Алфред Бестър
Унищоженият (4)

4.

Преди да бъде разрушена по причини, останали неизяснени поради обърканите събития в края на двайсети век, гара Пенсилвания в Ню Йорк е била — без милионите пътници да подозират това — свързочен пункт във времето. Интериорът на грамадната сграда представлявал копие на величествените Бани на Каракала в древния Рим. Подобно на огромната градска резиденция на мадам Мария Бомонт, известна на хилядите си интимни неприятели като Златната мърша.

Докато Бен Райх, придружен от доктор Тейт и с оръжието на смъртта в джоба си, се плъзгаше плавно надолу по източната рампа, сетивата възприемаха обстановката в неравен, отсечен ритъм. Гъмжилото от гости на долния етаж… Великолепието от униформи, рокли, от фосфоресцираща плът, пастелната светлина, която струеше от качените високо прожектори… Дай зор с този тензор…

Шумът от гласове, музика, обявени високо имена на гости, отекващи думи… Че настава страх и ужас, и задава… Удивителната смесица на аромати на плът и парфюм, ястия и вино, на показна позлата… Че настава страх и ужас…

Златните труфила на смъртта… На нещо, което от седемдесет години е претърпявало неуспех… Едно забравено изкуство… Забравено като флеботомията, хирургията, алхимията… Аз отново ще върна смъртта. Не прибързаното, безразсъдно убийство на психопата, кавгаджията… а нормалното, обмислено, планирано, хладнокръвно…

— За бога, човече! — изсъска Тейт. — Внимавай! От километър ти личи какво си мислиш.

Осем, сър; седем, сър…

— Така е по-добре. Към нас идва един от секретарите надзъртачи. Слухти за неканени гости. Продължавай да пееш.

Млад мъж, слаб, с гъвкава походка, преливащ от възторг, с късо подстригана златиста коса, виолетова блуза и сребриста пола-панталон:

— Доктор Тейт! Мистър Райх! Нямам думи. Наистина. И думица не мога да обеля. Влезте! Влезте!

Шест, сър; пет, сър…

Мария Бомонт си пробиваше път сред тълпата с ръце устремени напред, с очи устремени напред, с гола гръд устремена напред… С помощта на пневматичната хирургия тялото й бе придобило формите на прекалено пищна индийска красавица с издути хълбоци, издути прасци и издути златисти гърди. Според Райх тя приличаше на боядисана фигура, поставена на носа на порнографски кораб… всеизвестната Златна мърша.

— Бен, скъпи мой! — Прегърна го с пневматична страст и успя да пъхне ръката му между гърдите си. — Ах, колко прелестно!

— Ах, колко синтетично, Мария — прошепна той в ухото й.

— Намери ли онзи изгубен милион?

— Тъкмо сложих ръка върху него, мила.

— Внимавай, сладострастнико. Тази божествена вечер всяко звукче се записва.

През рамото й Райх хвърли бърз поглед към Тейт. Тейт поклати глава успокоително.

— Ела да те запозная с всички, които са всичко — каза Мария, като го хвана под ръка. — По-късно ще бъдем заедно цяла вечност.

Светлините в кръстовидните сводове пад главите им отново се смениха и засияха с по-светли тонове на спектъра. Костюмите също смениха цветовете си. Кожата, която досега бе озарена в седефенорозово, заизлъчва някаква зловеща луминесцентност.

От лявата му страна Тейт подаде предварително уговорения сигнал: Внимание! Внимание! Опасност!

Че настава страх и ужас, и задава се раздор. Та-та-та-там. Че настава страх и ужас, и задава се раздор…

Мария му представяше друг женчо, преливащ от възторг, с късо подстригана коса, тъмнорозова блуза и синьозелена пола-панталон.

— Лари Ферар, Бен. Другият ми секретар по светските въпроси. Лари умира от желание да се запознае с теб.

Четири, сър; три, сър…

— Мистър Райх! Да знаете как се вълнувам! Нямам думи!

Две, сър. Едно!

Младежът регистрира усмивката на Райх и продължи нататък. Тейт, който го следваше плътно по време на обиколката, му кимна успокоително. Светлините отгоре пак се смениха. Някои части от облеклото на гостите сякаш се стопиха. Райх, който не бе възприел модата да се поставят ултравиолетови прозорци в дрехите, стоеше спокойно в непрозрачния си костюм и презрително наблюдаваше трескавите, шарещи погледи около себе си, търсещи, преценяващи, сравняващи, жадуващи.

Тейт сигнализира: Внимание! Внимание! Опасност!

Дай зор с този тензор…

До рамото на Мария се появи един секретар.

— Мадам — зафъфли той, — малка неприятност.

— Какво има?

— Младият Чървил. Гейлън Чървил.

Лицето на Тейт се сви.

— Какво по-точно? — Очите на Мария ровеха из тълпата.

— Вляво от фонтана. Неканен гост, мадам. Надзърнах в него. Няма покана. Студент е. Хванал се е на бас, че може да се вмъкне, без да го хванат. Възнамерява да открадне един ваш портрет за доказателство.

— Мой портрет! — каза Мария, загледала се през прозорчетата в дрехите на младия Чървил. — Какво мисли за мен?

— Откровено казано, мадам, изключително трудно е да се проникне в него. Смятам, че би желал да ви открадне нещо повече от портрета.

— О, наистина ли? — изкикоти се Мария доволно.

— Наистина, мадам. Да го изхвърлим ли?

— Не! — Мария хвърли още един поглед на мускулестия млад мъж и после се обърна. — Ще получи своето доказателство.

— И то без да го краде — каза Райх.

— Ревнивец! Ревнивец! — изкряка тя. — Хайде на вечеря!

В отговор на настойчивия сигнал на Тейт Райх моментално се дръпна встрани.

— Райх, трябва да се откажеш.

— Какво, по дяволите…?

— Младият Чървил.

— И какво от това?

— Той е II степен.

— Дявол да го вземе!

— Той е дете-чудо, генийче… Видях го у Пауъл миналата неделя. Мария Бомонт никога не кани надзъртачи в дома си. Дори и аз влязох с твоята покана. Разчитах на това.

— И точно този ли хлапак надзъртач намери начин да се промъкне. Дявол да го вземе!

— Откажи се, Райх.

— Може и да успея да се държа настрана от него.

— Райх, аз мога да неутрализирам двамата секретари. Те са само III степен. Но не мога да гарантирам, че ще се справя и с тях, и с някой II степен… макар и само хлапак. Млад е и може би е прекалено нервен за едно истинско надзъртало. Но нищо не мога да ти обещая.

— Няма да се откажа — изръмжа Райх. — Никога вече няма да ми се открие такъв шанс. И да не беше така, пак нямаше да се откажа. Вече усещам миризмата на Д’Кортни в ноздрите си. Аз…

— Райх, ти никога…

— Не ме убеждавай. Каквото съм решил, ще го направя. — Райх насочи свъсения си поглед право в уплашеното лице на Тейт. — Зная, че търсиш начин да се измъкнеш. Но няма да успееш. И двамата сме си сложили главата в торбата и сме заедно докрай — до Унищожението.

Постепенно изкривените черти на лицето му застинаха в усмивка, той отиде и седна до домакинята на една кушетка край трапезата. Все още беше на мода при подобни събирания двойките да си поднасят храна, но този заимстван от Изтока жест на великодушие и внимание се бе изродил в еротична игра. Хапките храна се доставяха от допрени до езика пръсти, а често се предлагаха и с устни. Виното се вкусваше уста в уста, а сладкишите се подаваха още по-интимно.

Изгарящ от нетърпение, Райх изтърпя всичко това в очакване на съдбоносната дума на Тейт. Една от задачите пред разузнаването на Тейт беше да открие скривалището на Д’Кортни в къщата. Наблюдаваше как дребният надзъртач обхожда хранещите се гости и наднича, проучва, рови, докато накрая се завърна, поклащайки отрицателно глава, и кимна към Мария Бомонт. Очевидно Мария беше единственият източник на информация, но в момента чувствеността й бе прекалено силно възбудена и трудно можеше да се надзърне в нея. Това беше поредният от сякаш безкрайния низ от кризисни ситуации, с които инстинктът му на убиец трябваше да се справи. Райх се изправи и тръгна към фонтана. Тейт му пресече пътя.

— Какво си намислил, Райх?

— Не е ли ясно? Трябва да й избия от главата онзи хлапак Чървил.

— Как?

— Да не би да има десет начина?

— За бога, Райх, не се доближавай до момчето.

— Махай се от пътя ми! — Райх излъчваше такова ожесточение и решителност, че надзъртачът се отдръпна. Подаде уплашено сигнала за опасност и Райх се помъчи да се овладее. — Зная, че рискувам, но шансовете ми не са съвсем малки, както си мислиш. Първо, още е млад и зелен. Второ, влязъл е без покана и е уплашен. И трето, не вярвам да е пуснал в действие цялата си сила, иначе нямаше да позволи на онзи педи, секретаря, да надзърне в него толкова лесно.

— Умееш ли да контролираш съзнанието си? Можеш ли да мислиш за две неща едновременно?

— Онази песен ми е все в главата, а и толкова проблеми имам, че да мисля само за две неща ще е направо удоволствие. А сега се махай от пътя ми и се опитай да надзърнеш в Мария Бомонт.

Чървил се хранеше сам до фонтана, като правеше неуспешни опити да не се чувства натрапник.

— Пип — каза Райх.

— Поп — каза Чървил.

— Бим — каза Райх.

— Бам — каза Чървил.

Веднъж установил непринудения тон според изискванията на последната мода, Райх седна до момчето я каза:

— Аз съм Бен Райх.

— Гейл Чървил. Искам да кажа… Гейлън. Аз… — Момчето видимо бе впечатлено от името на Райх. Че настава страх и ужас, и задава се…

— Ах, тази проклета песен — промърмори Райх. — Онзи ден я чух и още не мога да си я избия от главата. Мария знае, че сте от неканените, Чървил.

— О, не!

Райх кимна потвърдително. Че настава…

— Да бягам ли?

— Преди да сте откраднали портрета?

— И за това ли знаете? Сигурно има надзъртач в къщата.

— Двама. Секретарите й по светските въпроси. Работата им е да откриват хора като вас.

— А какво да правя с портрета, мистър Райх? Не ми се губят петдесет кредита. Предполагам, знаете какво значи да се обзаложиш. Вие сте комар… искам да кажа финансист.

— Добре че не съм надзъртач. Няма нищо. Не се обиждам. Виждате ли онази арка? Като стигнете до нея, завийте надясно. Ще намерите един кабинет. Стените му са покрити с портрети на Мария, всички инкрустирали със синтетични камъни. Вземете си който искате. Тя изобщо няма да забележи липсата.

Момчето скочи на крака, разсипвайки храната.

— Благодаря, мистър Райх. Някой ден ще ви върна услугата.

— Как?

— Ще се изненадате. Всъщност аз съм… — Момчето се усети и изчерви. — Ще видите, мистър Райх. Пак ви благодаря. — И започна да се промъква през залата към кабинета.

Четири, сър; три, сър; две, сър; едно!

Райх се върна при домакинята.

— Ах ти, мръсен коцкар! — каза тя. — На коя си поднасял хапки? Очите й ще издера.

— На младия Чървил — отговори той. — Попита ме къде държиш портретите си.

— Бен! Да не би да си му казал!

— Разбира се — ухили се Райх. — Тъкмо тръгна натам. После ще си ходи. Знаеш, че ревнувам.

Тя скочи от кушетката и се понесе към кабинета.

— Бам — каза си Райх.

До единайсет часа ритуалът на хранене до такава степен възбуди страстите на компанията, че само тъмнината и усамотението можеха да ги уталожат. Досега Мария Бомонт никога не бе разочаровала гостите си и Райх се надяваше, че и тази вечер няма да ги разочарова. Трябваше да предложи да играят на „Сардина“. И съвсем се увери, когато Тейт се завърна от кабинета с кратки указания къде се намира скритият Д’Кортни.

— Не ми е ясно как не са те разкрили още — прошепна Тейт. — Излъчваш кръвожадност по всички вълни на телепатичния канал. Тук е. Сам. Без прислуга. Само двама телохранители, наети от Мария. Аткинс бе прав. Той е много болен…

— Остави това. Аз ще го излекувам. Къде е?

— Минаваш през западната арка. Завиваш надясно.

Нагоре по стълбите, минаваш по покрития мост в завиваш надясно. Картинната галерия. Вратата между „Похищението на Лукреция“ и „Похищението на сабинянките“…

— Съвсем в стила й.

— Отварящ вратата. Качваш няколко стъпала до едно преддверие. Двамата телохранители са в преддверието. Оттатък е старият апартамент за младоженци, построен от дядо й. Д’Кортни се намира вътре.

— Ей богу, този апартамент пак ще влезе в употреба. Ще го оженя за смъртта. И ще се измъкна, малки ми Гюс. Хич не си мисли, че няма.

Златната мърша започна да прави опити да въдвори тишина. Зачервена и лъснала от пот, Мария бе застанала на осветения в розово подиум между двата фонтана и пляскаше с ръце, за да й обърнат внимание. Влажните й длани се удряха една в друга, а ехото тътнеше в ушите на Райх: Смърт. Смърт. Смърт.

— Мили, мили, мили мои! — провикна се тя. — Тази вечер много, много ще се веселим, И сами ще се погрижим да ни е забавно.

Гостите недоволно зашумяха и един пиянски глас извика:

— Но аз съм само един от туристите!

Сред избухналия смях Мария каза:

— Не бързайте да се разочаровате, любими мои. Ще играем на една чаровна стара игра. И ще я играем на тъмно.

Гостите нададоха радостни възгласи, когато светлините отгоре започнаха да избледняват и гаснат. Подиумът още сияеше и на тази светлина се видя как Мария измъкна някакво оръфано томче. Подаръкът на Райх.

Че настава…

Мария обръщаше бавно страниците, като се взираше в непривичните печатни букви.

Страх и ужас…

— Тази игра — извика Мария — се нарича „Сардина“. Не е ли просто прелестно?

Налапа стръвта. Хвана се на въдицата. След три минути ще бъда невидим.

Райх опипа джобовете си. Пистолета. Капсулата с йонизатора. Че настава страх и ужас, и задава се раздор.

— Избира се един от участниците — започна да чете Мария, — който да започне играта. Това ще съм аз. Изгасват се всички лампи и той се скрива някъде в къщата. — Докато Мария разчитате с мъка описанието, огромната зала потъна в непрогледна тъмнина, като изключим самотния розов лъч, който падаше върху подиума. — Последователно всички участници, след като намерят сардините, се присъединяват към тях, а последният — той е губещият — остава да броди сам из тъмната къща. — Мария затвори книгата. — И така, мили мои, на нас всички ще ни е жал за губещия, защото ще изтраем тази забавна стара игра но един нов, шармантен начин.

И докато и последната светлина на подиума бавно гаснеше, Мария съблече роклята си и откри удивителното си голо тяло — истинско чудо на пневматичната хирургия.

— Ето така ще играем на „Сардина“! — извика тя.

Последната светлина премигна и изчезна. Залата избухна в ликуващ смях и аплодисменти, последвани от многогласното шумолене на търкащи се о кожа дрехи. От време на време се чуваше шум на съдрано, след това приглушени възгласи и пак смях.

Най-сетне Райх беше невидим. Разполагаше с половин час, за да се промъкне на горния етаж, да открие и убие Д’Кортни, и отново да се върне при играещите. Тейт щеше да се погрижи двамата секретари надзъртачи да не му се изпречат на пътя. Успехът му беше гарантиран. Всичко беше предвидил, с изключение на онзи младок Чървил. Но този риск трябваше да поеме.

Прекоси залата и попадна сред някакви тела при западната арка. След това мина през концертната зала, зави надясно и потърси пипнешком стълбището.

На дъното на стълбището бе принуден да се покатери през истинска бариера от тела, които като с пипала на октопод се опитаха да го притеглят към себе си. Изкачи стълбището — седемнайсет безкрайни стъпала, и тръгна слепешката по покрития проход, който представляваше тапициран с велур тунел. Изведнъж една жена го сграбчи и притисна към себе си.

— Здравей, Сардинке — прошепна тя в ухото му. След това голата й кожа усети дрехите му. — Ауууу! — възкликна тя, когато се докосна до твърдите очертания на пистолета във вътрешния му джоб. — Какво е това? — Той я плесна през ръцете. — Дай по-живо, Сардинке! — изкикоти се тя. — Излез от консервата.

Измъкна се от нея и си удари носа в задънения край на тунела. Зави надясно, отвори една врата и се озова в сводеста галерия, дълга повече от петнайсет метра. И тук лампите бяха изгасени, но луминесцентните картини, огрени от ултравиолетови прожектори, изпълваха галерията със зловеща светлина. Нямаше никой в нея.

Между разярената Лукреция и цяла орда сабинянки се виждаше вградена в стената врата от полиран бронз. Райх извади от задния си джоб йонизатора на родопсина и се опита да закрепи малкото медно кубче между нокътя на палеца и показалеца си. Ръцете му силно се тресяха. Кипеше от ярост и омраза и жаждата за кръв рисуваше във въображението му картина след картина на гърчещия се в мъки Д’Кортни.

— Бог ми е свидетел — извика той, — че той би постъпил по същия начин с мен. Аз се боря за оцеляването си. — Започна да се моли и с фанатично суеверие повтаряше молитвите си трикратно и деветократно. — Не ме изоставяй, господи. И днес, и утре, и вчера. Не ме изоставяй! Не ме изоставяй! Не ме изоставяй!

Пръстите му спряха да треперят. Закрепи капсулата с йонизатора, после отвори рязко бронзовата врата, зад която се виждаха деветте стъпала, водещи до преддверието. Райх чукна с палец медното кубче, сякаш се опитваше да запрати монета към луната. Когато капсулата полетя към преддверието, Райх извърна очи. Тя избухна със студено-морав блясък. Райх скочи нагоре по стъпалата като тигър. Взривът бе заварил двамата телохранители седнали на пейката. Лицата им бяха отпуснати, зрението им бе парализирано, чувството за време — изчезнало.

Ако някой влезеше и откриеше телохранителите, преди да е приключил, пътят към Унищожението му бе открит. Ако телохранителите се окопитеха, преди да е приключил, пътят към Унищожението му бе открит. Каквото и да се случеше, бе поел риска за Унищожението. Като остави зад гърба си и последните остатъци от разум. Райх отвори украсената със скъпоценни камъни врата и влезе в апартамента за младоженци.