Робърт Лъдлъм
Превъзходството на Борн (27)

27.

— Тази жена е куриер, една от онези, на които гласувахме доверие — продължи ораторът, като постепенно повишаваше глас, подобно на проповедник, който говори за любов и разбирателство, докато очите му са изкусени от дявола. — Имахме й доверие, тъй като е жена на един от нашите хора, храбър воин, първороден син на достойна фамилия от истинския Китай. Човек, който сега, в същия момент рискува живота си, като прониква в тила на нашите врагове от Юга. Той също й се довери… и тя предаде това доверие! Предаде своя изтънчен съпруг, предаде всички ни! Тя е най-обикновена курва, която спи с врага! Колко ли тайни е разкрила тя, колко по-дълбоко ли е стигнало нейното предателство, докато похотта й се засити? Не е ли тя връзката на чужденеца в Пекин? Не е ли тя техен информатор, който съобщава на враговете ни какво да търсят, какво да очакват от нас? Как иначе би могло да се случи всичко, което се случи днес? Нашите най-опитни хора поставиха клопка на враговете ни, която щеше да ги срази и с един замах да ликвидира мъчителите на майка Китай! Не случайно тя беше на летището тази сутрин. Летището! Където клопката беше в действие! Дали е предоставила леконравното си тяло на някой честен, посветен в делото човек, като може би го е замаяла с наркотици? И той й е казал как да действа, какво да каже на нашите врагове? Какво е направила тази блудница?

Сцената е готова — помисли си Борн. Обвиненията сякаш си играеха на прескочикобила с фактите. Подобен съд би накарал дори марионетния прокурор на някой от показните московски процеси да потъне в земята от срам. Царството на терора продължаваше под прикритието на военен трибунал. „Изплеви бурените, които пречат на тревата да расте нормално. Намери предателя. Убий го, бил той мъж или жена!“

Закъснял, но разярен хор от изтощени гласове подхвана: „Курва!“ и „Предателка!“, докато вързаната жена се бореше с двамата пазачи. Ораторът вдигна ръце в знак на мълчание. То последва незабавно.

— Любовникът й беше жалък журналист, работещ за информационната агенция „Синхуа“, този лъжлив, дискредитиран орган в служба на един презрян режим. Казвам „беше“, защото от час насам отвратителната твар е мъртва, застреляна в главата и с прерязано гърло, тъй като също беше предател! Говорих лично със съпруга на тази курва и той ме инструктира да направя това, което повеляват духовете на нашите предци. Той не желае нищо повече от нея.

— Aiyaaa! — С невероятна сила и ярост жената разкъса превръзката около устата си. — Лъжец! — извика тя. — Убиец, надминал всички убийци! Ти уби един почтен човек, а аз никого не съм предавала! Мен ме предадоха! Не съм била на летището и ти го знаеш много добре! Никога не съм виждала този чужденец и това също го знаеш! Не съм и чувала да клопка, която готвите за престъпници от Запада, и можеш да видиш истината, изписана на лицето ми! Как бих могла да зная?

— Като си използвала посветен слуга на нашата кауза, като си го покварила и дрогирала! Предложила си му гърдите си и своя тунел на покварата, но не си се отдала, докато накрая наркотикът не го е подлудил окончателно!

— Ти си луд! Говориш тези лъжи, защото изпрати съпруга ми на Юг и много дни идваше при мен първо с обещания, после със заплахи. Трябвало да ти служа. Каза, че било мой дълг! После легна с мен и…

— Жено, ти си недостойна за презрение! Дойдох при теб с молба да не петниш съпруга си и нашата кауза! Да оставиш любовника си и да молиш за прошка!

— Лъжа! При теб дойдоха тайпани от Юга, хора, които обикновено не се срещат в такива високи политически среди. По-късно се прокраднаха в магазините под моя апартамент, апартамента на така наречената достопочтена вдовица — друга лъжа, която оставихте за мен и детето ми!

— Курва! — изкрещя мъжът с меча.

— Лъжец до самото дъно на Северните езера! — изкрещя жената в отговор. — Съпругът ми, както и ти, има много жени и въобще не се интересува от мен! Той ме бие, а ти казваш, че това било правилно, защото той е велик син на майка Китай! Аз пренасях съобщения от град на град и ако ги намереха у мен, щяха да ме убият след страшни мъчения, а вместо благодарност получавам единствено презрение! Пътните ми разноски не бяха плащани никога, нито ми бяха върнати парите, удържани от заплатата ми, защото ти ми казваш, че всичко това е мой дълг! А как да изхранвам момиченцето си? Детето, от което вашият велик син на Китай се отрече и почти не познава, защото иска само синове!

— Духовете няма да те дарят със синове, на предатели те не се полагат! Ти си точно такава! Отиде на летището и се свърза с нашите врагове, като по този начин позволи на един свръхопасен престъпник да избяга! Ако имаше възможност, щеше да ни поробиш за хиляди години…

— А ти за десетки хиляди!

— Жено, ти не знаеш какво е свободата.

— Свободата? От твоята уста? Каза, че ще върнеш свободите, които нашите деди са притежавали в истинския Китай, но какви са тези свободи, лъжецо? Свободата, която изисква сляпо подчинение, която взима ориза от устата на детето ми, от което баща му се отрече, защото вярваше единствено в началници: военачалници, родоначалници, началници по цялата земя! — Жената се обърна към тълпата и се отдалечи от оратора. — Вие! — извика тя. — Всички вие! Не съм предала нито вас, нито нашата кауза, но научих много неща. Няма нищо вярно в това, което казва този лъжец! Има много болка и лишения, но и преди имаше страдания и ограничения!… Моят любим не беше лош човек, не беше сляп последовател на режима, но беше образован, много нежен и вярваше във вечния Китай! Той искаше нещата, които искаме и ние, единствено време му беше необходимо, за да поправи злините, заразили старците по комитетите, които ни управляват. Ще има промени, ми каза той. Някои вече тръгнаха по пътя. А сега не позволявайте на лъжеца да направи това с мен! Не му позволявайте да го стори на вас!

— Курва! Предателка!

След гласа дойде свистенето на меча, който разцепи плътта с глух звук. Обезглавеното тяло се завъртя наляво, главата се търкулна надясно и от двете места изригнаха гейзери от кръв. Месианският оратор насече останките с меча си, но тишината, която тегнеше откъм тълпата, беше страшна. Той спря; беше пропуснал момента. Бързо поправи грешката си.

— Нека свещените духове на нашите предци да я дарят с покой и пречистване! — извика той и очите му бързо обходиха всички присъстващи. — Защото аз не слагам край на живота й с омраза, а със съчувствие за нейната слабост. Тя ще намери покой и опрощение. Не можем да се отклоняваме от нашата кауза — трябва да бъдем силни. Трябва…

Борн чу достатъчно от устата на този долнопробен маниак. Той беше мъртъв. Някога. Някъде. Може би тази вечер.

Делта извади ножа от калъфа и пое надясно, като пълзеше ниско през гъстата гора, пулсът му бе изненадващо спокоен, една гневна увереност бързо го изпълваше — Дейвид Уеб беше изчезнал. Толкова много неща не можеше да си спомни от онези замъглени, далечни дни, но други се явяваха пред него като на филмова лента. Подробностите бяха неясни, но не и неговите инстинкти. В момента го управляваха импулси; джунглата не беше негов неприятел, напротив, бе съюзник, бе го закриляла, спасявала преди, в онези далечни и объркани спомени. Дърветата, траповете и храстите бяха приятели; той преминаваше през тях като дива котка — с уверени и тихи движения.

Обърна се наляво и започна да се спуска, като не изпускаше от очи дървото, на което небрежно се беше облегнал убиецът. Ораторът отново беше променил стратегията си. Владееше изкуството си докрай и знаеше точното време за всяко нещо. В момента проповядваше любов и когато Луцифер се вселяваше в проповедта, той ловко пропускаше името му. Помощниците сръчно заличиха следите от жестоката смърт и сега дойде ред на друга жена, която беше призована с поклащане на церемониалния меч. Тя не беше на повече от осемнайсет, хубаво момиче, което плачеше и повръщаше, докато двама от охраната го теглеха напред.

— Сълзите и болестта ти не ме интересуват, дете мое — каза ораторът с най-бащинския глас, на който беше способен. — Нашето намерение винаги е било да те закриляме, тъй като ти бяха възлагани неща, които надхвърляха твоята компетентност оказа ти се привилегията да научиш тайни, които обаче не разбираше. Младостта често говори, когато би трябвало да мълчи… Беше забелязана в компанията на двама братя от Хонконг, но не наши истински братя. Те са хора, работещи за английската корона, това разкапано, декадентско правителство, което продаде Родината на нашите мъчители. И така, те ти дадоха дрънкулки, шарени бижута, червило и френски парфюм от Кулон. Е, дете, а ти какво им даде в замяна?

Момичето истерично повръщаше през превръзката на устата и яростно клатеше глава, при което сълзите се стичаха още по-обилно.

— Ръката й беше между два мъжки крака под масата на едно кафене в Гуанкем! — извика един обвинител.

— Тая свиня работи за англичаните! — добави друг.

— Младостта се поддава на изкушения — каза ораторът и очите му гневно блеснаха към онези, които бяха говорили. — В сърцата ни има прошка за този младежки плам, но само ако предателството не е част от него.

— Тя беше при портата Киан Мен!…

— Тя не е била на „Тянанмън“, аз лично съм се убедил в това! — извика мъжът с меча. — Информацията ви е погрешна. Въпросът, който остава, е много прост. Дете! Говори ли за нас? Възможно ли е думите ти да са стигнали до враговете ни от Юга?

Девойката се свлече на земята, през тялото й преминаха гърчове, но тя положи усилия да отрече отправените обвинения.

— Приемам твоята наивност като твой баща, но не и глупостта ти. Твърде свободна си в контактите си и любовта ти към тези дрънкулки може да ни докара голяма беда.

Младата жена бе поверена на дебел и самодоволен член на съзаклятието със заръката той да й даде необходимите инструкции и да й остави време за размисъл. От изражението върху лицето на мъжа стана ясно, че задълженията му ще включват и много други неща. И когато й се наситеше, детето-сирена, което е издавало поверителни сведения от пекинската йерархия, просто щеше да изчезне.

Пред съда бяха изправени двама китайци. Първоначалното обвинение беше пренасяне на наркотици между Шанхай и Пекин. Истинското им престъпление обаче не се състоеше в разпространяването на наркотици, а в непрекъснатото укриване на печалбата, която бе депозирана в личните им сметки в няколко хонконгски банки. Неколцина от присъстващите се приближиха, за да добавят нови факти към тегнещите улики, с твърденията, че и те в качеството си на подчинени дистрибутори са дали на двамата шефове огромни суми в брой, за които нямало никакъв документ в тайните книги на организацията. Това беше първоначалното обвинение, но не същественото. То беше произнесено от оратора, чийто глас все повече се извисяваше.

— Вие често пътувате до Кулон. Веднъж, два, понякога три пъти месечно. Летището Кай Так… Ти! — извика и посочи с меча затворника отляво. — Ти се върна днес следобед. Снощи беше в Кулон. Снощи! Кай Так! Снощи на летището някой ни е предал! — Ораторът излезе от светлината на факлите и се закани на двамата ужасени затворници, коленичили на земята. — Привързаността ви към парите надхвърля предаността към нашата кауза — каза той бавно с вид на тъжен, но гневен патриарх. — Братя по кръв и братя по кражба. Във вашата алчност искахте парите ви да се умножат, както гризачите в някой помиен канал. Затова се потопихте в престъпните среди на Хонконг. Колко предприемчиво, колко доходоносно и безкрайно глупаво! Смятате, че тези среди са ни непознати или пък ние на тях? Мислите, че в даден момент интересите ни няма да се сблъскат? Или пък мислите, че те мразят предателите по-малко от нас?

Двамата завързани братя се строполиха на земята, после се изправиха на колене и усърдно заклатиха глави в знак на отрицание. Глухите им викове бяха горещи молби да бъдат чути, да им се разреши да се защитят. Ораторът се приближи към затворника отляво и така рязко дръпна въжето надолу, че то охлузи кожата му.

— Никого не сме предавали, велики господине! — изскимтя той. — Аз не съм предавал никого. Бях на Кай Так, да, но само като наблюдател в тълпата! За да гледам, велики господине! И гледката да ме изпълни с радост!

— С кого говори там?

— С никого, господине! О, да, с администратора, който потвърди полета за следващата сутрин, това беше всичко, господине! Кълна се в духовете на нашите предци. Моите и на моя по-малък брат.

— Парите. Какво ще кажеш за парите, които открадна?

— Не съм ги крал, велики господине. Кълна се! Вярвахме с гордите си сърца — горди от нашата свята кауза, — вярвахме, че можем да използваме парите за благото на истинския Китай! Всеки юан ще се върне на нашата кауза!

От тълпата избухнаха поредните обвинения, които сега се раздвоиха; едните бяха за предателство, другите за кражба. Ораторът вдигна ръце. Виковете бързо заглъхнаха.

— Нека да стане ясно веднъж завинаги — каза той бавно, но с все по-висок тон. — Онези от нашата разрастваща се организация, които биха позволили мисълта за предателство да се засели у тях, нека бъдат предупредени. Няма да проявяваме никаква милост — така както и към нас бяха безмилостни. Нашата кауза е чиста и свята и не търпи никакви петна върху себе си. Нека това да бъде ясно. Вие не знаете нито какви сме, нито къде се намираме. А ние сме навсякъде и никъде. Онези, които се съмняват и колебаят, са мъртви. Съдът на тези мръсни псета приключи.

Решението на съда излезе незабавно: виновни по първа точка, а вероятно и по втора. Присъдата: единият брат да умре, животът на другия да бъде пощаден и той да бъде ескортиран до Хонконг с цел връщане на парите. Самото изпълнение на присъдата беше старинен ритуал с името yi zang k, дословно „едно погребение“. На двамата бяха дадени закалени и остри като бръснач ножове. Мястото на схватката представляваше кръг с диаметър десет крачки. Двамата братя се изправиха един срещу друг и варварският ритуал започна, когато първият нападна отчаяно, а другият отстъпи крачка встрани и с един замах раздра лицето му.

Дуелът в кръга на смъртта, както и взривните реакции на публиката заглушаваха шума, който Борн вдигна, за да се придвижи по-бързо. Той се затича надолу, ниско приведен над храстите, проправяйки си път между дърветата, докато се озова на шест метра от дървото, до което стоеше убиецът. Трябваше да се приближи още, но първо бе длъжен да даде някакъв знак на Еко, че е тук.

Французина и последният от китайските затворници стояха от дясната страна на кръга, от двете им страни имаше по един пазач. Джейсън продължи напред, когато от тълпата дойде следващият взрив от похвали и обиди, отправени към „гладиаторите“. Единият беше нанесъл почти фатален удар с ножа си, но животът, на който искаше да сложи край, още не се предаваше. Борн бе на не повече от три метра зад Д’Анжу; той опипа земята наоколо и вдигна един паднал клон. Следващият рев на публиката заглуши звука от счупването му на две места. Обели кората от парчетата дърво и ги сцепи на по-малки пръчки. Прицели се и изпрати първата по целта, като се стараеше траекторията й да бъде ниска. Тя падна близо до краката на Французина. Джейсън хвърли втори път и сега пръчката удари Еко по прасците. Д’Анжу кимна два пъти, за да потвърди, че е разбрал. После направи нещо странно. Започна бавно да движи главата си напред-назад. Опитваше се да му каже нещо. Изведнъж левият крак на Д’Анжу се огъна и той се строполи на земята. Пазачът го хвана грубо и го изправи, но вниманието на мъжа беше погълнато от разиграващата се кървава битка.

Еко отново поклати бавно глава и накрая погледът му спря върху убиеца, който беше изоставил мястото си до дървото, за да наблюдава схватката по-отблизо. После Французина извъртя глава в другата посока, докато погледът му спря на маниака с меча в ръка.

Д’Анжу се свлече отново на земята, но този път се помъчи сам да се изправи, преди да се е намесил пазачът. Когато успя, размърда слабите си рамене напред-назад. Борн пое дълбоко дъх и затвори очи, завладян от мъка, която можеше да си позволи само за миг. Съобщението беше ясно. Еко беше решил да се жертва, като по този начин щеше да осигури на Джейсън възможността да хване убиеца, а междувременно да убие вманиачения оратор. Травмите на Д’Анжу биха попречили на бягството и Еко го знаеше добре. В случая по-важен беше имитаторът… По-важна беше Мари. Еко жертваше живота си. Но смъртта на гнусния касапин щеше да е поне малка компенсация.

Оглушителен вик изпълни котловината и тълпата внезапно замлъкна. Борн извъртя глава наляво, където през пролука в редицата от наблюдатели се виждаше мястото на кървавата битка. Това, което съзря, беше така потресаващо, както и онова, което бе наблюдавал през изминалите минути на насилие. Месианският оратор беше забил меча във врата на единия от биещите се. Маниакът извади меча, окървавеното тяло се разтресе за последен път и издъхна. Министърът на убийствата вдигна глава и просто каза:

— Хирург!

— Да, господине — каза глас от тълпата.

— Прегледайте оцелелия. Преценете здравословното му състояние възможно най-точно. Предстои му пътуване на юг. Ако оставех това да продължи докрай, и двамата щяха да са мъртви и никога нямаше да намерим парите. А брата хвърлете в блатото заедно с останалите. Трапезата и на най-ненаситните птици ще бъде пребогата.

— Да, господине. — От тълпата излезе човек с черна чанта, влезе в кръга, а в същото време в далечния край се появи носилка. Всичко беше предвидено и нищо не бе забравено. Докторът заби инжекция с успокоително в ръката на стенещия окървавен брат, който беше изнесен на носилка от кръга на братската смърт. Като избърса меча си с нова копринена кърпа, ораторът кимна към двамата останали затворници.

Борн с изненада видя как китаецът до Д’Анжу кротко развърза китките си, след това се пресегна зад врата си и развърза уж стегнатата превръзка. Човекът се приближи до оратора и заговори с висок глас, като се обръщаше и към своя водач, и към тълпата.

— Той не казва нищо и не разкрива нищо, но китайският му е почти перфектен и имаше много сгодни случаи да ме заговори, преди пленниците да слязат от камиона. Тогава аз си свалих превръзката и обясних, че мога да направя същото за него. Той отказа. Упорит е и непоправимо храбър, но аз съм сигурен, че знае много и няма да иска да говори.

— Tong ku, tong ku! — От тълпата се разнесоха диви крясъци, настояващи за мъчения. Те бяха допълнени с указания, уточняващи областта на мъченията — тестисите му.

— Той е стар и болнав и ще изпадне в безсъзнание — настоя мнимият затворник. — Затова ще предложа следното, с позволението на нашия водач.

— Ако има шанс за успех, каквото пожелаете — каза ораторът.

— Ние му предложихме свобода срещу информация, но той не ми вярва. Дълго време е бил във връзка с марксисти. Предлагам на нашия упорит съюзник да го заведа до летището в Пекин и като използвам положението си, да му осигуря преминаването през паспортната проверка за следващия самолет до летище Кай Так. Всичко, което се иска от него, след като слезе от самолета, е да ми даде нужната информация. Възможно ли е по-голямо доверие? Ние ще бъдем сред врагове и ако е толкова обиден, единственото, което трябва да направи, е да повиши глас. Той чу и видя повече от всеки, който е избягал от нас. След време действително можем да станем съюзници, но първо между нас трябва да се установи доверие.

Ораторът проучи лицето на провокатора, след което премести погледа си върху Д’Анжу, който стоеше прав, гледаше през подутите си очи и слушаше безизразно. Тогава мъжът с окървавения меч се обърна на английски към убиеца, застанал до дървото.

— Предложихме на този дребен лъжец да спасим кожата му, ако ни съобщи къде да намерим неговия другар. Съгласен ли си?

— Французина ще ви излъже! — каза убиецът с характерен британски акцент и пристъпи няколко крачки.

— С каква цел? — попита ораторът. — Той ще запази своя живот и свободата си. За другите не го е грижа, цялото му досие доказва това.

— Не съм сигурен — каза англичанинът. — Двамата са работили във военна част, наречена „Медуза“. Той говореше за това през цялото време. Имали са правила, можете да ги наречете и кодове. Той ще ви излъже.

— Но и самата „Медуза“ се е основавала на абсолютното отрицание. Тези хора биха унищожили и собствените си братя, ако имат възможност да спасят живота си.

Убиецът сви рамене.

— Поискахте мнението ми — рече той — и аз ви го казах.

— Нека попитаме този, комуто сме готови да предложим своята милост. — Ораторът премина на мандарин, а убиецът се върна до дървото и запали цигара. Избутаха Д’Анжу напред. — Развържете му ръцете, няма да побегне. И свалете превръзката от устата му. Нека го чуем. Предайте му, че можем да му окажем по-голямо доверие, ала също така можем да му демонстрираме и други, не толкова привлекателни аспекти на нашата природа.

Д’Анжу разтърси двете си ръце и след това разтърка устата си с дясната.

— Доверието ви е толкова вълнуващо и трогателно, колкото и начинът, по който се отнесохте със затворниците — каза той на английски.

— Забравих — рече ораторът и вдигна вежди. — Вие разбирате езика ни, нали?

— Дори повече, отколкото мислите — отвърна Еко.

— Добре. Предпочитам да говоря на английски. В известен смисъл си остава между нас, нали?

— Между нас не може да има нищо. Никога не бих си имал работа с луди, поведението им е непредвидимо. — Д’Анжу погледна убиеца. — Разбира се, и аз съм вършил грешки. Но като че ли една от тях е поправима.

— Можеш да живееш — каза ораторът.

— Колко?

— От тази вечер нататък. Ще зависи най-вече от здравето и издръжливостта ти.

— Не е вярно. Всичко ще свърши, щом сляза от самолета на Кай Так. Няма да изпуснете случая както предната вечер. Няма да има никакви сили за сигурност, нито бронирани лимузини, единствено човек, който излиза от чакалнята, и друг с пистолет със заглушител в джоба. Както вашият крайно неубедителен затворник се изрази, аз съм чул и видял повече от всеки. Слушах, гледах и това само по себе си предопределя моята смърт. И тази превръзка, свалена с един замах… Господи! Той никога не би могъл да стане мой ученик. Той е изключително тъп.

— Като мен?

— Да, но за вас няма извинение. Вие сте образован човек, гражданин на света, познава се по речта ви. Какво сте завършил? Оксфорд? Или Кеймбридж?

— Лондонския университет по икономика — спонтанно отговори Шенг Чу Янг.

— Добре, но въпреки това сте кух. Клоун. Не сте нито студент, нито ученик, вие сте фанатик. Накратко казано, глупак.

— Осмелявате се да ми говорите така?

— Fengzi — каза Еко, като се обърна към тълпата. — Shenjing bing! — добави и обясни, че разговаря с умопобъркан.

— Млъкни!

— Wei shemme? — продължи разпалено Французина. — Надявате се тези хора да повярват на налудничавите теории, с които искате да превърнете оловото в злато! Пикнята във вино! Но както онази нещастна жена каза — чие вино, чие злато? Тяхното или вашето?

— Предупреждавам те! — изкрещя на английски Шенг.

— Виждате ли! — изграчи Еко на мандарин. — Не иска да говорим на вашия език и познайте защо! Защото има тайни от вас! Погледнете този малък човек с големия меч. Може би с размерите на меча се опитва да компенсира онова, което не му достига другаде! Дали не съсича жените с това острие, защото му липсва другият уред и не може да прави с тях нищо друго? Погледнете тази празна глава, плоска като тепсия…

— Достатъчно!

— …и очите на непослушно грозно дете! Защо го удостоявате с присъствието си? От него ще получите единствено пикня и никакво вино!

— На твое място бих млъкнал — каза Шенг и пристъпи. — Те ще те убият, преди да съм вдигнал ръка.

— Не ми се вярва — отговори Д’Анжу на английски. — Гневът заглушава слуха ти, господин Вятърен балон. Не дочу ли тихо подсмихване? Аз го чух.

— Gou le! — изрева Шенг, с което заповяда на Еко да мълчи. — Ще ни дадеш информацията, която ни трябва — продължи той пискливо вече на китайски. — Играта свърши и няма да те търпим нито минута повече. Къде е убиецът, който дойде с теб от Макао?

— Ето го там — каза небрежно Д’Анжу, като посочи с глава убиеца.

— Не този! Другият, който дойде преди. Къде е мястото на вашите срещи? Къде се срещате? Къде е базата ви в Пекин?

— Нямаме срещи — отговори Еко отново на английски. — Нямаме никакви бази, нито планове за среща.

— Имало е планове! Хора като вас винаги се застраховат и оставят резервен вариант. Тъкмо по този начин оцелявате.

— Оцелявахме. Минало време.

Шенг вдигна меча си.

— Ако не ни кажеш, ще умреш по най-жесток начин.

— Няма да ви кажа нищо повече. А на него, ако можеше да ме чуе, щях да заръчам да убие теб. Защото ти си този, който ще потопи цяла Азия в океан от братска кръв! Разбирам, че той си има своята работа, но бих му казал, че ти си също част от тази работа. Бих му препоръчал да действа. Бързо!

Омагьосан от изпълнението на Д’Анжу, Борн потрепери като ударен. Еко му изпращаше последен сигнал. Действай! Сега! Джейсън бръкна в левия си джоб, извади съдържанието и запълзя напред през гъстата растителност. Стигна до голям камък. Около него беше чисто, а размерите му бяха предостатъчни, за да го скрият. Дочуваше слабия глас на Д’Анжу, който потреперваше от изнемога. Еко напрягаше сили не само да посрещне своя край, но и да осигури минутите, така необходими на Джейсън.

— …Не бързай, Чингис хан, или който и да си. Аз съм стар човек и както забелязахте, не съм хукнал да бягам. От друга страна, не съм сигурен, че ми пука къде ще ме изпратите с този меч… Не бяхме достатъчно умни, за да разберем, че ни готвите клопка, иначе въобще нямаше да се хванем. Защо тогава смятате, че сме достатъчно умни да се съгласим на среща?

— Защото се хванахте в клопката. Той влезе вътре в мавзолея. Няма начин вашият правилник да не включва някаква среща.

— На пръв поглед логиката ти изглежда непоклатима…

— Къде е? — извика Шенг.

— С предчувствия ли да отговоря?

— Ще загубиш живота си!

— О, да, вече го чух.

— Времето ти изтича!

— Аз ще реша колко ми остава, мосю!

Последен сигнал. Делта разбра.

Борн драсна клечка кибрит и запали тънката восъчна свещ. Запалката за възпламеняване беше на два сантиметра от върха. Той бързо отстъпи назад в гората и разплете фитила, навит около двата низа фойерверки. Когато усети края му, се дръпна до едно дърво.

— …Какви са гаранциите ми за живот? — настояваше Еко с някаква перверзна наслада, каквато майсторът шахматист изпитва при мисълта за евентуалното си поражение.

— Истината — отвърна Шенг. — Това е всичко, от което имаш нужда.

— Но моят бивш ученик каза, че ще излъжа, както ти така усърдно лъга цяла вечер. — Д’Анжу спря и повтори казаното на мандарин. — Liao jie? — обърна се той към наблюдателите с въпроса дали разбират.

— Стига вече!

— Наистина се повтаряш. Трябва да се контролираш и да се откажеш от този досаден навик.

— Търпението ми се изчерпва. Къде е онзи кретен?

— В твоя случай търпението е не само добродетел, но и необходимост.

— Престани! — извика убиецът и изскочи напред. — Той ви будалка! Той си играе с вас! Познавам го!

— Но защо?

— Не знам — каза английският десантчик. — Просто не му вярвам, а за мен това е достатъчна причина.

Застанал на три метра зад дървото, Делта погледна циферблата на часовника си. Горящата свещ трябваше да експлодира сега. Затвори очи, грабна шепа пръст и я хвърли силно, така че да падне близо до Д’Анжу. Когато Еко чу падането на първите малки бучки, изрева със всички сили:

— Да имам нещо общо с вас! — викна той. — Колкото с архангела на тъмнината! Милостивият Господ знае, че си извършил грехове, далеч надхвърлящи всичко, което мога да си представя, и напускам тази земя с единственото желание да те взема със себе си! Извън гадната ти бруталност ти си един пън, жестока насмешка за твоите хора! Ела и умри с мен, генерал Кравешко лайно!

С последните думи Д’Анжу се нахвърли върху Шенг Чу Янг и плю в широко отворените му очи. Шенг отскочи назад и стовари меча върху главата на Французина. За Еко всичко свърши.

И ето! Стакатови експлозии от фойерверките изпълниха котловината и тътенът на околните скали засили ефекта многократно. Някои от хората се хвърлиха на земята, други се снишиха зад дърветата, крещейки в паника и страх за живота си. Убиецът заднишком се прикри зад дървото, стиснал пистолет в ръката си. Борн с прикрепен към цевта заглушител се прицели и стреля. Оръжието изхвърча от ръката на убиеца, заедно с плътта между палеца и показалеца. Убиецът се извъртя с широко отворени очи и уста. Джейсън стреля отново и куршумът одра бузата му.

— Обърни се! — заповяда Борн и пъхна цевта на пистолета в лявото око на десантчика. — Сега хвани дървото! Хвани го! По-здраво! — Джейсън бутна цевта във врата на убиеца и надзърна зад стеблото. Няколко факли бяха загасени и съборени на земята.

Нова серия от експлозии дойде от вътрешността на гората. Обзети от паника, хората започнаха да стрелят по посока на гърмежите. Кракът на убиецът помръдна! След това и ръката му! Борн стреля два пъти направо в стеблото, на по-малко от два сантиметра от черепа на десантчика. Той прегърна дървото; тялото му замръзна.

— Дръж главата си наляво! — каза грубо Джейсън. — Мръднеш ли, оставаш без глава.

Къде беше той? Къде беше убиецът маниак с церемониалния меч? Делта дължеше толкова много на Еко. Къде?… Ето там! Мъжът с фанатичния поглед се изправи от земята, като се оглеждаше във всички посоки и крещеше някакви заповеди към застаналите най-близо до него, от които явно искаше да се сдобие с оръжие. Джейсън се отдръпна от дървото и вдигна оръжието си. Главата на маниака замръзна. Очите им се срещнаха. Борн стреля точно в момента, когато Шенг придърпа пред себе си един пазач. Войникът се изви назад, надупчен от куршумите. Шенг държеше трупа като щит, а Джейсън стреля още два пъти. Той не можеше да се справи! Който и да беше този фанатик, прикритието му бе едно мъртво тяло! Делта не можеше да направи това, което Еко му беше казал! Генерал Кравешко лайно щеше да оцелее! Съжалявам, Еко! Няма време! Действай! Еко го няма вече… Мари!

Убиецът отмести глава да види нещо. Джейсън натисна спусъка и кора от дървото, разхвърчала се от изстрела, напълни очите на десантчика. Той вдигна ръце към очите си и ги разтърка, за да възвърне зрението си.

— Изправи се! — заповяда Борн и като го хвана за врата, го поведе напред по същата пътека, която бе изминал при слизането в котловината. — Идваш с мен!

Още по-навътре в гората се разнесе тътен от бързи, почти сливащи се взривове. Шенг Чу Янг викаше истерично на хората си да тръгнат в две посоки, едните към дървото, откъдето дойдоха изстрелите, другите към мястото на детонациите. Гърмежите стихнаха. Борн внезапно дръпна пленника си, заповяда му да легне по корем в храстите и затисна с крак врата му. Клекна и опипа земята наоколо. Намери три по-големи камъка и ги хвърли последователно към дървото, около което войниците търсеха. И резултатът не закъсня.

— Nali!

— Shu ner!

— Lu! Caodi ner!

Те тръгнаха напред с оръжия, готови за стрелба. Неколцина се спуснаха в гъстата растителност отпред. Последната, четвърта канонада избухна внезапно. Независимо от разстоянието звукът беше още по-разтърсващ. Това беше последният етап, върхът, серията беше по-дълга от другите и много по-мощна.

Делта знаеше, че сега секундите са равни на часове, и се надяваше гората да му бъде приятел. Само след мигове хората щяха да открият кухите обвивки на фойерверките, пръснати по земята, и неговата тактика щеше да бъде разкрита. Щеше да последва всеобщ истеричен бяг към изхода на резервата.

— Тичай! — извика Борн, сграбчи убиеца за косата, изправи го и го блъсна напред. — И запомни, копеле, че няма трик, който ти да си научил, а аз да не съм усъвършенствал, ако щеш дори само заради разликата във възрастта ни! Направиш ли погрешно движение, получаваш две дупки от куршуми вместо очи! Тръгвай напред!

Докато бягаха през гората, Борн бръкна в джоба си и извади шепа патрони. Убиецът тичаше пред него, като разтриваше очи и бършеше кръвта от бузата си, а Джейсън извади целия пълнител от пистолета и го смени с нов, после вдигна предпазителя. Като чу познатия звук, десантчикът рязко се обърна, но късно, оръжието вече беше сглобено. Борн натисна спусъка и отнесе месестата част на лявото му ухо.

— Предупредих те — каза той, дишайки бързо, но равномерно. — Къде го искаш? Право в челото?

— Господи, оня касапин беше прав! — изкрещя британският десантчик, като се хвана за ухото. — Ти си побъркан!

— А ти си мъртъв, освен ако не тичаш по-бързо. По-бързо!

Те стигнаха до трупа на пазача, проснат на пътеката към долината.

— Тичай надясно! — нареди Джейсън.

— Къде, за Бога! Нищо не виждам!

— Има пътека. Ще усетиш. Движи се!

Щом излязоха на пътеката, покрита с чакъл, Джейсън заби цевта в гръбнака му и го принуди да тича още по-бързо. За момент Дейвид Уеб се завърна и Делта с благодарност го позна. Дейвид беше изключителен бегач.

След минути по небето просветля от прожекторите при входа. Порталът беше в края на полето. Той стреля между краката на десантчика.

— Казах ти да тичаш по-бързо! — каза той, като наложи контрол над гласа си, сякаш изтощителното бягане почти нямаше ефект върху него.

— Исусе, не мога! Дъх не ми е останал!

— Ами намери си дъх тогава!

Изведнъж зад тях се разнесоха викове на войници, на които фанатичният водач беше заповядал да се върнат при портала, да хванат и убият много опасния нападател. Хартиените остатъци от фойерверките явно бяха открити и радиовръзката с постройката при входа е била задействана, но оттам не е бил получен отговор.

— Майоре, ако имаш някакви идеи, забрави ги начаса! — изкрещя Борн.

— Майор? — каза десантчикът, едва успял да проговори от ужасната умора.

— Ти си отворена книга за мен и онова, което съм прочел, ме изпълва с отвращение! Гледаше как Д’Анжу умира като заклано куче. И се ухили, мръсен гад!

— Той искаше да умре! Искаше да ме убие!

— Аз ще те убия, ако спреш да бягаш, но преди да го направя, ще те разпоря бавно от ташаците до гърлото и с цялата си душа ще пожелаеш да беше отнесъл оня меч заедно с човека, който те създаде!

— И бездруго нямам избор! Ти ще ме убиеш, така или иначе!

— Може би няма. Помисли! Може би спасявам живота ти. Помисли по въпроса.

Убиецът се затича по-бързо. Те излязоха на открито пред ярко осветения портал.

— Паркингът! — извика Джейсън. — Далечният му край от дясната страна! — Той спря. — Замръзни!

Стреснатият англичанин застана неподвижно. Борн измъкна фенерчето и прицели автоматичния си пистолет. Докато се приближаваха откъм гърба на убиеца, Борн стреля пет пъти. Прожекторите се пръснаха и всичко потъна в мрак. Джейсън мушна цевта в тила на десантчика. Включи фенерчето и освети отстрани лицето му.

— Всичко е под пълен контрол, майоре — каза той. — Операцията продължава. Мърдай, копеле гадно!

Тичайки през тъмния паркинг, убиецът се спъна и падна. Джейсън стреля два пъти, куршумите рикошираха далеч над главата на проснатия. Онзи се изправи и отново се втурна покрай колите и камиона към края на паркинга.

— Оградата! — извика Борн. — Тръгни към нея! — Когато чакълът свърши, той даде друга заповед. — Долу, на четири крака! Ако се обърнеш, аз съм последното нещо, което ще видиш! Сега пълзи напред! — Убиецът стигна до малкия отвор в оградата. — Мини отвъд! — каза Джейсън, за втори път бръкна в джоба си за патрони и извади пълнителя. — Спри! — каза той, когато пленникът му бе пропълзял до половината от другата страна. Постави новите патрони и щракна магазина на мястото му. — Това е в случай, че броиш — каза той. — Сега пълзи още две твои дължини напред. Побързай!

Докато убиецът провря остатъка от тялото си през отвора, Борн направи същото непосредствено зад него. Явно очаквал друго, убиецът се обърна изненадан и коленичи. Очите му срещнаха лъча от фенерчето и отблясъка по цевта на пистолета, насочена към главата му.

— Бих направил същото — каза Джейсън и се изправи. — Бих си помислил същото. Сега се върни до оградата, пресегни се отдолу и закрий отвора. Бързо!

Убиецът го направи, като впрегна всичките си сили да огъне обратно дебелата телена мрежа. Борн се обади:

— Достатъчно. Изправи се и мини покрай мен с ръце на тила. Давай право между клоните. Светлината е върху ръцете ти. Ако ги пуснеш, си мъртъв! Ясен ли съм?

— Мислиш, че ще блъсна някой клон в лицето ти?

— Аз бих го направил.

— Ясен си.

Те стигнаха до пътя пред зловещо тъмния портал. Далечните викове се чуваха по-ясно сега; предната група беше наблизо.

— Надолу по пътя! — каза Джейсън. — Бягай!

След три минути отново включи фенерчето.

— Спри! — извика. — Онази зеленина, ей там. Виждаш ли я?

— Къде? — попита останалият без дъх убиец.

— Осветявам я с лъча на фенера.

— Това са клони от боровете.

— Махни ги! И по-бързо!

Десантчикът разхвърли клоните и само след миг черният седан се откри. Дойде време за сака. Борн заговори:

— Следвай светлината ми от лявата страна на торпедото.

— На какво?

— Дървото с бялата резка върху стеблото. Виждаш ли го?

— Да.

— Под него на около половин метър напред пръстта е много мека. Отдолу има един сак. Изрови го.

— Ти си шибан техничар.

— А ти не си ли?

Без да отговори, убиецът изрови сака и го дръпна нагоре. като държеше дръжките в дясната си ръка, той се приближи все едно да подаде сака, но изведнъж извъртя сака и удари Джейсън в лицето, после се хвърли напред и пръстите се свиха като на яростна котка.

Борн беше подготвен. Точно този момент би използвал и той, за да спечели преимущество, колкото и малко да е то, защото би му осигурило секундите, през които да избяга в тъмнината. Той се дръпна и стовари пистолета върху главата на нападателя.

Удари с коляно гръбнака на проснатия десантчик и изви силно ръката му назад, стиснал фенерчето между зъбите си.

— Аз те предупредих — каза Джейсън и още изви ръката. — Но имам нужда от теб. Така че, вместо да угася светлика на живота ти, ще приложа фина хирургия с куршуми. — Той опря цевта върху бицепса му и дръпна спусъка.

— Исусе! — изрева убиецът след тихия звук на изстрела.

— Няма счупени кости — каза Делта. — Само мускулната тъкан е понадупчена и трябва да забравиш, че тази ръка ще може да ти служи. Имаш късмет, че съм милостив човек. В сака ще намериш кислородна вода и някакви лепенки. Можеш да се позакърпиш, майоре. И после ще седнеш зад волана. Ще бъдеш моят шофьор в Народната република. Нали разбираш, аз ще бъда на задната седалка с опрян в главата ти пистолет и освен това имам пътна карта. На твое място не бих направил грешен завой.

 

Дванайсетина от хората на Шенг изтичаха до портала, но разполагаха само с четири фенерчета.

— Wei shemme! Cou wu!

— Mafan! Feng Kuang!

Дузина гласове започнаха да сипят обвинения на висок глас, а виновните бяха всички и за всичко. Провериха постройката за пазача. Електрическите ключове и телефонът не действаха, а самият пазач не се виждаше никъде. Няколко души разгледаха намотаната верига на портата и дадоха нареждания на другите. След като никой не можеше да излезе, разсъждаваха те, нападателите трябваше да са вътре в резервата.

— Biao! — извика човекът, който се беше преструвал на затворник пред Д’Анжу. — Quan bu zai zheli! — излая той поредната заповед, с която искаше другите да си разпределят фенерчетата и да претърсят целия паркинг, горите наоколо и блатата. Някъде в далечината небето просветля от запалени факли и последната група конспиратори пристигна от долината, предвождана от Шенг Чу Янг. Церемониалният меч се поклащаше в ножницата, закрепена за колана му. Офицерите му показаха навитата верига и подробно го осведомиха за обстоятелствата.

— Мисълта ви не тече правилно — каза Шенг гневно. — Целият ви подход е грешен. Веригата не е поставена по този начин от наш човек, за да задържи престъпника или престъпниците вътре, тя е била поставена от самите престъпници, за да може нашата реакция да бъде забавена и да останем затворени вътре…

— Но пречките са твърде много…

— Всичко е взето под внимание! — извика Шенг Чу Янг. — Трябва ли да ви повтарям? Тези хора оцеляват. Останали са живи в криминалния батальон „Медуза“, защото са взимали под внимание всичко. Те са прескочили оградата!

— Невъзможно е — протестира един от хората около Шенг. — Тръбата в горната част и козирката са електрифицирани. Тегло над петнайсет килограма задейства електрическата верига. По този начин птиците и животните остават невредими.

— Тогава те са открили устройството, откъдето се пуска това чудо, и са го изключили!

— Но ключовете са вътре, най-малко на двайсет и пет метра от оградата, и са скрити под земята. Дори аз не знам къде се намират.

— Изпратете някой да се покатери по оградата — нареди Шенг.

Подчиненият се огледа. На шест метра от тях двама разговаряха тихо и бързо, като явно не бяха чули нищо от разпаления разговор.

— Ти! — каза младият офицер, като посочи мъжа отляво.

— Господине?

— Качи се по оградата!

— Да, господине! — Неговият подчинен изтича и се заизкачва, провирайки пръсти през дебелата телена мрежа, за да се залавя, докато бързо се катереше. Стигна до най-горната тръба и стъпи на козирката с намотана бодлива тел. За момент сякаш всичко наоколо блесна. Ослепителни мълнии от синьо-бяла светлина. Вдървеното тяло на катерача тупна на земята със звук като от тежка скала. Веждите и косите му бяха изгорели до корен. Фенерчета осветиха тялото. Човекът беше мъртъв.

— Камиона! — провикна се Шенг. — Това е идиотщина! Докарайте камиона и разбийте портите! Правете каквото ви казвам! Незабавно!

Двама от мъжете изтичаха до паркинга и след секунди шумът от мощния двигател на камиона изпълни нощта. Превключиха на задна скорост. Тежкият камион се задруса, с мъка измина няколко метра, като се тресеше силно, и накрая спря. Рязаните гуми се повъртяха по инерция и скоро острата задушлива миризма на изгоряло изпълни въздуха. Шенг Чу Янг наблюдаваше с растяща ярост.

— Останалите! — изкрещя той. — Запалете останалите коли! Всички!

Една след друга колите започваха да се клатят, треперят и стенат, потъвайки в чакъла, без да помръднат. В яростта си Шенг изтича до портала, извади пистолета и стреля два пъти в намотаната верига. Един човек от дясната му страна извика, хванал кървящото си чело, и се строполи на земята. Шенг вдигна лице към небето и изрева древни проклятия. Той извади церемониалния меч и с всички сили заудря вратата.

Острието се счупи.