Идвам — отвърна Сали.

„Човек може да си помисли, че Клавдия ревнува!“ — едва не произнесе на глас Павлиш.

Павлиш изкара всъдехода от купола и пое по брега на езерото, за да не навлиза в гората. Караше, без да бърза, оглеждаше се встрани, камерите жужаха тихо, анализаторите пощракваха — всъдеходът се трудеше честно, без да обръща внимание на пасажера си. На Павлиш му се искаше да намери истински цветя, макар и да разбираше, че едва ли ще му попаднат тук — на планетата все още имаше малък брой висши растения, Павлиш не беше срещал и насекоми, способни да ги опрашват.

Денят беше топъл, напичаше, беше останал сняг само в глъбините на гората. Земята се беше напоила с вода и гората наоколо за последните дни беше забележимо оживяла — започваше дългото сумрачно лято. Павлиш нямаше да види повече сняг тук — щяха да си тръгнат, преди да настъпи средата на лятото. Впрочем той непременно щеше да полети до планините, където имаше ледници и вечни снегове. Жалко, че бяха избрали мястото за работа в този мрачен край — по̀ на юг, към океана, където беше пустинята, климатът беше доста по-сух…

Вниманието на Павлиш беше привлечено от странно зрелище. Той даже спря машината, за да погледа огромните насекоми, които, колкото и да беше странно, приличаха по нещо на коне и чийто рояк явно отиваше на водопой и неочаквано се беше натъкнал на всъдехода. Насекомите застинаха за миг и веднага върху гърбовете им започнаха да растат прозрачни мехури, проблясващи и преливащи се във всички цветове на дъгата. Роякът хукна да бяга покрай брега, а мехурите станаха по-големи от самите чудовища, достигайки три метра в диаметър. Всяка крачка на бегълците се превръщаше в бавен скок с дължина няколко метра — насекомите сякаш се рееха над земята. В този противоестествен бяг имаше екзотична грациозност. После целият рояк зави към езерото и се хвърли във водата. Само мехурите и тесните черни глави с бели очища се подаваха над водата.

Роякът не успя да отплува много далече. Внезапно водата пред най-предните насекоми закипя и към най-близкия проблясващ мехур се метна змийска глава с раззината, пълна със зъби паст. Мехурът се пръсна и черната муцуна потъна под водата заедно със змийската глава. Останалите плувци рязко завиха към брега.

Павлиш провери работят ли камерите — струваше си да превърти тази сцена вечерта, след като се прибере. Клавдия ще каже нещо банално, от типа на „жестока борба за съществуване“. Сали ще бъде смаяна, може би дори ще съчувства на тези мехури, а може би ще види в случката нещо забавно, макар че едва ли — какво забавно може да има в този лишен от хумор свят?

Павлиш продължи да кара по-нататък по брега, размишлявайки, че именно чувството за хумор трябва да бъде критерий за цивилизоваността на един свят. Понякога може да се засмее и маймуната, но е нужна достатъчно развита реч, за да разказваш и да виждаш ухилените лица на събеседниците си. Тук просто не се случваше нищо смешно. Ако се заплеснеш и решиш да се посмееш, ще те изядат.

Скоро му се наложи отново да намали скоростта; от брега се издигаха хълмове, обрасли с храсталак — рядък, белезникав и някак болнав. Но сред храстите се виждаха кръгове разрохкана почва. Кръговете бяха абсолютно правилни, сякаш описани с пергел.

Павлиш спря машината край един от кръговете. Почака малко. Нищо интересно не се случваше. Тогава включи пробовземача. Дългата еластична пръчка изскочи от корпуса на всъдехода и започна да опипва почвата. Върхът й неусетно се приближаваше към центъра на кръга. И изведнъж, когато Павлиш вече беше решил, че кръговете са безопасни, земята се разтвори, нещо бяло и безформено — пипало или меко, продълговато същество — се измъкна на повърхността, обви пробовземача и с такава сила го дръпна към себе си, към дълбините, че уредът не издържа и се скъса. Пипалото изчезна, земята придоби предишния си вид. Павлиш съжали, че се е лишил от пробовземача, и каза мрачно на похитителя:

— Ще ти приседне моят пробовземач. Честна дума, ще ти приседне.

Подкара всъдехода настрани, по-наблизо до склона на хълмовете, като си пробиваше път през храстите.

И в този момент видя цветя. Или нещо, което много приличаше на цветя.

Алени венчелистчета с размерите на длани обкръжаваха мъхестите жълти сърцевини на цветята. Бяха красиви. Дългите стъбла леко се поклащаха, превити под тежестта на венчелистчетата.

Павлиш се огледа. Като че ли нищо не го заплашваше. Във всеки случай скафандърът му щеше да устои против всеки агресор.

Той изскочи от всъдехода и тръгна към цветята. Приятно му беше, че ще зарадва Сали.

Но в момента, в който ръкавицата на Павлиш докосна стъблото, цветето се отдръпна, сякаш уплашено от докосването, събра венчелистчетата си и се плъзна в почвата. Само една тясна дупка показваше мястото, където бе раснало.

С второто цвете Павлиш реши да прояви хитрост. Хвана го бързо, сякаш ловеше муха, и дръпна. То затрептя в ръката му, опитвайки се да се скрие под земята, но Павлиш го държеше здраво. Тази борба продължи половин минута, докато цветето не се предаде и не увисна безжизнено в ръката на Павлиш. Той се опита да отвори венчелистчетата, но те вече се бяха превърнали в слузеста буца червена протоплазма.

Павлиш захвърли буцата, тя се пльосна на земята и изведнъж отново оживя. Стъблото, допреди миг меко и безволево, започна настойчиво да се мята, търсейки процеп в земята. След няколко опита усилията му се увенчаха с успех и то като червей изпълзя надолу, повличайки след себе си и червената буца на цветето.

— Правете каквото щете — каза Павлиш, без да крие отвращението си. — Ние вече не събираме цветя.

Отляво имаше стена от храсти, много по-ярки от останалия гъсталак. Листата на храстите бяха остри като игли — топлият ветрец сгряваше горичка от малки борчета. На Павлиш дори му се струваше, че ако разтвори острите клони, ще открие истински, твърди, хлъзгави масловки.

За да се отърве от натрапливия образ, Павлиш се приближи до храстите, но още не беше успял да ги докосне, когато дългите игли настръхнаха и в следващия миг полетяха към Павлиш — толкова тънки, остри и здрави, че стотици от тях успяха да се забият в непроницаемата тъкан на скафандъра и Павлиш за малко да изгуби равновесие от съвкупната сила на удара им.

Той отскочи, проклинайки храстите, и изгуби няколко минути, докато успее да изчисти скафандъра от невероятно здравите и остри иглички.

Само няколкостотин метра по-нататък му се наложи да спре отново всъдехода. Хълмовете стигнаха до самия бряг; от водата тук стърчаха остри камъни, предупреждаващи, че плаването по езерото може да е опасно. Така че Павлиш вдигна всъдехода във въздуха и мина над върховете на дърветата.

През тънките сини и зеленикави клони беше трудно да се види какво става в дълбините на гората, а и заваля дъжд и всичко се замрежи.

Павлиш се опита да убеди себе си, че тук му е много интересно, че като биолог и пътешественик днес е видял много, че е първооткривател, Колумб на този свят и затова е много доволен от първото си пътешествие. В действителност настроението му беше отвратително и през цялото време пред очите му беше сцената, в която изтръгва плъзгавото живо стъбло от земята и цветът се превръща в буца от червена слуз.

Дали да не се върне? Павлиш си представи как ще влезе в тесния купол, изпълнен с чисти домашни миризми, как Клавдия ще го погледне с престорена строгост и ще заяви, че той най-вероятно не е провел както трябва дезинфекцията на входа, а Сали ще започне да шета край печката, отдавайки дан на женското желание да нахрани ловеца.

Гората се прекъсна при голямата бистра река, която се вливаше в езерото. Дърветата стигаха плътно до реката, даже влизаха в нея, белите им стволове стърчаха над повърхността, сякаш бяха неуверени в себе си плувци, които не знаеха дали да се гмурнат и да поплуват, или да се наплискат с вода по гърдите и да поемат обратно към разстланата на брега кърпа.

Павлиш видя на оттатъшния бряг малък нос, обрасъл с трева и заобиколен от ивица ситен чакъл. Нататък и насочи всъдехода — реши, че този нос ще бъде крайната точка на пътешествието му.

Когато излезе от машината, наоколо беше тихо. Само водата леко бълбукаше, плискайки камъните. Сякаш беше влязъл в стая, в която току-що е кипял непринуден разговор, но при вида на неочаквания гост всички са млъкнали и го гледат враждебно, чакайки да си отиде.

— Скучно живеете — каза предизвикателно Павлиш на реката, но отговорът беше само мълчание.

Павлиш отхвърли тъжните размисли и се загледа по-надалече. Наблизо започваше гората, ниска и хилава, по-нататък тя израстваше, върховете й ставаха по-тъмни. А още по-надалече се сливаше с пелената на дъжда и се виждаше гигантска стръмна скала. „Впрочем не — помисли си Павлиш, — това най-вероятно не е скала. Повече прилича на колони — две, три четири…“ Колоните отиваха в облаците. „Ето това вече е интересно“ — помисли си той и желанието му да се върне се изпари.

Издигна машината и полетя нататък. След пет минути се приближи към колоните и вече можеше да ги разгледа както трябва.

Осъзна, че най-много приличат на стволовете на дървета. Но стволове с диаметър няколко десетки метра и сякаш сплетени от множество въжета, всяко от които дебело три метра. Тъй като това сплитане беше безсистемно, на случаен принцип, то на някои места стволовете се разширяваха, преминавайки в грамадни буци, и цялото това съоръжение беше покрито с храсти, лишеи, малки дръвчета, израстващи от стволовете. А върху един чатал Павлиш зърна даже малко езерце, обкръжено с гъсти тръстики. После видя и пещера — хралупа, в която можеше да се побере триетажна къща, и даже му мина съблазнителната мисъл да се гмурне вътре с всъдехода, но си представи какъв отвратителен характер може да имат обитателите й, и размисли.

Кръжейки около ствола, Павлиш бавно издигаше машината и всеки следващ кръг беше все по-голям, защото на височина стотина метра започнаха да излизат изкривени клони, а стволът се точеше все по-нагоре и по-нагоре, докато не изчезна, и тогава Павлиш осъзна, че неусетно е навлязъл в ниските облаци, скриващи от него върха на дървото.

Павлиш включи прожектора. Силният лъч се промъкваше мъчно през мъглата и Павлиш можеше само да гадае кога клоните пред него са сплетени. Когато се приближи на пет метра от ствола, видя как лъчът се отразява от неподвижните червени очи на някаква твар, която наблюдаваше всъдехода, чакайки го да се приближи още повече, за да изпробва зъбите си върху него.

Изведнъж машината се разтърси и Павлиш даже си удари лакътя в пулта. Докато минаваше на ръчно управление, не можа да осъзнае веднага, че локаторът на всъдехода го е спрял и го е отвел встрани, за да не се блъсне в огромен хоризонтален клон — естакада с ширина десет метра, протягаща се в далечината към съседното дърво.

„Няма да успея да видя нищо повече, трябва да се върна тук, когато времето бъде по-хубаво“ — реши Павлиш. Е, ако това не беше диадема, бе поне сребърна огърлица. Беше му се удало да намери най-големите дървета в Галактиката, а това вече си беше откритие.

И Павлиш поведе машината нагоре на автопилот, доверявайки му се повече, отколкото на собствения си усет.

Тъй като се издигаше бавно, изминаха десет минути, преди всъдеходът да се измъкне от облачния слой.

Стана много светло. Необичайно светло.

Над главата му блестеше синьо небе, по-тъмно, отколкото земното, и на него пламтяха нарядко разположени звезди. Под всъдехода се стелеше като памук безкрайната равнина на облаците. Беше бяла и чиста и нищо не нарушаваше спокойствието й.

Значи, върховете на дърветата се криеха някъде в облаците.

„Като се прибера, ще видя, локаторът е фиксирал контурите на дървото.“ Павлиш обърна всъдехода и зададе курс към лагера, но засега не се спусна в облаците.

Съжали, че не се е сетил по-рано да се издигне тук. Изстрелваше в този чист простор скаутите си, а не се беше досетил каква забележителна психотерапия за потиснатия от вонящата гора човек е да се озове в простора на небето над опротивелите му облаци.

Толкова хубаво се дишаше тук…

Това също беше психологически ефект — Павлиш дишаше все този въздух, който беше в скафандъра.

— Отлично — изрече той на глас. — Сега, като ми стане тежко, ще летя тук.

— Къде? — попита Клавдия.

Оказа се, че връзката е включена и тя през цялото време беше слушала неговите въздишки, проклятия и разговори със самия себе си.

— Връщам се — каза Павлиш.

— Как беше полетът? — попита Клавдия.

— Много интересен полет — отговори искрено Павлиш. — И много красиво небе.

 

 

Добре се наобядваха. За щастие (все пак трябваше да има утешения) Сали беше взела за експедицията куп вкусни подправки и билки, Клавдия беше велик майстор на китайската кухня и ненапразно Сали беше казала на Павлиш, че групата им е прочута из цялото Далечно разузнаване с кулинарните си нововъведения. А разнообразието и изискаността в храната при далечните експедиции е особен разкош, непостижим дори на големите кораби, защото обикновено готвачите вървят по пътя на най-малкото съпротивление, подчинявайки се на инструкциите, написани на опаковките на сублимираните, консервираните и останалите полуфабрикати. Трябва да имаш желание и въображение, за да превърнеш сухата супа от печурки в приказен сос за пищен бифтек. А и пищността на бифтека се постига само при високоразвита интуиция: миг по-рано, миг по-късно — и бифтекът се превръща в стандартен къс месо, еднакъв на всеки кораб или база.

Павлиш лениво отдръпна встрани недоядения пудинг — не можеше да погълне повече — и каза:

— Сега и аз възнамерявам да ви угостя, мои прекрасни дами, с приказно зрелище, каквото не сте виждали в Галактиката.

Той включи прожектора.

На екрана бавно летяха насекомите, влачени от въздушните мехури. Ето, те завиват към водата и плуват, проблясвайки в цветовете на дъгата като сапунени мехурчета.

Сали седеше на пода, обхванала колене с пълните си ръце.

— Колко жалко, че не дойдох с теб — каза тя тихо.

Павлиш забеляза, че тя за първи път се обърна към него на „ти“.

Клавдия продължаваше да работи. На масата пред нея лежеше разделена на гнезда плоска кутия с образци от скали. Тя преглеждаше спектрограмите, лекичко си подсвиркваше нещо едва чуващо се, непослушни коси се бяха измъкнали от прекалено опънатата й прическа. Лампата очертаваше отчетлив кръг върху масата. На Павлиш му се стори, че продължавайки да работи, Клавдия сякаш го упрекваше, че се развлича с любителски филми и отвлича Сали от важната работа. Не беше прав. Клавдия поглеждаше и към екрана, защото изведнъж подхвърли:

— Интересно, тази змия отлично знае как да се държи с мехурите. Тя ги прегрява. Значи, твоите коне имат навика да плуват в езерото. А тя има навика да ги лови.

Павлиш предупреди:

— Сега ще изгубя пробовземача си.

На екрана се появиха кръговете с разрохкана почва.

Сали ахна.

— Много разумен начин за издебване на жертвата — оцени Клавдия. — Най-различни хищници из цялата Вселена го правят.

— Включително и жените — пошегува се неудачно Павлиш.

Той очакваше отпор, но такъв не последва. Напротив, Клавдия изведнъж се усмихна.

— Не се бойте от нас, Павлиш. Но нима е приятно, когато нахлуят в дома ти с желязна пръчка?

Най-накрая дойде редът на гигантските дървета.

На екрана те изглеждаха далеч не толкова величествени, колкото на живо. На Павлиш даже му се прииска да помоли зрителките да не вярват на това, което виждат. Сивите размити стволове, потъващи в мъглата, ръчищата на клоните, езерото върху чатала…

— Камерата не може да върти очи като мен — обади се Павлиш. — Полезрението й е ограничено, въображението ни се подхранва от нелогичността на движенията на очите.

— Не, защо? — отвърна Клавдия. — Зрелището впечатлява.

— И много ли такива дървета има там?

— Според мен три или четири — в границите на видимост. По-нататък може да има и цяла гора.

— Навярно това не са дървета — предположи Клавдия. — Струват ми се по-скоро симбиотично съобщество — гора, приела такава форма. Нали виждате, че всеки ствол е сплетен от стотици стъбла, като въже от влакна.

— И всяко такова дърво е цял един свят — добави Сали. — Та нали там със сигурност живеят същества, които дори не подозират, че има още нещо извън пределите на дървото.

— Ще трябва да направим специална експедиция до това дърво — реши Павлиш. — За няколко дни.

— Може би да оставим тази задача на по-голяма експедиция? — усъмни се Клавдия.

— Искате да ме лишите от откритие, което ще ме прослави.

— Слава, не бива постоянно да мислите за сензации. — Клавдия изведнъж отново изгуби чувството си за хумор. — Ето, вижте. — Тя му подаде парче от тъмна скала, шлифовано от едната страна. През камъка минаваше широка златна ивица. — Това е златна жила — продължи тя. — Скаутите ми намериха тук планина, буквално пронизана от златни жили. Изключително рядко срещан феномен. Романтик като вас веднага би написал енергична статия и жълтите журналисти щяха да ви направят стотици интервюта — и още как, човек, открил златна планина! Но за мен това е само още един, и то доста незначителен щрих в общата геологическа картина на планетата.

Сали положи длан върху ръката на Павлиш, сякаш се опасяваше, че той ще отправи някоя язвителна забележка, и Клавдия се разстрои. Дланта на Сали беше топла и мека. Клавдия прекъсна монолога си и Павлиш осъзна, че не й е харесал жестът на Сали, който не й беше убягнал. Сали също разбра това и отдръпна ръката си. Настъпи неловко мълчание, което беше прекъснато от Сали:

— Пие ми се чай. Някой ще ми прави ли компания?

— С удоволствие — откликна Павлиш.

Той изключи камерата. Клавдия се наведе над масата. Тя замислено въртеше в ръка скалния къс със златните жилки.

След чая Клавдия изведнъж реши да се заеме с разтребване. Тя заяви, че през последните дни заради лекомислието на Павлиш станцията е изгубила своята хигиеничност. Павлиш не взе участие в разтребването, но тъй като няма как да се заемеш с нещо, ако устроят чистене в дома ти през нощта, отиде в лабораторията. Там полегна с една книга — не му се работеше.

Навън вече се беше стъмнило, въздухът беше син. И можеше да си представи, че е в къщата си на Земята и всеки момент би могъл да излезе на разходка. Четенето не му вървеше добре, не можеше да вникне в сюжета. Изправи се и включи външните микрофони. Гората беше тиха, но тишината не беше пълна, тя се състоеше от множество напрегнати звуци. Ето, изпращя клонче, после нещо прошумоля в тревата съвсем близо до кораба. В далечината се разнесе утробен звук, нисък, почти неуловим, но мощен, после се дочу жвакане, сякаш някой с гумени ботуши крачи из блато и с усилие измъква краката си от тинята…

Бедата ни е в това, помисли си Павлиш, че в своите пътешествия човек се старае все повече и повече да изключва елемента на риска. Каравелата на Колумб е била играчка за бурите и ветровете, всеки риф я е заплашвал с гибел, всеки порив на вятъра е можел да я обърне. Но пътешествениците отново и отново са излизали в морето или са преминавали с керваните през негостоприемните планини — нали ги е движела не само страстта към леката печалба. Да се събудят под сянката на непознати планини, да чуят шума на чуждестранен град, да видят палмите на брега на още неоткрит остров… Навярно сме станали страшно рационални — стараем се да приспособим Вселената към нашите трезви нужди, да я разбием на части, и даже се дразним, ако нещо не се събере на рафта, където е полагащото му се място. Дребните пътешественици са вярвали в хиперборейците и хората с кучешки глави и това не ги е плашело. А ние сме сигурни в това, че генетичният код е единен за цялата Вселена и при вида на човек с кучешка глава не ахваме възторжено, а започваме да броим хромозомите.

Още в детството си четем за Робинзон, и той, както и преди сто, и преди двеста години, ни покорява със своята наивност, с гордата си самота и човешкото предизвикателство, което носи съдбата му. Той не се примирява с природата, не чака появата на човек с кучешка глава, а пресмята запасите от зърно или си шие дрехи от козя кожа. Значи, Робинзон трябва да се забрани — ето кой е източникът на всичките ни беди; ето кой — Даниел Дефо — е заложил основите на нашия рационализъм. След като си призна това, Павлиш започна да търси алтернатива и стигна до извода, че чувства най-близък Синдбад Мореплавателя. Макар и да е бил търговец, той е възприемал птицата Рух като естествена част от приказния си свят. И поради това Павлиш започна да планира алпинистки поход до гигантското дърво, който най-вероятно нямаше да си струва рисковете и изгубеното време, но му беше абсолютно необходим, за да уреди отношенията си с тази планета.

Вече бяха тук отдавна, от три седмици, но не бяха успели да постигнат нищо освен взаимна враждебност. Златната планина беше безлична и равнодушна. Тя можеше да се срещне и на лишен от атмосфера астероид. Клавдия си имаше работа предимно с неодушевени предмети, така че можеше да прекара тук цял век и пак да си остане чужденка на чужда планета. Разбирането влизаше във функциите на Павлиш. А то не можеше да се постигне, ако се криеш зад надеждните стени на куполите.

Докато спореше мислено с Клавдия, Павлиш, както и си му беше редът в подобни задочни спорове, почти не й даваше възможност да отговаря. Всички нейни въображаеми възражения бяха неубедителни, докато неговите аргументи бяха несъкрушими.

Над самото му ухо се разнесе див писък. Павлиш даже скочи на крака и чак след няколко секунди разбра, че писъкът е долетял откъм гората — от същия този свят, който продължаваше да живее, сякаш Павлиш, с цялата му техника и могъщество, изобщо не съществуваше.

Павлиш се хвърли към прозореца. Навън, в тъмнината, разредена от лъчите на бавно въртящите се прожектори, кипеше купчина от тела. Няколко хищника — в цялата тази суматоха не можеше да се разбере що за твари са — измъчваха тлъст зелен тромав звяр и в тази схватка имаше такава първобитна жестокост и такъв страх от смъртта, че Павлиш, гледайки как купчината от тела се търкаля към гората, изключи звука и се отдалечи от прозореца. И с известна тъга си помисли, че най-вероятно така и ще си отлети от тази планета, без да е узнал и разбрал нищо, макар че формално ще отнесе оттук солиден товар от биологични изследвания и образци от флората и фауната.

Съвсем му се отщя да чете, но не бързаше да се върне в жилищния отсек. Сега жените в своите отделения се готвеха да си лягат, чистницата Клавдия беше заседнала за половин час под душа, а Сали за пети път редеше пасианс — занимание, което изобщо не прилягаше на смел разузнавач. На Павлиш му се прииска Сали да остави пасианса и да дойде тук при него, защото й е домъчняло, защото й е омръзнало да слуша как Клавдия си подсвирква под душа…

— Нали не преча? — попита Сали.

— Добре, че дойде.

— Какъв беше този шум? Стори ми се, че някой викаше.

— Пуснах външния микрофон, а там зверовете си изясняват отношенията.

Сали се приближи към прозореца.

— Пусто е. Никой не живее тук. Те само идват понякога да ни сплашат. А ние нали не сме от плашливите?

— С теб — не сме.

— Аз сериозно.

— Къде ли само не живеят хората! Тук поне има нормален въздух и нормален дъжд.

Павлиш се приближи към Сали и докосна с пръсти рамото й.

— Тук не ти харесва, скучно ти е, съжаляваш, че си попаднал в тази експедиция. А аз съм единственото ти човешко развлечение — заключи Сали.

Павлиш дръпна ръката си.

— Ако бяхме на Земята…

— На Земята просто нямаше да ме забележиш — въздъхна Сали. — Аз не умея да кокетнича. Няма нищо странно.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Може би чувствам същото, което и ти. Аз също нямаше да ти обърна внимание… Това обижда ли те?

— Не.

Сали се притисна към Павлиш, обхвана с длани главата му, притисна слепоочията му и го целуна по бузата с крайчето на устата си.

— Благодаря — рече Павлиш.

— Глупав отговор, но не най-лошият възможен — усмихна се Сали.

Тя отстъпи крачка назад, освобождавайки се от ръцете му, и Павлиш видя, че не са сами — в прозореца зад гърба на Сали надничаше глупава бяла муцуна.

— Махай се! — нареди Павлиш на муцуната.

Сали се обърна и се засмя.

— Клавдия би попитала защо не си включил камерата.

— Не съм ти давала основания да ми се присмиваш зад гърба! — рязко изрече Клавдия.

Тя стоеше в тунела пред входа на лабораторията. Беше с халат, мокрите й коси бяха покрити с кърпа.

Павлиш почувства, че се изчервява като малко момче, което са хванали да измъква бонбони от заветния бабин шкаф.

И не се знаеше от колко отдавна Клавдия стоеше тук.

— Никога не ти се присмивам зад гърба — каза Сали. — И ти го знаеш.

— Утре трябва да се става рано — напомни Клавдия.

„Пращат децата по леглата.“ Павлиш не каза това на глас. Сега той се стараеше да не казва на глас неща, които можеше да засегнат Клавдия.

— Утре трябва да се става рано — съгласи се той.

Бележки

[1] Задачата за козата, зелката и вълка е следната: Един селянин трябва да прекара през реката коза, вълк и зелка. Но в лодката има място само за селянина и още едно нещо от трите. Ако остави вълка с козата, вълкът ще я изяде, ако остави козата със зелката, козата ще я изяде. Как селянинът да прекара стоката си на другия бряг? — Б.пр.