Робърт Лъдлъм
Превъзходството на Борн (37)

37.

Тъмнина. Човекът, облечен в дрехите на офицер от американската морска пехота, скочи от стената в задната част на градината на секретната къща във „Виктория Пийк“. Той тръгна наляво и мина покрай голямата дупка в стената, която беше запълнена с навита бодлива тел, след което продължи към предната част на градината. Погледна към разбитите прозорци на големия викториански кабинет. На това място стоеше пазач, небрежно подпрял пушката си на земята, като я държеше за цевта, а на колана му висеше автоматичен пистолет 45-и калибър. Натрапникът изчака удобния момент, когато гърдите на пазача се издуха и устата му се отвори в прозявка. Нападателят се втурна иззад ъгъла, държейки в ръцете си гарота. За по-малко от секунда тънката тел се стегна около шията на пазача и след още няколко мига всичко свърши.

Убиецът остави тялото на мястото му, тъй като това беше най-тъмният участък в градината. Тръгна към следващия ъгъл, където извади цигара и я запали. Заобиколи и влезе в светлината на прожекторите, като небрежно тръгна по посока на разбитите френски врати, където втори моряк стоеше на пост върху каменните стъпала. Нападателят държеше цигарата си в лявата ръка; тя закри лицето му, докато всмукваше дима.

— Навън за цигара? — попита го пазачът.

— Даа, не мога да заспя — каза човекът с американски акцент от югозапада.

— Шибаните походни легла тук не са направени за спане. Достатъчно е да седнеш върху тях, за да ги разбереш… Хей, я почакай! Кой, по дяволите, си ти?

Морякът нямаше време да се прицели. Като заби ножа си в гърлото му с убийствена точност, заглушила всякакъв звук, нападателят бързо замъкна трупа зад ъгъла на сградата и го остави в сянката. Обърса ножа си в униформата на мъртвия и отново го втъкна под колана. Върна се до френските врати и този път влезе в къщата.

Тръгна по дългия, слабо осветен коридор; в дъното пред широка декорирана с релефи врата, стоеше друг моряк. Пазачът наклони пушката си надолу и погледна часовника си.

— Подранил си — каза той. — Смяната ми ще изтече след час и двайсет минути.

— Аз не съм от тази част, приятел.

— От групата на Оаху ли си?

— Да.

— Мислех, че са ви разкарали обратно към Хаваите.

— На неколцина наредиха да не заминават. Сега сме долу в консулството. Тоя тип — как му беше името, — Макалистър, събира показанията ни цяла нощ.

— Ще ти кажа, приятел, че тази история е много странна.

— Съгласен съм, дори странна е слабо казано. Е, къде е офисът на тоя надут пуяк? Идвам тук, за да му донеса специален тютюн за лула.

— Я дай да го изпушим с малко „трева“, какво ще кажеш?

— Къде му е офисът?

— Преди го видях да влиза с доктора през онази врата вдясно. — Пазачът посочи с глава вратата отзад.

— А кой е той всъщност?

— Не му знам името, но е главния. Наричат го посланик.

Очите на убиеца се присвиха.

— Посланик?

— Да. Стаята е полуразрушена от оня скапан маниак, но сейфът е невредим. Това е причината аз да съм тук и онова момче отвън също. Сигурно имат фонд от няколко милиона за извънредни нужди.

— Или за нещо друго — каза нападателят меко. — Първата врата вдясно, нали? — попита и бръкна под колана си.

— Чакай — каза морякът. — Защо постът отпред не ми каза, че идваш? — Той посегна към радиопредавателя, закрепен на колана му. — Съжалявам, приятел, но ще трябва да те проверя. Това е обичайната…

Убиецът метна ножа си. Той потъна в гърдите на моряка. Нападателят се хвърли напред, забивайки пръсти в гърлото му. След трийсет секунди отвори вратата на офиса на Хавиланд и вмъкна мъртвото тяло вътре.

 

Те пресякоха границата като бизнесмени, с костюми и вратовръзки, след като смениха измачканите си дрехи. Носеха и дипломатически куфарчета, запечатани с лента, която показваше, че вътре се съхраняват правителствени документи, които не подлежат на митническа проверка. Всъщност в куфарчетата бяха техните оръжия и още някои неща, които Борн беше взел от апартамента на Д’Анжу, след като Макалистър беше изнамерил свещената лента, която се уважаваше дори от Народната република — тъй като Китай се бореше за същата благосклонност към своите служители от Външното министерство. Китаецът от Макао, който се казваше Уонг — поне това име спомена — беше впечатлен от вида на дипломатическите паспорти, но в името на безопасността, както и заради обещаните му 20 000 долара, реши да подготви всичко по своя си начин.

— Не е толкова трудно, както ви казах в началото, сър — обясни Уонг. — Двама от патрула са мои братовчеди по майчина линия — мир на праха й — и това улеснява нещата. На тях съм правил повече услуги, отколкото те на мен, но това именно в момента е благоприятното. Стомасите им са най-пълните в град Жухай Ши, а и двамата вече имат телевизори.

— Ако те са ти братовчеди, защо възрази, когато трябваше да им дадем часовник миналия път? — попита Борн.

— Защото ще го продадат, сър, а следващия път ще очакват твърде много от мен.

Такива са хората, помисли си Борн, които работят на най-строго охраняваните граници в света. Уонг настоя да минат граничния контрол точно в 8 и 55 минути, след което той щеше да мине сам. Техните червени паспорти бяха проучени внимателно и след няколко усмивки от страна на братовчеда високопоставените дипломати бяха пуснати оттатък. Бяха добре дошли в Китай според префекта, който им върна паспортите. Това беше широкоплещеста жена, говореща английски с лошо произношение, ала разбираемо.

— Вие по работа ли сте в Жухай Ши? — попита тя с усмивка, контрастираща с враждебните й очи. — Вероятно сте към Гуандонгския гарнизон. Мога да уредя някакъв транспорт дотам.

— Bu xiexie — каза заместник-секретарят, като отрече предположението, и продължи на английски, за да покаже уважението си към усърдието й да го научи. — Това е незначителна конференция, която ще трае само няколко часа, и ще се върнем в Макао по-късно тази вечер. Ще ни потърсят тук, така че ще пийнем кафе и ще почакаме нашите хора.

— Можете да ги почакате в моя офис.

— Благодаря ви, но не е възможно. Вашите хора ще ни чакат в кафенето.

— То се намира от лявата страна на улицата, сър. Отново: добре дошли в Народната република.

— За да използвам думите ви, аналитико — каза Борн, — с това се справяте отлично. Но трябва да ви кажа, че тя не е от нашите.

— Разбира се, че не — съгласи се Макалистър. — Тя е била инструктирана да се обади на някой тук в гарнизона или в Пекин, за да потвърди, че сме минали границата. Този, на когото се е обадила, трябва да се свърже с Шенг и да му каже, че сме били само ние двамата и никой друг.

— Той се застрахова тройно — каза Борн, докато вървяха към слабо осветеното кафене в края на бетонния тротоар. — Вече е тръгнал за насам. Навярно знаете, че ще бъдем проследени.

— Не, не знам — отвърна Макалистър, като бързо погледна към Борн. — Шенг ще внимава. Дадох му достатъчно поводи за притеснение. Ако предположи, че досието е само едно, което е и истината, той ще се опита да го купи от мен и да ме убие. Но той знае, че има и второ копие във Вашингтон. Това е досието, което иска да се унищожи. Няма да направи нищо, с което да ме хвърли в паника и да ме накара да избягам. Нали знаете, аз съм аматьор и се плаша много лесно. Сега сигурно парите, които носи, надхвърлят всичките ми очаквания. Естествено, той се надява да си ги възвърне, след като унищожи досиетата и ме убие. Така че, виждате, няма причина да се проваля, нито да успея чрез провала си.

Човекът от „Медуза“ внимателно погледна към вашингтонгския бюрократ.

— Наистина сте премислили това, нали?

— Абсолютно — отговори Макалистър, като погледна напред. — Четири седмици. Всеки детайл. Честно да ви кажа, не смятах, че вие ще сте част от него, защото мислех, че ще бъдете мъртъв, но все пак знаех как да стигна до Шенг. Някак си неофициално. Всеки друг начин, включително и поверителната среща, ще имат нужда от протокол и дори да се добера до него, докато е сам, няма да мога да го докосна. Всичко ще изглежда като убийство, подбудено от американското правителство. Също мислех да се свържа директно с него и посредством някаква провокация да получа отговор. Както казвате вие, най-простите неща обикновено са най-добрите. Ние усложняваме нещата.

 

Те излязоха от кафенето и тръгнаха по тъмната улична настилка на площада пред граничния пункт на Гуандонг. По това време нямаше повече от дузина минувачи по улицата, тъй като през самия граничен пункт не преминаваха много хора. От трите улични лампи в непосредствена близост една мъждукаше слабо. Уговорката за двайсет и петте минути не се състоя; минутите станаха трийсет, след това трийсет и осем. Борн се обади:

— Нещо не е наред. Досега той трябваше да ни се обади.

— В момента спокойствието е най-важното — отвърна Макалистър.

— Ако закъснението беше две минути, а не петнайсет, да — каза Джейсън. — Не е нормално. От друга страна, възможно е той да иска ние да се свържем с него.

— Не разбирам…

— Не ви и трябва. Просто вървете до мен, сякаш очакваме някой друг да дойде. Ако китайската митничарка ни види, не би се учудила въобще. Китайските членове на делегации винаги закъсняват за преговори и смятат, че това е плюс за тях.

— Остави ги да се потят.

— Точно. Само че ни предстои среща с човек, когото не трябва да оставяме много потен. Хайде да отидем надясно, там е по-тъмно. Дръжте се нормално, обикновено, говорете за времето, за каквото искате. Просто се дръжте естествено.

Изминаха още петнайсет метра и то се случи.

— „Кам Пек“! — името на казиното в Макао беше прошепнато иззад една изоставена будка за вестници.

— Уонг?

— Стойте където сте и продължете да говорите, но слушайте мен!

— Какво стана?

— Следят ви.

— Ето две точки за един прозорлив бюрократ — рече Джейсън. — Да кажете нещо, господин заместник-секретар?

— Неочаквано е, но не и нелогично — каза Макалистър. — Някаква охрана може би. Фалшивите паспорти, както знаем, тук вършат работа.

— Кой ни следи? — попита Борн китаеца, но без да се обръща към него.

— Свинята.

— Су Янг?

— Точно така, сър. Затова не трябва да се показвам.

— А някой друг има ли с него?

— Засега не мога да видя, но не знам дали по пътя за хълмовете няма още хора.

— Ще трябва да го убием — каза човекът от „Медуза“.

— Не! — противопостави се Макалистър. — От него може би се иска само да потвърди, че сме сами, че не се срещаме с други. Вие се съгласихте вече, че това е възможно.

— Единственият начин, по който може да го стори, е да се свърже с други. Сам не може да го направи. А вашият стар приятел няма да позволи радиовръзка, докато той е в самолет или хеликоптер, защото ще бъде засечена.

— Предположете, че има някакъв код, сигнал — примерно няколко светвания с фенер, които да кажат на пилота, че всичко е наред.

Джейсън погледна към аналитика.

— Вие наистина премисляте нещата.

— Има начин, по който да се справим — обади се Уонг от сянката. — И това ще е привилегия, която смятам да запазя за себе си, като за свършената работа няма да искам никакви пари.

— Каква привилегия?

— Да убия Свинята. Ще бъде направено безкомпромисно.

— Как? — от любопитство Борн извърна глава встрани.

— Моля ви, сър! Гледайте напред.

— Съжалявам. Но защо?

— Той развратничи с разни жени, след което ги заплашва с уволнение на съпрузите им и на тях самите, дори на техни роднини. За последните четири години почерни много семейства, включително моето от страна на благословената ми майка.

— Защо не е бил убит досега?

— Пътува с въоръжена охрана дори в Макао. Независимо от това са правени няколко опита, резултатът от които беше наказателни мерки.

— Наказателни мерки? — тихо повтори Макалистър.

— Произволно избрани хора са били обвинени в кражба на доставки за гарнизона. Наказанието за такова престъпление е смърт.

— Господи! — прошепна Борн. — Повече няма да питам, имаме достатъчно причини. Но как да стане това тази вечер?

— Пазачите му не са с него. Вероятно го чакат някъде по пътя към хълмовете, но сега той е сам. Ще вървите напред и ако той ви последва, аз ще тръгна след него. Ако не тръгне след вас, ще знам, че пътуването ви няма да бъде затруднено и ще ви настигна.

— Ще ни настигнеш? — намръщи се Борн.

— След като убия Свинята и оставя тялото му на най-подобаващото за него място. Дамската тоалетна.

— Ами ако той ни последва? — попита Джейсън.

— Тогава също ще мога да се възползвам от удобния случай. Аз ще открия пазачите, но те няма да ме забележат. Достатъчно е да се отдели само на няколко метра в тъмнината, и това ще бъде краят му.

— Ние ще тръгваме.

— Знаете пътя, нали?

— Все едно че имам карта.

— Ще се срещнем долу, при първия хълм в края на високата трева. Нали си спомняте?

— Трудно бих забравил.

— След седем километра тръгнете през гората към полетата.

— Така ще направим. Приятен лов, Уонг.

— Приятен ще е. Имам достатъчно причини.

 

Двамата американци напуснаха слабо осветения площад и навлязоха в пълната тъмнина. Човек в цивилни дрехи ги наблюдаваше от края на бетонния тротоар. Погледна часовника и се усмихна на себе си. Полковник Су Янг се обърна и тръгна към митническия комплекс, окъпан в слаба сива светлина. Префектът на граничния контрол за провинция Жухай Ши — Гуандонг, го поздрави и с маршова стъпка се отправи към него.

— Те сигурно са много важни хора, полковник — каза жената, а в очите й се четеше сляпа преданост към Су. И страх.

— Да — потвърди полковникът.

— Ясно е, щом такъв велик офицер като вас се интересува от тях. Обадих се по телефона на човека в Гуандзу, както ме помолихте, и той ми благодари, но забрави да ме попита за името…

— Ще проверя лично — отегчен отвърна Су.

— А аз ще се погрижа най-добрите хора от моя персонал да ги поздравят, когато се върнат по-късно тази вечер в Макао.

Су я погледна.

— Няма да е необходимо. Те ще бъдат отведени в Пекин за други преговори на още по-високо равнище. Трябва да се заличи информацията, че са минавали през гуангдонгската граница.

— Толкова ли е секретно?

— Разбира се, другарко. Това са държавни дела, и то толкова секретни, че и най-близките ви не трябва да знаят нищо. Вашият офис, моля.

— Веднага — каза широкоплещестата и се завъртя по военному. — Имам кафе, чай и скоч от Хонконг.

— О, скоч, така ли? Мога ли да ви придружа, другарко? Тук нямам повече работа.

Двете гротескни фигури измаршируваха към стъклената врата на офиса на префекта.

 

— Цигари! — прошепна Борн и хвана Макалистър за рамото.

— Къде?

— Напред, вляво от пътя. В гората!

— Не видях.

— Не гледахте натам. Кората на дърветата отразява светлинките съвсем слабо, но се вижда. Пушачи. Понякога си мисля, че в Далечния изток хората обичат цигарите повече от секса. Продължавайте да вървите и говорете каквото ви дойде наум. Сигурен съм, че сте учили „Песен за Хайауата“ или „Хораций на моста“, или пък „Аура Лий“. Само казвайте думите, това ще ви помогне да се разсеете.

— Но защо?

— Защото се получава това, което предвидихте вие. Шенг иска да се увери, че няма да се свържем с някой, който би представлявал заплаха за него. Нека му помогнем да се увери, окей?

 

— Боже, ако някой от тях говори английски?

— Много малко вероятно е, но ако искате, можем да импровизираме разговор.

— Не, в това не съм добър. Винаги съм мразил вечери и партита, защото никога не знам какво да кажа.

— Ето затова предлагам рецитирането. Където вие спрете, ще продължавам аз. Сега започвайте, говорете с нормална интонация, но бързо. Това място тук не е за китайски ученици, които говорят бързо английски… Загасиха цигарите. Забелязали са ни! Давайте!

— О, Боже… добре. Ааа… Седнал под чардака на О’Райли, разказвайки за кървав бой…

— Това е много подходящо! — каза Джейсън и погледна с ентусиазъм своя ученик.

— Хрумна ми изведнъж защо ли пък не чукна дъщерята, за да го направя…

— О, Едуард, няма да престанете да ме изненадвате.

— Това е стара студентска песен — прошепна аналитикът.

— Какво? Не ви чувам, Едуард. Говорете.

— Оайла-ри, ойларио… ойларио, хоп-хоп, ойларио…

— Това е великолепно! — прекъсна го Борн, когато минаха мястото, където само преди секунди горяха цигари. — Мисля, че вашият приятел ще оцени правилните ви възгледи. Какво още мислите по въпроса?

— Забравих думите.

— Мислите си, искате да кажете. Ще се сетите за тях.

— Нещо за стария О’Райли… О, да, спомних си. „Чук, чук, чук, докато големият кеф свърши — и тогава се зададе старият О’Райли. С два конски пищова във всеки кобур и страшно въртеше очи. О’Райли търсеше кучето, което чука дъщеря му.“ Ето, спомних си.

— Вие сте за музей, ако Рипли има някой подръка… Но когато се върнем в Макао, можете да се заемете с доразвиването на този проект.

— Какъв проект?… Друг проект винаги ме е привличал повече. „Сто бутилки бира на стената, сто бутилки бира и една от тях падна“ — о, Боже, толкова отдавна беше. Повтаряше се и всеки път една бутилка по-малко. „Деветдесет и девет бутилки бира на стената“…

— Стига, вече не ни чуват.

— О, така ли, слава Богу.

— Бяхте чудесен. Ако някой от тях разбира и дума английски, сега са по-объркани и от нас. Добре беше. Хайде сега да засилим крачка.

Макалистър погледна към Джейсън.

— Направихте го нарочно, нали? Искахте да си спомня нещо, да се концентрирам, за да няма паника.

Вместо отговор Джейсън даде нови указания.

— След трийсетина метра ще продължите напред сам.

— Какво? Вие ме оставяте?

— Може би за около десетина минути. Продължавайте да вървите и протегнете ръка, за да мога да отворя куфарчето си върху нея.

— Къде отивате? — попита заместник-секретарят, когато Джейсън сложи върху ръката му куфарчето и извади отвътре нож с дълго острие. — Няма да ме оставите сам!

— Всичко ще бъде наред, никой няма да ни спре по пътя. Иначе досега щеше да бъде направено.

— Искате да кажете, че това можеше да бъде и засада?

— Разчитах аналитичният ви мозък да обори тази възможност. Вземете куфарчето.

— Но какво ще…

— Трябва да разбера какво искаха тези с цигарите. Продължавайте напред.

Джейсън се обърна наляво и безшумно влезе в гората. Тичаше бързо, избягваше ниската растителност по пътя си и се придвижваше наляво, описвайки широка дъга. След минути забеляза огънчетата на цигарите и като дива котка пропълзя напред, докато стигна на три метра от групата мъже. Лунната светлина, която се процеждаше между дърветата, беше достатъчна, за да може да ги преброи. Бяха шестима, всеки въоръжен с малокалибрено автоматично оръжие, преметнато през рамо… Забеляза и нещо друго, което беше съвсем необичайно. Всички бяха облечени в униформи на офицери с много висок чин от армията на Народната република. От откъслечния говор Борн можа да установи, че говорят не кантонски, а чист мандарин, което не беше типично за служещите в Гуангдонгския гарнизон. Тези хора не бяха оттук; Шенг беше докарал собствената си елитна гвардия.

Изведнъж един щракна запалка и погледна към часовника си. Борн съзря лицето му на пламъка; веднага позна човека, който се беше правил на затворник пред Еко. Хладнокръвен убиец с мек глас.

— Xian zai — каза той, съобщавайки, че моментът е дошъл. Взе радиопредавател и продължи: — Da li shi, da li shi! — Каза кодовата дума „Мрамор“. — Те са сами, с тях няма никой. Ще действаме според инструкциите. Пригответе се за сигнала.

Шестимата офицери се изправиха едновременно, наместиха оръжията си, изгасиха цигарите и бързо тръгнаха към черния път.

Борн се изправи и побягна през гората. Трябваше да настигне Макалистър, преди хората от контингента на Шенг да забележат, че аналитикът е сам. Ако охраната заподозреше нещо, можеше да изпрати друг сигнал, с който да анулира срещата. Той стигна до мястото, където се беше отклонил от пътя си и усили бягането. След по-малко от две минути безшумно изскочи от гората и тръгна до Макалистър.

— Боже мой! — стресна се заместник-секретарят.

— Тихо!

— Вие сте маниак!

— Може би.

С трепереща ръка Макалистър подаде на Джейсън дипломатическото куфарче.

— Поне това не успя да експлодира.

— Забравих да ви предупредя, да не го пускате на земята и да не го клатите силно.

— Божичко!… Не е ли време вече да се отклоним от пътя? Уонг каза…

— Забравете. Ще трябва да ни виждат, докато стигнем до полето преди втория хълм. Тогава ще виждат главно вас. По-бързо. Те ще изпратят някакъв сигнал, което значи, че сте били отново прав. Пилотът сигурно ще получи разрешение за кацане с помощта на джобно фенерче. Никакви радиовръзки.

— Трябва да се срещнем с Уонг някъде. Мисля, че той каза долу, при първия хълм.

— Ще го почакаме няколко минути, но мисля, че можем да го забравим. Ще види това, което видях аз, и както аз самият бих постъпил, ще се върне в Макао при двайсетте си хиляди и ще твърди, че се е заблудил.

— Какво видяхте вие?

— Шестима въоръжени с необходимите муниции да брулят листата от всички дървета на този хълм.

— Господи, никога няма да се измъкнем оттук!

— Не се предавайте още. Това е едно от нещата, за които съм помислил. — Борн се обърна към Макалистър и ускори ход. — От друга страна — добави с гробовен глас, — винаги щеше да има риск, след като изпълняваме нещата по вашия план.

— Да, знам. Няма да изпадам в паника, обещавам. — Гората изведнъж свърши; черният път сега продължаваше през поле с висока трева. — Защо, мислите, са тук тези хора?

— Подкрепление, в случай че всичко се окаже капан, което дори новакът ще си помисли веднага. Казах ви, не ми повярвахте. Но ако сте прав — а аз мисля, че сте, — те ще останат далеч назад, за да се уверят, че не бягате панически. Ако е така, това ще осигури бягството ни.

— Как?

— Тръгнете надясно през полето — каза Джейсън, без да отговори на въпроса. — На Уонг ще дам пет минути, освен ако не забележим сигнала някъде наблизо или чуем звук от хеликоптер. И си позволявам да отделя толкова много време, защото наистина ми трябват очите му, за които платих.

— Може ли да мине покрай онези хора, без те да го забележат?

— Може, ако в момента не пътува обратно към Макао.

Те стигнаха до края на полето и първия хълм, откъдето започваха дърветата. Борн погледна часовника си, а после Макалистър.

— Да се качим горе и да се скрием — каза той, като посочи дърветата над тях. — Аз ще остана тук, а вие ще продължите, но без да излизате на открито и да се показвате. Застанете в самия край на гората и ако видите светлинен сигнал или ако чуете самолет, свирнете с уста. Можете да свирите, нали?

— Всъщност не много добре. Когато децата бяха по-малки и имахме куче териер….

— О, по дяволите! Хвърлете камъчета през листата на дърветата. Аз ще ги чуя. Давайте напред!

— Да, разбирам. Мърдам.

Делта — защото той сега беше Делта — започна своето бдение. Лунната светлина непрекъснато беше закривана от ниските бързо плуващи облаци и той местеше поглед към високата трева, гледаше дългите стръкове. Изминаха три минути и той реши, че чакането е загуба на време, когато вдясно от него от тревата бързо изскочи човек и се втурна в гората. Борн остави куфарчето на земята и измъкна дългия нож от колана си.

— „Кам Пек“! — прошепна човекът.

— Уонг?

— Да, сър — каза китаецът и се запровира между стеблата на дърветата към Джейсън. — Посрещате ме с нож?

— Отзад има други хора и да си призная, не очаквах, че ще се появиш. Казах ти, че имаш право да се измъкнеш, ако рисковете ти изглеждат твърде големи. Не смятах, че това ще стане от самото начало, но все пак бих го приел. Онези имат доста впечатляващи оръжия.

— Може би щях да се възползвам от ситуацията, ако не плащахте така щедро, пък и ми дадохте шанс за невероятно удовлетворение. За мнозина други също ще е така. Много хора ще бъдат благодарни.

— Су Свинята?

— Да, сър.

— Чакай малко — разтревожи се Борн. — Откъде си толкова сигурен, че ще си помислят, че някой от онези хора го е направил?

— Какви хора?

— Патрулите с автоматично оръжие назад покрай пътя! Те не са от Гуангдонгския гарнизон. Те са от Пекин!

— Убих го в Жухай Ши. Близо до портата.

— По дяволите! Всичко си изпортил! Те чакаха него!

— Ако са го чакали, той при всички положения щеше да закъснее или да не се появи изобщо.

— Какво?

— Той се наливаше в офиса на граничния префект. Излезе по нужда и аз използвах момента. Сега лежи в съседната тоалетна със срязано гърло и гениталии.

— Господи… Значи той не ни е следил изобщо?

— Явно не. По нищо не личеше, че е било така.

— Разбирам — не, изобщо не разбирам. Той е останал извън тазвечерната операция. Единствено хората от Пекин са били включени. Но все пак той е бил главната връзка долу…

— Тези работи не са ми известни изобщо — защити се Уонг.

— Извинявай. Наистина е така.

— Ето ги очите, които наехте, сър. Какво да гледам и какво въобще да правя?

— Имаше ли някакви проблеми, когато подмина патрула по пътя?

— Не. Аз ги видях, а те мен не. Сега са в началото на полето. Може би това ще ви бъде от полза: човекът с радиопредавателя инструктира някой да даде сигнала и да напусне веднага след това. Не знам какво означава, но предполагам, че се отнася за хеликоптер.

— Предполагаш?

— С Французина една вечер проследихме английския майор дотук. Така знаех къде да ви доведа миналия път. Приземи се един хеликоптер и наизлязоха хора, които посрещнаха англичанина.

— Това ми каза и той.

— Казал ли ви е?

— Не се напрягай. Остани тук. Ако патрулите от другата страна на полето започнат да се приближават, аз искам да знам. Ще бъда горе, в полето, преди втория хълм от дясната страна. Същото поле, където с Еко сте видели хеликоптера.

— Еко?

— Французина. — Делта мислеше трескаво. — Не можеш да драснеш кибрит, защото това ще привлече вниманието на много хора тук… — Изведнъж се чу остър звук от зелените корони на дърветата. Камъни! Макалистър даваше сигнали!

— Хвърляй парчета дърво и камъни в гората от дясната страна. Ще ги чуя.

— Ще напълня джобовете си още сега.

— Нямам право да те питам — каза Делта и вдигна куфарчето, — но носиш ли у себе си оръжие?

— „Магнум“ 45-и калибър и предостатъчно муниции благодарение на братовчед ми по майчина линия, Бог да прости греховете й.

— Надявам се всичко да е наред. Засега довиждане, Уонг. Може би някаква част от мен не те одобрява, но ти си много свестен човек. И повярвай, миналия път ти ме победи.

— Не, сър, вие победихте. Но бих искал да опитам пак.

— Забрави! — извика човекът от „Медуза“ и бързо пое нагоре по хълма.

 

Като огромна чудовищна птица с пулсиращо в ослепителни светлини тяло, хеликоптерът се приземи на полето. Съгласно уговорката Макалистър стоеше в пълна видимост и според очакванията прожекторът на хеликоптера се закова върху него. Отново според уговорката Джейсън Борн беше на десетина метра в посока към гората — видим, но не ясно. Шумът на машината изведнъж секна. Последва тишина. Вратата се отвори, оттам се спусна малка стълба и стройният сивокос Шенг Чу Янг слезе по нея с дипломатическо куфарче в ръка.

— Толкова ми е драго да ви видя след всички тези години, Едуард — каза първородният син на тайпана. — Ще желаете ли да проверите хеликоптера? Точно според условията ви, тук сме само аз и моят най-доверен пилот.

— Не, Шенг, вие ще го направите вместо мен! — провикна се Макалистър от стотина метра разстояние, като извади от джоба си флакон, който хвърли към хеликоптера. — Кажете на пилота да излезе за няколко минути и да напръска кабината с това. Ако вътре има някой — той или те ще излязат бързо навън.

— Много нетипично за теб, Едуард. Хора като нас знаят кога трябва да си вярват. Не сме глупаци.

— Направи го, Шенг!

— Разбира се. — При дадената заповед пилотът излезе навън от хеликоптера. Шенг Чу Янг вдигна флакона от земята и изпръска съдържанието му в кабината. Минаха няколко минути, без отвътре да излезе никой. — Е, доволен ли си, или ще трябва да взривя проклетия хеликоптер, което за никого няма да е от полза. Елате, приятелю, ние сме над тези игри. Винаги сме били над тях.

— Но вие станахте това, което сте. А аз останах какъвто си бях.

— Ще го оправим, Едуард! Мога да изискам присъствието ви на всички наши преговори. Мога да ви издигна до високо положение. Ще станете звезда на външнополитическия небосвод.

— Значи всичко е вярно, нали? Всичко в досието. Вие се завърнахте. Гуоминдана се завърна в Китай…

— Нека поговорим на четири очи, Едуард. — Шенг погледна към предполагаемия убиец в сянката. — Това са лични въпроси.

Борн се затича към хеликоптера, докато двамата преговарящи бяха обърнати гърбом. Когато пилотът се качваше в кабината, Джейсън бързо изпълзя зад него.

— An jing! — прошепна той, като нареди на пилота да не издава никакъв шум, и подсили категоричността си с картечния пистолет КГ-9.

Преди зашеметеният пилот да може да реагира, Джейсън завърза здрава ивица плат около устата на ужасения човек и я стегна докрай. След това извади от джоба си дълга найлонова корда и върза ръцете на пилота за седалката. Възможността за бързо излитане беше елиминирана.

Джейсън пъхна пистолета обратно под колана си и слезе от хеликоптера. Огромната машина му пречеше да види Макалистър и Шенг Чу Янг, което означаваше, че и те не го виждат. Бързо се върна на предишното си място, като по пътя непрекъснато обръщаше глава назад, готов да смени посоката, ако двамата се появяха от някоя страна на хеликоптера — той беше визуалният му щит. Спря, вече беше достатъчно близо и трябваше време да придобие безгрижен вид. Извади цигара и като я запали, се разходи вляво до точката, от която можеше да види двете фигури от другата страна на хеликоптера. Чудеше се какво ли си приказват двамата врагове. Чудеше се какво ли чака Макалистър.

„Направи го, аналитико! Направи го сега! Това е най-удобният момент за теб. Всяко отлагане ще доведе до усложнения! Направи го, по дяволите!“

Борн изтръпна. Чу звук от камък, който се удари в дърво близо до мястото, където беше застанал. След него друг камък се приземи съвсем близо, после още един. Предупрежденията на Уонг! Патрулите пресичаха долното поле.

„Аналитико, заради теб ще ни убият и двамата! Ако изтичам напред и стрелям, шумът за отрицателно време ще докара тук шестима с оръжия, с които не можем да се справим! За Бога, направи го!“

Човекът от „Медуза“ гледаше към Шенг и Макалистър, вече безкрайно разочарован от себе си. Той никога не би позволил нещата да се развият по този начин. Да разчита на този аматьор, на озлобения бюрократ, който чака да удари звездния му час!

— „Кам Пек“! — Това беше самият Уонг! Беше се изкатерил нагоре в гората и сега се криеше зад него сред дърветата.

— Да? Чух камъните.

— Няма да ви хареса другото, което ще чуете, сър.

— Какво е то?

— Патрулите се изкачват нагоре по хълма.

— Това е профилактиката — каза Джейсън, приковал очи в двамата преговарящи в полето. — Може би всичко ще бъде наред. От своето място не могат да ни видят.

— Не съм сигурен дали има голямо значение, сър. Те се приготвят. Чух звука от сваляне на предпазители.

Борн преглътна и го обзе чувство на безсилие. Всичко му напомняше предишната клопка, в която се бе уловил самият той.

— Уонг, по-добре се махай оттук.

— Мога ли да ви попитам нещо? Това ли са хората, които убиха Французина?

— Да.

— И за които Су Янг работеше през последните четири години?

— Да.

— Струва ми се, че ще остана, сър.

Без да каже нито дума, човекът от „Медуза“ се върна до мястото, където беше оставил куфарчето. Вдигна го и го запрати към Уонг.

— Отвори го — каза той. — Ако се измъкнем оттук, ще можеш да прекараш дните си в казиното, без да очакваш съобщения.

— Не играя хазарт.

— Но сега играеш.

 

— Наистина ли помислихте, че ние, великите водачи на най-древната империя в света, с най-развита култура, ще оставим всичко в ръцете на кирливите селяни и техните уродливи потомци, възпитани с дискредитираните теории за политическо и социално равенство? — Шенг стоеше пред Макалистър, като държеше с две ръце куфарчето пред гърдите си. — Те трябва да останат наши роби.

— Ето с тази логика изгубихте контрол над страната. Всичко би могло да се уреди с компромиси, споразумения и преимуществата пак да са на ваша страна.

— Никой не е в състояние да прави компромиси с марксистки животни… или с лъжци. Както няма да направя компромис и с вас, Едуард.

— Какво искате да кажете?

Шенг отвори куфарчето и измъкна отвътре откраднатото досие от къщата във „Виктория Пийк“.

— Това нещо познато ли ви е?

— Не вярвам на очите си!

— Повярвайте, мой стар съпернико. С малко изобретателност всичко се постига.

— Не е възможно!

— Ето го тук. В ръката ми. И на тази отворена страница ясно пише, че има само едно копие, и това е то. Както правилно се изразихте по време на нашия телефонен разговор, съдържанието е такова, че лесно би възпламенило целия Далечен изток и би направило войната неизбежна. Десните политици в Пекин ще влязат в Хонконг, те може би ще ви се сторят леви, в сравнение със света, в който живеете вие. Глупаво, нали?

— Това досие има копие, изпратено във Вашингтон лично от мен — каза заместник-секретарят спокойно и твърдо.

— Не вярвам — каза Шенг. — Всички дипломатически факсове и пратки трябва да имат разрешение от най-високо място. Небезизвестният посланик Хавиланд не би го разрешил, а консулството не би пипнало досие без неговото съгласие.

— Изпратил съм копие до китайското консулство! — извика Макалистър. — С вас е свършено, Шенг!

— Наистина ли? Кой, според вас, отговаря за всички комуникации с външните източници в нашето консулство в Хонконг? Не се мъчете с отговора. Направо ще ви го съобщя. Един от нашите хора. — Шенг спря и изведнъж в месианските му очи пламна огън. — Ние сме навсякъде, Едуард! Не можем да бъдем отречени! Ще възстановим отново Китайската империя!

— Вие сте луд. Изключено! Ще започне война!

— Тогава ще бъде справедлива война! Всички правителства по света ще трябва да избират. Управление в служба на индивида или управление в служба на държавата. Свобода или тирания!

— Много малко от вас допускаха някаква свобода, а почти всички бяха тирани.

— Ние ще надделеем. По един или друг начин.

— Господи, това искате! Да докарате света до ръба и да го призовете да избира между унищожението и оцеляването! Ето, това бил начинът, по който се надявате да спечелите, защото оцеляването все пак ще бъде изборът на много хора. Финансовите комисии, хонконгската стратегия, това е само началото! Искате да изплюете отровата си върху целия Далечен изток! Сляп фанатик! Не можеш ли да видиш трагичните последици…

— Част от нашия народ ни бе отнета, но ние ще си я върнем! Никой не може да ни спре! Ние маршируваме напред!

— Не, ще бъдеш спрян — каза тихо Макалистър и бръкна под ревера на сакото си. — Аз ще те спра.

Изведнъж Шенг пусна куфарчето на земята — в ръката си държеше пистолет. Той стреля, Макалистър инстинктивно се дръпна назад и в следващия момент се хвана за рамото.

— Легни долу! — изрева Борн, прекосявайки осветеното от прожекторите на хеликоптера пространство, като изстреля веднага два откоса с картечния си пистолет. — Търкаляй се встрани! Махни се оттам!

— Ти! — извика Шенг и първо изстреля два куршума в падналия заместник-секретар, след което вдигна оръжието, прицели се в тичащия на зигзаг Делта и неколкократно натисна спусъка.

— За Еко! — извика високо Борн. — За всички хора, които закла като прасета! За учителя, когото разфасова направо на въжето! За жената, която не можа да спреш — о, Господи! За онези двама братя, но най-много за Еко, копеле мръсно! — Картечният пистолет избълва къс откос и млъкна. Оръжието засече. Засечка! Шенг разбра; той внимателно се прицели, Джейсън хвърли пистолета и се метна напред. Шенг стреля; Делта инстинктивно залитна вдясно, като се извъртя във въздуха и извади ножа, стъпи на земята и се втурна напред. Светкавично движение, и острието се заби в гърдите на фанатика. Действителният убиец на стотици и бъдещият убиец на милиони беше мъртъв.

В тези няколко кратки мига Джейсън изцяло беше загубил слуха си. Едва сега започна да си го възвръща. Патрулите бяха излезли от гората и откосите от автоматично оръжие изпълваха полето… Други откоси дойдоха иззад хеликоптера. Уонг беше отворил куфарчето и намерил каквото му бе необходимо. Двама войници от патрула паднаха. Останалите четирима бързо залегнаха, един изпълзя обратно в гората — той викаше. Радиото! Свързваше се с подкрепленията! На какво ли разстояние бяха?

Предимства! Борн изтича зад хеликоптера до мястото, откъдето се чуваха изстрелите на Уонг в края на гората.

— Има още един вътре! — извика той. — Дай ми го!

— Пестете мунициите — каза Уонг. — Не са много.

— Знам. Стой тук и стреляй по тях, но се цели ниско.

— Къде отивате, сър?

— Ще заобиколя зад дърветата.

— Това би ми наредил да направя Французина.

— Щял е да бъде прав. Той винаги беше прав.

Джейсън побягна навътре в гората с кървавия нож, затъкнат на колана; дробовете му щяха да избухнат, краката му се подкосяваха, очите му се взираха в тъмната гора. Максимално безшумно се провираше през гъсталака.

Пукот! Сухи клонки, върху които някой беше стъпил. Видя неясните очертания на силует, който се приближаваше към него, и се скри зад едно дърво. Джейсън знаеше кой е — офицерът с радиопредавателя, обичащият да поучава хладнокръвен убиец от птичия резерват в Пекин.

„Премини във фланга! На противника му липсва тренировка и това сега може да му струва живота. Професионалист не стъпва върху сухи клони.“

Офицерът мина покрай него; Джейсън скочи и обви с ръка шията му. Цевта на оръжието му се опря в тила на мъжа и ножът отново свърши необходимото. Борн коленичи до трупа и пъхна в колана си мощното автоматично оръжие. Намери още два пълнителя и сега шансовете за него бяха по-добри. Дори имаше възможност да се измъкнат живи. Дали Макалистър е жив? Или звездният час на объркания бюрократ се е превърнал във вечна тъмнина?

Той заобиколи до мястото, където беше влязъл в гората. Накъсаният огън на Уонг държеше останалите трима от елитната охрана на Шенг на същото място, което се страхуваха да напуснат. Изведнъж нещо го накара да се обърне — неясен звук или светлинка, която беше доловил с периферното си зрение. И двете! Звукът идваше от камион, който бързо се движеше в далечината, а светлината беше от прожектор, кръстосващ нощното небе. Над дърветата можа да различи камиона, който напредваше по черния път с монтиран в задната част прожектор. Камионът излезе от пътя и сега се скри зад високата трева, единствено прожекторът се виждаше на все по-малко разстояние, движейки се все по-бързо към основата на хълма на около двеста крачки под тях. Бързо!

— Спрете огъня! — изрева Борн и излезе от прикритието си. Тримата офицери се обърнаха назад и оръжията им забълваха откоси, куршумите обсипаха мястото, откъдето беше дошъл гласът.

Човекът от „Медуза“ направи крачка напред. Всичко свърши за секунди, след като мощното оръжие в ръката му направи фонтан от пръст около тримата офицери.

— Уонг! — извика той и изтича в полето. — Хайде! Идвай с мен!

Секунди по-късно стигнаха до телата на Макалистър и Шенг. Единият още дишаше, другият беше труп. Джейсън се наведе към аналитика, който мърдаше двете си ръце, сякаш искаше да хване нещо.

— Мак, можеш ли да ме чуеш?

— Досието! — прошепна заместник-секретарят. — Прибери досието!

— Какво?… — Борн погледна към тялото на Шенг Чу Янг и на слабата светлина видя нещо, което най-малко беше очаквал. Това беше обрамченото с черен кант досие на Шенг — един от най-секретните и експлозивни документи на земята.

— Исусе Христе! — каза Джейсън тихо и се пресегна да го вземе. — Чуй ме, аналитико! — повиши глас Борн, когато Уонг се присъедини към тях. — Ще трябва да те преместим и може би ще те заболи, но друг изход нямаме. — Той погледна за момент към Уонг и после продължи: — Насам приближава друг патрул, аварийно подкрепление, което по моя преценка ще бъде тук след две минути. Стисни зъби, господин заместник-секретар! Ще те мръднем!

Джейсън и Уонг занесоха Макалистър до хеликоптера. Изведнъж Борн извика:

— Господи, чакайте! Трябва да се върна! Уонг, вкарай го вътре! Аз трябва да се върна.

— Защо? — попита агонизиращият аналитик.

— Какво правите, сър? — извика Уонг.

— Стимул за анализи от страна на ревизионистите — извика загадъчно Борн и бързо изтича до тялото на Шенг Чу Янг. Когато стигна до мястото, той се наведе и сложи плосък предмет под връхната дреха на мъртвия. Изправи се и побягна обратно към хеликоптера, където Уонг внимателно наместваше тялото на Макалистър между двете задни седалки. Борн скочи отпред и преряза найлоновото въже, с което пилотът беше вързан за седалката, после махна и превръзката от устата му. Пилотът получи пристъп на кашлица и преди още да беше отминал, Джейсън му даде заповедите си.

— Kai feiji ba! — изкрещя той.

— Можете да говорите на английски — изстена пилотът. — Знам езика. Това беше общо изискване към нас.

— Вдигай хеликоптера, кучи син такъв! Веднага!

Пилотът щракна ключовете и роторите се завъртяха, скоро се чу равномерното бучене преди излитане. Откъм гората се изсипаха десетки войници, тичащите фигури ясно се виждаха на светлината на прожекторите на хеликоптера. Новите патрули веднага забелязаха мъртвите от елитната охрана на Шенг. Всички обърнаха оръжия към бавно издигащия се хеликоптер и откриха огън.

— Махай ни оттук веднага! — изрева Джейсън.

— Бронята на хеликоптера е броня на Шенг — каза пилотът спокойно. — Дори стъклото ще издържи на силен огън. Накъде отиваме?

— Хонконг! — извика Борн и с учудване забеляза, че пилотът, който сега издигаше хеликоптера бързо нагоре, се обърна към него и се усмихна.

— Със сигурност щедрите американци или благодетелните англичани ще ми дадат политическо убежище, нали? Дълго съм молил духовете за това!

— Проклет да съм — каза човекът от „Медуза“, когато се вдигнаха до най-ниските облаци.

— Много добра идея, сър — обади се Уонг от задната част на хеликоптера. — Как ви дойде наум?

— Ами веднъж се оказа доста ефикасна — каза Джейсън и запали цигара. — А историята — дори съвременната история — се повтаря.

— Мистър Уеб? — прошепна Макалистър.

— Какво има, аналитико? Как се чувствате?

— Не се тревожете за това. Защо се върнахте до тялото на Шенг?

— За да му оставя подарък за сбогом. Чекова книжка с тайна сметка в банка на Каймановите острови.

— Какво?

— На никого няма да е полезна. Имената и номерата на сметката са изрязани с ножица. Но е интересно как ще реагира Пекин, нали?