Владо Даверов
Вчера (10)

Понеделник

В началото на месеца маестро Найденов поръча афиши, плакати и луксозни покани, престана да пие, дори започна да шета из града с изгладени бог знае от кого панталони и чисто ново сако под безнадеждно лекьосания, неподлежащ на никакво префасонираме шлифер. Към афиша и поканите режисьорът не прояви никакъв интерес, остави ги на въображението на печатарите, но проекта за плакат ревниво направи сам. Ето какво представляваше той: огромен град от небостъргачи, погледнати от птичи поглед, и сред тях една чертичка — загубеният сред тези бетонни стени, самотен Холдън.

— Нали е добре, нали е чудесно! — търсеше нашето одобрение Найденов. Преди това слагаше картона на стол в ъгъла и ни оттласкваше с две ръце на необходимата според него дистанция. — Фокусиране на идеята от по-висша гледна точка.

Професионалните самодейци изобщо не се интересуваха от творческите съмнения на маестрото, но като стари шмекери уклончиво кимаха: „Така е, така е, веднага те вкарва в атмосферата.“ Марина пък (тя наистина прие да играе проститутката Сани), един ден взе, че се застоя с наклонена главица пред проекта, което доведе до неописуем скандал.

— Аз мисля — начена Марина, при което Найденов подскочи като опърлен:

— Няма да мислиш! Нали съм ти казал, че мисленето не е твоята стихия! Забранявам ти да мислиш — за да се стигне до единствената възможна реакция при момиче като Марина:

— Я го гледай, дъртия му глупак! Я го гледай, самозванеца му червендалест! — а след това и до безкрайно тропосване на пътя между пансиона и читалището, до унизителни молби, извинения, увещания, обещания, до строги разговори в кабинета на директора Цончев и накрая до триумфалното завръщане на Марина, пристъпваща леко, размазваща с токче на всяка крачка и без това смазаната гордост на маестро Найденов.

— Аз имах предвид образа — оправдаваше се той. — Бива ли да ме разбираш така буквално?

— Отсега нататък ще имаш предвид само мен! — гледаше го през рамо Марина. — Ако искаш да не разваляме комбината, естествено.

— Кажи поне ти! — примоли се режисьорът. Оказа се прав, аз наистина се върнах в театъра. Беше сложил сурдинка на йерихонската си тръба и плахо поглеждаше ту мен, ту по разбридания картон върху стола в ъгъла.

Не ми се казваше нищо, ако трябва да си говорим истината, аз въобще липсвах и на тези обсъждания, и на репетициите. Тялото ми маркираше някакво присъствие на Иван, дори на нещастния Холдън понякога, но духът ми стоеше здраво прикрепен към Дана, следваше я неотстъпно на всяка крачка и по всяко време на денонощието.

Дана излезе от болницата още на другия ден след моето посещение, малко преди обяд. Гимназията беше строена в колона по двама в очакване да нахлуе в столовата, когато тя се зададе по уличката, все със същия мохерен пуловер, но сега върху престилката, стиснала пред гърдите си сгънатата нощница и пакетчето носни кърпи за еднократна употреба. Пристъпваше бавно, изпъвайки крака в коляното като гимнастичка, може би от спуснатите й, небрежно наресани коси изглеждаше по-строга, някак си по-различна от друг път. Очите й също гледаха странно — съвсем потъмнели, без обичайния си блясък. Забеляза ме почти веднага, макар че падах малко в сянка зад Германа и Попеско, спря за миг, после съвсем спокойно, без да променя вглъбеното изражение на лицето си, тръгна към мен. Редиците се разтвориха пред нея както Червено море пред Мойсей, отникъде не се чуваше думичка, дори Бицевска, вдигнала ръка за внимание, си остана така — с вдигнатата ръка и в началото на думата.

— Здравей! — отметна леко косата си Дана.

— Здравей! — смънках.

След това Дана се обърна с лице към Бицевска като всички нас и аз изтръпнал усетих как сухата й длан се отърква в моята и как пръстите й се вплитат в моите. Стояхме така срещу любимата възпитателка като под венчило, а тя объркана се чудеше да ни изгони ли от строя или да ни благослови. Сватбарите бяха налице — цялата гимназия, свидетелите също подсмърчаха зад гърба ми — Германа и Попеско.

— Влизайте! — свали най-сетне ръката си Бицевска и това, ако не бе благословия, можеше поне да се приеме като официално признаване на годежа.