Лин Хайтауър
Рекет (49)

49

— Значи, каубоите от Буун Каунти са го хванали, а? — изкикоти се Сам. — За бога, Сонора, никога ли не си го предупреждавала да внимава с тези момчета?

— Предупреждавала съм го. Много пъти. — Тя се прозя. — По дяволите, Сам, кога най-сетне ще ми позвъни?

— Още не са минали и… — Телефонът иззвъня. — Ето. Ще изляза да се поразходя. Мразя сцените на насилие.

Като се изключеше фактът, че беше в затвора, гласът на Тим звучеше както обикновено. Пусна в действие целия си чар, който пазеше за екстремни случаи като този. Сонора не можеше да определи как точно се чувства. Струваше й се, че облекчението преобладаваше над всичко останало. Но имаше голяма вероятност да изпадне в ярост. Сега обаче най-важното беше, че синът й е жив, беше добре и щеше да се върне у дома веднага щом Сонора уредеше да го пуснат под гаранция.

— Каква сума трябва да платим? — попита тя.

— Девет долара.

— Девет долара?! — Ама че престъпник беше синът й!

— Да. — Тим отговаряше послушно. Обикновено се държеше така, когато сериозно загазеше. Инстинктът му за самосъхранение действаше. — Имах единайсет долара, но те ми ги взеха.

— Обикновено така правят. Сега ми кажи защо те арестуваха.

— Според компютъра им шофьорската ми книжка е невалидна.

Сонора замълча:

— Така ли? Ще проверя това. — Та тя беше ченге, по дяволите! Стана й жал за обикновените родители, които бяха по-уязвими от нея при подобни случаи.

— Не, наистина. Някаква тъпа компютърна грешка. Обясних това на полицая.

— Но все пак трябва да има някаква причина, поради която са те спрели, Тим. С каква скорост караше?

— Казаха, че са ме засекли да карам със сто трийсет и шест километра в час.

Беше изречено с внимателно подбрани думи, забеляза Сонора. Защо тийнейджърите си мислеха, че родителите им са глупаци?

— Засекли са те да караш в населено място със сто трийсет и шест километра в час? Да не си откачил? Не съм ли ти казвала…

— Да, госпожо.

— Колко бързо си карал всъщност?

— Приблизително толкова. — Тим увърташе.

— Все още не разбирам защо просто не ми се обадиха да дойда и да те прибера от участъка.

— Вероятно заради мачетето.

— Заради кое?

— Нали знаеш онова мачете, което винаги вземам със себе си, когато отивам на къмпинг?

Тя наистина беше виждала мачетето.

— И какво търсеше то в колата ти?

— В момента то вече не е в колата. Прибраха го като веществено доказателство.

— Веществено доказателство? Как така?

— Ами полицаят ме попита дали в колата има нещо, за което той би трябвало да знае, и аз му казах за мачетето. Мислех, че постъпвам добре. Опитвах се да бъда честен. Както и да е, арестуваха ме за каране с превишена скорост, за шофиране с невалидна шофьорска книжка и за укриване на смъртоносно оръжие.

Сонора уморено затвори очи. Очевидно прекалено дълго беше отлагала изнасянето на лекцията „Как да се държим с униформени полицаи“ с подточка „Полицаят не е твой приятел“.

— Това е тъпо, синко. Мачетето не е укрито смъртоносно оръжие, те просто са търсели повод да те приберат. Господи, как мразя ченгетата!

— Мамо, и ти си ченге.

— Няма значение. Добре, хлапе, но ти все още не си отговорил на въпроса ми защо не ми се обади в продължение на две нощи!

— Мамо, знам, че си заета с разследването на сериозно престъпление. Не исках да те притеснявам.

— Много трогателно. Опитай пак.

— Обадих се на приятеля си Уолтър. Той и Брок обещаха, че ще дойдат да ме измъкнат оттук. Сериозно, мамо, знам колко си заета.

— Изобщо не съм впечатлена. И така, какво се е случило с приятелчетата ти?

— Колата им се повреди. Чудех се дали… Ти идваш да ме прибереш, нали?

Интересно, откъде пък се появи това чувство на несигурност в гласа му?

— Да, идвам.

— Чудех се дали като се връщаме, не бихме могли да спрем и да вземем момчетата…

— Къде са закъсали?

— В един тунел.

— По дяволите, Тим! Има ли още нещо, което трябва да знам?

Ужасна пауза.

— Само още едно…

— Да? — Сърцето й биеше до пръсване. Господи, само не наркотици! Моля те, Боже!

— Арестуваха ме и заради това, че карах без обувки, на бос крак…