Майкъл Конъли
Падане (36)

35

Докато се спускаше по стълбата, адреналинът му скочи. Видя, че Харди не е помръднал от стола си, но е запалил цигара. Чу седеше нащрек на облегалката на канапето.

— Накарах го да изключи кислородната бутилка, за да не ни вдигне във въздуха — каза той.

— Кислородната бутилка е празна — отвърна Бош.

— Какво?

Бош не отговори. Прекоси стаята и застана пред Харди.

— Ставай.

Харди го погледна с объркана физиономия.

— Казах да станеш.

— Какво се е случило?

Бош го сграбчи с две ръце, за ризата и го дръпна рязко от стола. Завъртя го и го бутна с лице към стената.

— Хари, какво правиш? — попита Чу. — Това е стар…

— Това е той — прекъсна го Бош.

— Какво?

— Това е синът, а не бащата.

Бош откачи белезниците от колана си и закопча ръцете на Харди зад гърба му.

— Чилтън Харди, арестуван си за убийството на Лили Прайс.

Харди не каза нищо, докато Бош му рецитираше правата. Залепи буза за стената и на лицето му се появи лека усмивка.

— Хари, бащата горе ли е? — попита Чу зад него.

— Не.

— Тогава къде е?

— Сигурно е мъртъв. Младши се представя за него, прибира му пенсията, социалните осигуровки и всичко останало. Отвори папката. Къде е снимката от шофьорската книжка?

Чу пристъпи напред с увеличената снимка на Чилтън Арън Харди-младши. Бош обърна Харди и го задържа до стената с ръка на гърдите. Приближи снимката до лицето му. Махна дебелите очила и ги пусна на пода.

— Той е. Обръснал е главата си за снимката. Променил е външния си вид. Така и не проверихме снимката на баща му. А трябваше да го направим.

Бош върна снимката на Чу, а усмивката на Харди стана по-широка.

— Весело ли ти е? — попита Бош.

Харди кимна.

— Голяма веселба е. Нямате никакви доказателства срещу мен.

Гласът му вече беше различен. С по-дълбок тембър, а не онзи несигурен старчески глас, който бяха слушали досега.

— И е адски весело, че претърсихте незаконно къщата. Никой съдия няма да повярва, че съм ви дал разрешение. Жалко, че не открихте нищо. С удоволствие ще гледам как съдията ви изхвърля.

Бош награби Харди за ризата, дръпна го от стената и отново го тресна в нея. Усети как яростта му се надига.

— Хей, партньоре? — рече той. — Я иди до колата и вземи компютъра. Искам да напишеш разрешително за обиск още сега.

— Хари, вече проверих телефона си. Тук няма безжичен интернет. Как ще го изпратим?

— Партньоре, иди да вземеш компютъра. После ще се безпокоим за безжичния интернет. И затвори вратата на излизане.

— Добре, партньоре. Отивам за лаптопа.

Посланието беше получено.

Бош нито за миг не свали поглед от очите Харди. Видя в тях как той регистрира ситуацията и разбира, че ще остане сам с него. Зад лъскавата им студенина се появи страх. Веднага щом чу външната врата да се затваря, Бош измъкна глока си и тикна дулото под брадичката на Харди.

— Познай какво ще стане, задник такъв. Ще приключим това още сега. Защото си прав, не разполагаме с достатъчно доказателства. А аз няма да те оставя на свобода нито един шибан ден повече.

Рязко го дръпна от стената и го събори на пода. Харди се блъсна в масичката и падна по гръб, пепелникът и чашата с вода отлетяха настрани. Бош се стовари отгоре му и го възседна.

— Ето как ще го направим. Не сме знаели кой си, чаткаш ли? Взели сме те за баща ти, а когато партньорът ми е излязъл до колата, ти си ми се нахвърлил. Имало е борба за пистолета. И познай какво е станало? Изгубил си.

Бош задържа пистолета странично, за да може Харди да го види.

— Ще има два изстрела. С първия ще пръсна шибаното ти черно сърце, а после ще сваля белезниците, ще пъхна глока в мъртвите ти ръце и ще стрелям в стената. Така и по двама ни ще има следи от барут и всичко ще бъде наред.

Наведе се, опря пистолета под ъгъл в гърдите на Харди и каза:

— Да, нещо такова.

— Чакай! — извика Харди. — Не можеш да го направиш!

В очите му Бош прочете истински ужас.

— Това е за Лили Прайс, Клейтън Пел и всички други, които си убил, наранил и унищожил.

— Моля те.

— Моля те? Това ли ти каза Лили? Помоли ли те да не го правиш?

Бош леко промени ъгъла на пистолета и се наведе още повече. Гърдите му бяха на петнайсетина сантиметра от гърдите на Харди.

— Добре, признавам. Венис Бийч, осемдесет и девета. Ще ви кажа всичко. Арестувай ме и ме прибери на топло. Ще кажа и за баща ми. Удавих го във ваната.

Бош поклати глава.

— Ще ми кажеш онова, което искам да чуя, само за да се измъкнеш жив оттук. Само че няма смисъл, Харди. Вече е късно. Минахме този момент. Дори наистина да си признаеш, показанията ти няма да издържат. Защото са изтръгнати под заплаха. Много добре го знаеш.

Бош дръпна затвора на глока и вкара патрон в цевта.

— Не ми трябва тъпото ти признание. Искам доказателства. Искам трофеите ти.

— Какви трофеи?

— Ти пазиш разни неща. Всички вие пазите разни неща. Снимки, сувенири. Ако искаш да се измъкнеш жив, кажи ми къде си ги скрил.

Зачака. Харди мълчеше. Бош отново опря дулото в гърдите му и насочи пистолета под ъгъл.

— Добре, добре — отчаяно каза Харди. — Съседната къща. Всичко е в съседната къща. Баща ми притежаваше и двете. Купих я под фалшиво име. Иди и се увери сам. Ще намериш всичко, което ти трябва.

Бош впери поглед в него.

— Лъжеш ли, умираш.

Прибра пистолета в кобура и започна да се надига.

— Как да вляза?

— Ключовете са на плота в кухнята.

Странната усмивка отново се появи на лицето му. Само преди малко отчаяно се мъчеше да спаси живота си, а сега се усмихваше. Бош осъзна, че това е от гордост.

— Иди да провериш — подкани го Харди. — Ще станеш прочут, Бош. Залови проклетия рекордьор.

— Така ли? Колко са?

— Трийсет и седем. Изкопах трийсет и седем гроба.

Бош беше предполагал, че жертвите са много, но не и чак толкова. Запита се дали Харди не преувеличава като част от една последна манипулация. Кажи каквото и да било, признай каквото и да било, само се измъкни жив. Достатъчно му беше да оцелее в тази ситуация, след което можеше да предприеме следващата трансформация от неизвестен убиец в публична фигура, обект на възхищение и страх. В име, вдъхващо ужас. Бош знаеше, че при тази порода това е част от процеса на задоволяване. Харди вероятно беше живял в очакване на момента, когато ще стане известен. Такива като него си фантазираха подобни неща.

С едно плавно и бързо движение Бош извади глока от кобура и го насочи към Харди.

— Не! — извика Харди. — Сключихме стелка!

— Не сме сключвали нищо.

Дръпна спусъка. Чу се металното щракане на ударника и тялото на Харди трепна като простреляно, но в цевта нямаше куршум. Пистолетът беше празен. Беше го изпразнил в стаята.

Бош кимна. Харди се беше хванал на въдицата. Никое ченге нямаше да вкарва патрон в цевта, защото никое ченге не би оставило цевта празна. Не и в Ел Ей, където двете секунди, нужни за зареждането, могат да ти струват живота. Това беше просто част от играта. За всеки случай.

Наведе се и обърна Харди по корем. Постави пистолета на гърба му и извади от джоба си две ленти тип котешко езиче. Омота едната около глезените му, като ги стегна здраво, след което върза и ръцете му, за да може да свали белезниците. Имаше чувството, че няма да ескортира лично Харди до затвора, и не искаше да губи екипировката си.

Изправи се и закачи белезниците на колана си. Бръкна в джоба на сакото си и извади шепа патрони. Махна пълнителя на пистолета и започна да го зарежда. Когато приключи, пъхна пълнителя в дръжката и вкара патрон в цевта, след което прибра пистолета в кобура.

— Винаги дръж един в цевта — каза той на Харди.

Вратата се отвори и Чу влезе в дневната с лаптоп в ръка. Погледна към лежащия на пода Харди. Нямаше представа каква постановка е изиграл Бош.

— Жив ли е?

— Да. Дръж го под око. Току-виж се опитал да се прави на кенгуру.

Отиде в кухнята и намери ключодържателя на плота. Върна се в дневната и се огледа, като се мъчеше да измисли как да обездвижи Харди, докато с Чу обсъдят навън как да продължат оттук нататък. Преди няколко месеца имаше един срамен случай със заподозрян за грабеж, на когото бяха лепнали прякора Кенгуруто. Ченгетата бяха вързали ръцете и краката му и го бяха оставили на пода на банката, за да търсят друг заподозрян, за когото се смяташе, че е в сградата. Петнайсет минути по-късно полицаи от друга кола видяха мъж, подскачащ по улицата на три преки от банката.

Накрая на Бош му хрумна идея.

— Хвани края на канапето.

— Защо? — попита Чу.

Бош посочи края.

— Вдигни го.

Повдигнаха канапето и го обърнаха върху Харди. То го покри като палатка и беше почти невъзможно пленникът им да стане с вързани ръце и крака.

— Какво е това? — запротестира Харди. — Какво правите?

— Кротувай — отвърна Бош. — Няма да те оставим задълго.

Направи знак на Чу да тръгва. Докато излизаха, Харди извика след тях:

— Пази се, Бош!

Бош се обърна и го погледна.

— От какво да се пазя?

— От онова, което ще видиш. След днешния ден няма да си същият.

Бош остана за момент с ръка на дръжката. От Харди се виждаха единствено краката, стърчащи изпод обърнатото канапе.

— Ще видим — рече той.

Излезе и затвори вратата.