Лин Хайтауър
Рекет (27)

27

Щеше да прекара вечерта сама, но не се притесняваше особено от този факт. Ако трябваше да бъде съвсем искрена, дори се радваше, че ще бъде така. Сети се за Негодника. Най-лошото в тяхната връзка беше чувството за празнота.

Върза косата си на опашка, обу нови памучни чорапи и облече сивата тениска, която беше купила от магазина на „Гал“, когато там все още се продаваха маркови дрехи. Щампата отпред беше почти изтрита, а бието и ръкавите — разтегнати, но материята беше мека като бебешка кожа. Навън беше хладно, въпреки това тя си обу джинси, отрязани до коленете, които бяха широки и удобни. Спря за миг пред огледалото и реши, че изглежда страхотно. Когато не мислеше за Негодника, се чувстваше добре.

Взе стереоуредбата от стаята на дъщеря си и натисна копчето. Не я интересуваше какъв компактдиск е зареден. Усили звука и отвори бутилка вино, специално отделена за подобни случаи, после се зае да реже чесън.

Отпиваше от виното и леко се поклащаше в такт с музиката. Купчината нарязан чесън върху дъската нарастваше. Клампет залая, но тя не му обърна внимание. Децата бяха в безопасност в домовете на приятелите си, а на нея не й се искаше да се вижда с никого. Освен…

Отиде до вратата. Не можеше да бъде бившият й приятел, но все пак беше длъжна да провери.

Колата, паркирана отпред, й се стори някак позната. Както и мъжът, застанал на прага. Кийтън Даниълс. Миналото я преследваше.

— О, ти ли си — с престорено безразличие изрече тя, но сърцето й се разтуптя, ръцете й затрепериха. „По дяволите!“ — добави наум.

— Здравей, Сонора.

Начинът, по който произнесе името й, я върна към действителността. За съжаление още имаше чувства към този човек.

— Ще влезеш ли?

На лицето му грейна познатата усмивка, която навремето толкова й допадаше.

— Зависи какво смяташ да правиш с ножа.

Тя погледна ножа в ръцете си:

— Можеш да се притесняваш само ако си скилидка чесън.

Той се засмя и влезе, сетне ни в клин, ни в ръкав промърмори:

— Ще купонясваш, а?

Сонора скри ръце зад гърба си и усети как острието на ножа се забива в лявата й длан. Тънка струйка кръв потече по дланта й, тя я сви в юмрук. Погледът й се спря на разръфаните крачоли на джинсите, избелялата тениска с дупка под мишницата; внезапно се почувства като повлекана.

Бутна вратата с крак, с ръце все така скрити зад гърба. Забеляза, че към къщата приближава бял „Кадилак“ със свален гюрук.

Кийтън се върна и надникна през вратата. Беше красив мъж — висок, широкоплещест, с тъмна чуплива коса и кафяви очи. Психопатът, който беше убил Стюарт, беше причинил смъртта и на съпругата на любимия брат на Кийтън. Оттогава бяха минали години, но дребничкият русоляв сериен убиец продължаваше да изпраща заплашителни писма на Сонора от затвора. Рискове на професията…

Кийтън кимна към „Кадилак“-а:

— Какво прави онзи? Забелязах го на светофара — засече ме. Ще се изненадам, ако музиката, която е усилил до дупка, не се чува чак в Кливланд. Какво, по дяволите, прави?

Сонора надзърна през прозореца. Умираше за такива коли! Винаги си беше мечтала за автомобил с гюрук. Достатъчно мощен, за да тегли ремаркето с коня…

— Познаваш ли го?

Дали наистина долови неодобрение в гласа на Кийтън? И преди ли беше толкова… надут?

Изглеждаше много добре. Гладко избръснат, с идеално изгладени панталони, с риза на сини райета и сив пуловер. Той прекоси фоайето и заизкачва стълбите към втория етаж, където беше всекидневната. Сонора долови познатия одеколон.

Негодник.

Спусна се след него, изпревари го и влезе в кухнята, за да намали музиката, която сигурно също можеше да се чуе чак в Кливланд.

— Ето го и твоя приятел — отбеляза Кийтън.

Тя вдигна поглед, отскочи встрани, после отвори плъзгащата се врата от матирано стъкло.

— Гилейн! По дяволите, какво правиш на терасата ми?

— Не си ли спомняш, че ми остави онова трогателно съобщение на телефонния секретар, в което казваше, че не можеш да спиш, и ме питаше дали бих могъл да ти помогна с нещо?

Сонора почувства как червенината плъзва по шията й и обагря лицето й, макар да не виждаше защо трябва да се срамува, че има проблеми със съня. Все пак не искаше никой да разбере за кошмарите й.

— Влизай — покани го тя.

Кийтън я гледаше така, сякаш я беше хванал в непозволена връзка със съседа й и се срамуваше, че е принуден да стане свидетел на падението й.

Гилейн му хвърли поглед през рамо:

— Това, от което имаш нужда, е бенадрил, Сонора. Но само по една таблетка вечер преди лягане, като се имат предвид килограмите ти. Ще ти е напълно достатъчно, пък и не бива да вземаш по-силни лекарства. — Огледа се. — Какво готвиш? Хей, как е конят ти?

Кийтън се втренчи в нея.

— Купих си кон — информира го тя.

— Какво?

— Кон.

— Купила си кон?

Гилейн се чувстваше като у дома си. Отвори кухненския шкаф и извади чаши.

— „Кло дьо Боа Пино Ноар“, реколта 1996 година. Кийтън, искаш ли? Виното е страхотно.

— Разбира се.

Гилейн наля виното.

— Сам ще се представя, Сонора. — Подаде ръка на Негодника. — Гилейн. — Тя въздъхна с облекчение. Гилейн не беше сложил титлата „доктор“ пред името си. — Аз съм лекар в Еврейската болница. Работя в спешното отделение.

Сонора отчаяно забели очи.

— Говорите английски перфектно — каза Гилейн на Кийтън. — Не долавям акцент, а трябва да знаете, че имам отличен слух за тези неща.

— Ние от Маунт Адамс умеем да се приспособяваме.

Гилейн се намръщи.

— Това не е Негодникът, Гилейн — намеси се Сонора.

Той подозрително я изгледа:

— Искаш да кажеш, че този е друг?

Точно в този момент покрай тях префуча Клампет, увлечен в преследването на три мишки.