Майкъл Конъли
Падане (31)

30

Беше осем и половина, когато Бош спря пред дома, в който бе живял Джордж Ървинг. Осветлението вътре още беше запалено, но вратата на гаража бе затворена и на алеята нямаше коли. Бош изчака няколко минути, но не видя движение зад осветените прозорци. Ако Дебора Ървинг и синът й бяха вътре, не го показваха с нищо.

Бош извади телефона и прати съобщение на дъщеря си, както се бяха разбрали. Беше я оставил сама вкъщи с обещанието, че няма да отсъства повече от два часа и че ще се обади при пристигането и тръгването от целта си.

Тя отговори бързо.

ВСИЧКО Е НАРЕД. ПРИКЛЮЧИХ С ДОМАШНИТЕ, ГЛЕДАМ „КАСЪЛ“.

Бош прибра телефона и слезе от колата. Наложи се да почука два пъти и когато вратата се отвори, на прага стоеше самата Дебора Ървинг.

— Детектив Бош?

— Извинете, че се натрапвам толкова късно, госпожо Ървинг. Трябва да поговоря с вас.

— Не може ли да изчака до утре?

— Боя се, че не, госпожо.

— Разбирам. Заповядайте.

Въведе го в дневната и го настани на канапето, на което беше седял и в началото на разследването.

— Видях ви на погребението днес — каза тя. — Чад каза, че е разговарял с вас.

— Да. Той тук ли е още?

— Ще остане за уикенда, но в момента не е у дома. Отиде да види своя стара приятелка. Моментът е много труден за него, както можете да си представите.

— Да, разбирам.

— Желаете ли кафе? Имаме „Неспресо“.

Бош не знаеше какво означава това, но поклати глава.

— Не, благодаря, госпожо Ървинг.

— Наричайте ме Дебора, моля.

— Дебора.

— Да не би да сте дошли да ми кажете, че предстои арест по случая?

— Не. Дойдох да ви кажа, че няма да има арест.

Тя се изненада.

— Татко… тоест, съветник Ървинг ми каза, че има заподозрян. Че има връзка с един от конкурентите, с които е работил Джордж.

— Не, изглеждаше по този начин, защото бях тръгнал в погрешна посока.

Следеше за реакцията й. Тя не се издаде с нищо. Продължаваше да изглежда искрено изненадана.

— Вие ме пратихте в погрешна посока — каза той. — Вие, съветникът и дори Чад спестихте информация. Не разполагах с онова, което ми беше нужно, и тръгнах да разследвам убийство, каквото всъщност е нямало.

Този път тя започна да се възмущава.

— Какво искате да кажете? Татко ми каза, че има данни за нападение и че Джордж е бил задушен. И че най-вероятно е било работа на ченге. Не ми казвайте, че прикривате полицая, който го е направил.

— Случаят не е такъв, Дебора, и мисля, че го знаете. В деня, когато дойдох тук, съветникът ви е казал какво да споменете пред мен и какво да спестите.

— Не зная за какво говорите.

— Например това, че хотелската стая, която е наел съпругът ви, е същата, в която сте прекарали първата си брачна нощ. Или това, че синът ви вече е знаел, че ще пътува насам в понеделник — още преди съпругът ви да излезе в неделя вечерта.

Замълча, за да й даде възможност да осъзнае с какво разполага и какво знае.

— Чад е идвал, защото е трябвало да му кажете нещо, нали?

— Това е нелепо!

— Нима? Може би трябва да говоря с Чад, да го попитам какво му е било казано, когато в неделя следобед му е изпратен самолетен билет.

— Оставете Чад на мира. Много му се събра.

— Тогава вие говорете, Дебора. Защо криете? Не може да става дума за пари. Проверихме застрахователните полици. Всички са напълно нормални, няма клаузи в случай на самоубийство. Ще си получите парите независимо дали сам е скочил, или не.

— Не е скачал! Ще се обадя на Ървин. Ще му кажа какви ги говорите.

Тя понечи да стане.

— Казали сте на Джордж, че го напускате, нали? Затова ли е използвал датата на годишнината ви като комбинация на сейфа? Затова ли е скочил? Синът му заминава, а сега и вие си тръгвате. Вече е изгубил приятеля си Боби Мейсън и единственото, което му е останало, е да работи като пласьор за баща си.

Тя опита онова, което Бош винаги беше смятал за последната и най-добра защита на една жена — започна да плаче.

— Проклетник! Ще унищожите репутацията на един добър човек. Това ли искате? Това ли ще ви накара да се почувствате щастлив?

Дълго време Бош не отговори.

— Не, госпожо Ървинг. Няма да ме направи щастлив.

— Искам да си вървите. Днес погребах съпруга си и искам да се махнете от дома ми!

Бош кимна, но не направи опит да стане.

— Ще си тръгна, когато ми разкажете историята.

— Нямам история!

— В такъв случай Чад има. Ще го изчакам.

— Добре, вижте, Чад не знае нищо. Той е на деветнайсет. Още е момче. Ако говорите с него, това ще го съсипе.

Бош осъзна, че тя прави всичко това заради сина си, за да не разбере, че баща му сам е сложил край на живота си.

— В такъв случай говорете вие. Последна възможност, госпожо Ървинг.

Тя стисна облегалките на стола си и наведе глава.

— Казах му, че с брака ни е свършено.

— И той как го прие?

— Зле. Изобщо не го очакваше, защото не беше забелязал в какво се е превърнал. В опортюнист, бирник, пласьор, както сам казахте. Чад замина и аз също реших да се махна. Няма друг мъж. Просто вече нямаше причина да оставам. Не бягах при някого или нещо. Бягах от него.

Бош се наведе напред с опрени на коленете лакти, за да придаде по-задушевен вид на разговора.

— Кога му казахте това?

— Седмица преди смъртта му. Разговаряхме всеки ден, но аз не промених решението си. Казах му да извика Чад, ако не иска аз да отида при него и да му кажа. И той уреди пътуването му в неделя.

Бош кимна. Всички детайли заставаха по местата си.

— А съветникът? Той знаеше ли?

— Не мисля. Не съм му съобщавала, а след това изобщо не е ставало дума за това. Когато дойде тук и ми каза, че Джордж е мъртъв, не спомена нищо. Не каза нищо и на погребението.

Бош знаеше, че е възможно Ървинг да премълчава и да чака да види в каква посока ще тръгне разследването. В дългосрочен план нямаше значение какво знае Ървинг и кога го е научил.

— Какво ви каза Джордж в неделя вечерта, преди да излезе?

— Вече ви казах. Че излиза да покара. Само толкова. Не ми каза къде отива.

— Заплашвал ли е да се самоубие през седмицата преди смъртта си?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Не ви лъжа.

— Казахте, че сте говорили по темата няколко вечери. Той не прие ли решението ви?

— Не, естествено. Каза, че няма да позволи да го напусна. Аз му казах, че няма избор. И че се махам. Че съм готова. Решението ми не беше прибързано. Бракът ни от доста време беше лишен от любов. Започнах да планирам раздялата в деня, в който Чад получи писмото, че е приет в университета.

— Има ли къде да отидете?

— Имам място, кола, работа — всичко.

— Къде?

— В Сан Франциско. Близо до Чад.

— Защо не ми казахте това от самото начало? Какъв смисъл имаше да го криете?

— Заради сина ми. Баща му беше мъртъв и не беше ясно как е станало. Не му трябваше да научава, че бракът на родителите му е бил към края си. Не исках да го натоварвам и с това.

Бош поклати глава. Явно изобщо не я беше грижа, че премълчаването на всичко това едва не докара на Макуилън обвинение в убийство.

Някъде в къщата се чу шум и Дебора застана нащрек.

— Това е задната врата. Чад се прибра. Не му казвайте, умолявам ви.

— Той така или иначе ще научи. Трябва да говоря с него. Баща му сигурно му е споменал нещо, когато му е казал, че трябва да се върне у дома.

— Не, нищо не му каза. Бях в стаята, когато му се обади. Просто му каза, че трябва да се върне у дома по важен семеен въпрос. Увери го, че сме добре със здравето, но трябва да се прибере. Не му казвайте. Аз ще го направя.

— Мамо?

Гласът на Чад се разнесе някъде от къщата.

— В дневната, Чад — извика Дебора.

Погледна умоляващо Бош и прошепна:

— Моля ви.

Чад Ървинг влезе в дневната. Беше облечен с джинси и блуза за голф. Косата му бе разрошена и изглеждаше изненадващо различен от прилежно зализания младеж на погребението.

— Чад — поздрави Бош. — Как я караш?

Момчето кимна.

— Добре. Какво става тук? Арестувахте ли някого за убийството на баща ми?

— Не, Чад — бързо отвърна майка му. — Детектив Бош просто имаше някои въпроси за баща ти. Във връзка с бизнеса му. Всъщност той тъкмо си тръгваше.

Рядко се случваше Бош да позволи на някого да говори от негово име, да лъже и дори да го изгони. Но въпреки това пое ролята и стана от мястото си.

— Да, мисля, че това беше всичко. Искам да поговоря и с теб, Чад, но може да почака до утре. Ще бъдеш тук, нали?

Докато говореше, гледаше към Дебора. Посланието беше ясно, щом ти искаш да му кажеш, направи го тази вечер, защото сутринта отново ще бъда тук.

— Да, ще остана до неделя.

Бош кимна и тръгна към вратата.

— Госпожо Ървинг, имате телефонния ми номер. Обаждайте се по всяко време, ако се появи нещо. Не ме изпращайте.

С тези думи той напусна дневната, излезе навън и прекоси диагонално моравата към колата си.

Докато вървеше, получи есемес. От Мади естествено. Никой друг не му пускаше съобщения.

ЩЕ ЧЕТА В ЛЕГЛОТО. ЛЕКА, ТАТКО.

Застана до колата и й отговори веднага.

ИДВАМ СИ… О?

Отговорът не закъсня.

ОКЕАН.

Това беше тяхна игра. Беше я научил на фонетичната азбука на ЛАПУ и често я изпитваше с есемесите. Или докато пътуваха заедно, посочваше номера на някоя кола и я караше да го прочете във фонетичен код.

Отговори й.

БНМ.

„Браво на момичето.“

Качи се в колата, свали прозореца и се загледа в къщата на Ървинг. Осветлението в стаите долу беше угасено. Но семейството — или каквото беше останало от него — още бе будно горе и се мъчеше да се справи с отломките, оставени от Джордж Ървинг.

Запали колата и пое към Вентура Булевард. Отвори телефона и се обади на мобилния на Чу. Часовникът на таблото показваше, че е едва девет и трийсет и осем. Имаше предостатъчно време. Крайният срок на „Таймс“ за сутрешното печатно издание беше в единайсет.

— Хари? Всичко наред ли е?

— Чу, искам да се обадиш на приятелката си от „Таймс“. Дай…

— Не ми е приятелка, Хари. Направих грешка и съм възмутен от това как продължаваш да бъркаш в раната.

— Аз пък съм възмутен от теб, Чу. Но искам да направиш следното. Обади й се и й дай историята. Без имена, всичко е „от информирани източници“. ЛАПУ…

— Хари, няма да ми се довери. Свалих материала, като заплаших да я съсипя. Няма дори да поиска да говори с мен.

— Напротив, ще говори. Ако иска историята. Прати й първо имейл, че искаш да се реваншираш и й даваш историята. После й се обади. Само че без имена. Информирани източници. Утре ЛАПУ ще обяви, че случаят Джордж Ървинг е приключен. Заключението е, че става въпрос за самоубийство. И задължително й кажи, че едноседмичното разследване е определило, че Ървинг е имал проблеми в брака и огромно натоварване и трудности в работата. Разбра ли? Искам да бъде казано точно по този начин.

— Тогава защо ти не й се обадиш?

Бош зави по „Вентура“ и продължи към „Кахуенга“.

— Защото тя е твоя, Чу. А сега й звънни, прати й есемес или имейл и й предай точно каквото ти казах.

— Ще иска повече. Това е много общо. Ще иска „многозначителни подробности“, както ги нарича.

Бош се замисли.

— Кажи й, че стаята, от която е скочил Ървинг, е същата, в която е прекарал първата си брачна нощ преди двайсет години.

— Добре, това бива. Ще й хареса. Друго?

— Нищо друго. Това е достатъчно.

— Защо сега? Защо не утре сутринта?

— Защото ако се появи в сутрешното издание, ще бъде трудно да се промени. А аз се пазя точно от това. Висш пилотаж, Чу. Това не е заключението, което ще се хареса на градския съветник. Което пък на свой ред няма да се хареса на шефа.

— А истина ли е?

— Да, истина е. А истината излиза на бял свят. Кажи на Гончето, че ако направи всичко добре, ще има допълнителна информация, която ще представлява интерес за нея.

— Каква допълнителна информация?

— После ще ти кажа. А сега действай. Тя има краен срок.

— Винаги ли ще е така, Хари? Просто ми казваш какво да правя и кога да го правя. Аз нямам ли думата?

— Ще имаш думата, Чу. При следващия си партньор.

Бош прекъсна връзката. Докато караше към дома, се замисли за онова, които беше задействал. С вестника, с Ървинг и с Чу.

Предприемаше рисковани ходове и неизбежно се питаше дали не се дължат на това, че го бяха подвели в разследването. Себе си ли наказваше, или онези, които го изпързаляха?

Точно когато започна да изкачва „Удроу Уилсън“, телефонът отново избръмча. Очакваше да е Чу с потвърждение, че се е обадил на журналистката и че материалът ще излезе в сутрешното издание на „Таймс“. Само че не беше Чу.

— Ана, работя.

— О, помислих, че можем да поговорим.

— Е, в момента съм сам и имам няколко минути, но, както казах, работя.

— На някакво местопрестъпление ли?

— Не, по-скоро на разпит. Какво има?

— Ами, две неща. Има ли новини по случая с Клейтън Пел? Пита ме всеки път, когато ме види. Иска ми се да мога да му кажа нещо.

— Всъщност няма. Остана на заден план покрай другата работа. Но сега приключвам и веднага се заемам отново със случая на Пел. Кажи му го. Ще намерим Чилтън Харди. Гарантирам го.

— Добре, Хари, радвам се да го чуя.

— А какво е другото нещо, за което искаш да говорим?

Знаеше какво е, но нещата зависеха от нея. Тя трябваше да попита.

— За нас… Хари, знам, че оплесках нещата с проблемите около сина ми. Съжалявам и се надявам, че не съм развалила напълно всичко. Много те харесвам и ми се иска да се видим отново.

Бош спря пред къщата. Дъщеря му беше оставила лампата на верандата запалена. Не слезе от колата.

— Ана… истината е, че не мога да се обърна от работа. Имам два случая и се опитвам да работя и по двата. Какво ще кажеш да изчакаме уикенда и началото на следващата седмица? Ще ти се обадя. Или ти ми се обади, ако искаш.

— Добре, Хари. Ще говорим другата седмица.

— Да, Ана. Лека нощ и приятен уикенд.

Отвори колата и едва не се изтъркаля навън. Беше ужасно уморен. Товарът на знанието беше тежък. И единственото, което искаше сега, беше да потъне в черен сън, в който никой да не може да го открие.