Джил Хатауей
Чужди очи (2)

Втора глава

Докато притичвам покрай входа, едва не се блъсвам в Ролинс, най-добрия ми приятел, който има навика да пристига някъде по средата на първия час.

— Вий! — разсмива се той и ме хваща за ръката. — Накъде си се разбързала така?

— Връщам се в час — казвам и извъртам лице, за да не види цицината на челото ми. Напразно. Ролинс вижда всичко.

— Хей! — възкликва. — Я спри малко!

Оставям го да ме огледа и чакам неизбежните въпроси. Нещата между нас са малко обтегнати напоследък. Май усеща, че крия нещо. Постоянно ме притиска, а аз постоянно се дърпам. Ако можеше само да ме остави на мира…

Ролинс тръсва дългата си кестенява коса.

— Добре ли си? Да не би да…?

— Господин Ролинс — обажда се нечий самодоволен глас. — Днес малко закъснявате, виждам. — Господин Наст, или Гадняра, както го наричат учениците, бавно се приближава към нас, небрежно пъхнал палци в гайките на панталона си като актьор от уестърн. Сякаш предстои последната драматична престрелка — директорът Гадняр и ние, нарушителите.

Гадняра гледа злобно Ролинс, който се усмихва подигравателно. Язвителното поведение на Ролинс определено не му печели симпатии сред ръководството — това поне е ясно.

Поне веднъж седмично го хващат да върши нещо нередно. На Наст направо му се е превърнало в хоби да дебне дали Ролинс пуши на паркинга, или бяга от часове.

Но когато погледът му пада върху мен, лицето му издава известно колебание. Нали съм по-особен случай. Предвид странното ми заболяване и разрешението да излизам от часовете, когато си поискам, не може да ме накаже. Но при Ролинс положението е съвсем различно. Знам със сигурност, че е на едно закъснение от изключването.

Пръстите на Ролинс се свиват около ръката ми, после ме пускат. Готви се за битка, скръства ръце на гърди и стяга челюст.

Хвърлям се между тях.

— Господин Наст, Ролинс ме води при сестрата. Не ми е добре — гласът ми направо потреперва и хващам Ролинс за опора.

Наст поглежда мен, после Ролинс, после отново мен. Очевидно не се връзва, но пък нищо не може да каже. Накрая ни хвърля строг поглед и ни измърморва да побързаме.

Хванати под ръка, двамата с Ролинс забързваме уж към кабинета на сестрата. Завиваме зад ъгъла и прихваме — всякакво напрежение, зародило се помежду ни, мигом се изпарява.

— Не знаех, че си толкова добра актриса — казва Ролинс през смях.

— Съвсем не се преструвам. Наистина ми е лошо — отвръщам и се олюлявам, като да припадна. — Нали съм такова крехко създание.

— Да, бе — казва Ролинс и ме сръгва с лакът. — Крехка си като Калашников. — Но смехът му секва, когато отново се заглежда в челото ми. — И все пак, какво се е случило?

Тръсвам няколко розови кичура така, че да покрият цицината.

— Нищо работа. Припаднах в тоалетната. Но вече съм добре. Честно.

Ролинс не успява да прикрие безпокойството си, макар да се опитва. Очите му примижават.

— Щом казваш.

Свивам се от неудобство. Чуждата тревога ме напряга.

— Виж, трябва да се връщам в час. Ще се видим ли после?

Ролинс кимва.

— До после, Вий.

* * *

Когато влизам в кабинета по английски, вътре сякаш е паднала бомба с приспивен газ. Почти всички са се проснали по чиновете, държат книгите под странен ъгъл пред физиономиите си, та да не се набива на очи, че спят. Госпожа Уингър е все така потънала в играта. Дори не вдига поглед, когато сядам на чина.

Саманта Филипс, разпуснала коса, така че да обрамчва лицето й като тежка червена завеса, ме оглежда злобно от другия край на стаята. Поличката й на мажоретка е дръпната нагоре, та да разкрие бедрата й с фалшив тен. Не мога да повярвам, че и аз някога съм носила такава поличка. Нито, че Саманта, капитан на отбора, някога ми е била приятелка. Втората година в гимназията ми се струва преди цяла вечност.

Тя оглежда тениската ми с надпис на Oasis и изсумтява подигравателно.

— Хубав тоалет. От 1994-а, а?

Хвърлям й убийствен поглед, докато накрая не отклонява очи и не възобновява основното си занимание — да почуква дискретно по бутоните на телефона си.

Погледът ми пада върху чисто новия учебник „Астрономията: космическа перспектива“, който наднича от черната ми чанта. Наложи се да си го поръчам, вместо да го взема от библиотеката, та да избегна вероятността да се плъзна в нечии мисли, докато прехвърлям страниците. Хората учудващо често оставят емоционален отпечатък върху книгите, така че се постарах да играя на сигурно.

При положение, че госпожа Уингър е така погълната от играта, лесно мога да измъкна учебника и да продължа с главата за черните дупки, която зачетох снощи. Но пък на теста за „Юлий Цезар“ едва ли ще има въпроси за черни дупки.

Обръщам се към Ики.

— Какво пропуснах?

— Хммм… ами конспираторите намушкаха Цезар. Всъщност изпусна единствената готина част в цялата пиеса.

— Ау, ужас! — казвам с престорено разочарование. Но все пак се навеждам през чина му, като внимавам да не докосвам учебника, и набързо изчитам пропуснатото. Дрън-дрън-дрън, конспираторите го наобикалят и с Цезар е свършено.

Един от примерните въпроси от статията за „Юлий Цезар“ гласеше: „Кои са последните думи на Цезар?“.

Поглеждам отново в текста. Аха! Точно след като Брут забива ножа си, Цезар възкликва: „Et tu, Brute?“^[1]. След това пада.

Замислям се как е тръгнал към Форума, заобиколен от мъже, които смятал за приятели, а които накрая го наръгали и то неведнъж, в гърба. И за Брут, стиснал окървавения нож. Какво друго му оставало на Цезар, освен да умре, при това вероятно с мисълта, че сигурно е отвратителен човек, щом и най-добрият му приятел предпочита да е мъртъв?

В главата ми изниква лицето на Софи. Какво ли ще си каже, щом разбере, че двете й най-добри приятелки заговорничат срещу нея? При това точно на рождения й ден?

Хората са ужасни.

Клатя глава, докато записвам отговора.

— Извратена работа, а? — ухилва се Ики.

— Определено.

Звънецът бие и всички рязко се събуждат.

* * *

Обяд.

Седя на обичайното си място, под трибуните на футболното игрище, и чакам Ролинс. От тук виждам празна кутийка от кока-кола, половин „Сникърс“ и опаковка от презерватив. Докато ровя из раницата за обяда си, се чудя кой нормален човек би правил секс под трибуните. А може пък да са го направили на игрището и вятърът да е довял опаковката до тук — не че този вариант е по-разумен.

Вафлите с кафява захар, които си бях приготвила сутринта, съвсем са се натрошили, така че изяждам по-едрите парчета, после отмятам глава назад и изсипвам трохите в устата си.

Очаквам Ролинс да се промъкне зад гърба ми и да отправи някой язвителен коментар по адрес на обноските ми, но той така и не се появява. За трети път ми връзва тенекия на обяд. След няколко минути изваждам учебника по астрономия и зачитам за черните дупки, като от време на време отпивам от бутилката топло безалкохолно.

Тъкмо съм насред една суперинтересна част, в която се обяснява как нищо — дори светлината — не може да избяга от черната дупка, след като премине хоризонта на събитията^[2], когато чувам някакво трополене над главата си. Двама души слизат по трибуните. Пъхам пръст в книгата, за да отбележа докъде съм стигнала, подразнена от прекъсването.

Чувам познат глас. Моментално започва да ми се гади.

Скоч.

Двамата сядат някъде над мен и чувам гласа на другото момче.

— Пич, я гледай — звучи съзаклятнически, сякаш вади наркотици или някой брой на „Пентхаус“.

Тихичко пъхам книгата обратно в раницата. Може би ще успея да се измъкна, без да ме забележат.

— Какво е това? Откъде го взе? — чувам Скоч да пита.

— Една от мажоретките ми го прати сутринта. Хей, ти не си ли я чукал тая мацка?

Скоч изсумтява пренебрежително.

— Аха, веднъж.

С усещането, че всеки момент ще повърна, запълзявам към отвора под трибуните. Нещо остро се забива в коляното ми и едва се сдържам да не извикам. Когато поглеждам надолу, виждам, че съм се порязала на счупена бутилка „Бъдуайзър“. Крачолът е срязан и от дупката тече кръв. Прехапвам устна и продължавам към изхода.

Измъквам се от скривалището си и си позволявам бърз поглед назад. Скоч и някакъв друг от отбора по футбол зяпат в телефона на единия и се хилят гадно. Сърцето ми се свива заради бедното момиче, което обсъждат, независимо коя е.

* * *

Влизам в банята и притискам няколко сгънати салфетки върху коляното си, но кръвта отказва да спре. Макар по принцип да избягвам сестрата, ясно е, че ще трябва да се отбия през кабинета й. Онази бутилка не беше от най-чистите и тя ще ме намаже с някакъв антисептичен крем.

Когато влизам в кабинета, госпожа Прайс седи зад бюрото си и прелиства някакви документи. Сивата й коса се е измъкнала от хлабавия кок, а очилата, закачени на верижка, я карат да прилича по-скоро на библиотекарка, отколкото на медицинска сестра. Така се е съсредоточила, че дори не ме забелязва.

На един от сгъваемите столове в ъгъла седи непознато момче. Оглежда ме от горе до долу, като погледът му спира върху окървавените салфетки в ръката ми, така че внезапно ми става неудобно. Няма вид на момче, което си пада по мацки с розова коса. Всъщност с тая уж небрежно разрошена руса коса и очерталата бицепсите зелена тениска, вероятно излиза с момичета тип манекенки. Но ето че ми се усмихва, сякаш ме познава или нещо такова.

— Ъм — измърморвам.

Госпожа Прайс вдига очи и веждите й скачат нагоре, когато вижда кръвта.

— Вий! Пак ли инцидент?

— Нищо работа — измърморвам, като се старая да не поглеждам към момчето. — Малко се порязах. Трябва само да се почисти.

Госпожа Прайс се намръщва и бута стола назад. Приближава се и се навежда да разгледа раната.

— Пак ли си имала пристъп, Вий?

— Не — отвръщам и тръсвам коса пред лицето си, за да не види цицината. Ако разбере, че съм припаднала, ще се обади на баща ми, той ще се обади на лекарите, а те ще ме заразпитват за провигила и цялата работа ще стане крайно неприятна.

Госпожа Прайс слага чифт гумени ръкавици и ми нарежда да седна и да дръпна крачола нагоре. Избърсва коляното ми със спирт, намазва го с неоспорин, после слага превръзка. През цялото време усещам, как готиният пич зяпа голия ми крак.

Сестрата сваля ръкавиците и ги хвърля в кошчето. После се изправя и поглежда момчето.

— Документите ти са наред, Зейн. Какъв предмет имаш сега? Вий може да ти покаже кабинета. Силвия, това е Зейн Хъксли. Днес му е първи ден.

Момчето пристъпва напред и ми подава ръка.

— Приятно ми е. — После измъква смачкан лист от джоба си и присвива очи. — Имам психология при Голдън.

— О, чудесно! — Госпожа Прайс буквално плясва с ръце. — И ти си натам, нали, Вий?

— Ъм, да.

Гледам право напред, докато крачим към кабинета на Голдън, макар да усещам погледа на Зейн.

— Е, Силвия. Някакви съвети за новодошлия? Готини заведения? Гадни учители? — Той протяга ръка и прокарва пръст по един плакат с изписани в екстравагантен шрифт букви — СТАР — „Старателни, толерантни, активни, разумни“ — все неща, които учителите искат от нас, но които рядко постигаме — нали сме хора, а не роботи.

— Май нямам. Но когато в стола е Ден на готвача, най-добре си взимай салата.

Той се разсмива.

— Това се подразбира. — Разгъва програмата си. — Първия час имам при Уингър. Преподавала ли ти е?

Престрашавам се да го погледна. Лицето му е открито, дружелюбно и любопитно. Явно в очите му съм съвсем нормално момиче. Е, съвсем нормално момиче с коса като захарен памук. Но все пак…

— Аха. И на мен това ми е първият час. Ако не й пречиш да си реди пасиансите, всичко ще е наред. Иначе става доста сприхава.

— Пасианси, а? Ами този тип — Голдън? Готин ли е?

— Аха, много е готин. — Меко казано. — Млад е, така че още не му е писнало. И вечно разказва разни чудати истории, например как помогнал на някаква жена да роди в зоологическата градина в Омаха.

— Отврат — възкликва Зейн, но май е заинтригуван.

— Аха. А ти откъде си?

Някакво момиче с вееща се къса пола подскача по коридора към нас. Очите й се спират върху Зейн, но той дори не я поглежда. Гледа само мен.

— Всъщност като малък живеех тук. Но после баща ми почина и се преместихме в Чикаго при баба ми.

Ужас. Много е неловко, когато някой заговори за смърт, особено ако не го познаваш добре. Разбере ли човек, че майка ми е починала, вечно се чувства длъжен да каже колко много съжалява. А според мен смъртта не означава единствено загуба. Напротив, тя е нещо, което присъства осезателно. Постоянно се навърта наоколо, шепне в ухото ти. Крие се в пространството между пръстите. В спомените ти. Във всичко, което мислиш и казваш, и чувстваш, и желаеш. Винаги е до теб.

И знам, че няма думи, от които да ти стане по-леко. Смъртта просто не се побира в думите.

— Гадно — казвам.

Той кимва мълчаливо.

Вече сме стигнали кабинета на Холдън.

— Е, пристигнахме — казвам неохотно.

— Само да не се пръснеш от вълнение — закача ме той с усмивка и отваря вратата.

Кабинетът прилича повече на нечия всекидневна, отколкото на класна стая. Господин Холдън обича да спасява и претапицира разни дивани, а после ги мъкне тук, за да се излягаме по тях по време на дискусиите. Украсил е стените без всякаква логика и ред, както изглежда. Наред с плакатите на Фройд и диаграмите на човешкия мозък, висят стари плакати от концерти на The Doors и Джими Хендрикс. Има дори черен прожектор, който пуска при по-специални случаи. В ъгъла протяга листа грамадно зелено растение, което би могло да ме погълне цяла.

— Май имаме нов ученик — прогърмява гласът на господин Голдън. — Сядай някъде! Нямам навика да определям местата.

Зейн се свива върху един пуф. Толкова е висок, че колената му почти опират в брадичката. Малкото момичета, които не надничат крадешком, са го зяпнали с отворена уста. В гърдите ми се разпуква мъничко зрънце задоволство, когато поглежда към мен и ми си ухилва.

Ролинс седи на оранжевия диван в ъгъла и драска нещо в полето на учебника си. Свличам се до него и вадя тетрадка. Господин Голдън може и да ни оставя да седим, където си искаме, но в контролните включва целия материал от лекциите. А на последното имам четворка, така че май няма да е зле да внимавам какво обяснява за класическото кондициониране^[3].

— Кой е тоя? — прошепва Ролинс и кимва към Зейн. Ролинс не си прави труд да си води бележки. Има фотографска памет — помни не само каквото види, но и каквото прочете, чуе и дори подуши. Ако го попиташ какво е имало за обяд миналия вторник, ще си спомни точно колко гадно е смърдяло по коридорите на изгоряло руло „Стефани“.

— Ъм, Зейн Хъксли — прошепвам в отговор, когато господин Голдън млъква, за да си издуха носа. — Нов е. Заварих го в кабинета на сестрата. Направо си разпрах коляното.

Очите на Ролинс пробягват по крака ми.

— Сега добре ли си?

— А, да, нищо ми няма. Срязах се на една бирена бутилка под трибуните. Нищо работа. А ти къде беше през почивката?

Ролинс не отговаря веднага. Май се досеща, че крия нещо, но не искам да преразказвам подслушаното под трибуните. Твърде е потискащо.

Той подръпва обецата на устната си.

— Разпечатвах последния брой на „Страх и омраза в гимназията“. Най-доброто ми творение досега, нищо че сам си го казвам. — В гласа му се прокрадва гордост. Ролинс издава свое списание, в което коментира концерти и пише статии за този ад, наречен училище. Прави всичко съвсем сам, буквално пренася съдържанието от дневника си заедно с рисунките.

— Охо, може ли и за мен един?

— В шкафчето ми са. Ще ти дам след часа.

Господин Голдън продължава лекцията. В края на часа съм изписала цяла страница с разкривения си почерк.

Когато звънецът удря, Голдън повишава глас:

— Не забравяйте довечера да си прочетете раздела за различните теории за мотивацията. Не е изключено в понеделник да имате тест.

Докато пъхам тетрадката в раницата си, той се обръща към мен.

— Силвия, може ли за минутка?

Ролинс ме сръгва в гърба.

— Ще се видим после.

Когато оставаме сами, господин Голдън се обляга на един от диваните и скръства ръце пред гърдите си. Спирам се неловко насред стаята, несигурна какво му е хрумнало. Средната ми оценка се очертава да е петица, въпреки четворката на предишното контролно. Ако не беше така наречената ми нарколепсия, щях да съм съвсем обикновена ученичка.

— Силвия, наред ли е всичко? — пита той със загрижен тон.

— Аха — отвръщам и усилено премятам наум възможните причини да реши, че нещата не са наред. Явно днес излъчвам нещо обезпокоително. — Защо?

— Направи ми впечатление, че на контролното миналата седмица имаш четворка. А досега си работила значително по-добре. Не искам да любопитствам, но има ли нещо? Не се ли беше подготвила?

Можех да изиграя картата с нарколепсията, да кажа, че не съм могла да се съсредоточа. „Напоследък ми е много трудно, постарах се, наистина…“ Но това си беше чиста лъжа. А у Голдън има нещо, което ме кара да кажа истината.

— Съжалявам, господин Голдън. Май просто забравих да си науча. Следващия път ще внимавам повече.

Той се привежда към мен и понижава глас.

— Чуй ме, Силвия, ако имаш нужда от помощ, с удоволствие ще ти отделя време. Защо не останеш след училище някой път?

Свеждам поглед и пристъпвам на място, мъчейки се да измисля любезен начин да кажа, че нямам нужда от помощ, че чисто и просто не бях отваряла учебника по психология от близо месец.

— О, ами, благодаря ви, господин Голдън. Но след училище обикновено съм доста заета. Сигурна съм, че на следващото контролно ще се справя по-добре, ако внимавам повече.

Голдън се изправя.

— Е, все пак да знаеш, че имам готовност. В крайна сметка, нали за това съм тук.

Усмихвам се и кимам, после се обръщам да си вървя. Той ме изпраща до вратата и я затваря след мен с отчетливо изщракване.