Дж. Р. Уорд
Пробудена любов (8)

6.

О. пътуваше по шосе 22 в своя пикап „Форд F150“, бе четири часът следобед, слънцето светеше право в очите му и той се чувстваше така, сякаш има махмурлук. Да… Освен главоболието, усещаше тръпки да пъплят по тялото му — точно както след жестоко напиване. Проклетото гъделичкане лазеше под кожата му като червеи.

Разяждащото го дълбоко съжаление му напомняше за дните, в които редовно се напиваше. Бе същото, като да се събуди до грозна жена, която презираше, но с която, въпреки това, е правил секс. Да, чувството приличаше на онова, но бе много, много по-лошо.

Плъзна длани по кормилото. Кокалчетата на пръстите му бяха здравата ожулени и знаеше, че има одрасквания по врата. Образите от деня минаваха пред очите му и го заслепяваха, стомахът му се бунтуваше. Бе отвратен от нещата, които бе сторил на любимата си.

Е, сега бе отвратен. А когато ги извършваше… смяташе, че е справедлив.

Трябваше да бъде по-внимателен. Тя бе живо същество, все пак… По дяволите, ами ако бе отишъл твърде далеч? О, боже… Не биваше да си позволява такива изстъпления. Но когато видя, че е освободила вампира, когото й бе довел, за да се нахрани, изгуби контрол над себе си. Избухна като шрапнел и парчетата се забиха право в плътта й.

Вдигна крак от педала на газта. Искаше му се да се върне, да я изкара от тръбата и да се увери, че все още диша. Обаче нямаше достатъчно време — срещата на елитните отряди щеше скоро да започне.

Натисна отново педала на газта. Знаеше, че като я види, няма да може да се откъсне от нея и тогава водачът на лесърите щеше да дойде да го потърси. Което щеше да е проблем. В центъра за въздействие цареше бъркотия. По дяволите…

О. намали скоростта и зави надясно. Пикапът излезе от шосе 22 и навлезе в тесен черен път.

Хижата на господин Х., където се помещаваше и главната квартира на Обществото на лесърите, се намираше в средата на гора, простираща се на седемдесет и пет акра. Бе напълно изолирана и малка, построена изцяло от дърво и покрита с тъмнозелени дървени плочи. Зад нея имаше външна голяма пристройка, наполовина колкото хижата. О. спря и видя, че отпред са паркирани безразборно още седем автомобила, всичките бяха американско производство и на повече от четири години.

О. влезе вътре и установи, че е дошъл последен. Останалите членове на елитните отряди заемаха едва ли не цялото тясно пространство, бледите им лица бяха сериозни, телата им — широкоплещести и натежали от мускулна маса. Това бяха най-силните мъже на обществото и също така му служеха от най-дълго време. О. бе единственото изключение, когато ставаше въпрос за дълга служба. Бяха минали само три години от посвещаването му и никой от останалите не го харесваше, защото бе нов.

Те обаче нямаха право на глас. Той бе здрав и издръжлив като всеки един от тях и го бе доказал. Завистливи копелета… Не, той никога нямаше да бъде като тях — просто безхарактерно говедо на Омега. Не можеше да повярва, че тези идиоти се гордеят с факта, че избледняват с времето и губят своята идентичност. Той се бореше с изсветляването. Боядисваше косата си, за да продължи да бъде тъмнокестенява както някога, и ненавиждаше постепенното побеляване на ирисите си. Не искаше да изглежда като тях.

— Закъсня — каза господин Х. Водачът на лесърите се облегна на хладилника, който не бе включен. Погледът на бледите му очи се спря върху драскотините по врата на О. — Бил си се с някого?

— Знаеш какви са братята. — О. си намери местенце по-далеч от него. Макар да кимна на партньора си У., не удостои с внимание никого другиго.

Водачът на лесърите продължи да го гледа.

— Виждал ли е някой господин М.?

„По дяволите“, помисли си О. Щяха да му потърсят сметка за лесъра, когото бе премахнал, защото го бе заварил с неговата любима.

— О.? Имаш ли нещо да кажеш?

Отговори У., застанал вляво от него.

— Видях М. преди зазоряване. Биеше се с един от братята в центъра на града.

Втренченият поглед на господин Х. се премести вляво. О. бе така шокиран от лъжата, че замръзна на мястото си.

— Видял си го със собствените си очи?

Гласът на другия лесър не трепна.

— Да.

— Възможно ли е да прикриваш О.?

Що за въпрос? Лесърите бяха безмилостни убийци и в непрекъсната конкуренция помежду си за положение в обществото. Дори между партньорите нямаше лоялност.

— У.?

Запитаният поклати светлата си глава.

— Не. Защо да рискувам кожата си, за да спася неговата?

Очевидно това бе логика, в която господин Х. вярваше, защото продължи с дневния ред на срещата. След като ги запозна с отредените им квоти, групата се разпръсна. О. се приближи до партньора си.

— Трябва да се върна до центъра за минутка, преди да излезем на лов тази нощ. Искам да ме следваш.

Трябваше да разбере защо У. му бе спасил задника. Не се тревожеше, че другият лесър ще види в какво състояние е мястото. У. нямаше да му създава проблеми. Той не бе свръхагресивен и не можеше да мисли самостоятелно — бе по-скоро изпълнителен, отколкото инициативен.

Което правеше самоинициативата му отпреди малко още по-странна.

 

 

Зейдист гледаше часовника във фоайето на имението. Положението на стрелките му казваше, че до официалния залез на слънцето остават осем минути. Слава богу, че бе зима и нощите бяха дълги.

Гледаше двойната входна врата и знаеше съвсем точно къде ще отиде, когато мине през нея. Бе запомнил как да стигне до мястото, посочено им от цивилния вампир. Щеше да се материализира и да бъде там за части от секундата.

Седем минути.

Щеше да е по-добре да изчака, докато цялото небе потъмнее, но в момента му беше все тая дали е достатъчно тъмно. В мига, в който огнената топка се плъзнеше зад хоризонта, щеше да изхвърчи навън. Малкото слънчев загар, който можеше да отнесе, да върви по дяволите.

Шест минути.

Провери отново кинжалите, които носеше на гърдите си. Извади пистолета от кобура, закрепен на дясното му бедро, и го провери още веднъж, след което направи същото и с другия, който висеше на лявото. Опипа с ръка ножа за хвърляне, който висеше отзад на кръста му, както и онзи с дългото петнайсет сантиметра острие на бедрото си, сякаш за да се увери, че са там.

Пет минути.

Наклони глава на една страна и изпъна врат, за да намали напрежението в него.

Четири минути.

Не можеше да чака повече. Щеше да тръгне сега!

— Ще се опечеш — каза Фюри иззад него.

Затвори очи. Импулсът му диктуваше да се втурне навън и ставаше все по-трудно да му устои, а Фюри продължаваше да говори.

— Зи, братко, как ще й помогнеш, ако паднеш на земята и започнеш да се изпаряваш?

— Да не би да те кефи да разваляш удоволствието на другите? Или просто си бъбрив по природа?

Докато гледаше брат си през рамо, Зи изведнъж си спомни нощта, в която Бела бе дошла в имението. Фюри изглеждаше напълно очарован от нея, двамата стояха близо един до друг и разговаряха — на същото място, където сега стоеше той. А той ги гледаше от сенките и я желаеше, докато тя се усмихваше на близнака му.

Гласът му стана по-остър.

— Мислех, че искаш да я върнеш обратно. Тя имаше очи само за теб и те смяташе за необикновено красив. Или… може би точно затова искаш да остане в плен на лесърите. Да не би тя да разклати клетвата ти за безбрачие, братко?

Фюри трепна и инстинктът на Зи да долавя чуждата слабост му подсказа да продължи:

— Всички те видяхме да я оглеждаш онази нощ. Гледаше я с удоволствие, нали? Да. И то не само в лицето. Не се ли питаше какво ли ще е да усетиш тялото й под своето? Не се ли тревожеше дали ще успееш да спазиш клетвата си за въздържание? И нима даденото обещание не те изнервяше?

Фюри стисна толкова силно устни, че те образуваха само една много тънка линия. Зи се надяваше, че чувството, което е извикал у него, е отвратително. Искаше да му отвърне грубо. И може би дори да се сбият в следващите три минути.

Но последва единствено мълчание.

— Нищо ли няма да ми кажеш? — Зи погледна часовника. — Е, добре. Време е да вървя…

— И аз кървя за нея. Също като теб.

Зи погледна близнака си и дори от толкова далеч видя болката, изписана на лицето му така ясно, все едно през увеличително стъкло. През главата му мина мимолетната мисъл, че може би трябва да почувства нещо — срам или мъка, че е принудил Фюри да направи това интимно и тъжно признание.

Без да каже дума, Зи се дематериализира.

Появи се отново в гората, на около сто метра от мястото, от което бе избягал цивилният мъжки вампир. Докато тялото му се оформяше, чезнещата светлина на деня го заслепи и го накара да се почувства така, сякаш доброволно се бе съгласил да залеят лицето му с киселина. Не обърна внимание на изгарянето и пое в посока североизток като подтичваше по покритата със сняг земя.

И я видя. Бе там, насред гората, на около стотина крачки от потока. Едноетажна, подобна на къща постройка, от едната страна на която бяха паркирани черен „Форд F150“ и безличен сребрист лек автомобил „Форд Таурус“. Промъкна се до нея, като се криеше зад стволовете на боровите дървета, стъпвайки безшумно по снега. Постройката нямаше прозорци. Вратата бе само една. Чуваше движение и разговори през тънките стени.

Извади един от пистолетите си, свали предпазителя и се замисли над възможностите си. Да се дематериализира и после да се появи вътре, щеше да е глупав ход. Не познаваше вътрешния план на сградата. Единствената му друга алтернатива, макар и задоволителна, също не бе изпипана стратегически. Да отвори вратата с ритник и да нахлуе вътре, стреляйки непрекъснато, бе дяволски привлекателна идея, обаче макар и да не се страхуваше за собствения си живот, нямаше да рискува този на Бела.

В този момент, чудо на чудесата, отвътре излезе един лесър и затръшна вратата след себе си. След секунди го последва втори, след което се чуха характерните звуци на включваща се алармена инсталация.

Първата мисъл на Зи бе да застреля и двамата, обаче успя да задържи пръста си на спусъка. Щом бяха включили охранителната система, значи в къщата нямаше никого другиго и шансовете му да измъкне Бела оттам току-що се бяха увеличили. Но какво щеше да стане, ако това бе просто стандартна процедура при излизане, независимо дали в къщата имаше други лесъри, или не? В такъв случай, само щеше да издаде присъствието си и да предизвика буря.

Загледа как двамата лесъри се качват в пикапа. Единият имаше кафява коса, което обикновено означаваше, че е член на обществото отскоро. Този обаче не действаше като новак — беше уверен и говореше. А онзи, който бе със светла коса, слушаше и кимаше с глава.

Двигателят изръмжа и пикапът потегли, утъпквайки снега с гумите си. Без да включи фаровете, пое по път сред дърветата, който едва се забелязваше.

Да остави тези две копелета да потънат в залеза, бе изпитание за самоконтрола му. Стегна мускулите в цялото си тяло толкова здраво, че заприличаха на корабни въжета. Но ако не успееше да се сдържи, в следващата минута щеше да се озове върху капака на пикапа и да пробие с юмрук предното стъкло, да сграбчи убийците за косите и да ги захапе.

Шумът от двигателя на пикапа заглъхна и Зи се заслуша внимателно в последвалата тишина. Не чу нищо и това възроди желанието му да нахлуе с ритник през вратата. Но след като се сети за алармената инсталация, размисли. Ви щеше да е тук след около минута и половина.

Чакането го убиваше, но се налагаше.

Докато пристъпваше неспокойно от крак на крак, обут в тежките ботуши, долови някаква миризма… Подуши въздуха. Някъде наблизо имаше газ. Пропан. Може би захранваше генератора, който се виждаше отзад. За отопление вероятно ползваха керосин. Усещаше се обаче и друг мирис — на дим, на нещо, което гори… Погледна ръцете си — да не би той да се бе подпалил, а да не усещаше нищо? Не.

„Какво ли е, по дяволите?“

Когато осъзна какво е, ужасът го вледени чак до костите. Бе застанал в средата на кръг обгорена земя, който имаше размерите на тяло. Нещо бе изпепелено точно тук, и то през последните дванайсет часа, ако се съдеше по миризмата.

О… боже! Дали не я бяха оставили на слънцето?

Зи клекна и постави длан върху обгорената земя. Представи си как Бела лежи там, а слънцето се подава иззад хоризонта и си представи каква болка е усетила — вероятно десет хиляди пъти по-силна от онази, която той изпита при материализирането си тук.

Черното петно изгоряла земя се замъгли пред очите му, очертанията му се размиха.

Потърка лицето си, после втренчи поглед в дланта си. Бе мокра. Сълзи?

Замисли се над чувствата, които изпитваше, обаче мозъкът му отчиташе само информация за тялото му. Горната му половина се поклащаше, мускулите му бяха отмалели. Имаше лек световъртеж и усещаше слабо гадене. Но това бе всичко. Чувствата не съществуваха за него.

Потърка гърдите си с ръце веднъж и се канеше да повтори движението, когато в полезрението му попаднаха чифт тежки ботуши, досущ като неговите.

Вдигна поглед към лицето на Фюри. А то приличаше на маска — замръзнало и сиво — пепеляво на цвят.

— Тя ли е била? — попита близнакът му с дрезгав глас и коленичи.

Зи политна назад и едва успя да предпази пистолета си от допир със снега. В момента не можеше да е близо до никого, особено до Фюри.

Изправи се с мъка на крака.

— Вишъс все още ли не е дошъл?

— Зад теб съм, братко — прошепна Ви.

— Има… — Прочисти гърлото си. Потри лице в ръката си над лакътя. — Има охранителна система. Мисля, че е чисто, но не съм напълно сигурен. Двама лесъри току-що потеглиха с пикап.

— Ще се справя с алармата.

Зи долови няколко миризми едновременно и хвърли поглед зад себе си. Цялото братство бе там, дори Рот, който като крал, не трябваше да е на бойното поле. Всички бяха въоръжени. Бяха дошли, за да спасят Бела.

Групата се приближи до къщата и всички опряха гърбове плътно в стената, докато Ви обработваше ключалката с нещо остро. Вратата се отвори и неговият „Глок“ бе първият, който нахлу вътре. Когато не последва реакция, той влезе и затвори вратата след себе си. След миг се чу дълго бибипкане. И вратата отново се отвори.

— Хайде, да действаме.

Зи се втурна напред и едва не събори Ви на земята.

Погледът му обходи тъмните ъгли на единствената стая. Навсякъде цареше бъркотия, подът бе засипан с какво ли не. Дрехи… ножове и белезници… и шишета от шампоан. А какво бе това? Разпокъсан комплект за първа помощ, от който се подаваха марля и бинтове. Изглеждаше така, сякаш са го тъпкали с крака.

Сърцето му биеше тежко, тялото му бе окъпано в пот. Търсеше Бела, а виждаше само неодушевени предмети. Цяла стена, заета от рафтове, върху които бяха подредени зловещи инструменти. Легло. Шкаф от огнеупорен метал с размерите на автомобил. Маса за аутопсии, от чиито четири края висяха стоманени вериги… Повърхността й бе изцапана с кръв.

През главата на Зи преминаваха несвързани мисли. Тя бе мъртва. Онова овално петно обгорена земя го доказваше. Освен ако не е останало след изгарянето на някой друг пленник… Ами ако я бяха преместили?

Братята му стояха отвън, като че ли усещаха, че не бива да му се пречкат. Зи отиде до огнеупорния шкаф, като държеше пистолета си в ръка. Отвори го. Просто хвана металните врати и ги дърпа надолу, докато пантите не се счупиха. Захвърли тежките парчета метал и ги чу как изтракаха оглушително по пода.

Оръжия. Муниции. Пластични експлозиви.

Арсеналът на техните врагове.

Влезе в банята. Нищо, освен душ-кабина и кофа, върху която бе поставена тоалетна чиния.

— Тя не е тук, братко — каза Фюри.

Обладан от гняв, Зи се хвърли към масата за аутопсии, вдигна я с една ръка и я запрати в стената. Една от веригите го удари през рамото и се заби в плътта му чак до костта.

И тогава го чу. Тихо хленчене, подобно на скимтене.

Обърна рязко глава наляво.

В ъгъла видя да се подават от земята три цилиндрични метални края, покрити с метални капаци с тъмнокафявия цвят на пръстта. Ето защо не ги бе видял веднага.

Отиде до тях и ритна единия с ботуша си. Хленчът стана по-силен.

Изведнъж му се зави свят и падна на колене.

— Бела?

В отговор от земята долетяха неясни думи и той остави оръжието. Как щеше да…? От това нещо, което му приличаше на канализационна тръба, излизаха въжета. Хвана ги и задърпа силно.

Онова, което се появи на повърхността, бе мръсен и изцапан с кръв мъжки цивилен вампир, на около десет години след преобразяването. Беше гол и трепереше, устните му бяха посинели, очите му се въртяха трескаво.

Зи го освободи, а Рейдж го загърна в дългото си черно кожено палто.

— Изведете го оттук — каза някой, когато Холивуд преряза въжетата.

— Можеш ли да се дематериализираш? — Въпросът бе отправен от друг брат към цивилния вампир.

Зи не обръщаше внимание на разговора. Отиде до другата дупка. От нея не излизаха въжета, а обонянието му не долови никакъв мирис. Бе празна.

Приближаваше се до третата, когато пленникът извика:

— Не! Т-тази е к-капан!

Зи замръзна на мястото си.

— Как така?

Цивилният обясни, макар че зъбите му тракаха силно:

— Н-не знам. Чух само, че л-лесърът предупреди един от х-хо-рата си.

Преди Зи да е успял да зададе още въпроси, Рейдж прекоси стаята.

— Тук има оръжие. Насочено е в тази посока — чу се звук от изщракване на метал. — Сега вече не е заредено.

Зи насочи погледа си нагоре, над дупката. Върху оголените тавански греди, на около четири метра и половина от пода, бе поставено малко устройство.

— Какво е това, Ви?

— Лазер. Ако прекъснеш лъча, най-вероятно задейства…

— Чакайте — прекъсна го Рейдж. — Тук има още едно оръжие, което трябва да обезвредя.

Ви поглади козята си брадичка.

— Вероятно има и дистанционно управление, с което се активира оръжието. Възможно е обаче лесърът да го е взел със себе си. Така бих направил аз. — Притвори очи и се вгледа внимателно в тавана. — Специално този модел работи на литиеви батерии. Така че няма да се изключи, ако спрем генератора. И не е лесно да бъде обезвреден.

Зи се огледа за нещо, което би могъл да използва, за да избута металния капак, и си помисли за банята. Влезе вътре, свали завесата на душ-кабината и взе със себе си летвата, на която бе окачена.

— Всички да се отдалечат.

Рейдж заговори остро:

— Зи, не мисля, че успях да обезвредя…

— Вземете цивилния със себе си. — Никой не помръдна и той изруга. — Нямаме време за губене и ако някой ще бъде прострелян, това ще съм аз. Хайде, братя, няма ли да се разкарате!

Когато всички се подчиниха, Зи се приближи до дупката. Застана с гръб към едно от обезвредените оръжия, като по този начин застана в обсега му и побутна капака с летвата. Чу се изстрел.

Куршумът попадна в левия му пищял. Изгарящата болка го принуди да падне на едно коляно, обаче не й обърна внимание и макар че се наложи да влачи крака си, се приближи до отвора на тръбата. Хвана въжетата, които потъваха в земята, и задърпа.

Първо видя косата й. Дългата й красива коса с цвета на махагон, обгръщаща като воал лицето и раменете й.

Силите му бяха на изчерпване. Изгуби зрението си и едва не припадна, но въпреки това продължи да дърпа. Изведнъж усилието стана по-леко… помагаха му и други ръце… Те издърпаха въжето и я положиха нежно на земята.

Бе облечена в тънка и прозрачна нощница, изцапана с нейната кръв. Не помръдваше, но дишаше. Той нежно отстрани косата от лицето й…

И кръвното му налягане рязко се повиши.

— О, господи… О, господи…

— Какво са й сторили… — Който и да бе произнесъл това, не можеше да намери подходящите думи, за да завърши.

Всички прочистиха гърлата си. Чуха се две задавени кашлици. Или, може би, бяха дълбоко поемане на въздух.

Зи я взе в ръцете си и просто я… прегърна. Трябваше да я изведе оттук, обаче не можеше да помръдне, изпаднал в шок от онова, което бяха сторили с нея. Премигваше, виеше му се свят, вътрешно крещеше, но я люлееше нежно напред-назад. От устните му започнаха да се отронват думи на древния език — думи тъжни и ридаещи.

Фюри коленичи до него.

— Зейдист! Трябва да я изведем оттук.

Реалността го връхлетя и изведнъж можеше да мисли единствено за това, как ще я отведе в имението. Сряза въжетата, които опасваха горната половина на тялото й, и се изправи, като продължаваше да я държи на ръце. Опита се да ходи, но левият му крак не удържа тежестта и той се препъна. Не успя веднага да се сети защо не може да върви както обикновено.

— Нека аз да я нося — каза Фюри и протегна ръце. — Прострелян си.

Зейдист поклати глава и мина покрай близнака си, накуцвайки. Занесе Бела до автомобила, който все още бе паркиран пред сградата. Притиснал я до гърдите си, счупи прозореца откъм страната на шофьора с юмрук, провря ръка вътре и отключи. Алармената инсталация силно запищя. Отвори задната врата и я положи на седалката. Наведе се, за да вдигне и краката й, нощницата се повдигна нагоре и той трепна. Имаше синини и наранявания. Много.

Когато алармата замлъкна, каза:

— Някой да ми даде яке.

В секундата, в която протегна ръка назад, кожената дреха се озова в дланта му. Зави я внимателно — като позна якето на Фюри — затвори вратата и седна зад кормилото.

Последното, което чу, бе заповедта на Рот.

— Ви, нуждаем се от уменията ти. Трябва да изравним това място със земята.

Зи пъхна ръка под таблото, съедини жиците и запали седана, след което потегли, сякаш дяволът беше по петите му.

 

 

О. спря пикапа до тротоара в една тъмна част на Десета улица.

— Все още не разбирам защо излъга.

— Ако те изпратят при Омега, какво ще стане с нас? Ти си един от най-силните и безмилостни убийци, които имаме.

О. го погледна с отвращение.

— Винаги предан на обществото, нали?

— Гордея се с нашата работа.

— Господи, колко старомодно!

— Да, обаче това мое отношение ти спаси задника, така че бъди благодарен.

Нямаше значение. Имаше други неща, за които трябваше да се тревожи, а не за мотивите на У.

Двамата слязоха от пикапа. „Зироу Сам“, „Скриймърс“ и „Снъф“ бяха на две пресечки и макар че бе студено, опашките пред тях не бяха по-малки от обикновено. Някои от треперещите от студ без съмнение бяха вампири, но дори да не бяха, нощта щеше да бъде от оживените. Винаги можеха да влязат в схватка с братята.

О. включи алармената инсталация, пусна ключовете в джоба си… и се закова насред уличното платно. Буквално не можеше да помръдне.

Съпругата му… наистина не изглеждаше никак добре, когато двамата с У. я оставиха в центъра.

Задърпа яката на черното си поло. Задушаваше се. Не съжаляваше за болката, която тя трябваше да понесе, тъй като сама си бе виновна. Но нямаше да може да понесе смъртта й. Ако го напуснеше… Ами ако в момента умираше?

— Какво има? — попита У.

О. затърси в джоба си ключовете. Тревогата кипеше във вените му.

— Трябва да вървя.

— Майтапиш ли се? Снощи не изпълнихме квотите…

— Просто трябва да се върна до центъра. Л. работи на Пета улица. Присъедини се към него. Ще те открия най-много след трийсет минути.

Не изчака отговора му. Скочи в пикапа, излезе с бясна скорост от града и пое по шосе 22 през покрайнините на Колдуел. Беше на около петнайсет минути от центъра за въздействие, когато видя пред себе си светлините и проблясващите лампи на полицейски коли. Изруга и натисна спирачките с надеждата, че е само пътна злополука.

Но не, за краткото време от тръгването му, полицията бе успяла да постави пост за проверка за употреба на алкохол. Две патрулни коли бяха паркирани от двете страни на шосе 22, а по средата бяха поставени оранжеви конуси. Вдясно имаше табела, която отразяваше светлината и уведомяваше, че полицейското управление на Колдуел провежда Програма по безопасност.

Боже, тук ли трябваше да правят това? Насред пустошта? Защо не се бяха разположили в центъра на града, близо до баровете? Но пък, от друга страна, хората от покрайнините трябваше да се приберат по домовете си, след като се бяха повеселили в клубовете…

Пред него имаше един автомобил, миниван. О. барабанеше нетърпеливо с пръсти по кормилото. През ума му мина мисълта да извади своя „Смит & Уесън“ и да застреля и двете ченгета, и шофьора. По простата причина, че го забавяха.

В насрещното платно до барикадата се приближи автомобил и О. му хвърли поглед. Безличният „Форд Таурус“ спря с тихо скърцане на спирачките. Светлината от фаровете му бе слаба и млечна.

В града имаше безброй от тези небиещи на очи автомобили. Точно поради тази причина и У. бе избрал такава марка и модел. Ако искаха да запазят войната с вампирите в тайна, бе от съществено значение да се смесят с човешката раса и да изглеждат като обикновеното население.

Полицаят се приближи към форда, чийто прозорец бе вече отворен. О. си помисли, че това е доста странно в студена нощ като тази. След това зърна мъжа зад кормилото. Господи! Копелето имаше белег, дебел колкото пръст, прорязващ цялото му лице и пиърсинг на ухото. Може би колата бе крадена.

Ченгето очевидно мислеше същото. Ръката му бе на дръжката на пистолета, когато се наведе да разпита шофьора. И играта наистина загрубя, когато насочи лъча на фенерчето си към задната седалка. Тялото му рязко политна назад, сякаш бе ударен с юмрук между очите. Той протегна ръка към рамото си, на което вероятно бе закрепено полицейската му радиостанция. Обаче шофьорът подаде глава през прозореца и го изгледа втренчено. И двамата сякаш замръзнаха във времето.

След това полицаят отпусна ръка и махна на форда да продължи, без дори да провери документите за самоличност на шофьора.

О. загледа гневно полицая, който изпълняваше дълга си в неговата половина от шосето. Той все още задържаше маминото синче от минивана пред него, като че ли там пътуваха поне няколко наркодилъра. Докато партньорът му току-що бе пропуснал човек, който приличаше на сериен убиец, без дори да му зададе въпроси. Май не беше в правилната половина от платното…

Най-после О. спря до полицая. Бе възможно най-любезен и само след две минути вече натискаше педала на газта. Бе изминал и около пет мили, когато вдясно от него лумна ярка светлина. На мястото, където бе центърът за въздействие.

Помисли за отоплението, за което използваха керосин. Имаше теч.

Натисна силно педала на газта. Съпругата му бе затворена под земята… Ако бе избухнал пожар…

Пое напряко през гората и набра скорост под клоните на боровите дървета. Пикапът заподскача по неравностите и главата му започна да се удря в тавана, макар да стискаше кормилото с всички сили. Опитваше се да убеди сам себе си, че не вижда оранжевите пламъци на огъня. Ако бе имало експлозия, щеше да има и дим…

Зави. Светлината от фаровете му освети мястото. От центъра за въздействие нямаше и следа. Бе останала само пепел.

Натисна рязко спирачките, за да спре пикапа, който се бе засилил право към едно дърво. После се огледа, за да се увери, че е на правилното място. Когато не можеше да се заблуждава повече, слезе от пикапа и се хвърли на земята.

Напълни шепите си с пръст и запълзя из останките, докато устата и носът му не се напълниха с пепел, която покри и тялото му като роба. Откри парчета разтопен метал, но нищо по-голямо от дланта му.

Въпреки че не бе на себе си, си спомни, че и преди е виждал този странен, сякаш призрачен прах.

Наклони глава назад и извика, а гласът му стигна чак до небесата. Нямаше представа какви звуци са излезли от гърлото му. Знаеше само, че това бе дело на братството. Същото се бе случило и с Академията за бойни изкуства на лесърите преди шест месеца.

Прах… пепел… нито следа.

Бяха отвели съпругата му.

О, боже… Дали е била жива, когато са я открили? Или бяха взели трупа й със себе си? Мъртва ли бе?

Вината бе негова, изцяло и само негова. Бе така погълнат от мисълта да я накаже, че не бе обърнал достатъчно внимание на изчезването на цивилния. Той се е обърнал към братството, информирал ги е за местонахождението й и те бяха дошли да я освободят още с падането на мрака.

Сълзи на отчаяние изпълниха очите му. Изтри ги с длан, а после спря да диша. Обърна глава и попи с очи пейзажа. Сребристият „Форд Таурус“ на У. не беше на мястото си.

Постът за проверка. Шибаният пост за проверка. Онзи страшен на вид мъж зад кормилото всъщност въобще не е бил човек, а член на Братството на черния кинжал. Разбира се! А на задната седалка е лежала съпругата му — или полужива, или мъртва. Точно това бе изплашило ченгето. Бе я видяло, обаче братът бе изтрил всичко от паметта му. Ето защо фордът бе пропуснат така лесно.

О. се качи отново в пикапа и натисна педала на газта. Пое на изток, към жилището на У.

Фордът бе снабден със система за проследяване.

Което означаваше, че с подходящата компютърна техника щеше да го открие, независимо къде се намираше.