Владо Даверов
Вчера (2)

Вторник

На другия ден пансионът се събуди както обикновено, изми се, закуси, строи се пред входа на гимназията и разсеяно изслуша тронното слово на директора. Всички се правеха, че нищо особено не е станало, начело с другаря директор, естествено, който, макар и колебливо в началото, доста обстойно ни запозна с ползата от пастата и четката за зъби.

— Ето например вижте мен! — озъби ни се директорът. — Нито един кариес, нито една пломба! Защото, където и да се намирам, било то вкъщи, в училище или в командировка, никога не се разделям с това — извади той от сакото си паста „Идеал“ — а още по-малко с това! — Този път размаха четката си.

— И не се забременява от тях — прошепна ми на ухото ученикът Костов.

— Вие двамата веднага напуснете строя! — посочи ни другарят директор и без ни най-малко да променя тона си, нареди на прислужничката:

— Бий звънеца!

Напускането на строя винаги водеше по права пътечка към директорския кабинет. Боят беше забранен, позволяваше си го само учителят по физкултура Парасков и един-двама възпитатели, но всеки от останалите учители си имаше свой собствен, изработен през годините метод за изтезание. Директорът предпочиташе мълчанието. Оставяше ни да стоим прави пред бюрото му и започваше да си върши ежедневната работа — коригираше плана, проверяваше кореспонденцията, обаждаше се по телефона, дори закусваше. Той беше нисичък, плешив, с голям нос и дръпната, безволева брадичка, закопчаваше панталоните си точно на върха на острото си коремче, надолу те свършваха над глезените, откъдето започваха размъкнати чорапи. Директорът завършваше с изрядни, лъснати до блясък черни трандафори, подковани с налчета отпред и отзад.

— Я кажи, Костов — събирайки в шепа попилените корички от баницата, бодна най-сетне малките си очички в моя съученик той, — я кажи какво точно пошушна на Иван?

Иван бях аз, а също така — Ханс, Брънджи, от лорд Бръндейдж и Слънчевия, заради сламената коса.

— Напомних му, че днес е дежурен, другарю директор невъзмутимо отвърна ученикът Костов.

— Ти, Костов, няма да се отучиш да лъжеш никога, но и аз няма да престана да ти го напомням — изтръска си ръцете над кошчето за боклук директорът. — Затова ще ми напишеш едно писъмце до майка си, за да знаят там, у вас, за твоите безобразия и ще ми дадеш да го подпиша. Свободен си.

— Аз го имам готово, другарю директор — посегна ученикът Костов към вътрешния си джоб, където държеше в резерв десетина подобни писъмца с празно място за евентуалното провинение, но директорът го прекъсна:

— Ново, Костов, ново! — затвори вратата зад гърба му и се обърна към мен: — Та какво казваш ти прошепна твоят приятел?

— Напомни ми, че съм дежурен — смънках аз. Никога не обичах да оставам насаме с директора. — На мястото на Верка.

— Ето — щракна с пръсти директорът. И зарадван повтори: — На мястото на Верка. Едно е да ти напомнят само, че си дежурен, съвсем друго е, ще се съгласиш с мен, на мястото на Верка! Благодаря ти, Иване, много ти благодаря, добро, честно момче си ти! Иди сега, учи се, не давай ухо на костовци. Първия час понятия ли имате?

— Понятия — потвърдих съвсем объркан аз.

— Иди, иди, хубаво е, че ми каза истината — избута ме директорът с мазната си ръчичка. Оставаше още служебна благодарност да ми изрази или орден да ми връчи.

Точно в този момент слънцето проби и освети целия град. Беше само за миг, като че ли някой каза: я сега се подредете — реката, покритият мост, скалата, паметникът до нея, готово! Слънцето изгасна моментално, скри се зад плътните облаци и от прекрасния изглед преди малко не остана почти нищо. Сякаш ми показаха наведнъж една и съща снимка сега и след двадесетина години, вече потъмняла, посивяла, загубила, контраст. Стана ми още по-криво от малодушното ми държане в директорския кабинет и от съмнителните хвалби на директора, не ми се влизаше в клас и тръгнах към парка. Той беше малък и зле поддържан, две алеи и десетина пейки — нищо друго, но дърветата му бяха стари, с дълбоки корени и огромни корони, клоните им се преплитаха в странни арабески и според сезона шумяха ту тъжно, ту тревожно, ту тайнствено и нежно. Откъм града към парка се издигаше зидана стена, стигаща на места до три-четири метра, заради нея гимназията си бе спечелила печалното прозвище „Бастилията“. Тя завършваше в горния си край с изоставен, кой знае кога употребяван свинарник, там пушеха учениците от по-малките класове. По-големите ползваха направо тоалетните. В другия си край стената имаше шахта за боклук. През нея можеше да се избяга в неделен ден или след вечерна проверка да излезеш по тъмно или да се прибереш, ако си закъснял. Централната алея слизаше към стената точно по средата.

— Ханс! — чу се някъде от свинарника, после през прозореца му се показа луничавата глава на ученика Костов, скри се и почти веднага се появи на вратата: — Ханс!

Паркът беше празен, но за всеки случай го огледах още веднъж. Не ми се искаше да заставам отново пред директора.

— Влизай де! — придърпа ме нетърпеливо ученикът Костов. — Какво му каза?

— Същото — взех цигарата от ръката му аз. Димът ме замая, отпусна ме, върнах цигарата и потърсих място за сядане.

— Ето — подаде ми тухла ученикът Костов. — Тука ти е грешката. Верка е табу, не разбираш ли, тя е вече майка, има си детенце, а това е неприлично, недопустимо от всякаква гледна точка!

— Още не мога да си го представя — признах.

— Да не мислиш, че те могат — изкикоти се ученикът Костов. Смехът му беше къдрав като винетка, отрязана и в двата края. — Объркани са като пилета в кълчища, затова се правят на ударени. Интересно дали ще уволнят директора — започна да си прави сметки Костов. — Или да пращам писмото?

— Пращай! — станах аз. Не ме свърташе на едно място. — Вашите и без това не ги четат.

Влязохме в клас, минута преди да бие звънецът. Геносе Тишлер вече бършеше тебеширените си ръце, привършвайки поредната тема „ОПТИКА И ОПТИЧНИ УРЕДИ“ с размишления около злоупотребите на църквата с откритията в тази област, „злоупотреби, ученици, възможни преди всичко поради крайното невежество на масите, което, без съмнение, не е чуждо и на вас, затова утре, запомнете, утре, ще бъдете изпитани всички по предадената тема! Свободни сте.“ На нас той не обърна никакво внимание, дори не ни покани да седнем, това беше неговият метод за наказание, прилаган винаги след повикване при директора. Когато провинението не излизаше извън границите на класа, оставаше в домашен кръг, така да се каже, геносе Тишлер прибягваше към друг, значително по-мъчителен за потърпевшия прийом — нравоучението. Говореше тихо и дълго, с долепени до ухото ти устни, докато накрая съвсем забравиш какво точно си направил и какво не трябва да правиш повече. Сега обаче ние бяхме лепнали петно върху чистата му бяла престилка на класен ръководител пред цялата гимназия и макар че след огромното леке след вчерашното произшествие с Верка то едва се забелязваше, геносе Тишлер, слава богу, ни остави на мира. Както и целия клас.

Всъщност ето как изглеждаше той в идеалния си вид:

Пред църквичката имаше още малка пейка, стъпила с предните си крака в нещо като градинка и встрани от нея, към корпуса на гимназията, склад на учителя по трудово обучение. Там също пушехме понякога.

Класът се изниза като връв подир геносе Тишлер, междучасието обикновено се прекарваше на пейката, с нас останаха само Германа и Попеско.

— Сядам да попълвам писмото — обяви ученикът Костов. — Давайте идеи за провинение!

— Говоря в строя — предложи Попеско. Кротката му душица винаги се нагаждаше към изискванията на учителското тяло.

— Бездарно — отметна луничавата си глава ученикът Костов. — Друго?

— Шушна в строя — изсумтя Германа. Той пък беше буквалист човек — както си е, така да се пише.

— Тука има нещо — вдъхновено вдигна писалката си ученикът Костов и яростно я забоде върху листа. — Шушумуша и дисциплиноразвалям строя! Идеално нали!

— Добави също, че иначе си добре и че редовно си изяждаш закуската — рекох аз. Ученикът Костов беше омръзнал със своите шашкънии не само на учителите, но и на нас. — И пиши, че веднага съм изтропал на директора какво си ми шушумушил!

— Ами! — изненада се Костов. — И олекна ли ти на душичката?

— Не. Защото не му казах цялата истина.

— А, ти си знаеш — измъкна се някъде изпод чина си Ростислав. Не бяхме го забелязали до този момент, сигурно пак бе правил част от обичайните си йогистки упражнения. — Четвъртинка, осминка… някаква част от истината. Баща ти от малък те учи как се става шеф.

Посегнах моментално да го ударя, но Ростислав ми хвана ръката и в движение я закова за чина.

— Нали знаеш, че мога да те смажа! — погледна ме право в очите той и после с рязък удар на главата ми сцепи веждата.

— Вай, другарчета, господа, приятели! — развика се Костов. — Геносета, милички, да не виждам кръв!

— Седи мирен! — натисна го на чина му Германа, после стана и спокойно изтласка Ростислав от стаята. След това старателно изстиска гъбата и почисти дъската вместо мен. Аз наистина бях дежурен.

Във вторник, веднага след обяда, гимназията се строяваше още един път за колективно посещение на кино. Ходехме под строй, с песен, водеше ни обикновено учителят по физкултура Парасков. Нисък, прегърбен от слабост, целият на възли, Парасков подскачаше около нас с незапалена цигара в ръката, плюеше, където свари и ту го удряше на молба, ту крещеше като настъпен:

— Момчета, айде тука редичката да оправим, да не се караме сега, чувате ли вие там, имате ли уши, мирно ви е подадено, момичета, вие поне сте по-разбрани, прибери корема в средата, какво си го изпъчила, още, още малко, мирно, пу, пу, пу, дай тон за песен!

Директорът приемаше строя пред изхода на гимназията, без неговия последен поглед нямахме право да излизаме, но този път ме се виждаше никакъв. Парасков изскочи отпред с вдигната ръка, обърнал лице към нас замарширува на място и спря челните редици, задните се блъснаха в тях, строят се залюля, поразчупи се, но все пак запази горе-долу приличен вид и също замарширува на място.

— Раз, два, три, стой! — рязко свали ръката си Парасков, очертавайки с длан във въздуха нещо като елипса и веднага хукна по редиците: — Оправи се! Подравни! На един лакът разстояние от другаря си встрани, на два отпред! Мирно! Свободно!

Веднага след командата „свободно“ строят започна да излъчва на импулси тихо жужене и уж никой не говореше, уж никой нищо не знаеше, чу се, че директорът забранил. Само това — заради Верка забранил. Парасков също беше неспокоен. Плюеше повече от обичайното и начесто поглеждаше към прозореца на директорския кабинет, влизаше и излизаше от портиерската будка или пък заставаше встрани от нас, мрачно загледан в обувките си. Часът, определен за начало на прожекцията мина и замина, жуженето съвсем затихна, строят мълчеше, изтръпнал от дългото стоене. Навремени само някое момиче изтичваше до Парасков, говореше му тихо нещо, Парасков кимваше мълчаливо и момичето се прибираше в пансиона, сподиряно от завистливите ни погледи. Чакахме.

Директорът се появи едва към три часа. Излезе от къщичката, в която живееха немските учители, погледна ни бегло и тръгна по алеята към гимназиалния корпус.

— Мирно! — изкомандува ни Парасков и съвсем объркан затича подир него, но директорът дори не се спря, само го боцна с поглед и в движение попита:

— Какво има, Парасков?

— Строил съм учениците за кино, другарю директор.

— Не съм давал такова нареждане — продължи си пътя директорът. — Днес е нормален работен ден и те имат следобедни занятия.

— Но нали вторник… — запъна се Парасков. Вратът му се изду, стана червен, заживя някак си съвсем самостоятелно, извън тялото и главата.

Директорът не му отговори. Изправи се пред входа, там имаше мокър парцал, изтри внимателно обувките си, позагледа ги, после пак ги изтри. След това влезе. В същия момент писна звънецът, строят моментално се разпадна, начупи се като пита, бай Пешо конярят излезе откъм стола с каруцата, тръгна за продукти, на плаца радиоуредбата гръмна, прислужничката се изправи до мокрия парцал и кресливият й глас заглуши всичко.

— Никакви стъпки! Само да съм видяла стъпки по мозайката!

Единствен Парасков не помръдна. Остана си така с червения врат, с измачканата цигара между пръстите и с поглед в земята и сигурно е стоял дълго, защото вечерта това място беше мокро от плюнката му като от дъжд.