Алфред Бестър
Унищоженият (11)

11.

Заложната къща тънеше в полумрак. Единствената лампа на тезгяха очертаваше кръг от мека светлина. Докато разговаряха, тримата мъже ту попадаха, ту изчезваха от осветеното пространство и лицата, и жестикулиращите им ръце блесваха и угасваха в насечен ритъм.

— Не — заяви Пауъл остро. — Не съм дошъл, за да надзъртам. Ще разговарям с вас открито. Може да ви се стори обидно, че приказвам на глас с двама надзъртачи, но според мен това е доказателство за добрите ми намерения. Щом говоря, значи не надзъртам.

— Не е сигурно — отбеляза Тейт. Дребното му лице попадна в светлината. — Лукавството не ти е чуждо, Пауъл.

— Сега е друго. Провери ме. Това, което искам от вас двамата, го искам открито. Разследвам убийство. Надзъртането няма да ми помогне.

— Какво искаш, Пауъл? — обади се Чърч.

— Ти си продал пистолет на Гюс Тейт, нали?

— Глупости — каза Тейт.

— Тогава защо си тук?

— Нима очакваш да не реагирам на такова абсурдно обвинение?

— Чърч те е повикал, защото ти е продал пистолета и знае за какво е бил използван.

Появи се лицето на Чърч.

— Нито съм продавал някакъв пистолет, нито знам за какво е бил използван. Това са моите свидетелски показания. Знаеш какво да правиш с тях.

— О, много добре зная — ухили се Пауъл. — Зная също, че не си продал пистолета на Гюс. Продал си го на Бен Райх.

Лицето на Тейт отново попадна в светлината.

— Тогава защо…

— Защо ли? — Пауъл впи поглед в очите на Тейт. — Защото исках да дойдеш тук и да си поприказваме. Би ли почакал за минута. Искам да приключа с Джери. — Обърна се към Чърч. — Пистолетът е бил в теб, Джери. Ти търгуваш с подобни неща. И Райх го е взел от теб. Това е единственото място, откъдето е могъл да го вземе. И преди сте имали вземане-даване. Не съм забравил аферата „Хаос“…

— Дявол да те вземе! — извика Чърч.

— Струваше ти изгонването от Съюза — продължи Пауъл. — Ти рискува и загуби всичко заради Райх… само защото те бе помолил да надзърнеш в четирима служители от борсата и да му предадеш информацията. Той спечели цял милион от тази афера… ей тъй, като помоли един глупав надзъртач да му направи услуга.

— Той ми плати за тази услуга — извика Чърч.

— Сега не искам нищо друго, освен да ми кажеш за този пистолет — каза Пауъл тихо.

— Пари ли ще ми предложиш?

— Достатъчно добре ме познаваш, Джери. Изхвърлих те от Съюза, защото съм големият моралист Пауъл Праведника, нали така. Мога ли да направя такова непочтено предложение?

— Тогава какво ще ми платиш за пистолета?

— Нищо, Джери. Трябва да ми се довериш, че ще направя каквото трябва. Но нищо конкретно не ти обещавам.

— Обещания вече получих — измърмори Чърч.

— Така ли? Вероятно от Бен Райх, Той лесно дава обещания. Понякога трудно ги изпълнява. Трябва сам да прецениш. Дали на мен да се довериш, или на Райх. Та какво ще кажеш за пистолета?

Лицето на Чърч изчезна в мрака. След кратко мълчание проговори в тъмнината.

— Никакъв пистолет не съм продавал, нито знам за какво е бил използван. Това са свидетелските ми показания за пред съда.

— Благодаря, Джери — Пауъл се усмихна, сви рамене и отново се обърна към Тейт. — Искам да ти задам само един въпрос, Гюс. Да оставим настрана факта, че си съучастник на Бен Райх… че си изкопчил от Сам Аткинс информация за Д’Кортни и си насочвал действията на Райх… Да оставим настрана и факта, че на събирането у Бомонт си отишъл заедно с Райх, за да го предпазваш от опасности и че до ден днешен правиш това…

Чакай малко, Пауъл…

— Не се паникьосвай, Гюс. Искам само да разбера дали правилно съм отгатнал какъв подкуп ти е предложил Райх. С пари не би могъл да те подкупи. Изкарваш прекалено много. И с по-висок пост не би могъл да те подкупи. Ти си един от първите надзъртачи в Съюза. Значи те е подкупил с власт, а? Така ли е?

Тейт надзърташе отчаяно и спокойната увереност, която откри в съзнанието на Пауъл, безразличието, с което възприемаше падението на Тейт като свършен факт, разтърсиха дребния надзъртач със серия шокове, които бяха прекалено неочаквани, за да се окопити навреме. И паниката му се предаваше на Чърч. Всичко това Пауъл бе планирал като подготовка за решаващия момент, който трябваше да настъпи по-късно.

— Райх е могъл да ти предложи власт в неговия свят — продължи Пауъл непринудено, — но е малко вероятно. Той не би се отказал дори от част от своята, а и на теб не ти трябва такава власт. Следователно той ти е предложил власт в света на есперите. На какво е разчитал? Ами той финансира Лигата на есперите патриоти. Моето предположение е, че ти е предложил власт чрез Лигата… Може би чрез преврат? Диктатура в Съюза? Ти сигурно си член на Лигата.

Слушай, Пауъл…

— Това е моето предположение, Гюс — гласът на Пауъл стана по-суров. — И ми се струва, че мога да го докажа. Да не би да си въобразяват, че така лесно ще ви позволим на вас двамата с Райх да разрушите Съюза?

Нищо не можеш да докажеш. Ще…

— Да докажа ли? Какво?

Ако аз отрека, никой няма да ти повярва. Аз…

— Ти си един малък глупак, Гюс. Никога ли не си виждал съд на надзъртачи? Той няма нищо общо с обикновения, където ти полагаш клетва, после аз полагам клетва, а съдебните заседатели се опитват да разберат кой от двамата лъже. Не, малки ми Гюс. В нашия съд се изправяш пред комисия и всички еспери I степен започват да те разследват. Може и да успееш да блокираш двама… Или трима… Но всички не можеш. Казвам ти, че с теб е свършено.

Чакай малко, Пауъл. Чакай! — Дребното като на манекен лице потрепваше от ужас. — Съюзът взема под внимание самопризнанията, направени своевременно и доброволно. Всичко ще ти кажа. Още сега. Всичко. Бях луд. Сега ми дойде умът в главата. Предай това на Съюза. Като се събереш с някой проклет психопат като Райх, и ти заприличваш на него. Започваш да мислиш като него. Но вече нямам нищо общо с това. Предай го на Съюза. Ето как стана всичко… Дойде при мен, защото сънувал кошмари с някакъв Човек без лице. Той…

Значи ти е бил пациент?

Да. Така ме вкара в клопката. Насила ме накара. Но сега нямам нищо общо с това. Предай на Съюза, че съм готов да сътруднича. Отричам се от Райх. Доброволно. Чърч е свидетел…

— Не съм никакъв свидетел — изкрещя Чърч, — Мръсен предател. След всичко, което Бен Райх ти обеща…

— Затваряй си устата. Да не би да мислиш, че искам да бъда изгонен завинаги? Като теб? Ти беше достатъчно луд, че да се довериш на Райх. Но аз не, благодаря. Не съм толкова луд.

— Ти си един жалък страхлив надзъртач! Да не мислиш, че ще се отървеш? Да не мислиш, че…

— Пет пари не давам! — извика Тейт. — Нямам намерение да се жертвам заради Райх. Първо него ще натопя. Ще отида в съда, ще свидетелствам, ще направя всичко, което мога, за да помогна на Пауъл. Предай това на Съюза, Линк. Предай им, че…

— Нищо подобно няма да направиш — прекъсна го Пауъл.

— Какво?

— Ти си възпитаник на Съюза. Все още си член на Съюза. Откога надзъртачите предават пациентите си?

— Но нали се нуждаеш от тези показания, за да хванеш Райх?

— Така е, но от теб не мога да ги приема. Не мога да допусна един надзъртач да опозори всички ни, като отиде в съда и се раздрънка.

— Можеш да загубиш службата си, ако не го заловиш.

— По дяволите службата. Държа на нея и Райх искам да хвана… но не на тази цена. Всеки надзъртач може да държи правия курс, когато пътят е лесен; но се иска мъжество, за да останеш верен на Клетвата, когато стане напечено. Би трябвало да го знаеш. Ти не прояви мъжество. Виж се сега…

— Но аз искам да ти помогна, Пауъл.

— Не можеш да ми помогнеш. Не и с цената на професионалната етика.

— Но аз му бях съучастник! — извика Тейт. — А ти ме оставяш да се измъкна. Това етично ли е? Това…

— Я го виж — изсмя се Пауъл. — Той плачел за Унищожение. Не, Гюс. Теб ще те хванем, след като заловим Райх. Но не мога да го заловя чрез теб. Ще действам съобразно с Клетвата.

Обърна се и излезе от осветеното пространство. Докато крачеше в тъмнината към външната врата, очакваше Чърч да захапе стръвта. Цялата сцена беше изиграл единствено заради този момент… но все още рибата не кълвеше.

Когато Пауъл отвори вратата и студената сребристобяла улична светлина нахлу в заложната къща, Чърч изведнъж извика:

— Почакай!

Пауъл се спря. Фигурата му се открои на фона на вратата.

— Да?

— Какви ги приказваше на Тейт?

— Напомних му за Клетвата, Джери. Не вярвам да си я забравил.

— Искам да надзърна, за да се уверя.

— Давай. Нямам какво да крия.

Пауъл вдигна почти всички бариери. Това, което Чърч не биваше да открива, беше внимателно размесено и замаскирано с отклоняващи вниманието асоциации и калейдоскопични структури, но тъй, че Чърч да не попадне на някоя подозрителна бариера.

— Не зная — каза Чърч накрая. — Не мога да преценя.

— Кое, Джери? В момента не надзъртам.

— За теб и Райх, и пистолета. Господ ми е свидетел, ти наистина си голям моралист и праведник, но мисля, че ще е по-разумно да се доверя на теб.

— Много добре, Джери. Но ти казах, че нищо не мога да ти обещая.

— Може и да си от онези, които не е нужно да дават обещания. Може би всичките ми проблеми идват от това, че все чакам някой нещо да ми обещае, вместо…

В този миг вечно будният радар на Пауъл долови смъртна опасност откъм улицата. Завъртя се рязко и затръшна вратата.

Махайте се от пода. Бързо! — Върна се три крачки назад към осветения кръг и скочи на тезгяха. — Качвайте се тук при мен. Джери! Гюс! Бързо, глупаци такива!

Отвратителното люшкане, обхванало заложната къща, премина в ужасни вибрации. Пауъл ритна лампата и я изгаси.

Скачайте и се хванете за конзолата на лампата. Това е резонаторна бомба.

Чърч пое шумно дъх и скочи в тъмнината. Пауъл сграбчи треперещата ръка на Тейт.

Май си твърде нисък, Гюс. Вдигни си ръцете. Ще те подхвърля.

Метна Тейт нагоре и сам го последва, вкопчвайки пръсти в тънката стоманена пръчка на конзолата. Тримата увиснаха във въздуха, защитени от убийствените вибрации, които разтърсваха магазина… вибрации, които предизвикваха унищожителен резонанс в тъканта на всяко материално тяло в досег с пода. Стъкло, стомана, камък, пластмаса… всичко се разпадаше със зловещо свистене. Чуваше се как подът пука, таванът също трещеше. Тейт започна да стене.

Дръж се здраво, Гюс. Това трябва да е един от убийците на Куизард. Некадърници. И друг път са ме изпускали.

На Тейт му причерня пред очите. Пауъл го усети, че губи съзнание, и се опита да проникне на по-дълбоко ниво:

Дръж се. Дръж се. Дръж се. НЕ СЕ ПУСКАЙ. НЕ СЕ ПУСКАЙ. НЕ СЕ ПУСКАЙ.

Унищожението прие застрашителни размери в подсъзнанието на малкия надзъртач и в този момент Пауъл разбра, че нищо от наученото в Съюза не можеше да попречи на Тейт да се самоунищожи. Нагонът към смъртта взе връх. Ръцете на Тейт се отпуснаха и той падна на земята. След миг вибрациите секнаха, но в тази секунда Пауъл чу глухия задавен пукот на разпадаща се плът. Чърч също го чу и започна да крещи.

Тихо, Джери! Потрай малко. Дръж се!

Ч-чу ли го? ЧУ ЛИ ГО?

Чух. Но опасността още не е минала. Дръж се!

Вратата на заложната къща се открехна леко. Появи се тънък лъч светлина и зашари по пода. Откри голямата сиво-червена локва от човешка плът, кръв и кости, задържа се върху нея в продължение на три секунди, после угасна.

Вратата се затвори.

Готово, Джери. Пак си мислят, че съм убит. Сега вече можеш да изпадаш в истерия.

— Не мога да сляза, Пауъл. Не мога да стъпя върху…

— Не те обвинявам.

Пауъл се задържа с едната ръка, хвана Чърч с другата и го люшна към тезгяха. Чърч се стовари върху него и се разтрепера. Пауъл го последва, с мъка удържайки гаденето си.

Наистина ли смяташ, че това беше един от убийците на Куизард?

Сигурен съм. Разполага с група наемни убийци психопати. Щом арестуваме едните и ги пратим в „Кингстън“, Куизард си набавя нови. Наркотиците ги водят при него.

Но от тебе какво искат? Аз…

Време е да поумнееш, Джери. Те работят за Бен. Бен се е паникьосал.

Бен? Бен Райх? Но това стана в моя магазин. Можех да бъда тук.

Ти беше тук. Според теб това имаше ли значение?

Райх не може да иска смъртта ми. Той…

Наистина ли? — Появи се образ на ухилена котка.

Чърч пое дълбоко дъх. Изведнъж избухна:

— Кучият му син! Проклетият му кучи син!

— Не бива да говориш така, Джери. Райх се бори за живота си. Не можеш да искаш от него да пипа прекалено внимателно.

— Е добре, аз също се боря и това копеле ми помогна да взема решение. Приготви се, Пауъл. Аз се откривам. Всичко, което знам, е на твое разположение.

* * *

След като приключи с Чърч и напусна управлението оставяйки зад себе си кошмара с Тейт, Пауъл беше благодарен, че вижда русокосата палавница в своя дом. С черен молив в дясната си ръка и червен в лявата, Барбара Д’Кортни драскаше енергично по стените, стиснала език между зъбите и присвила тъмните си очи от напрежение.

— Баба! — възкликна той с престорено изненадан глас. — Какво правиш?

— Лисувам калтинки — изфъфли тя. — Хубави калтинки за тата.

— Благодаря ти, миличко — каза той. — Това е чудесна идея. Ела сега да седнеш при тата.

— Не — каза тя и продължи да драска.

— Нали си мойто момиче?

— Да.

— Нали мойто момиче винаги прави това, което тата й каже?

Тя се замисли малко.

— Да — отговори тя, пъхна цветните моливи в джоба си, настани се до него на дивана и мушна мръсните си лапички в ръцете му.

— Наистина, Барбара — измърмори Пауъл. — Това фъфлене започва да ме безпокои. Чудя се дали зъбите ти не се нуждаят от скоба?

Това беше само наполовина шега. Понякога наистина забравяше, че до него седи истинска жена. Загледа се в дълбоките тъмни очи, сияещи с блясъка на празна кристална чаша, която очаква да бъде напълнена с вино.

Премина бавно през лишените от съдържание нива на съзнанието и стигна до разбуненото предсъзнание, над което тегнеха мрачни облаци като огромна тъмна мъглявина в небесата. Зад облаците се показа плах лъч светлина, самотен и по детски безпомощен, и станал му толкова скъп. Но сега, докато се промъквате все по-надолу, този светъл лъч напомняше далечното сияние на звезда, която грее с горещата яркост на свръхнова.

Здравей, Барбара. Изглежда, че…

В отговор получи такъв изблик на емоции, че се принуди да се върне назад.

— Хей, Мери — провикна се той. — Ела бързо!

Мери Нойс дотърча от кухнята.

— Проблеми ли имаш пак?

— Още не. Но скоро може и да имам. Нашата пациентка се оправя.

— Не съм забелязала някаква промяна.

— Ела да надзърнеш заедно с мен. Тя установи контакт със своето То. На възможно най-ниското ниво. Малко остана мозъкът ми да направи късо.

— Какво ти трябва? Компаньонка ли? Която да варди тайните на невинните й момичешки страсти?

— Шегуваш ли се. Аз съм този, когото трябва да вардиш. Ела и ме хвани за ръката.

— И с двете си ръце държиш нейните.

— Нямах предвид буквално. — Пауъл погледна смутено спокойното кукленско лице пред себе си и студените отпуснати ръце в неговите. — Да започваме.

Отново заслиза по черните коридори към разположената в дълбините огнена яма, която се намираше в момичето… която се намира във всеки човек… и която е предвечният източник на психическата енергия — безразсъдна, неумолима, вечно клокочеща от несекващия порив към удовлетворение. Усещаше как Мери Нойс мислено пристъпва на пръсти след него. Спря се на безопасно разстояние.

Здравей, Барбара.

— Махай се!

Тук е твоят призрачен спътник.

Блъсна го вълна от омраза.

Помниш ли ме?

Омразата потъна в огъня и на нейно място се надигна вълна от горещо желание.

Бягай, докато е време, Линк. Ако се оставиш да те увлече този сладостно-томителен вихър, с тебе е свършено.

Искам да открия нещо.

Нищо не можеш да откриеш, освен болезнена любов и болезнена омраза.

Искам да разбера отношенията с баща й. Искам да разбера защо е изпитвал чувство за вина към нея.

Добре, аз излизам.

Огнената глъбина отново избълва жар. Мери избяга.

Пауъл се повъртя колебливо около ръба на ямата, опипващ, проучващ, преценяващ. Приличаше на електротехник, който внимателно докосва краищата на оголените жици, за да разбере коя от тях е безопасната нула. До него избухна ослепителна светкавица. Докосна я и зашеметен направи крачка встрани, и усети, как инстинктът му за самосъхранение го обгръща с предпазното си наметало. Отпусна се, позволи да бъде завлечен надолу към вихъра от асоциации и започна да систематизира. С мъка опази основните си критерии, които се разпадаха в този хаос от енергия.

Тук бяха соматичните послания, които подклаждаха огъня: клетъчните реакции, предизвикани от неизброимите, милиарди органически позиви, приглушеното жужене на мускулните тонове, сетивните подмолни течения, кръвообращението, променливите суперхетеродинни сигнали на кръвната рН… всичко това вреше и кипеше в балансираната схема, оформяща психиката на момичето. Непрестанното включване и изключване на невронните вериги бе съпроводено от нестроен пукот, който допълваше този хор със сложните си ритми. Променящите се кухини бяха изпълнени с фрагментарни образи, полусимволи, откъслечни отпратки… Йонизираните зародиши на мисълта.

Пауъл долови частица от образа на експлозивна съгласна, проследи го до буквата П… до сетивната асоциация с целувка, след това по обиколен път стигна до смукателния рефлекс на бебето при сучене… до най-ранния детски спомен… за нейната майка? Не. За дойката. Имаше напластени родителски асоциации… Отрицание. Зачеркване на Майката… Пауъл избягна избухналия по асоциация детски гняв и обида, Синдрома на сирака. Отново тръгна от П и потърси някаква връзка с па… Папа… Татко.

Изведнъж се оказа лице в лице със себе си.

Взря се в образа, олюля се на ръба на умопомрачението, после панически се върна към здравия разум.

Кой си ти, по дяволите?

Образът се усмихна чаровно и изчезна.

П… Па… Папа… Татко. Гореща-любов-и-привързаност-асоциирана-със… Пак се озова лице в лице със своя образ. Този път беше гол, силен; контурите му бяха очертани с ореол от любов и желание. Ръцете бяха протегнати напред.

Изчезвай. Объркваш ме.

Образът изчезна.

По дяволите! Нима се е влюбила в мен?

— Здравей, призрак.

Появи се нейният собствен автопортрет, покъртително окарикатурен, русата коса на масури, тъмните очи като петна, прекрасната й фигура станала плоска и отблъскваща… Избледня и се изгуби, и внезапно пред него се изправи образът на Пауъл — Премогъщия — Покровителя — Пастрока, устремен, опустошителен. Задържа го, вкопчи се в него. Задната част на главата представляваше лицето на Д’Кортни. Пое след подобния на Янус образ, проследи ярката диря от двойки и чифтове, свързвания и раздвоения, докато стигна до… Райх? Невъзм… Да, Бен Райх и карикатурния образ на Барбара, един до друг и свързани като сиамски близнаци, брат и сестра от кръста нагоре, а краката им, разделени, се мятаха и преплитаха. Б + Б. Б и Б. Барбара и Бен. С наполовина обща кръв. Наполовина…

Линк!

Далечен зов. Отнякъде.

Линкълн!

Можеше да почака една секунда. Този невероятен образ на Райх трябваше да…

Линкълн Пауъл! Насам, глупако!

Мери?

Едва те намерих.

Излизам след малко.

Линк, това е третият ми опит да те открия. Ако не излезеш веднага, с тебе е свършено.

Третият ли?

През последните три часа. Моля те, Линк… Докато все още имам сили.

Покори се и се помъкна нагоре. Но не знаеше къде е горе. Предвечният, необхватен хаос бучеше около него. Появи се образът на Барбара Д’Кортни, този път като пародия на сирената прелъстителка.

— Здравей, призрак.

Линкълн, за бога!

Изпаднал за момент в паника, той се защура насам-натам, но опитът му на надзъртач скоро си каза думата. Задейства се системата за автоматично изтегляне. Бариерите започнаха да падат една след друга; и всяка една беше крачка назад към светлината. По средата на пътя си нагоре усети, че Мери е до него. Тя остана с него до момента, в който отново беше в своята всекидневна, седнал до Барбара, стиснал ръцете й в своите. Пусна ги, сякаш бяха нагорещено желязо.

Мери, открих невероятна връзка с Бен Райх. Някакво странно родство, което…

Мери държеше мокра кърпа. Удари го през лицето с нея. Усети се, че трепери.

Проблемът е в това, че… Да се опиташ да се оправиш сред отломъците на най-дълбоките инстинкти е все едно да правиш качествен анализ в центъра на Слънцето…

Последва нов удар с кърпата.

Не работиш с прости вещества, а с йонизирани частици… — Избягна кърпата и се вторачи в Барбара. — За бога, Мери, струва ми се, че това бедно дете е влюбено в мен.

Появи се образът на намигваща гургулица.

Няма шега. Все себе си срещах там долу. Аз…

Ами ти?

Какво аз?

— Защо мислиш, че отказа да я пратиш в болницата „Кингстън“? — каза тя, — Защо мислиш, че по два пъти на ден надзърташ в нея, откакто я доведе тук? Защо ти беше нужно да има компаньонка? Ще ти кажа, мистър Пауъл…

— Какво ще ми кажеш?

— Ти си влюбен в нея. Влюбен си в нея от момента, в който я намери при Чука Фруд.

— Мери!

Тя го жегна с образа на Барбара Д’Кортни редом с неговия и с онова, което бе надзърнала преди няколко дни… Онова, което тогава я накара да пребледнее от ревност и яд. Пауъл разбра, че това е вярно.

Мери, скъпа…

— Остави ме мен. Какво те интересувам аз. Ти си влюбен в нея, а тя дори не е еспер. Дори не е нормална. В каква част от нея си влюбен? В лицето й? В подсъзнанието? Ами останалите деветдесет процента? Ще ги обичаш ли, когато ги откриеш? Върви по дяволите! Защо ли не те оставих да се ровиш в мозъка й, докато пукнеш?

Обърна се и заплака.

Мери, за бога…

— Млъкни! — каза тя, хълцайки. — Млъкни, по дяволите! Аз… Има съобщение за теб. От управлението. Веднага трябва да тръгваш за Спейсланд. Бен Райх е там, но са изгубили следите му. Имат нужда от теб. Всички имат нужда от теб. Тъй че какво право имам да се оплаквам?