Алесандро д'Авения
Перла в мидата (8)

7

— Пак ли? — жално възкликна една учителка.

— Пак! — провикна се възторжено едно момче.

Светлината и водата бяха основните елементи на това утро. Светлината прегръщаше уличните ъгли и блестеше във водопадите, бликащи по фасадата на училището. Сивата сграда на научното крило, посветена на един учен, който за децата можеше със същия успех да бъде комик, напомняше жив фонтан благодарение на играта на водните струи, изпълнени със слънчева светлина.

Наоколо се бе струпала тълпа от ученици, учители и минувачи; застанали в полукръг, всички се възхищаваха със зяпнали в различна степен усти, в зависимост от възрастта и ролята. Момчетата от девети клас бяха хипнотизирани. Шахтата на училищното стълбище предлагаше истински вихър от красота с дълги каскади от стремглаво летяща вода. Струите подскачаха по стъпалата като бързеи на планински поток. Шумът на течението превръщаше училищния вход в своеобразна пещера, идеална за геоложки експедиции.

Новаците и по-наивните предполагаха скъсване на тръбите, други говореха за случайно забравени кранове.

Учителят по рисуване стоеше с разгърнат вестник, сумтеше и от време на време изтърсваше ядно:

— Наводниха ни!

Марта споделяше с Маргарита хороскопа си, който обещаваше: „Интересни новини ще валят от небето, не ги изпускай.“

Маргарита кимаше, без да я слуша. Гледайки с възхищение буйните водни струи над входа, тя си спомни за римския Пантеон с онази голяма дупка в средата на купола, която според легендата не пропускала водата в дъждовни дни, но редовно позволявала на дъжда да наводнява пода. Над момчетата се разнасяше възторжена глъчка, напомняща за подобни възгласи по летните плажове.

Джулио пушеше и повече от всички останали се наслаждаваше на съвършенството на своя пречистващ шедьовър. Изпитваше несравнимата радост на преуспял творец.

От коридора излезе портиерът, обут с високи гумени ботуши, и се приближи до директора, който трепереше край входа и внимаваше да не си намокри кожените мокасини. Поговориха.

Директорът се обърна и без да повишава глас, каза на тия, които стояха най-близо до него:

— Всички да се прибират, училището е наводнено.

Новината се разнесе като бурна вълна и когато достигна стотиците ученици, струпани около сградата, породи нови тревожни въпроси за потвърждение и подробности. Накрая избухна радостен вик — всичко бе вярно, нямаше да има училище.

„Красотата и свободата са достатъчни, за да живееш“, каза си Джулио.

Учителят по рисуване сгъна вестника и си тръгна. Маргарита продължаваше да гледа като хипнотизирана как фасадата бълва вода. Джулио я наблюдаваше отдалече. Тя приличаше на слисано щастливо дете и заслугата за това бе само негова. Доволен, той също се усмихна. Изгаси цигарата и докато се провираше през тълпата, мина край младия учител, който, обзет от някакво Дионисиево безумие, изкрещя:

— Учениците от девети „А“ в парка с мен!

Учениците любопитно се завъртяха към него. Джулио спря. Двамата се погледнаха в очите — същите тези очи, които се търсеха снощи в мрака, без да го знаят. Това продължи само миг, но всеки от двамата надникна в душата на другия. Джулио се запита как може този млад мъж да е толкова глупав, че да си прахосва живота с подобна професия. Учителят се запита откъде у момчето тази самонадеяност, за да отправи такъв поглед към преподавател. После вдигна ръка, стискайки „Одисея“ като пътеводител, и пак изкрещя:

— Учениците от девети „А“ с мен!

Измъкна се от навалицата и след него се проточи върволица момчета и момичета, смаяни от невероятните новини, които денят сипеше също тъй щедро, както водата, бликаща по фасадата.

— Нали ти казах! Нали ти казах! — повтаряше Марта, подскачайки около Маргарита. — Никога не греши.

— Кой?

— Хороскопът…

— Къде отиваме? — попита русата хубавица, която се притесняваше, че не е с подходящи обувки за разходка.

— В парка — отговори учителят, като че това бе най-очевидното решение.

— В парка? — повториха няколко ученици. — Какво ще правим?

— Ще учим — каза той.

Младежите си шушукаха, питаха се как ще приключи тази история. Някои се оплакваха, защото биха предпочели да се приберат още сега.

Облян в пъстри багри и светлина, паркът край училището приличаше на облак конфети, хвърлени в синевата на този ден. Учителят поведе класа към средата на моравата, където застана на фона на един огромен дъб. Накара учениците да насядат в полукръг на тревата, сякаш се готвеше да изпълни някакъв древен горски ритуал. Русата търсеше място, където да не изцапа белите си панталони.

— Можете и да легнете — каза учителят.

— Да легнем? — рязко попита Марта, без да се притеснява от факта, че говори с учител.

— По корем. Или на една страна — обясни той с лека ирония, имитирайки с дясната си ръка двете хоризонтални пози.

Все по-заинтригувани от това приключение, учениците се отпуснаха на свежата мека трева, без да откъсват очи от усмихнатото лице на учителя. Тревата, листата, дори и самата земя сякаш излъчваха нежен аромат.

— За днес никакъв латински! Нека се посветим на Омир — заяви той, като че говореше за приятел, с когото са пили снощи.

Надигна се шепот, играта бе свършила.

Минувач с куче спря да погледне тази група деца, събрана около един дъб, и някакъв възрастен, който жестикулираше като дете. Момиче със слушалки в ушите намали скоростта на сутрешното си бягане и извади едната слушалка, за да разбере какво става.

— Знаете ли кой е измислил синонима на „училище“, думата „школа“ — попита учителят, размахвайки „Одисея“.

Тишина.

— Омир! — провикна се Алдо с детски блясък в очите.

— Почти позна… — усмихна се учителят.

Над класа избухнаха спонтанни аплодисменти, а Алдо вдигна ръце, сякаш бе вкарал гол на стадиона „Сан Сиро“. Учениците се разсмяха неудържимо. В очите им грееше щастието на хора, открили вярната връзка между обич и знания. Зениците им бяха разширени, макар че никой от тях не бе пушил, а тревата им служеше само за сядане.

— Гърците са измислили думата „школа“, която произхожда от schole. И знаете ли какво означава? — попита учителят.

Минувачът седна на близката пейка да слуша, а кучето му се втурна да обикаля около налягалите деца. Момичето, което доскоро бягаше, започна да прави упражнения — не прекалено наблизо, но така, че да може да чува. Ето, класът беше в пълен състав. Какви чудеса може да прави училището, ако е истинско училище, помисли си щастливо учителят сред своето паство.

— Хайде. Никой ли няма представа какво означава?

— Скука? — подметна Алдо през смях.

Учителят го погледна в очите, поклати глава и мълчаливо изчака някой друг да си изпробва късмета.

— Учение? — предположи Гая, едно момиче с много дълга коса.

Учителят поклати глава.

Никой друг не се осмели. Очакването нарастваше и учителят обяви с драматичен глас:

— Свободно време!

Децата се спогледаха с недоумение.

— Да, приятели. Гърците са ходили на училище в свободното си време! Така си почивали и се занимавали с онова, което най-много харесвали.

— Тия гърци са луди — заяви Алдо.

— Затова не влязох в класическата… — добави седналият до него Даниеле.

— Хулиганите, които наводниха училището, неволно ни направиха подарък: можем да опитаме да се насладим на училището такова, каквото е наистина, а не на нелепата инквизиция, която заставя трийсет момчета и момичета на четиринайсет години да седят между четири стени по пет-шест часа на ден… Гърците провеждали училището така — на открито. Наблюдавали, слушали, усещали, докосвали и се опитвали да отговорят на въпросите, зададени от самите тях или от учителите им…

Мълчанието стана тъй дълбоко, както и интересът на децата, които се питаха накъде води тази реч. Градските шумове се превърнаха в почти незабележим звуков фон, както става, когато красотата е запленила душата.

— … Ако всичко това, което учите в клас, не ви помага да живеете по-добре, забравете го — заключи учителят. — Ние не четем „Одисея“, защото трябва да я познаваме, защото е включена в програмата, защото някой министър е решил… Не! Не! Не! Четем я, за да обичаме по-силно света.

Той се изчерви.

— Да обичаме? — попита прехласнато русата.

— Точно така, да обичаме. Само който умее да чете историите, разбира какво става в тях… Само който знае как да разчита героя, може да разпознае в страниците сърцето на приятел, приятелка, годеник, годеница — каза учителят и веднага му хрумна, че тия думи изобщо не се потвърждават от неговата способност да разбере Стела. Затова бързо добави: — Стига приказки, да започваме! Отворете книгата в началото на поемата, където е написано: Музо, запей ми за този герой многоопитен…^[1].

Маргарита имаше чувството, че сънува: светът би трябвало да е точно такъв — ясен и безметежен. Сякаш бе излязла във ваканция, без да напуска училище. Учителят започна да изброява героите от Първа песен и онези, които искаха да ги изпълняват, вдигнаха ръце.

— Атина? Добре… ще бъдеш ти, Ана! — каза той на русата. — Телемах?

Никой не отговори.

— Abest-обади се едно бледо момче с щръкнала коса.

— Точно така, abest! Но без Телемах сме за никъде… Кой иска да играе ролята на Телемах? — попита учителят.

Някаква муха или оса избръмча край лицето на Маргарита и тя размаха ръка да я пропъди.

— Добре, поеми го ти, Маргарита… Няма значение, че е мъж каза с усмивка учителят, опитвайки се да разбуди ентусиазъм у най-трудната си ученичка.

Русата се засмя, въртейки пръст до слепоочието си. Приятелките й се разкиснаха.

— Аз всъщност… — опита се да възрази Маргарита, но млъкна веднага.

Досега изпълненията й в клас бяха катастрофални. Сега имаше шанса да се реабилитира или окончателно да изпадне в скандалната категория на чудаците.

— Значи сме в пълен състав! Да започваме. Аз съм Омир и следователно ще чета описанията, вие останалото. Внимание…

Той мълчаливо изчака поне трийсетина секунди, така че думите да изплуват от тишината. Дъбовите листа шумоляха като шепот на развълнувана публика, преди завесата да разкрие сцената. Учителят се изкашля и даде начало на магията:

Музо, запей ми за този герой много опитен,

който странствува дълго,

откакто порути свещената Троя,

много поселища хорски видя и позна обичаи.

Много страдания той по морето пустинно понесе,

своя живот да спаси, а другарите вкъщи да върне.

И тъй, върху това късче зеленина, под закрилата на едно дърво и в светлината на ранната есен, се извиси Олимп със своите безсмъртни богове. Чуваше се морският прибой по скалите на Итака, а изоставеният Телемах се жалваше с гласа на Маргарита три хилядолетия по-късно:

Моята майка разказва сега, че съм син Одисеев.

Сам аз не зная. И кой ли със сигурност знае рода си?

Атина му отговори. И макар че говореше русата, Маргарита чу думите на богинята да проникват до дъното на душата, докато разбуждаха смелостта на Телемах и го призоваваха да тръгне да търси баща си, а ако не го намери, сам да стане негов заместник, да се превърне в бащата, от когото не помнеше нито мирис, нито цвят на очите, тъй като бе тръгнал на война, когато синът му бе още в люлката:

На тебе, възраст момчешка надрасъл,

детински игри не приличат.

 

…

Но на тебе прилича, мой друже,

тъй снажен израсъл,

да се покажеш безстрашен,

та внуци да те прославят.

 

…

Имай за другото грижа ти сам и помни що ти рекох.

Така говореше богинята на едно момче без баща. Така повтаряше високомерно русата, което правеше Атина доста антипатична за Маргарита.

После дойде ред на Омир, тоест на учителя.

Тъй му богиня Атина издума и бързо изчезна —

вън излетя като птица незрима, на него пък вдъхна

сила и смелост в гърдите и той за баща си обичен

още по-ясно си спомни.

Възможно ли бе тия думи да са за нея? Възможно ли бе в „Одисея“ да е описана нейната история? Възможно ли бе училището да е такова? В сина на Одисей тя намери приятел, способен да разбере нейната болка. Обзет от мъка по баща си, Телемах решава да тръгне да го търси и тайно от майка си подготвя кораба, а призори на следващия ден потегля, сам с морето и болката, впита в сърцето му. Маргарита слушаше последните думи на Първа песен и чу как Телемах влиза в стаята си, придружен от бавачката.

Цяла нощ там Телемах на леглото под овнешко руно

мислеше само за пътя, по който го тласка Атина.

Тя почувства страха на Телемах и неговата надежда. Почувства как момчето й става близко. И той без баща, и той все още дете, принудено да порасне. Нищо не се бе променило през вековете. Най-великата поема на всички времена започваше с болката на едно момче, което трябва да намери баща си.

Маргарита затвори очи и се унесе в спомени за баща си, опитвайки се да го върне като с магия. Питаше се дали боговете са на нейна страна…

Учителят замълча. Учениците се спогледаха доволни. Бе минал около половин час. Толкова малко? Всички се изненадаха. И все пак бяха видели толкова много, бяха посетили тъй много места, бяха вдъхнали мириса на море, на страх, кръв, болка, сълзи и музика.

— За днес училището свърши — каза учителят.

— Няма ли да ни обяснявате? — попита плахо Марта.

— Няма нищо за обясняване. Всичко е в страниците на книгите. Просто ги отворете, а не е зле и да ги прочетете… — отвърна иронично той и добави: — Timeo hominem unius libri!

— Тоест?

— Боя се от човека, за когото съществува само една книга.

— Non multa sed multum! — смая го с отговора си Маргарита.

— Кой ти го каза?

— Дядо ми го повтаряше често.

— Какво означава? — попита Марта.

— Чети не много, а надълбоко.

— За днес стига, желая ви хубав ден — освободи ги учителят, леко раздразнен от тази гледна точка, която му противоречеше. После извади книга от чантата си, облегна се на дъба и зачете.

Учениците се разпръснаха, но няколко останаха да си говорят и да му задават спонтанни въпроси, породени от любопитство.

— На колко години е бил Телемах?

— Красива ли е била Пенелопа?

— Какво означава „сивооката Атина“?

— Защо казват, че съдбата се намира на коленете на боговете?

Учителят отговаряше подробно на всички въпроси, цитирайки пасажи по памет.

— Сгоден ли сте? — попита русата.

— Не обсъждам личните си дела… — отговори с усмивка учителят, но някаква неприятна мисъл го накара да се намръщи в следващия миг.

Русата се изчерви и бързо се озърна да види дали някой не й се присмива.

Малко по малко всички си тръгнаха, съхранили в сърцата си един паметен учебен ден. След години нямаше да помнят петото латинско склонение, формулата на калиевия нитрат, датата на битката при Ватерло и имената на авторите от литературния кръг Скапилятура, но в паметта им щеше да остане подаръкът на водата — Първа песен на „Одисея“ в парка до училището. Както всички хора, те щяха да търсят в сърцата си онова, което е родено от свобода, щедрост и страст, а не голото знание, което не е достатъчно за паметта. Само обич и болка се помнят.

 

 

Доволен, че е провел урок, какъвто не би могъл да подготви и за цял месец, учителят се унесе в четене на „Перикъл“ от Шекспир. Когато след малко откъсна очи от книгата, за да се настани по-удобно, видя едно момиче да седи на няколко метра от него с обвити около коленете ръце и да го гледа мълчаливо. Приличаше на копринена буба — сгушена в тази поза, тя наблюдаваше как по лицето на учителя се редуват героите, за които четеше. Ако преди, докато четяха Омир, й се струваше, че вижда маска на гръцки бог, усмихнат, но страшен, сега виждаше съвсем обикновено лице на случаен минувач.

Учителят искаше да се престори, че не е забелязал, но момичето го гледаше втренчено.

— Маргарита!

Тя не отговори.

— Какво работеше дядо ти?

— Беше учител.

— А!

Маргарита се изправи бавно и седна до него. Лекият ветрец в това утро на въздуха и водата разсипа косата по раменете й. Тя се облегна на дънера, отново прегърна колене и затвори очи.

— Искаш ли нещо? — попита заинтригуван той.

Тя вдигна пръст пред устните си, после помоли:

— Четете на глас.

Учителят понечи да я смъмри за неуместната самоувереност, но си каза, че момичето може да има проблеми с общуването. Зачете на глас от началото, опитвайки се да променя тона в зависимост от характера на героите.

Паркът също променяше цветовете си, следвайки танца на слънцето. Учителят четеше думите на един баща, откъснат насила от дъщеря си, с която разговаря след много години, без да знае коя е.

Да чуем.

Ако при точна сметка

твойта мъка достигне само хилядна от мойта,

то ти си мъж, а моето държане — момичешко.

Но ти приличаш, мила, на мраморно Търпение,

което, усмихнато над царски гроб,

надвива най-тежката беда.

От чий си род?

Кога си се откъснала от него?

И как наричат те, девойко сладка?

Разказвай, умолявам те. Ела, седни до мен!

Маргарита се запита дали цялата литература говори за нея. Учителят неволно се бе превърнал във врата, през която от един далечен и по-истински свят идваха отговорите за неща, които никой не иска да знае. Във всекидневния живот никой не иска да му разкажеш историята, която гризе сърцето ти, а ако някой все пак попита, никой не може да разкаже тази история, защото не намира точните думи, правилните нюанси и смелостта да остане гол, крехък, неподправен. Тази история трябва да дойде отвън, както се случва, когато книгите ни избират и авторите стават приятели, на които бихме искали да позвъним в края на четенето, за да ги попитаме откъде ни познават и как са узнали нашата история. Тази история е огледало, което те кара изненадано да възкликнеш: тя е моя, това съм аз, но нямах думи да те разкажа. И може би откриваш, че не си съвсем сам на света.

Когато учителят млъкна, Маргарита стана и с лице, изкривено от болката, която всяка дума бе събудила в нея, изрече по-скоро на себе си, отколкото на него:

— Думи.

После си тръгна с усмивка на благодарност, примесена с меланхолия. Знаеше, че в живота нещата не свършват, както би искал Шекспир, със срещи между дъщери и изгубени бащи.

— Хубави думи… — добави тихо учителят, склонен да прониква в тъмните дебри на болката само заради своите герои. Помисли си, че това момиче е наистина необикновено, и малко го плашеше възможността някой ден да има също такава „проблемна“ дъщеря.

Той потърси в чантата си писмото, което бе написал на Стела в опит да прекъсне непоносимата тишина. Беше пълно с хубави думи, прикриващи както винаги липсата му на смелост. Смачка листа и го хвърли в най-близкото кошче.

* * *

Момчето с ледените очи бе видяло всичко от една съседна пейка. Стигаха му само жестовете и израженията. Последва момичето, което се отдалечаваше, без да поглежда назад, с отчаяния копнеж на дете в супермаркет, което внезапно е загубило майка си от поглед и трескаво я търси сред анонимната тълпа.

От небето се сипеше порой светлина, обливаща сгради и хора. Маргарита и Джулио обаче оставаха непрозрачни, сякаш носеха дъждобрани против светлината. Тя бавно се връщаше към дома си с надеждата, че всяко забавяне дава шанс да се случи нещо — може би неочаквана среща с баща й. Какво ли правеше той в този момент? Дали седеше затворен в някоя тъмна стая, мислейки за тях, дали беше с друга жена на тропически остров, или пътуваше към незнайно място, където да започне нов живот с нова самоличност… Копнееше за прегръдката му с всяка фибра на тялото си. Защо не искаше да се покаже поне пред нея? Нима вече не беше неин баща?

Джулио последва Маргарита от разстояние. Гледаше я как броди по улиците на града, търсейки нещо. Ръцете й ту се свиваха в юмруци, ту потупваха по бедрата, ту изчезваха в джобовете и тя свиваше глава между раменете си, сякаш за да се предпази от нещо, готово да я нападне всеки момент. Какво криеше това тяло, каква тайна имаше под тази обвивка от нежна кожа?

Маргарита видя една млада жена да се взира потресено в дисплея на телефона си. Навярно лоша вест от годеника й, помисли си тя. Виждаше, не можеше да не вижда. Защо по лицата има толкова много болка? И радост като мъничко диво цвете в една огромна и непроходима гора. Виждаше кората и сърцевината, лицата и живота под тях, чуваше музиката на нещата. Каква музика бе това? Може би на самия живот?

 

 

Джулио видя как ръцете на същата млада жена потрепериха и се отпуснаха. Може би това е животът — да обичаш, да страдаш, и онова, което си избрал да вършиш между тия две чувства. Нещо го караше да следва момичето, но не смееше да признае дори пред себе си, че причината може да е любовта. Та той дори не знаеше какво е любов. Имаше я само във филмите.

Приближи се дотолкова, че можеше да я докосне. Би искал да зарови лице във вълнистите й коси, да сложи ръка върху измъченото рамо или да плъзне устни по тънката шия. Беше само на една крачка от нея и я гледаше, като че е негова, но след това я задмина. Не му достигна смелост. На него, който крадеше без нито един провал. Боеше се, че може да се загуби в лабиринта и да застане лице срещу лице с Минотавъра; да стигне твърде близо до слънцето с крилата си от восък. Боеше се да обича?

Задмина я и й обърна гръб.

 

 

Маргарита усети минаването на това същество, чувстващо се далеч по-уверено в нощната приказка, отколкото сред светлината на утринния град. Вгледа се в раменете и стройната фигура — сякаш бе готов всеки момент да излети. Искаше й се да види лицето на това момче, но то крачеше бързо, потъна в тълпата и изчезна сред безличието на хиляди други гърбове.

Учителят пъхна книгите в чантата като рицар, прибиращ оръжията след битка. Ставаше късно и стомахът му се бунтуваше. Наоколо хората пресичаха парка, всеки тръгнал, накъдето го води животът. Неподвижните и безмълвни дървета наблюдаваха всичко с безкрайно търпение. Докато четеше, той се чувстваше прероден, но когато погледна хората около себе си, Стела пак се върна при него и животът отново го плашеше.

— Смили се — прошепна той, припомняйки си Данте, попаднал между зверовете и горските дебри. — Смили се — повтори, но нямаше Вергилий да му помогне.

И той остави страха да го оплете в своя лабиринт, а гората да го погълне.

 

 

Мобилният телефон на Маргарита иззвъня.

— Идваш ли с мен на театралния курс? — попита Марта.

— Не мога да играя, срам ме е.

— Стига де! Ела само да пробваш.

— А какво правите?

— Движение в пространството, упражнения за доверие в другите, усъвършенстване на гласа, импровизации… такива неща.

— Доверие в другите?

— Много е дълго за обяснение. Ела да видиш.

— Добре. У вас ли да дойда?

— Да, чудесно! Чакам те.

Маргарита изплакна чинията от самотния си обяд, изгаси телевизора и отиде в банята да си измие зъбите. Докато търкаше и пяната щипеше езика и венците й, тя зърна четката на баща си. Беше я забравил. Косъмчетата бяха захабени. Маргарита ги погали, сякаш докосваше загрубялата кожа на баща си с леко набола брада. Взе четката и я пъхна в джоба си. За късмет.

Влезе в стаята си. Чантата с учебниците бе захвърлена на леглото. Трябваше да си напише домашните. По късно… Следобедът изтичаше и трябваше да го догони. Тя излезе отново на светло, устремена към дома на Марта, а градът разкри пред нея нови улици, недокосвани от стъпалата й.

 

 

Застанали боси на паркета, десетина момчета и момичета слушаха инструкциите на една жена със съвсем бяла кожа. Тя ги приканваше да се движат свободно в пространството. Маргарита започваше да открива как босите крака помагат да стъпваш по-уверено по земята, макар и да те боли повече.

— Отворете сетивата си, listen to your body — повтаряше жената. Тя се казваше Ким и беше наполовина американка.

Маргарита се озърна към Марта, търсейки обяснение, но Марта бе твърде съсредоточена.

— Спрете, затворете очи и започнете да се поклащате на пети. Почувствайте контакта на стъпалата си с дървото. Усетете аромата на предметите в залата и на застаналите до вас. Чуйте шумоленето на дрехи и скърцането на паркета. Feel everything you can.

Упражнението продължи няколко минути и Маргарита се смая, че осезанието и обонянието разкриват толкова много неща, а обикновено ги използваме толкова малко.

— Сега отворете очи и се разходете по сцената. Гледайте в очите всички, които срещате, движете се бързо. Запитайте се каква история крият. Намирате се в един студен град, very cold… — каза Ким.

Всички се опитаха да пригодят движението си към тази въображаема сцена. След като я възприемеха най-старателно, те трябваше да премахнат околната реалност или по-скоро да я съчетаят с фантастичните елементи, предлагани от Ким. Така стигаха до един скрит и неизчерпаем резерв, способен да събуди заспали спомени и да въздейства върху сетивата, сякаш въображаемите неща наистина имаха очертания, повърхности, миризми.

Марта присви рамене като от студ и кръстоса ръце. Едно мършаво момче разтърка длани, после ги вдигна да духне върху тях. Паркетът се бе превърнал в сив заснежен път; измръзналите хора бързаха да се приберат у дома, преди уличните лампи да разлеят мътна оранжева светлина.

Маргарита се чувстваше като риба на сухо, срамуваше се да предаде тялото си в плен на въображението.

Марта мина край нея и я погледна в очите, без да даде знак, че са се срещали някога, сякаш бе непозната, бродеща по зимните улици на Санкт Петербург, Прага или някой друг град. Вдигна длани към ушите си, като че я боляха от студ. Маргарита кихна заради праха, който краката им вдигаха от сцената.

— Well done! Някой от много старание ще си докара настинка — отбеляза Ким.

Маргарита се усмихна и се отпусна в играта, за чиято достоверност неволно бе помогнала. Усети опиянението на това да се откъсне от света.

— Сега небето става все по-бяло, а облаците приличат на леден свод. Кожата ви почервенява, очите ви се изпълват със сълзи, носът ви тече. Опитайте се да почувствате тялото си в зимния студ. По дърветата няма листа. Всичко е вкаменено от студа. Само хора излъчват топлина, облачета пара се вдигат от носовете и устите им.

Момчетата и момичетата играеха в ритъма на импровизацията и непохватните им незрели тела откриваха една непозната хармония. За кратко те овладяваха силите, които избухват в юношеската възраст, и бяха изумени, че могат да ги насочват, накъдето си искат, без да загубят контрол. Магията на театъра.

Маргарита сложи длани на бузите си, сякаш за да прикрие типичната руменина на зимните дни, които украсяваха лицето й с две идеално кръгли червени петна като в японските рисувани филмчета. Видя разпръснати по сцената гниещи листа, усети миризма на мускус по камъните, почернели от пушек. Скелетът на едно орехово дърво се мъчеше да изтръгне от небето някаква тайна. Тя кихна отново.

Спомни си как баща й я караше да си вдигне шалчето пред устата в такива дни, как хващаше ръцете й в своите, за да ги стопли. Сега той отново беше до нея. Тялото й се преобрази. Поне на тази сцена можеше да бъде щастлива. Приюти се във въображаемия зимен ден и в жената, каквато все още не беше. Една щастлива жена в бял снежен ден.

Веднъж, докато се разхождаше с баща си, той изведнъж спря и посочи снежинките, които започваха да се сипят от небето. Опитвайки се да съживи този миг, Маргарита вдигна поглед нагоре, където лампите и таванът отстъпиха място на гъст бавен снеговалеж. Тя спря под това небе и протегна шепи да хване няколко снежинки, докато следеше с поглед тяхното бавно спускане. Привлечени от този жест, няколко момчета спряха до нея да гледат небето и да се чудят, че вали сняг — първият сняг на една въображаема зима.

— Сега срещате някой познат, с когото отдавна не сте се виждали. Снегът ще направи тази среща още по-неочаквана и сърдечна. Amazing, astonishing…

Децата се разпръснаха към ъглите на залата. Снегът се сипеше все по-обилен и тих, дори вятърът бе притихнал.

Маргарита бавно вървеше по пътя, а снежинките обсипваха палтото й с бели точици. Споменът ставаше по-ясен, изплуваше уверено от несигурността на миналото и разцъфваше като жива истина. За миг тя затвори очи и остави въображаемите снежинки да галят лицето й. Когато погледна отново, пред нея стоеше едно момче.

Момчето се усмихна. В мъждивата бяла светлина на деня бледосините му очи излъчваха студено и диво сияние.

Маргарита също се усмихна широко, после вдигна очи и проследи непредсказуемия бяг на една снежинка, докато най-после я хвана с върха на пръста си и я докосна с език.

— Каква е на вкус? — попита момчето. Имаше ясен и открит глас, който стопли сърцето на Маргарита.

Тя погледна нагоре, позамисли се и отговори:

— На облаци.

— И какъв е този вкус? — попита той, влизайки в играта.

— Опитай го.

Момчето бавно протегна длан към една снежинка. Щеше да му избяга и той трябваше да се наведе и да я последва във внезапния порив на вятъра, пригаждайки движенията на силното си и стройно тяло към безтегловното й падане. Снежинката кацна върху дланта му миг преди да докосне земята. Той се изправи и я поднесе към устата си.

Маргарита затвори очи, след това пак ги отвори.

— Имаш право — каза той. Черната му коса закриваше очите от бляскав лед. После попита, сякаш се познаваха от много отдавна: — Как си?

— Добре. А ти? — отвърна тя, парализирана от тези очи, от този глас и от снега, който продължаваше да вали все по-обилно.

— От часове те търся — отговори той.

— Защо? — попита Маргарита.

— Ти трябва да ми обясниш.

— А сега се разпръснете за ново упражнение — извика Ким.

Всички се отдалечиха. Маргарита остана в средата на сцената, където бе срещнала Джулио, а той й обърна гръб и се отдалечи през въображаемата виелица, докато мракът го погълна, сякаш бе свърнал в странична уличка, едва очертана в нейната и неговата фантазия.

— Хей, ти, what’s your name, baby? — попита Ким.

— Маргарита — съобщи гордо Марта. — Нова е. Аз я доведох.

— Margherita, this is your cup of tea!

— Марта ме покани да дойда, аз й казах, че не умея… — оправда се Маргарита, без да подозира, че току-що Ким й бе казала точно обратното. Ако беше италианка, думите щяха да са „това ти е хлябът“.

— Ти имаш талант. Следвай другите; започваме ново упражнение.

Маргарита все още се чувстваше запленена от тези очи: в студен зимен ден едно фантастично същество бе слязло заедно със снега, бе заговорило с нея и тя не можеше да различи въображаемото от реалното.

Потръпна. Да, той наистина разговаря с нея. Яви се като боговете от „Одисея“, преоблечен в човешки облик. Марта я изтръгна от унеса с прегръдка около шията.

— Браво! Чули какво каза Ким?

— Познавате ли се? — попита Маргарита, без да я слуша.

— Ким? Разбира се, страхотна е… Играла е в цял куп мюзикъли!

— Онова момче…

— Кое? — попита Марта и се озърна към начинаещите актьори.

— Няма значение… Какво казваше за Ким?

— Тя е приятелка на майка ми и никога не греши: каза, че имаш талант. Наистина ли никога не си излизала на сцена?

— Никога. Просто го оставих да се случи.

— В какъв смисъл?

— Не знам, това са неща, които никой не знае…

Единственото, което искаше да знае в момента, бе къде са изчезнали онези сини очи, напомнящи реки, родени от недостъпните ледници, които слизат, за да се влеят в едно море, черно като най-рядка перла. Звучеше безумно, но й липсваха.