Джил Хатауей
Чужди очи (6)

Шеста глава

Сядам в леглото, замаяна и объркана. Разтърквам очи и изцапвам пръстите си със спирала.

Будилникът ми сочи, че е пладне.

Внезапно предната нощ нахлува в главата ми като кошмар. Кръв по белите чаршафи. Кръвта на Софи. И писъците. Ужасните писъци.

Линията бе прекъснала само след минута, но знаех, че тези звуци ще ме преследват цял живот. Няколко пъти опитах да се свържа отново, но даваше все заето. Явно бащата на Софи бе затворил и бе набрал Бърза помощ.

Седях в леглото безкрайно дълго, дъвчейки кофеинови таблетки, докато чаках Мати и Амбър да се приберат. Твърдо бях решена да не затворя очи, докато не се убедя, че сестра ми е в безопасност. Но не можеш вечно да бягаш от съня. Издебна търпеливо да смъкна гарда и ме засмука.

Сега се препъвам в завивките и тичам към стаята на сестра ми. Пак е празна. Къде ли е?

Чувам звук откъм коридора — някой повръща в тоалетната. Тичам към вратата, дърпам бравата, но е заключено. Думкам с всичка сила.

— Мати!

Звуците спират, колкото човекът отвътре да изграчи в отговор. Амбър.

— Престани да крещиш! Мати е в кухнята.

Хуквам към кухнята, а босите ми стъпала шляпат шумно по дървените стълби. Трябва да намеря Мати, да й кажа, преди сама да научи.

Но когато стигам кухнята, виждам, че съм закъсняла. Мати седи на пода, облегнала гръб в шкафовете. Лицето й е смъртнобледо. Спиралата, стекла се по бузите й, е засъхнала като японски йероглиф. Стиска телефона с побелели пръсти.

— Мати? — казвам тихо.

Не дава вид нито да е чула, нито да разбира какво става.

— Мати. — Свивам се до нея върху жълтите плочки и увивам ръце около тялото й. Докосването ми сякаш я съживява и тя извръща лице към мен.

— Софи — прошепва. — Мъртва е.

Тялото й се тресе в прегръдката ми.

— Самоубила се е.

Образите от предната вечер ме заливат и аз отново пропадам в кошмара. Виждам широко отворените, мъртви очи на Софи. Усещам хладното острие в дланта си.

Не се е самоубила.

Друг я беше убил.

Нали видях всичко.

* * *

Докато успея да вдигна Мати от пода и да я заведа в стаята й, Амбър е изчезнала, оставяйки след себе си само локвичка повърнато в банята.

Слагам Мати да си легне и придърпвам завивките до брадичката й, сякаш е дете. Та тя действително е дете, напомням си. Няма значение колко ром пие, колко къси са полите й и колко често ми повтаря да си гледам работата, пак си е дете. Доказателствата са навсякъде около мен — колекцията й от еднорози на полицата, кутийката за бижута с балерина върху капака, ръката, която стиска моята, докато ме моли да не я оставям. Казвам й, че ще изляза само за секунда, да се обадя на татко, за да му кажа какво се е случило, но тя така трепери, че се предавам и оставам при нея.

Някъде към един часа чувам входната врата да се отваря. От долния етаж се чува нечий глас, извисил се в популярна песен. Ванеса, чистачката. Идва всяка събота да чисти с прахосмукачка, да търка пода и да бърше праха.

— Чук-чук — подвиква тя и отваря широко вратата на стаята на Мати. Облечена е в свръхтесни джинси и черна риза с дълбоко деколте, като че ли е тръгнала на танци, а не да чисти по къщите. Очите й се разширяват стреснато, когато вижда Мати в леглото с вид на смъртник. — Какво е станало?

Надигам се, така че да препреча погледа й, и отговарям само с устни: „Махмурлук“. Ванеса, която е студентка, кимва съчувствено. Измъква се от стаята и затваря вратата толкова тихичко, че едва чувам изщракването на бравата.

Когато Мати най-после заспива, излизам на пръсти от стаята и набирам телефона на баща ми.

* * *

Вечерта двете с Мати сядаме на стълбите в очакване входната врата да се отвори. Баща ми бе обещал, че ще се прибере до час, но вече наближава време за вечеря. Явно нещо се е объркало с близнаците. Нещо важно, щом се бави, когато у дома е толкова напечено.

Мати обляга глава на стената. На педя над главата й виси снимка в сребърна рамка — аз и тя, замръзнали във времето. Тя е на девет, аз съм на единайсет. Между нас се хили Мики Маус, но ние не успяваме да се усмихнем. Майка ни беше починала преди месец. Докато баща ми се луташе в най-мрачната част от необятната джунгла на мъката си, бе пратил двете ни в „Дисни Уърлд“ с родителите си. Защо на някого му бе хрумнало да документира онова пътуване и защо изобщо баща ми бе закачил снимката на стената, след като очевидно нещо важно липсваше, нямам представа. Може би е искал да докаже на себе си, че животът все пак продължава, дори след като съпругата му си е отишла, дори когато майката на децата му вече я няма.

Лявата ми ръка се спира нерешително над рамото на сестра ми. Иска ми се да я погаля, както бе направила майката на Софи, но някак не ми идва отвътре. Нещо в жеста ще бъде фалшиво. Не мога да й предложа утехата, от която има нужда. За да дадеш нещо, трябва да го имаш в себе си.

А в момента в душата ми е пусто.

С изключение на образа на мъртвото тяло на Софи. Само това виждам. Само това усещам.

Цял ден посягам към телефона и си представям как набирам полицията. Но после блокирам. Не се сещам какво да кажа. Не ми хрумва как да обясня.

Тъкмо се наканвам да ида в кухнята, да потърся нещо, което да пъхна в микровълновата, когато вратата се отваря. Баща ми застава на прага, преметнал сак върху шлифера си, с торбички под очите.

— Тате! — Мати скача и увива ръце около слабата му фигура. Той я прегръща, но в движенията му се долавя някаква скованост.

Очите му се вдигат към мен.

— Много съжалявам, момичета. В болницата изникна проблем. Мислехме, че едно от бебета има тромб. Беше на живот и смърт.

— Ще ида да видя какво има във фризера — обявявам и се изправям. Срам ме е, че се чувствам обидена, задето онези бебета са по-важни от нас, собствената му плът и кръв.

— Не, Вий. Трябва ни истинска храна. Ще приготвя нещо. — Той се отдръпва леко от Мати.

— Недей, татко. Смазан си. Ще размразя малко пица.

Той ме спира с жест, хваща Мати за ръката и я дръпва към жълтата светлина на кухнята.

— Нищо ми няма.

Тръгвам след тях, ако не за друго, то поне да съм сигурна, че баща ми няма да заспи прав. Мати се качва на едно от високите столчета зад плота, аз се настанявам на другото. Заедно гледаме как баща ни завърта копчето на фурната и започва да вади неща от хладилника: яйца, масло, патладжан.

Да гледам как готви, ме успокоява повече от всякакви думи. Прокарва нож през лилавия зеленчук с професионална прецизност, реже тънки, равни филийки. Яйцата приятно пукват, когато ги чуква едно по едно в ръба на мивката. Всяко резенче патладжан потъва в яйчената смес, после в трохите хляб и внимателно поляга в тавичката. Накрая поръсва отгоре настъргано сирене и мушва тавичката във фурната.

Макар рецептата за прочутия патладжан с пармезан на майка ми да е записана в яркооранжевата тетрадка на рафта над мивката, баща ми я е приготвял толкова пъти, че вече няма нужда да проверява.

Тетрадката, изписана с почерка на майка ми, му служи като ориентир години наред. Рецепта за всяко затруднение, за всяко разочарование, за всяка сърдечна болка. Чрез нея установява контакт с майка ми, когато не знае как да постъпи, какво да каже.

Накрая се обръща към нас, неговите момичета, и едва тогава виждам сълзите му.

* * *

Баща ми седи начело на масата, както винаги, когато си е у дома за вечеря. Мати свежда глава, сплела пръсти пред лицето си, докато той казва молитвата. Аз си играя със салфетката.

— Благослови ни, Господи…

Забелязвам, че Мати върти златното кръстче на майка ми, онова, което е сваляла от врата си един-единствен път, когато се наложи да сменим верижката с по-дълга, понеже старата й бе окъсяла. Повтаря думите само с устни, но не издава нито звук. Как е възможно да вярва в Бог, който е в състояние да отнеме майка ни, да позволи дете като Софи да бъде убито по такъв жесток начин?

— И за благата, които ни даряваш в безмерната си щедрост чрез Исус, нашия Бог, амин!

— Амин! — измърморва Мати.

Въздъхвам шумно.

— Така. — Баща ми се изкашля леко и посяга към купата със зелен фасул. — Говорих с родителите на Софи. Смятат, че погребението ще е във вторник. — Той прокарва ръка през гъстата си черна коса, както прави, когато е напрегнат.

Протяга купата към Мати, която не понечва да я поеме. Пресягам се през масата, хващам я и прехвърлям няколко лъжици в чинията си, макар да нямам никакъв апетит.

— Зайо? Добре ли си?

Мати се е втренчила в нищото.

— Мати? — Гласът на баща ми прозвучава строго. Ако не го познавах толкова добре, бих решила, че е ядосан, а не притеснен до обезумяване. С думи общува далеч по-трудно, отколкото с кулинарните си творения.

Мати поклаща леко глава и очите й се спират първо върху мен, после върху баща ми.

— Май не съм гладна. Ще ида да си полегна малко, нали може?

Баща ми кимва, Мати бута стола си и тихичко излиза от трапезарията.

Той премества поглед върху мен. Старая се косата ми да пада върху цицината на челото, да не би да я види. Изобщо не ми се обяснява. Изобщо не ми се говори.

След известно време казва:

— Вий, трябва да хапнеш нещо. Станала си кожа и кости.

А не сме ли всички кожа и кости? Нима не сме само това? Та нали лично се уверих. Ужасяващата сцена от предната нощ продължава да се върти безспир в главата ми. Насилвам се да набода няколко шушулки и да ги натикам в устата си, макар никак да не ми се яде.

— Е, а ти как си? Тази седмица имала ли си инциденти? Нали си пиеш хапчетата?

Измънквам нещо уклончиво. Действително пия хапчета, но не провигил. Кофеинът е единственото, на което мога да разчитам в момента — да ме държи будна, да ме пази, за да не се плъзна обратно в света на кошмарите. Гълтам хапчетата едно след друго, откакто заварих Мати на пода в кухнята.

— Добре съм — казвам и с мъка преглъщам нова хапка зелен фасул. — Само дето се тревожа за Мати.

Той мълчи известно време. Очите му са сведени към чинията, после се плъзват към чашата с вода. Навсякъде, но не и към лицето ми.

— Нали не мислиш, че би опитала нещо… — Не успява да довърши изречението, но знам, че се тревожи да не би Мати да повтори стореното от Софи — тоест, онова, което всички си мислят, че е сторила Софи.

Аз също се тревожа. Мати далеч не е толкова корава, колкото опитва да се покаже. Плака, когато хамстерът на класа умря — и то в осми клас. Кой знае как ще приеме смъртта на най-добрата си приятелка. В момента е в шок, но какво ще се случи, когато отмине първият ужас?

Поклащам глава. Не смятам, че би направила точно това.

Погледът на баща ми се спира върху стола на Мати.

— Ще говоря с болницата да ми дадат няколко дни почивка. Но Вий, ако ме извикат по спешност, ще трябва да ме заместиш тук и да помогнеш на сестра си.

Откъсвам очи от чинията си и го поглеждам. Този път истински. Копнея да му разкажа какво видях снощи, че Софи всъщност не се е самоубила, както смятат всички. Искам да го дръпна в кухнята, да тикна телефона в ръцете му и да го накарам да се обади в полицията.

Но после какво?

Вече съм опитвала този вариант. И знам какво ще се случи.

Никой няма да ми повярва. Ще ме накарат пак да тръгна на психиатър. Ще ме натъпчат с нови лекарства, от онези, които те превръщат в робот, от които сякаш си мъртва.

Не. Ще трябва сама да измисля как да действам.

— Може ли да се качвам горе?

Той се взира в лицето ми, после кимва.

— Разбира се, миличка.

За секунда зървам бащата, когото познавах по-рано — онзи, който убиваше паяците, проверяваше за чудовища под леглото ми и лекуваше всичко само с парче лепенка и целувка. Прилича на някогашния ми баща. Вдигам чинията си, тръгвам към кухнята и се напъвам да се сетя кога за последен път е изглеждал така. Ако трябва да посоча точна дата, бих казала, че беше в деня, преди да опитам да му обясня какво се случва, когато припадам.

Денят, в който не ми повярва.