Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (8)

7.

Декември в Калау е студен месец. Небето е синьо и безоблачно. Слънцето скита от единия край на хоризонта до другия, но вече не се издига достатъчно високо, за да носи истинска топлина. Въздухът е чист и свеж и само най-чувствителните носове все още долавят следа от силния сладникав аромат на тропическия дъждовен сезон, когато облаците са надвиснали ниско над градчето и долината и от небето се изливат порои, за да утолят жаждата на пресъхналия свят. Дъждовният сезон е горещ и задушен. Пазарът вони на гниещо месо. По агнешките и телешките глави и вътрешности мухите се задържат дълго, твърде уморени, за да избягват смъртоносните удари. Сякаш самата земя е плувнала в пот. Червеи и насекоми изпълзяват от тунелите си. Безобидни вадички се превръщат в буйни потоци, които поглъщат прасенца, агнета, а понякога и деца по пътя си, за да ги изхвърлят безжизнени в долината.

Всичко това е напълно чуждо на декември. Той обещава на хората в Калау отдих от опустошителните удари на природата. Обещава студени нощи и милостиво прохладни дни.

Декември е лицемер, помисли си Миа Миа. Седеше на дървена табуретка пред къщата си и се взираше в полята и долината, чак до далечните хълмове. Въздухът беше изумително чист, хрумна й, че гледа през телескоп към края на земята. Миа Миа не се доверяваше на времето. Макар и да не помнеше през живота си да е видяла облак в небето през декември, тя не изключваше вероятността да се излее внезапен порой. Или да връхлети тайфун, макар че никой от живите не помнеше тайфун да е достигал от Бенгалския залив до планините около Калау. Не беше невъзможно, настояваше тя. Докато съществуваха тайфуни, някой от тях можеше да опустоши родната й земя. Или земята да се разтресе. Дори в ден като днешния, когато нищо не предвещаваше катастрофа. Спокойствието винаги беше измамно, а увереността — лукс, който Миа Миа не можеше да си позволи. Знаеше това дълбоко в сърцето си. За нея никога нямаше да има нито почивка, нито покой. Не и в този свят. Не и в собствения й живот.

Бе научила урока си преди седемнадесет години, в онзи изпепеляващо горещ ден през август. Двамата си играеха край реката, тя и нейният брат близнак. Внезапно той се подхлъзна на излъсканите камъни. Загуби равновесие и заразмахва ръце, безпомощен като муха в стъкленица. Брат й падна и водите го отнесоха. Завинаги. Тя стоеше на брега и не можеше да му помогне. Бе видяла лицето му да се появява над водата, за последен път.

Свещеникът би казал, че такава е волята Божия, че това е изпитание за вярата, което Господ с безграничната си мъдрост е изпратил на семейството. „Неведоми са пътищата Господни“.

Според будистките монаси причината за нещастието бе нещо, което се е случило в предишните съществувания на момчето. Навярно бе извършил нещо ужасно, за което смъртта бе наказание.

В деня след злополуката местният астролог предложи свое обяснение за необяснимото. Децата отишли да играят на север, а не бивало да го правят, не и ако са родени в съботен ден през август като тях. Нищо чудно, че са изпаднали в беда. Ако се били допитали до него, астролога, той щял да ги предупреди. Животът беше толкова прост, мислеше си тогава петгодишната Миа Миа, и толкова сложен.

Част от нея бе умряла с брат й. Но не бе имало погребална церемония за тази част от нея. Близките й дори не бяха забелязали, че вече я няма. Родителите й бяха фермери, заети с жътвата, сеитбата и другите си четири деца. Имаха гладни гърла за хранене. Достатъчно трудно им бе да слагат ориз и малко зеленчуци на масата всяка вечер.

Наполовина мъртвата Миа Миа бе останала сама. През следващите години полагаше огромни усилия да въведе ред в един объркан свят. Всеки следобед слизаше до водата, да поседи на мястото, където бе видяла брат си за последен път, да почака отново да изплува. Реката бе отнесла тялото му като отломка и никога не го бе върнала. Нощем, преди да заспи, тя му говореше, разказваше му за деня си и знаеше, че той я чува. Спеше на неговата половина от сламената рогозка, която бяха делили, под одеялото му и години по-късно все още усещаше мириса му в ноздрите си.

Отказваше да помага на майка си с прането на реката. Напълно избягваше вода и се къпеше само в присъствието на родителите си. Сякаш можеше да се удави във ведро. Носеше определени дрехи в определени дни, докато стана на петнадесет, отказваше да говори в събота, постеше в неделя. Създаде си сложна схема от ритуали и ревностно ги спазваше.

Ритуалите даваха сигурност.

След смъртта на брат й семейството вече не се консултираше с астролога веднъж в годината. Посещаваха го почти всяка седмица. Вкопчваха се във всяка негова дума и стриктно следваха указанията му, сякаш можеха да ги предпазят от всички беди на света. Ако ги съветваше да не пътуват до съседното село на определени дати, семейството не напускаше къщата си в никой от тези дни. Нито едно семе не се посяваше без неговото разрешение. Не одобри жениха на най-голямата сестра, защото неговите звезди не били в благоприятно съчетание с тези на момичето.

Миа Миа вземаше думите на астролога дори по-присърце от родителите си. Боготвореше стареца и докато следваше напътствията му, й се струваше, че се радва на известен имунитет. Ако си роден в четвъртък, трябва да си особено внимателен в събота, ден, в който вероятността да ти се случи нещастие нараства, особено през април, август и декември. Не преставаше да й го напомня. Години наред дори не излизаше от къщата, до една събота (през април!), когато одеялото до огнището в кухнята се запали. Пламъците бяха безмилостни. За няколко минути погълнаха дървената барака и лишиха Миа Миа от последната капка вяра, че съществува място в света, където може да се чувства в безопасност.

Стана й хладно. Чу пращенето на огъня в кухнята и стана. Крехък слой лед покриваше водата във ведрото пред нея. Тя бутна дървото и видя как ледената кора се пръсва на ситни кристали, които бързо бяха погълнати от водата.

Пое си дълбоко дъх, задържа корема с две ръце и погледна тялото си. Беше красива млада жена, макар че никога не бе мислила за себе си по този начин и никой не й го бе казвал. Носеше дългите си черни коси на плитка, която стигаше под кръста й. Тъмните, големи и почти кръгли очи и пълните устни й придаваха чувствено изражение. Имаше дълги, тънки пръсти и леко мускулести, стройни ръце и крака. Почти не бе наддала на тегло и не задържаше вода. Само коремът й беше заоблен и голям, толкова голям, че й се струваше чужд, дори след месеци. Сякаш не й принадлежеше. Почувства леко ритване, блъскане и разбра: отново започваха.

Усещаше болките от миналата вечер, отначало през час. Сега се появяваха на всеки две минути. Като вълни, които се разбиват в каменна стена, все по-високи и по-силни. Миа Миа осъзна, че не може да се държи на краката си. Напрегна сили да се хване за нещо, клон, храст или камък. Наблизо нямаше нищо. Не искаше детето, не и днес, не и в събота през декември.

Съседката, която вече бе родила четири деца, твърдеше, че е леко раждане, особено за първо дете. Миа Миа нямаше ясен спомен. За няколко часа се бе пренесла в друг свят. Свят, в който ръцете и краката вече не я слушаха, в който не усещаше тялото си, не и както обикновено. Беше се превърнала в огромна рана. Видя плътни черни дъждовни облаци, на челото й кацна пеперуда. Видя брат си сред пороя. За последен път. Една мисъл премина през съзнанието й, като птиче перо, носено от вятъра. Нейното дете. Точно тази събота. Дали беше знак? Дали брат й се прераждаше?

Чу плач на бебе. Не жален, а дързък и гневен. Момче, каза някой. Миа Миа отвори очи и потърси брат си. Не, не това грозно, треперещо създание, изпоцапано с кръв. Това безпомощно вързопче със сплескана глава и разкривено лице.

Миа Миа нямаше представа от какво се нуждае едно дете. Стана майка с празни ръце. Цялата обич, която бе носила в себе си, беше изчезнала. Отнесена от пороя. В един изпепеляващо горещ ден през август.