Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Павлиш (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Посёлок, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Кир Буличов. Селцето

Руска. Първо издание

Коректор: Нели Германова

Водещ редактор на поредицата: Андрей Велков

ИК „Колибри“, София, 2012

ISBN: 978-619-150-011-6

 

Кир Булычёв

Посёлок

© Кир Булычёв

© Литературна агенция „Anthea Rights“ — Sofia

 

© Любомир Николов, Васил Велчев, превод

© Стефан Касъров, художник на корицата

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 21

 

Предпечатна подготовка: „Колибри“

Печатница „Инвестпрес“

История

  1. — Добавяне

Част първа
Превалът

Първа глава

В къщата беше влажно, около светилника кръжеше рояк мушици, отдавна трябваше да го изгасят, но естествено, майка му бе забравила; навън бе сумрачно и валеше. Олег се излежаваше на койката — преди малко се беше събудил. Тая нощ бе пазил селото, пъдеше чакалите, а те на глутница напираха към бараката, едва не го разкъсаха. Из тялото му витаеха пустота и апатия, макар че той очакваше вълнение, може би дори страх. В края на краищата шансът е петдесет на петдесет дали ще се върнеш, или не. А петдесет на квадрат? Трябва да има някаква закономерност, трябва да има таблици, инак вечно изобретяваш велосипеда. Между другото Олег все се канеше да пита Старика какво е това велосипед. Парадокс. Няма велосипед, а Старика все го използва за упреци, без да мисли дали някой ще разбере.

Майка му се разкашля в кухнята. Значи, си беше у дома.

— Ти защо не отиде? — попита я той.

— Събуди ли се? Искаш ли супа? Тъкмо я стоплих.

— А кой отиде за гъби?

— Мариана и Дик.

— Само двамата ли?

— Може да се е лепнало и някое от момчетата.

Можеха да го събудят, да го повикат. Мариана не обеща, но би било естествено да го стори.

— Не ми се яде.

— Ако не спре да вали — каза майка му, — краставиците няма да узреят преди студовете. Всичко ще плесеняса.

Тя влезе в стаята, разпъди мушиците с длан, духна светилника. Олег зяпаше тавана. Петното от жълта плесен бе пораснало и вече имаше друга форма. Вчера напомняше профила на Вайткус — нос като картоф. А днес носът беше подут, сякаш оса го е ужилила, челото също стърчеше нагоре. На Дик не му е интересно в гората. От какъв зор ще бере гъби? Той е ловец, степен човек, сам го казва.

— Много мушици има — каза майка му. — Студено им е в гората.

— Ти пък намери кого да жалиш.

Къщата беше разделена на две, в другата половина живееха Старика и близнаците Дурови. Той ги приюти, когато умряха техните. Близнаците вечно боледуваха — единият оздравее, другият настине.

Ако не беше нощното им мрънкане, Олег никога не би приел да дежури нощем. Чу ги как захленчиха в хор — гладни бяха. Неясният, далечен и привичен като вятъра монолог на Старика секна, изскърца скамейката. Значи, беше тръгнал към кухнята и учениците му веднага се разшумяха.

— И накъде си се запътил? — каза майка му. — Няма да стигнете. Късмет ще е, ако се върнете живи.

Сега ще се разплаче. Напоследък тя често плаче. Нощем. Мърмори, върти се, после заплаква тихичко — личи си, защото подсмърча. Или почва да шепне като заклинание: „Не мога вече, не мога! По-добре да умра…“. Ако я чува, Олег се вкаменява, защото го е срам да покаже, че не спи, все едно е зърнал нещо нередно. Срам го е да признае, че не жали майка си. Тя плаче за нещо, което за Олег не съществува. Плаче за страни, които той не може да види, за хора, които не са тук. Олег не помни майка си друга — само такава, каквато е днес. Мършава, жилеста жена, прошарените коси са събрани отзад на кок, но вечно се измъкват, провисват покрай лицето и тя ги духа настрани. Лицето е зачервено, цялото на точки от търкултрън, под очите тъмни кръгове, а самите очи са прекалено светли, сякаш избелели от слънцето. Майка му седи до масата, положила отгоре мазолести длани. Добре де, плачи най-сетне. Сега ще извади снимката. Правилно, придърпа кутията, отваря я, вади снимката.

Зад стената Старика увещава близнаците да похапнат. Близнаците мрънкат. Учениците вдигат шум, помагат му да храни малчуганите. На вид съвсем обикновен ден, сякаш нищо няма да се случи. А какво ли правят в гората? Наближава пладне. Следобед трябва да тръгват. Време е да се връщат вече. В гората може да те сполети какво ли не.

Майка му разглежда снимката. Там са тя и баща му. Олег хиляди пъти е виждал тази снимка и все се мъчи да открие някаква прилика между себе си и баща си. Но не успява. Баща му е рус, къдрав, с пълни устни и разцепена брадичка. Усмихва се. Майка му казва, че винаги се усмихвал. Виж, на майка си Олег прилича. Не на днешната, а на онази от снимката. Черна права коса и тънки устни. Широки, скосени и извити вежди, под тях яркосини очи. И бяла, много румена кожа. Олег също лесно се изчервява. И устните му са тънки, и косата черна като на майка му от снимката. Баща му и майка му са млади и много весели. И ярки. Баща му е с униформа, а майка му с рокля без презрамки. Тогава, преди двайсет години, Олег още не го е имало. А преди петнайсет години вече е бил роден.

— Майко — каза Олег, — хайде, недей.

— Няма да те пусна — каза майка му. — Няма да те пусна и край. Само през трупа ми.

— Майко… — каза Олег и седна на койката. — Стига вече, бива ли? По-добре да хапна супа.

— Вземи си в кухнята — каза тя. — Още не е изстинала.

Очите й бяха мокри. Все пак плачеше, сякаш погребваше Олег. Макар че може би плачеше за баща му. Снимката беше за нея човек. А Олег изобщо не помнеше баща си, макар че опитваше да си го спомни.

Той стана и мина в кухнята. Там Старика палеше печката.

— Нека помогна — каза Олег. — Да кипна ли вода?

— Да — каза Старика. — Че аз имам урок. Ти после ела при мен.

Мариана събра пълна торба с гъби. Провървя й. Вярно, наложи се да ходи далече, чак до клисурата. С Олег никога не би посмяла да иде дотам, а с Дик се чувстваше спокойно, защото и Дик се чувстваше спокойно. Навсякъде. Дори в гората. Макар че повече харесваше степта. Той беше ловец — сякаш ловец по рождение, макар че всъщност беше роден, преди да построят селцето.

— А пък ти в гората се чувстваш като у дома — каза Дик.

Каза го високо. Той вървеше отпред и малко встрани. Якето с козината навън му стоеше като втора кожа. Сам си го беше ушил. Малко жени в селцето умееха да шият така.

Гората беше рядка, чепата, дърветата израстваха малко над човешки ръст и почваха да клюмат настрани, сякаш не смееха да се надигнат над съседите. И правилно. Зимните ветрове веднага щяха да им окършат върхарите. От игличките се ръсеха капки. Дъждът беше студен, на Мариана й замръзна ръката, с която носеше гъбите. Тя прехвърли торбата в другата ръка. Гъбите се размърдаха, заскърцаха. Дланта я болеше. Набоде се на нещо, докато разкопаваше гъбите. Дик извади трънчето, за да не се инфектира раната. Не се знаеше точно какво е. Мариана пийна горчива противоотрова от шишенцето, което винаги висеше на врата й.

Край белите, дебели и хлъзгави корени на бора Мариана зърна виолетово петънце.

— Чакай, Дик! — каза тя. — Такова цвете виждам за пръв път.

— Не можеш ли без цветя? — попита Дик. — Време е да си вървим. Нещо не ми харесва тук.

Той имаше особен нюх за неприятностите.

— Една секунда — каза Мариана и изтича към дънера.

Гъбестата, мека и синкава кора на бора едва доловимо пулсираше, попивайки водата, а корените трепкаха и пускаха отклонения, та да не изтърват нито една капка дъжд. Наистина беше цвете. Обикновена теменужка, само че с по-наситен цвят и по-едра от онези, които растяха около селцето. И шиповете й бяха по-дълги. Мариана рязко я изскубна от земята, за да не успее да се закачи с корен за бора, и след секунда теменужката вече лежеше в торбата с гъбите, които зашумоляваха и заскърцаха тъй силно, че Мариана дори се разсмя. И затова не чу веднага вика на Дик:

— Лягай!

Тя съобрази, хвърли се напред, падна, притисна се в топлите, пулсиращи корени на бора. Но мъничко закъсня. Лицето й пламтеше, сякаш го бяха плиснали с вряла вода.

— Очите! — викаше Дик. — Очите здрави ли са?

Той сграбчи Мариана за раменете, откъсна от корена болезнено сгърчените й пръсти, настани я да седне.

— Не отваряй очи — нареди Дик и бързо започна да вади от лицето й малките тънки иглички. През цялото време сърдито мърмореше: — Глупачка си ти, не бива да те пускат в гората. Трябва да слушаш. Боли ли те, а?

Неочаквано той се хвърли върху Мариана и я повали на корените.

— Боли ме!

— Още един прелетя — каза той, докато се надигаше. — После ще видиш. Разби се в гърба ми.

На три метра от тях прелетяха две топчета търкултрън. Плътни, сплетени от семена иглички, но леки, защото са кухи отвътре, те ще летят, докато случайно не се блъснат в дърво или вятърът не ги запокити срещу скала. Милион топчета ще загинат напразно, а едно ще намери своя мечок, ще набоде с иглички топлата кожа и от тях ще израснат млади кълнове. Тия топчета са много опасни и през сезона на узряването трябва много да внимаваш в гората, инак ще ти останат белези за цял живот.

— Е, нищо — каза Дик, — няма вече иглички. И очите са здрави. Това е най-важното, очите да са здрави.

— А раничките много ли са? — тихо попита Мариана.

— Нищо й няма на красотата ти — каза Дик. — Сега бързо да се прибираме, та Егли да ги намаже с мас.

— Да, разбира се.

Мариана плъзна длан по бузата си. Дик забеляза и я удари през ръката.

— Гъби бра, цветето пипа. Не си наред, тъй да знаеш. Ще си докараш някоя инфекция.

В това време гъбите се измъкнаха от торбата, пролазиха между корените и някои дори успяха да се закопаят наполовина в земята. Дик помогна на Мариана да ги събере. А теменужката така и не намериха. После Дик подаде торбата на Мариана. Беше лека, но той не искаше да си ангажира ръцете. В гората всяка секунда решава и ръцете на ловеца трябва да са свободни.

— Погледни — каза Мариана, докато поемаше торбата. Тя задържа прохладната си тясна китка с изпочупени нокти върху ръката на Дик. — Много ли съм погрозняла?

— Смешно — каза Дик. — Всички имат точки по лицата. И аз имам. Грозен ли съм? Това е татуировката на нашето племе.

— Татуировка?

— Забрави ли? Старика ни учеше по история, че дивите племена специално се украсявали по такъв начин. Като награда.

— Ама те са били диваци — каза Мариана, — а мен ме боли.

— И ние сме диваци.

Дик вече вървеше пред нея. Не се обръщаше. Но Мариана знаеше, че чува всичко. Той имаше слух на ловец. Мариана прескочи сивото стъбло на лиана хищница.

— После ще те сърби, сън няма да те лови. Важното е да не ги разчешеш. Тогава ще заздравеят без белези. Но всички ги разчесват.

— Аз няма — каза Мариана.

— Насън ще забравиш и ще ги разчешеш.

Дъждът заваля по-силно, косата прилепна по главата на Мариана, от миглите й се ръсеха капки, пречеха й да гледа, но й беше приятно да усеща студената вода по бузите си. Тя си помисли, че Дик трябва да се подстриже, косата му бе стигнала чак до раменете, пречеше му. Лошото бе, че живееше сам. Всички са със семейства, а той сам. Така беше, откакто умря баща му. Свикнал бе вече.

— Долавяш ли нещо? — попита Мариана, като видя, че Дик ускори крачка.

— Да — каза той, — зверове. Сигурно са чакали. Глутница.

Побягнаха, но в гората е трудно да тичаш бързо. Който бяга, без да гледа, става храна на дъб или лиана. Гъбите в торбата подскачаха, но Мариана не искаше да ги изхвърля. Скоро отпред ще се появи просеката, а после и селото. Там до оградата непременно дежури някой. Тя видя как Дик измъкна ножа от колана си и прихвана по-удобно арбалета. Мариана също извади ножа си. Но нейният беше тесен и тънък, ставаше за рязане на лиани или разкопаване на гъби. А ако те догонва глутница чакали, ножът няма да помогне, по-добре е да вземеш тояга.

 

 

Олег дояде супата, сложи тенджерката с остатъка на горната лавица. Учениците изтропаха с боси пети по глинения под и Олег видя през бойницата в стената как те изхвръкват навън и скачат в грамадната локва, събрана през последните дни. Разлетяха се пръски на всички страни. После някой от тях викна: „Червей!“. И те се струпаха да ловят червея, а розовата му опашка се подаде от водата и шибаше учениците по краката. Червенокосата Рут, дъщерята на Томас, се разпищя — сигурно червеят я беше улучил по голата ръка с парещото прилепало; майка й се подаде от отсрещната къща и се развика:

— Вие сте се побъркали! Кой бърка така във водата? Без ръце ще останете! Прибирайте се веднага!

Но учениците решиха да измъкнат червея навън и Олег знаеше защо. Тогава червеят си променя цвета, става ту червен, ту син и това е много интересно, само че интересно за тях, а не за майките им, които панически се боят от червеите — всъщност безвредни и страхливи твари.

Линда, жената на Томас, стоеше до края на локвата и викаше дъщеря си, а Олег изпревари въпроса на майка си и каза:

— След малко се връщам.

Излезе на улицата и погледна към портата на оградата, до която стоеше Томас с арбалет в ръката. В позата на Томас се долавяше напрежение. „Лоша работа — каза си Олег. — Лоша работа, така си и мислех. Дик я е отвел надалече и там се е случило нещо. Дик не мисли, че тя е съвсем друга, не е като него и трябва да я пази.“

Дечурлигата дърпаха червея навън, той вече беше станал почти черен, не можеше да се приспособи към пленничеството. Междувременно червенокосата Рут също попадна в плен и Линда я помъкна към къщата. Олег изтича към оградата и в движение съобрази, че не е взел арбалета и затова няма как да помогне.

— Какво? — попита той.

Без да се обръща, Томас каза:

— Според мен пак скиторят чакали. Глутница.

— Същите като през нощта ли?

— Не знам. По-рано не идваха през деня. А ти Мариана ли чакаш?

— Тя отиде за гъби с Дик.

— Знам, нали аз ги пуснах. Недей да се тревожиш. Щом е с Дик, няма страшно. Той е ловец по рождение.

Олег кимна. В тия думи имаше обида, макар че Томас не искаше да го обиди. Просто така се получаваше, че Дик е по-надежден, Дик е ловец, а той, Олег — не чак дотам. Сякаш да си ловец е висшето постижение на човечеството.

— Разбирам те — усмихна се изведнъж Томас. Той отпусна арбалета и се облегна на един стълб от оградата. — Но това е въпрос на приоритет. В една малка общност като нашата, да речем, математическите способности стоят в скалата на ценностите едно стъпало по-долу от умението да убиеш мечок, което е несправедливо, но обяснимо.

Томас имаше любезна усмивка, дългите му устни се извиваха в крайчетата, сякаш не се побираха на лицето. То беше тъмно, цялото в дълбоки бръчки, а очите още по-тъмни. А роговицата жълта. Томас страдаше от болест на черния дроб. Може би затова бе оплешивял и често кашляше. Но Томас беше издръжлив и познаваше пътя към превала по-добре от всички останали.

Томас рязко вдигна арбалета и пусна стрела, без да се цели. Олег хвърли поглед натам, накъдето се устреми с писък стрелата. Чакалът не успя да отскочи. Изтърси се от храстите тъй, сякаш вейките го бяха държали във въздуха, а сега го пуснаха. Рухна на ливадата, сгърчи се и застина.

— Майсторски изстрел — каза Олег.

— Благодаря. Трябва да го отмъкнем, докато не са налетели гаргите.

— Аз ще го донеса — каза Олег.

— Не — каза Томас, — той не е сам. По-добре изтичай да си вземеш арбалета. Ако се връщат нашите, ще трябва да минат през глутницата. Колко бяха чакалите?

— Снощи наброих шест — каза Олег.

Черната паст на чакала зееше, бялата козина беше настръхнала.

Олег се завъртя да изтича за арбалета, но спря, защото Томас свирна с уста. Тъй силно, че го чуха чак до другия край на селцето.

Да спре ли? Не, по-добре да изтича за арбалета! Това е само минута.

Майка му стоеше на прага.

— Какво става?

Той я бутна настрани, грабна арбалета от стената, едва не изтръгна куката. Къде са стрелите? Под масата ли? Да не са ги отмъкнали близнаците?

— Стрелите са зад печката — каза майка му. — Какво е станало? Нещо с Мариана ли?

Старика изтича навън с копие. Как да стреляш с арбалет, като имаш само една ръка? Олег го изпревари, вадейки тичешком стрела от колчана, макар че не си струваше да го прави в движение. Всички дечурлига от селцето препускаха към оградата.

— Назад! — викна Олег със страшен глас, но никой не го послуша.

До Томас вече стоеше Сергеев, стиснал в ръка голям лък. Мъжете напрегнато се ослушваха. Сергеев вдигна ръка с два липсващи пръста, заповядвайки на идващите отзад да замръзнат на място.

И тогава от сивата равна стена на гората долетя вик. Човешки вик. Викът беше далечен и кратък, прекъсна се и настана безкрайна тишина, защото нито една жива душа в селцето не смееше и да диша. Дори бебетата в люлките млъкнаха. И Олег си представи… не, дори видя как там, зад стената от дъжд и белезникави дънери, в живата, дишаща, движеща се гора Мариана притиска гръб в топлата и пареща кора на бора, а Дик е паднал на коляно — от прехапаната му ръка блика кръв — и се мъчи да хване копието…

— Старче! — викна Томас. — Борис! Оставаш при оградата. Олег, тичай след нас.

Малко преди гората ги догони леля Луиза със знаменития си сатър, с който миналата година прогони мечок. В другата ръка носеше главня. Леля Луиза беше едра, дебела и страшна жена — късите й прошарени коси стърчаха на всички страни, широката безформена рокля се издуваше като камбана. Дори дърветата боязливо отдръпваха клони и свиваха листа, защото леля Луиза беше като злия дух, дето през зимата ръмжи в клисурата. И когато леля Луиза се спъна в лиана хищница, лианата, вместо да сграбчи жертвата, се скри зад дървото като страхлива змия.

Томас спря тъй неочаквано, че Сергеев едва не се блъсна в него. Пъхна два пръста в устата си и свирна. Никой в селцето не можеше да свири тъй оглушително.

Когато звукът стихна, Олег разбра как се е затаила, как се е изплашила гората от човешкия тропот, от човешката тревога и гняв. Чуваше се само тежкото дишане на едрата леля Луиза.

— Насам! — извика Мариана.

Гласът й се раздаде съвсем наблизо. Тя дори не извика, а само подвикна, както подвикват от единия край на селцето до другия. А после, когато отново затичаха, Олег чу гласа на Дик, по-скоро зверския му рев и бесния лай на чакал.

Олег отскочи настрани, за да заобиколи леля Луиза, но пред него изникна гърбът на Сергеев, който не бе успял дори да се облече и тичаше само по кожени панталони.

Точно както във видението на Олег, Мариана стоеше, притиснала гръб към мекия бял дънер на дебел стар бор, който бе хлътнал навътре, сякаш се мъчеше да опази момичето. Но Дик не беше паднал. Дик отбиваше с ножа атаките на грамаден стар чакал, който със съскане отскачаше от ударите. Още един чакал се гърчеше отстрани на земята със стрела в хълбока. И поне още пет седяха в редица като зрители. Чакалите имат такъв странен обичай. Не нападат вкупом, а чакат. Ако първият не се справи с плячката, захваща се вторият. И тъй, докато победят. Не им е жал един за друг. Просто не разбират. Когато правеше аутопсия на един чакал, Сергеев едва успя да открие мозъка.

Чакалите зрители като по команда извърнаха муцуни към хората, които нахълтаха на поляната. И на Олег изведнъж му се стори, че червените точици на очите им го гледат с упрек. Нима може да се напада заедно? Та това не е по правилата.

Чакалът, който все се мъчеше да захапе ръката с ножа, изведнъж рухна на хълбок — от основата на дългата му шия стърчеше стрела. Оказа се, че докато Олег съобразяваше кое как е, Томас вече бе успял да стреля. А Дик, сякаш очакваше точно това, незабавно се завъртя към останалите чакали и ги налетя с копието. До него вече бяха Сергеев и леля Луиза със сатъра и главнята. Преди чакалите да проумеят какво става, два от тях вече бяха мъртви, а останалите се свиха на колела — плоските люспести опашки върху голите темета — и се търкулнаха към гъсталака. Никой не ги подгони. А Олег пристъпи към Мариана.

— Добре ли си?

Мариана плачеше. Притискаше към гърдите си мърдащата торба с гъбите и горчиво плачеше.

— Кажи де, кажи! — изплаши се Олег.

— Търкултрън ме нажили — плачеше Мариана. — Сега ще съм сипаничава.

— Жалко, че дотичахте толкова бързо — каза Дик, бършейки кръвта от бузата си. — Тъкмо беше почнало да ми харесва.

— Не говори глупости — каза леля Луиза.

— Третият или четвъртият щеше да те победи — каза Сергеев.

 

 

На връщане към селцето Дик го втресе, от ухапване на чакал никой не се е отървал невредим. Всички веднага тръгнаха към къщата на Вайткус. Самият Вайткус боледуваше, лежеше, а жена му Егли извади от аптечката — сандъка в ъгъла — компреси и настойка против чакалова отрова, после проми раните на Дик и му заръча да спи. На Мариана намаза лицето с мас. Дик си тръгна. След час-два треската ще отслабне, а сега му беше зле, болеше го и той не искаше другите да го гледат.

Егли сложи на масата паница със захар, която се получаваше от корените на блатната тръстика. Само тя и Мариана знаеха как да различат сладката тръстика от обикновената. И освен тях малчуганите, които по усет знаят коя трева е сладка и коя не бива да пипат. После Егли наля в чашките вряла вода и всеки си загребваше от гъстото сиво захарно желе. При семейство Вайткус нямаше церемонии. Всички обичаха да им ходят на гости.

— Нали няма нищо страшно? — попита Томас. — Дик ще може ли да тръгне?

— На него му минава като на куче — каза Егли.

— Ти все пак се съмняваш? — попита Сергеев.

— Не се съмнявам — каза Томас. — Нямаме друг изход. Да не би да предлагаш да чакаме още три години? Ще измрем от оскъдица.

— Няма да умрем — обади се от леглото Вайткус. Брадата и буйната коса закриваха цялото му лице. Виждаха се само червеният нос и светлите петна на очите. — Окончателно ще подивеем.

— Все тая — каза Томас. — Ех, да ми падне Даниел Дефо! Жалък лъжец.

Вайткус се разсмя, сякаш кашляше.

Олег вече бе слушал тези разговори. Да ги водят сега си беше съвсем празна работа. Искаше му се да отиде в бараката, където Старика с учениците дере убитите чакали, и да си поговори с него. Просто да си поговори. Но после погледна паницата със захар и реши да хапне още мъничко. Той и майка му бяха изяли своя дял още по-миналата седмица. Загреба от захарта, но не пълна лъжица. Не беше дошъл тук да плюска.

— Пий, Марианче — каза Егли. — Уморена си.

— Благодаря — каза Мариана. — Трябва да накисна гъбите, че инак ще вземат да заспят.

Олег разглеждаше Мариана тъй, сякаш я виждаше за пръв път, дори забрави да вдигне лъжицата към устата си. Устните на Мариана сякаш са нарисувани — ясно очертани, малко по-тъмни към краищата, удивителни устни, никой друг в селцето няма такива. Макар че тя малко прилича на Сергеев. Съвсем малко. Може би прилича и на майка си, но Олег не помнеше майка й. Или пък на дядо си? Чудна работа е генетиката. В парника — ямата зад бараката, където се разпореждаше Мариана — Старика правеше за учениците опити с грах. Е, вярно, не с грах, а с местната леща. Всичко съвпадаше, с някои малки корекции. Други комплекти хромозоми, разбира се, по-различни. Мариана има триъгълно лице, широки скули и широко чело, а брадичката й е остра, тъй че на лицето остава много място за очите и те са го заели изцяло. И много дълга шия, отстрани има Розов белег от детството. С него Мариана е свикнала, а заради търкултръна се вълнува. Не е ли все едно дали човек има точки на лицето, или не? Всички имат. А вместо гердан Мариана носи, както всички в селцето, канапче с дървено шишенце противоотрова.

— Представи си, че походът завърши трагично — каза Сергеев.

— Не бих искал, щом участвам в него — каза Томас.

Вайткус пак се разсмя, сякаш нещо забълбука в дълбините на брадата му.

— Момчетата, Дик и Олег, са надеждата на нашето селце, неговото бъдеще. Ти си един от четиримата последни мъже.

— Бройте и мен — каза басово леля Луиза и шумно задуха врялата вода в чашката.

— Няма да ме убедиш — каза Томас. — Но ако много се страхуваш, нека да оставим Мариана тук.

— Да, страхувам се за дъщеря си. Но сега говорим за по-принципни неща.

— Отивам да накисна гъбите — каза Мариана и пъргаво стана.

— Кожа и кости — каза леля Луиза, като я гледаше.

Минавайки покрай баща си, Мариана го докосна по рамото с връхчетата на пръстите си. Той вдигна осакатената си китка, за да покрие нейната, но тя вече беше отдръпнала ръка и бързо вървеше към вратата. Отвън долетя равномерният шум на дъжда, после вратата се хлопна. Олег едва не изтича подир Мариана, но се удържа — беше му някак неудобно.

От втората стая излезе с несигурна стъпка един от синовете на Вайткус. На колко беше? Първият се роди миналата пролет, а този наскоро, когато заваля сняг. Значи е на година и половина. А общо семейство Вайткус имат шест деца. Световен рекорд.

— Дай захар — каза сърдито детето.

— Ще ти дам аз на теб една захар! — възмути се Егли. — А кого го болят зъбите? Мен ли? А бос кой ходи? Аз ли?

Тя вдигна момченцето и го отнесе от стаята.

Олег видя, че ръката му сама е загребала захар от паницата. Той се разсърди на себе си и изсипа лъжицата обратно. После облиза каквото беше останало по нея.

— Дай да ти сипя още вряла вода — каза леля Луиза. — Жал ми е за нашите момчета, вечно са някак недохранени.

— Сега не е чак толкова зле — каза Егли, влизайки отново в стаята. Иззад нея долиташе басовият рев на Вайткус-младши. — Сега има гъби. И витамини има. Виж, мазнини не достигат…

— След малко си тръгваме — каза леля Луиза. — Съвсем си пребледняла.

— Знаеш защо.

Егли опита да се усмихне. Но усмивката й приличаше на болезнена гримаса. Преди месец Егли беше родила мъртво момиченце. Старика каза, че вече й е късно да ражда. И организмът й е изтощен. Но тя бе човек на дълга. Родът трябва да се продължи. „Разбираш?“ Олег разбираше, макар че разговорите за това са неприятни, за тия неща май не бива да се говори.

— Благодарим за почерпката — каза леля Луиза.

— Да се чуди човек как успя тъй да надебелееш — каза Томас, гледайки как масивното тяло на леля Луиза се носи към вратата.

— Не от хубав живот съм подпухнала — отговори Луиза, без да се обръща. На прага тя спря и каза на Олег: — От всички тия вълнения си забравил да навестиш Кристина. А там те чакат. Не е хубаво.

Разбира се. Ама че работа! Трябваше още преди час да отиде.

Олег скочи.

— Веднага отивам.

— Добре де, аз само така, за дисциплина — каза леля Луиза. — Сама ще ги навестя. Само да си нахраня сирачетата и ще отскоча.

— Няма нужда.

Олег изскочи на улицата след леля Луиза. И чак тогава се сети, че е забравил да благодари на Егли за врялата вода със захар; стана му неудобно.

Тръгнаха един до друг, пътят не беше дълъг. Тичешком можеш за пет минути да обиколиш цялото селце покрай оградата.

Къщите със скосени едноскатни покриви се притискаха една до друга от двете страни на правата пътека, която разрязваше селцето на две — от портата до бараката с общия склад. Покрити с плоските, дълги и розови листа на водните лалета, покривите блестяха под дъжда, отразявайки вечно сивото, вечно мъгливо небе. Четири къщи от едната страна, шест от другата. Вярно, три къщи са пусти. След миналогодишната епидемия.

Къщата на Кристина е предпоследна. След нея е само тази на Дик. Леля Луиза живее отсреща.

— Не те ли е страх да тръгнеш? — попита леля Луиза.

— Трябва — каза Олег.

Леля Луиза кой знае защо се усмихна.

— Достоен мъжки отговор.

— А Сергеев ще пусне ли Мариана? — попита Олег.

— Ще тръгне твоята Мариана, ще тръгне.

— Нищо няма да ни се случи — каза Олег. — Четирима души. Всички въоръжени. Не ни е за пръв път да ходим в гората.

— Да, в гората не ви е за пръв път — съгласи се Луиза. — Но в планините е съвсем друго.

Спряха на пътя между къщите на Кристина и Луиза. Вратата на Луиза беше открехната, зад нея блестяха очи — осиновеният Казик чакаше леля си.

— В планините е страшно — каза Луиза. — Никога няма да забравя как вървяхме през тях. Хората замръзваха буквално пред очите ни. Сутрин ставаме, а някой вече не се събужда.

— Сега е лято — каза Олег, — няма сняг.

— Приемаш желаното за действителност. В планините винаги има сняг.

— Но ако не можем да минем, ще се върнем — каза Олег.

— Върнете се. По-добре ще е да се върнете.

Луиза зави към вратата си. Казик изтича насреща. Олег бутна вратата на Кристина.

У Кристина е задушно, мирише на нещо кисело, плесента вече е покрила стените като тапет, и макар че плесента е жълта, оранжева, ярка, в стаята не става по-светло от нея. И светилникът не гори.

— Привет — каза Олег, придържайки вратата, за да различи кой къде е в тъмната стая. — Не спите ли?

— Ох — каза Кристина, — дойде все пак, а аз мислех, че няма да дойдеш, знаех си, че ще забравиш. Щом сте тръгнали към планините, защо ти е да ме помниш?

— Ти не я слушай, Олег — каза Лиз тихо, съвсем тихо, почти шепнешком, — тя винаги си мърмори. И на мен мърмори. Омръзна ми.

Олег намери масата, опипа с длани, откри светилника, извади от кесията на колана си прахан и огниво.

— Защо стоите на тъмно? — попита той.

— Маслото свърши — каза Лиз.

— А къде е кутията?

— Нямаме масло — каза Кристина. — Кому сме нужни ние, две безпомощни жени? Кой ще ни донесе масло?

— Маслото е на лавицата, вдясно от теб — каза Лиз. — Кога тръгвате?

— Следобед — каза Олег. — Как се чувстваш?

— Добре. Само дето нямам сили.

— Егли казва, че след три дни ще си на крака. Искаш ли да те пренесем при Луиза?

— Няма да изоставя мама — каза Лиз.

Кристина не й беше майка. Но двете отдавна живееха заедно. Когато пристигнали в селцето, Лиз била най-малката, нямала и годинка. Майка й замръзнала на превала, а баща й загинал още преди това. През всичките тези дни Кристина носела Лиз. Тогава тя била силна и смела, още имала очи. Така и останали заедно. После Кристина ослепяла. Пак от търкултрън — още не знаели какво да правят. И ослепяла. Тя рядко излиза навън. Само през лятото, ако не вали. Всички вече са свикнали с дъжда, не го забелязват. А тя не е свикнала. Ако вали, за нищо на света не излиза. А ако е сухо, сяда на стъпалото, познава по стъпките кой минава и се оплаква. Старика казва, че Кристина е мъничко ненормална. А по-рано тя била виден астроном. Много виден астроном. Веднъж Лиз каза на Олег: „Представи си трагедията на човек, който цял живот е гледал звездите, а после попада в гора, където няма звезди, и при това съвсем ослепява. Не можеш да го разбереш.“

— Разбира се — каза Кристина. — Пренесете я някъде. Защо да мре заедно с мен?

Олег намери на лавицата кутията с маслото, наля в светилника и го запали. Веднага стана светло. Виждаше се широкото легло, на което под кожите лежаха една до друга Кристина и Лиз. Олег винаги се учудваше колко си приличат — да не повярваш, че не са роднини. И двете бели, с жълти коси, с широки плоски лица и меки устни. Лиз има зелени очи. Очите на Кристина са затворени. Но казват, че и нейните били зелени.

— Масло имате още за седмица — каза Олег, — после Старика ще ви донесе. Не го пестете. Защо да седите на тъмно?

— Жалко, че се разболях — каза Лиз. — Искаше ми се да дойда с теб.

— Другия път — каза Олег.

— След три години?

— След година.

— Една тукашна, значи три наши. Аз имам слаби дробове.

— Зимата е далече, ще оздравееш.

Олег разбираше, че не говори каквото очаква от него това момиче с широко лице. Когато говореше за похода, тя имаше предвид съвсем друго — Олег винаги да е с нея, защото се страхува да бъде сама. Олег се стараеше да бъде учтив, но невинаги успяваше. Лиз го дразнеше — очите й вечно молеха за нещо.

Кристина стана от леглото, взе бастуна и тръгна към печката. Тя умееше всичко да върши сама, но предпочиташе съседите да й помагат.

— Да полудееш — мърмореше тя. — Аз, виден учен, жена, прочута някога с красотата си, съм принудена да живея в тази кочина, изоставена от всички, обидена от съдбата…

— Олег — каза Лиз и се надигна на лакът. Разкриха се големите й бели гърди и Олег извърна глава. — Олег, не тръгвай с тях. Няма да се върнеш. Знам, няма да се върнеш. Имам предчувствие…

— Да ви донеса ли вода? — попита Олег.

— Имаме вода — каза Лиз. — Ти не искаш да ме послушаш. Поне веднъж в живота!

— Тръгвам си.

— Върви! — каза Лиз.

На прага го догониха думите:

— Олег, виж там дали няма лекарство против кашлица. За Кристина. Нали няма да забравиш?

— Няма.

— Ще забрави — каза Кристина. — И в това няма нищо учудващо.

— Олег!

— Какво?

— Не ми каза „довиждане“.

— Довиждане.

Старика се миеше в кухнята над легена.

— Едри зверове сте убили — каза той. — Само че козината е лоша, лятна.

— Дик и Сергеев ги убиха.

— Май си сърдит. При Кристина ли беше?

— Там всичко е наред. После им занесете масло. И картофите им са на привършване.

— Не се безпокой. Ела при мен да си поговорим за последно.

— Само не се бавете! — подвикна майка му иззад стената.

Старика се усмихна. Олег свали кърпата и му я подаде, за да си избърше по-лесно лявата ръка. Дясната беше загубил преди петнайсет години, когато за пръв път опитали да стигнат до превала.

Олег мина в стаята на Старика, седна зад масата, полирана от лактите на учениците, бутна настрани сметалото със сушени орехи вместо топчета. Колко пъти беше седял до тази маса? Няколко хиляди. И почти всичко, което знае, е чул тук.

— Най-страшно ми е да пусна теб — каза старецът, сядайки на учителското място отсреща. — Мислех, че след няколко години ще ме смениш и ще учиш децата.

— Аз ще се върна — каза Олег.

И си помисли: „А какво ли прави сега Мариана? Вече е накиснала гъбите, после е преподредила хербария, тя винаги го преподрежда. Дали си събира багажа? Или разговаря с баща си?“

— Слушаш ли ме?

— Разбира се, учителю.

— И същевременно аз сам настоявах да те вземат отвъд превала. За теб това е дори по-необходимо, отколкото за Дик или Мариана. Ти ще бъдеш мои очи, мои ръце…

Старика вдигна ръка и я огледа с интерес, сякаш я виждаше за пръв път. Замисли се. Олег мълчеше и оглеждаше стаята. Понякога Старика млъкваше тъй, внезапно, за минута-две. Всеки си има слабости. Пламъчето на светилника се отразяваше върху полирания, чист както винаги микроскоп. Липсваше му главното стъкло. Сергеев хиляди пъти бе казвал на Старика, че е прекалено голям разкош да държи празната тръба на лавицата за украшение. „Дай ми я в работилницата, Боря. Ще направя от нея два чудесни ножа.“ А Старика не я даваше.

— Извинявай — каза старецът. Той примига два пъти с добрите си сиви очи, приглади грижливо подрязаната бяла брада, заради която леля Луиза го наричаше „търговец“. — Размишлявах. И знаеш ли за какво? За това, че в земната история вече е имало случаи, когато по нещастна случайност група хора се оказвали откъснати от общия поток на цивилизацията. И тук навлизаме в областта на качествения анализ…

Старецът пак млъкна и размърда устни. Потъна в размисли. Олег бе свикнал с това. Харесваше му да седи така до него и да мълчи, и имаше чувството, че старецът е пълен с толкова много знания, та сякаш изпълва с тях и околния въздух.

— Да, разбира се, трябва да вземем под внимание и временния диапазон. Диапазонът, това е разстояние. Запомни ли?

Старика винаги обясняваше думите, които учениците не бяха срещали.

— За деградация на един човек стигат няколко години. При условие, че е бял лист хартия. Известно е, че децата, попаднали в бебешка възраст при вълци, при тигри, а такива случаи са отбелязвани в Индия и Африка, след няколко години безнадеждно изоставали от връстниците си. Превръщали се в дебили. Дебил, това е…

— Помня.

— Извинявай. Човечеството не успявало да си ги върне. Те дори ходели само на четири крака.

— А ако е възрастен човек?

— Вълците няма да приемат възрастен.

— А на необитаем остров?

— Вариантите са различни, но човек неизбежно деградира… степента на деградация…

Старика погледна Олег. Той кимна. Знаеше тази дума.

— Степента на деградация зависи от нивото, което човекът е достигнал в момента на изолирането, и от характера му. Но ние не можем да направим исторически експеримент с една оформена личност. Говорим за социум. Може ли група хора в условията на изолация да се удържи на културното ниво, което е имала в момента на откъсването?

— Може — каза Олег. — Това сме ние.

— Не може — каза старецът. — Но за бебето са достатъчни пет години, за групата, дори ако оцелее, ще трябват две-три поколения. За племе — няколко поколения… За народ може би векове. Но процесът е необратим. Той е проверен от историята. Да вземем например австралийските аборигени…

Влезе майката на Олег. Беше сресана и с изпрана пола.

— Ще поседя при вас — каза тя.

— Поседи, Ирочка — каза старецът. — Беседваме си за социалния прогрес. По-точно регрес.

— Чух вече — каза майката. — Разсъждаваш след колко време ще тръгнем на четири крака? Отговарям — преди това ще измрем всички. И слава Богу. Омръзна ми.

— А на него не му е омръзнало — каза старецът. — И на моите близнаци не им е омръзнало.

— Та нали заради него живея — каза майката, — а вие го пращате на сигурна смърт.

— Ако приемем твоята гледна точка, Ира — каза Старика, — то тук всеки ден заплашва със сигурна смърт. Тук гората е смърт, зимата е смърт. Наводнение — смърт, ураган — смърт, ужилване на стършел — смърт. И не знаем откъде и под какъв облик ще изпълзи смъртта.

— Изпълзява когато си иска и отнася когото си иска — каза майката. — Един след друг.

— Ние сме повече, отколкото преди пет години. Главният проблем не е физическото оцеляване, а моралното.

— По-малко сме. Ние с теб сме по-малко. Разбираш ли, почти не останахме! Какво могат без нас тия палета?

— Можем — каза Олег. — Ти би ли излязла сама в гората?

— По-добре да си метна примката. Понякога и от вкъщи не смея да изляза.

— А аз, ако искам, още сега ще отида. И ще се върна. С плячка.

— Да де, днес едва отървахте Марианка и Дик.

— Беше случайност. Сама знаеш, че чакалите не ходят на глутници.

— Нищо не знам. Тръгнаха ли все пак на глутница, или не? Тръгнаха ли?

— Тръгнаха.

— Значи ходят…

Олег не възрази. Майка му също млъкна. Старика въздъхна, поизчака и продължи монолога си:

— Кой знае защо, днес си спомних една история. Хиляда години не си я бях спомнял, а днес си я спомних. Може би просто защото стана дума? Случило се през 1530 година, малко след откриването на Америка. Немски китоловен кораб, който плавал на юг от Исландия, попаднал в буря и тя го отнесла на северозапад, в неизследвани води. Няколко дни корабът се носил по вълните сред айсберги. Айсбергът е…

— Знам, ледена планина — каза Олег.

— Правилно. След няколко дни отпред изникнали заснежени планински брегове на непозната земя. Днес я наричат Гренландия. Корабът хвърлил котва и моряците слезли на брега. И представете си учудването им, когато скоро видели полуразрушена църква, после останки от каменни къщички. В една от къщичките намерили труп на червенокос мъж със зле ушити дрехи от тюленови кожи, до него изхабен ръждясал нож. А наоколо запустялост, студ, сняг…

— Не ни плаши, Боря — каза майката. Пръстите й нервно потропваха по масата. — Псевдоисторически приказки.

— Чакай! Това не е приказка. Документирано е. Онзи човек бил последният викинг. Олег, помниш ли кои са били викингите?

— Разказвахте ни за тях.

— Викингите бродели по моретата, завоювали цели страни, заселили Исландия, стигнали до Америка, която нарекли Винланд, дори основали свое царство в Сицилия. Имали и голяма колония в Гренландия. Там имало няколко селища с каменни къщи и църкви. Но ето че корабите на викингите престанали да излизат в морето. Колониите им попаднали в ръцете на други народи или били изоставени. Прекъснала се връзката и с Гренландия. А в това време климатът там ставал все по-суров, добитъкът измирал и гренландските селища западали. Преди всичко защото загубили връзка със света. Някогашните смели гренландски моряци вече не знаели как да строят кораби, а броят им намалявал и намалявал. Известно е, че през средата на XV век в Гренландия била отпразнувана последната сватба. Потомците на викингите подивявали, вече били твърде малко, за да се противопоставят на стихиите, да постигнат прогрес или поне да запазят старото. — Старика се обърна към майката. — Представяш ли си трагедията — последната сватба в цяла една страна?

— Твоите аналогии не ме убеждават — каза тя. — Много ли са били викингите, или малко — нищо не би ги спасило.

— А алтернатива е имало. Ако онзи немски кораб бил пристигнал трийсет години по-рано, всичко щяло да тръгне другояче. Викингите биха могли да отплават на континента и да се върнат в човешкото семейство. Или друг вариант — биха завързали връзки с други страни, биха дошли търговци, нови заселници, поне нови оръдия на труда, знания… И всичко щеше да е различно.

— Никой няма да дойде при нас — каза майката.

— Нашето спасение не е да се слеем с природата — каза уверено старецът. Този път се обърна към Олег. — Трябва ни помощ. Помощ от останалото човечество. Затова настоявам синът ти да отиде отвъд превала. Ние още помним. И нашият дълг е да не прекъсваме нишката.

— Безсмислен разговор — каза майката. — Да стопля ли вода?

— Стопли — каза Старика. — Да се поглезим с гореща водица. Заплашва ни забрава. Дори и сега носителите на трохи от човешката мъдрост и знания стават все по-малко. Едни загиват, умират, други са твърде заети с борбата за оцеляване… И ето, появява се ново поколение. Вие с Мариана сте все още преходен етап. Един вид звено, което ни свързва с нашето бъдеще. Представяш ли си какво ще е то?

— Ние не се боим от гората — каза Олег. — Познаваме гъбите и дърветата, можем да ловуваме в степта.

— Боя се от бъдеще, в което господства нов тип човек — Дик ловецът. За мен той е символ на отстъплението, символ на човешкото поражение в борбата с природата.

— Ричард е добро момче — обади се майката от кухнята. — Не му е лесно сам.

— Нямам предвид характера — каза старецът. — Говоря за социалното явление. Кога, Ирина, ще се научиш да се абстрахираш от дреболиите?

— Дали ще се абстрахирам, или не, но ако миналата зима Дик не беше убил мечок, всички щяхме да изпукаме от глад — каза майката.

— Дик вече се чувства абориген на тия места. Преди пет години престана да идва при мен. Не съм сигурен дали помни азбуката.

— Защо му е? — попита майката. — Все едно, няма книги. И писма няма на кого да пише.

— Дик знае много песни — каза Олег. — И сам съчинява.

Малко се срамуваше, че му е тъй приятно да слуша недоброжелателните думи на Старика, затова почна да защитава Дик.

— Не са важни песните. Песента е зората на цивилизацията. А за малчуганите Дик е кумир. Ловец! А за вас, жените, той е пример. „Виж го Дик! Той е добро момче!“ А за момичетата е рицар. Забелязвала ли си с какви очи го гледа Марианка?

— Нека го гледа. Ще се омъжи. Добре е за селцето.

— Мамо! — не издържа Олег.

— Че какво?

Както винаги, майка му не забелязваше нищо наоколо, живееше в някакъв свой свят, предъвкваше старото.

— И радва ли те светът на Диковците? — Старика се разяри. Дори удари с юмрук по масата. — Светът на благополучните бързоноги диваци?

— А ти какво предлагаш в замяна?

— Него. — Старецът отпусна тежка длан върху тила на Олег. — Светът на Олег е моят свят, твоят свят, на който искаш да обърнеш гръб, макар че друг не ти е даден.

— Не си прав, Боря — каза майката. Тя отиде в кухнята, свали от огъня паницата с вряла вода и я донесе в стаята. — Свърши ни захарта.

— И моята — каза старецът. — Сега корените са тънки, няма сладост в тях. Егли казва, че ще трябва да потърпим още месец. Нищо, хлебец ще хапнем. Ти си интелигентна жена и трябва да разбираш, че сме обречени на израждане, ако след нас дойдат Диковците ловци.

— Не съм съгласна с теб, Боря — каза майката. — Поне да оцелеем. Не говоря конкретно за себе си, а за селцето. За дечицата. Като гледам Дик или Марианка, усещам надежда. Ти ги наричаш диви, а аз мисля, че успяха да се приспособят. И ако сега те загинат, всички ще загинем. Рискът е прекалено голям.

— А аз, значи, не съм се приспособил? — попита Олег.

— Приспособил си се по-малко от другите.

— Ти просто се страхуваш за мен — каза Олег. — И не искаш да ходя в планините. А аз стрелям с арбалет по-добре от Дик.

— Боя се за теб, разбира се. Ти си ми едничък. Само ти ми остана. А с всеки ден все повече се откъсваш от мен, отиваш някъде, чужд ставаш.

Старецът бавно крачеше напред-назад из стаята, така ставаше, когато беше недоволен от мързеливите ученици. Наведе се, вдигна от табуретката глобуса. Беше го направил от гъба гигант, която израсна миналата зима до бараката. Тогава двамата с Олег заедно стриваха за боя цветната глина, която Мариана и Лиз откриха край ручея — същата, от която днес правят сапун. Изсушиха я и се получиха два цвята — бял и сив. А самата гъба беше лилава. И Старика по памет нарисува всички континенти и океани на Земята. Глобусът стана бледен, а за две години още повече избледня и се протри, заприлича на кръгла ябълка.

Олег видя на масата мъничко петънце розова плесен. Не жълта — тази беше отровна. Внимателно изтри петънцето с ръкав. Глупаво е, когато родната ти майка предпочита друг пред теб. В общи линии това си е предателство. Истинско предателство.

— Ние с теб ще умрем — каза старецът.

— И чудесно. Наживяхме се — каза майката.

— Но все пак не бързаме да умираме, вкопчваме се в живота.

— Страхливи сме — каза майката.

— Ти винаги си имала Олег.

— Заради него живях.

— Ние с теб ще умрем — продължи старецът, — но селцето трябва да живее. Иначе изчезва смисълът на нашето съществуване.

— Село на ловци има повече шансове да оцелее — каза майката.

— Повече шансове има село на такива като Олег — каза старецът. — Ако нашето племе се управлява от Дик и такива като него, то след сто години никой няма да помни кои сме и откъде сме дошли. Ще възтържествува правото на силния, законите на първобитното племе.

— И ще се плодят и размножават — каза майката. — И ще станат много. И ще изобретят колелото, а след още хиляда години — парната машина.

Тя се засмя, но сякаш изплака.

— Шегуваш ли се? — попита Олег.

— Ирина е права — каза старецът. — Борбата за съществуване в елементарна форма ще доведе до безнадежден регрес. Да оцелееш с цената на сливане с природата, приемане на нейните закони — това означава да се предадеш.

— Но все пак да оцелееш — каза майката.

— Тя не мисли така — каза Олег.

— Разбира се, че не мисли — каза Старика. — Познавам Ирина вече двайсет години. И знам, че не мисли така.

— Предпочитам изобщо да не мисля — каза майката.

— Лъжеш — каза Старика. — Всички мислим за бъдещето, боим се и се надяваме. Иначе ще престанем да бъдем хора. Именно товарът от знания, с които не се обременява Дик и ги заменя с простите горски закони, може да ни спаси. И докато има алтернатива, можем да се надяваме.

— Заради тази алтернатива ли ще натириш Олег в планините?

— Заради запазването на знанията, заради мен и теб. Заради борбата с безсмислицата, нима не разбираш?

— Ти винаги си бил егоист — каза майката.

— А твоят сляп майчински егоизъм не се ли брои?

— Защо ти е Олег? Той няма да издържи пътешествието. Слаб е.

Не биваше да го казва. Тя сама разбра това и погледна Олег, като го умоляваше с очи да не се обижда.

— Не се обиждам, мамо — каза Олег. — Но искам да тръгна. Може би повече от всички останали. Дик дори с удоволствие би останал. Скоро ще почне преселението на елените. Идеално време за лов в степта.

— Той е необходим в похода — каза старецът. — Колкото и да се възмущавам от перспективата за негова власт, днес уменията и силата му могат да ни спасят.

— Да ни спасят! — Майката откъсна поглед от Олег. — Ти дрънкаш за спасение. А сам вярваш ли в него? Три пъти ходиха хора към планините и колцина се върнаха? С какво?

— Тогава още бяхме неопитни. Не познавахме тукашните закони. Тръгвахме, когато на превала имаше сняг. Сега знаем, че той се топи едва в края на лятото. За всяко знание трябва да се плаща.

— Ако онези не бяха загинали, щяхме да живеем по-добре. Щеше да има кой да ни храни.

— Но пак щяхме да бъдем във властта на закона за деградацията. Или сме част от човечеството и пазим неговите знания, или сме диваци.

— Ти си идеалист, Боря. Парче хляб днес ни е по-нужно от абстрактните ананаси.

— Но нали помниш вкуса на ананас? — Старика се обърна към Олег и добави: — Ананасът е тропически плод със специфичен вкус.

— Разбрах — каза Олег. — Смешна дума.