Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (43)

6.

Тин Уин си бе представял потеглянето на пътнически параход като тържествено събитие. Екипажът, строен на борда, в бяла униформа. Музика. Знамена и гирлянди, развети от вятъра. Може би слово от капитана. Вместо това моряците минаваха покрай него с изпоцапани с машинно масло дрехи. Нямаше оркестър. Никакви транспаранти, никакви конфети. Той се облегна на перилата и се загледа в кея долу. В сянката на един склад стояха конска каруца и няколко рикши, чиито водачи спяха вътре. Подвижният мост отдавна бе вдигнат. Пред кораба униформени служители на пристанищните власти все още чакаха наблизо. Близките на някои от пътниците гледаха нагоре към черния корпус на кораба и махаха. Изпъваха шии като малки пиленца, помисли си Тин Уин. Не виждаше нито едно познато лице. По нареждане на Ю Сау Хла Тау си бе останал у дома. Шофьорът бе докарал Тин Уин до пристанището. Двама носачи бяха взели сандъка с багажа му и го бяха натоварили на кораба. Отдавна си бяха тръгнали.

Бе видял Ю Сау за последен път снощи. Бяха вечеряли заедно, след което му бе дал документите за пътуването. Паспорт с виза за Съединените американски щати. Един билет до Ливърпул и друг, за да прекоси Атлантика. Писмо до негов бизнес партньор, индийски вносител на ориз в Ню Йорк, който трябваше да се грижи за Тин Уин през първите няколко месеца. Плик с пари. Още веднъж му бе обяснил какво очаква от него. Най-малко шест писма на година с подробни доклади. Диплома от колеж. Отлична. Отново бе очертал бъдещето, което го очаква при завръщането му. Щял да го назначи за управител, а после да го направи свой съдружник. Щял да стане един от най-влиятелните хора в града. Нямало да бъде лишен от нищо.

Ю Сау му пожела успех във всичко. По пътя, в учението. После се обърна и влезе в кабинета си. Нямаше никакъв физически контакт помежду им.

Докато гледаше как се отдалечава, Тин Уин се запита колко време е нужно едно младо дръвче да пусне корени, след като е било присадено. Няколко месеца? Година? Две? Три? Бе живял в Рангун две години и през цялото време се бе чувствал на чуждо място. Бе останал чужд в този град. Дърво, което може да бъде отнесено от порив на вятъра.

Преподавателите му в училище го уважаваха заради постиженията му. Съучениците му оценяваха неговата отзивчивост. Приятели нямаше. Нищо не го задържаше в Рангун.

Зарея поглед над пристанището и града. Златната кула на пагодата Шведагон блестеше в далечината под следобедното слънце. Небето бе синьо, безоблачно. През декември в Рангун бе поносимо, помисли си той. Дните бяха топли, но не твърде горещи, нощите — приятно прохладни. Декември даваше на всички кратък отдих между влажния мусонен сезон и настъпването на пролетта, когато никое живо същество — човек или животно, не можеше да намери спасение от безмилостното слънце, когато вонята на пот и екскременти изпълваше задните дворове и стълбищата, когато температурите прехвърляха четиридесет градуса и въздухът бе толкова горещ, че не можеше да се диша. Декември примамваше хората извън къщите им.

През седмиците преди заминаването си Тин Уин бе прекарал много вечери в скитане из града. По пътя попиваше слуховете, които плъзваха като рояк скакалци в оризище. Всеки приглушен глас пред всеки казан със супа пускаше нови. Сякаш хората живееха от това. В Бенгалския залив бушувал тайфунът на века, гласеше една теория. Тигър преплувал пристанището и докопал петчленно семейство, заедно с домашното им прасе. А това — сякаш само по себе си не беше достатъчно трагично — бе ясен знак за неизбежно земетресение, както добре знаеха дори хората с най-скромни ясновидски способности. Немски военни кораби блокирали английските пристанища и още по-лошо, японците се готвели да нападнат Бирма. Звездите не били благосклонни към британците — нито в Европа, нито в Азия. С Бирма е свършено, ако нашествието е в сряда или събота.

Тин Уин приемаше тези слухове спокойно и дори допринасяше за разпространението им. Не защото вярваше в някои от тях, а от чувство за граждански дълг. Брътвежите не означаваха нищо за него. Вярно, това пътуване щеше да го отведе отвъд Бенгалския залив, в английските пристанища, но не се страхуваше. Нито от земетресения, нито от японците. Нито от тайфуни. Нито от немски подводници.

Запита се кога страхът му го бе напуснал. Дали вечерта, когато чичо му бе съобщил, че ще го изпрати да учи в чужбина, след като завърши гимназията? Или няколко дни по-късно, когато Ю Сау бе заявил, че след завръщането си Тин Уин ще се ожени за дъщерята на собственик на памучна плантация? Или онзи път с Хла Тау в магазина за официални облекла, когато бе погледнал в огледалото? Огледало, което двама продавачи бяха задържали пред него и се бе видял в бял костюм. С жилетка. Фин памук. Бяла риза, лъскави копчета на маншетите, вратовръзка. Хла Тау знаеше как се връзва. Тин Уин се бе обърнал да погледне дали някой стои зад него. Не беше възможно това да е собственото му отражение. Бяха купили три костюма, обувки, бельо и ризи. Цял сандък дрехи. Само за пътуването до Америка.

Не, не беше в никой от тези моменти. Страхът му бе изчезнал постепенно. Тин Уин не знаеше кога или как е започнало. Беше продължителен процес. Плодовете на мангото не узряваха за една нощ.

Спомни си онзи юлски следобед, когато бе осъзнал какво се случва. Беше един от онези непоносимо горещи летни дни, но жегата не го безпокоеше особено. Седеше плувнал в пот в парка край Роял Лейк. Пред него бяха кацнали двойка гълъби, с наведени глави, твърде уморени, за да кълват или гукат. Той се загледа във водата и се замисли за Ми Ми. За първи път мисълта за нея не събуди в него онзи обсебващ копнеж, който изцеждаше жизнените му сили. Никакъв страх. Дори тъга. Знаеше, че обича Ми Ми повече от всякога, но любовта не го поглъщаше. Вече не. Копнежът не го оковаваше във вериги. Нито за леглото, нито за ствола на някое дърво. Не го правеше слаб.

Когато заваля, той затвори очи. Дъждът бе пороен. Когато отново отвори очи, вече се бе спуснал здрач. Стана, измина няколко крачки и почувства с цялото си тяло, че нещо се е променило. Сякаш бе пораснал. От плещите му бе паднало бреме. Беше свободен. Не очакваше нищо повече от живота. Не защото бе разочарован или огорчен. Не очакваше нищо, защото нямаше нищо важно, което вече да не е преживял. Притежаваше цялото щастие, което може да намери човек. Обичаше и беше обичан. Безусловно.

Изрече го на глас, едва помръдвайки устни. „Обичам и съм обичан.“

Това беше всичко. Толкова беше лесно и толкова сложно.

Беше сигурен в любовта на Ми Ми както в собственото си тяло. Никой никога не можеше да му отнеме щастието. Докато диша, щеше да я обича и да бъде обичан от нея. Дори ако Ми Ми живееше на два дни път от него. Дори ако не отговаряше на писмата му и бе загубил надежда, че ще я види отново през следващите няколко години. Дори ако не можеха да се виждат и да затвърждават любовта си всеки ден. Това, което той имаше, бе повече, отколкото повечето от хората получаваха за цял живот. Трябваше само да престане да иска още. Не можеше да си позволи да бъде алчен. Алчността правеше хората слепи и глухи. Срамуваше се, че е бил толкова сляп за щастието си.

Разбрал и приел това, осъзна колко щедро е бил благословен. Вече не живееше нито в миналото, нито в бъдещето. Радваше се на всеки ден, като че ли се е събудил до Ми Ми и ще заспи до нея.

— Назад.

Гласът на млад полицай изтръгна Тин Уин от бленуването.

— Назад — повториха двама мъже на кея. С плясък въжетата паднаха във водата. Комините забълваха черен дим. Корабът завибрира. Последва силно, пронизително изсвирване. Тин Уин почувства свиване под лъжичката.

Обърна се. Един старец до него се взираше в Рангун и за миг наклони шапката си, с израз на меланхолия в очите. Сякаш напускаше нещо повече от град, пълен с хора. От другата му страна две млади англичанки махаха с бели кърпички и плачеха.

Тин Уин прокара ръка по лицето си. По неговите бузи нямаше и капчица.